Джийн М. Оел
Айла през равнината (44)

43

Айла стана и излезе от палатката. Ниско по земята се стелеше мъгла и тя усети допира на влажния и студен въздух върху кожата си. В далечината долавяше рева на водопада, но изпаренията се сгъстяваха в гъста мъгла близо до задния край на езерото — продълговата тясна ивица от зеленикава вода, толкова замъглена, че изглеждаше почти непрозрачна.

Тя беше сигурна, че на такова място не живеят риби, както и че по края няма никаква растителност, защото мястото беше твърде ново за живот, твърде сурово. Съществуваха само вода, камъни и свидетелства за много епохи напред — древни наченки отпреди да се зароди животът. Потрепери и почувства вкочаняващия вкус на Нейната ужасяваща самота, преди Великата майка земя да роди всички живи твари.

Изтича през ръбестия чакълест бряг, нагази във водата и се гмурна. Беше леденостудена и кална. Искаше да се изкъпе, което не бе възможно, докато пресичаха леда, но не в тази вода. Студът не беше от голямо значение, но тя искаше чиста и прясна вода.

Тръгна обратно към палатката, за да се облече и да помогне на Джондалар да опакова багажа. По пътя погледна през мъглата, покрила безжизнената околност, към някакво подобие на дървета. Внезапно се засмя.

— Ето къде сте били — каза и свирна високо.

Джондалар веднага изскочи от палатката. Усмихна се широко като Айла при вида на двата коня, галопиращи към тях. Следваше ги Вълчо и на нея й се стори, че е доволен от себе си. Тази сутрин не го бяха виждали наоколо и тя се запита дали не е изиграл някаква роля в завръщането на конете. Поклати глава, осъзнавайки, че никога няма да разбере.

Поздравиха конете с прегръдки, ласкави потупвания, приятелски почесвания и нежни думи. В същото време тя ги прегледа, за да се увери, че не са се наранили. Конският ботуш на десния заден крак на Уини липсваше и на Айла се стори, че кобилата се дръпна, когато оглеждаше крака. Беше ли възможно да е преодоляла леда в края на глетчера и когато се е почувствала на свобода, да е скъсала ботуша и да е изкълчила крака? Това беше единственото, за което се сещаше.

Свали и останалите ботуши на кобилата, като вдигаше всеки крак, за да ги развърже, а Джондалар стоеше до нея и здраво държеше животното. Рейсър все още носеше конските ботуши, но той забеляза, че върху копитата са изтънели — дори мамутската кожа не можеше да бъде носена дълго върху копита.

Когато събраха всичките си неща и отидоха да домъкнат лодката по-наблизо, забелязаха, че дъното й е мокро. Тя беше протекла.

— Не мисля, че някога отново ще поискам да премина река с това — каза Джондалар. — Не мислиш ли, че трябва да я оставим?

— Ще трябва, освен ако не искаме да я теглим. Нямаме прътове за плазовете. Оставихме ги, когато полетяхме надолу по леда, а наоколо няма дървета за нови.

— Е, това решава въпроса. Хубаво е, че вече не се налага да влачим камъни и сме намалили товара дотолкова, че ще можем да го носим дори без помощта на конете.

— Точно това щяхме да правим, докато ги търсехме, ако не бяха се върнали — каза Айла, — но се радвам, че ни намериха.

— Аз също се тревожех за тях.

 

 

Докато слизаха по стръмния югозападен скат на древния масив, подпрял опустошителното ледено поле върху износеното си било, заваля слаб дъжд и отми мръсния сняг, натрупал се в сенчестите котловини на откритата смърчова гора, през която минаваха. Оцветената в зелено водна баня обаче едва обагри кафявата земя на наклонената поляна и само докосна леко върховете на близките храсталаци. През мъглата успяха да зърнат река, виеща се от запад на север, принуждавана от околните височини да следва извивките на дълбоката пукнатинна долина. Оттатък реката назъбените планински възвишения на юг от тях чезнеха в пурпурна мъгла, над която като призрак се извисяваше единствено високата планинска верига, покрита до половината с дед.

— Даланар ще ти хареса — говореше мъжът, докато яздеха един до друг. — Всички Ланзадонии ще ти харесат. Повечето от тях произхождат от Зеландониите като мен.

— Какво го накара да основе нова Пещера?

— Не съм сигурен. Бях съвсем малък, когато той и майка ми се разделиха. В действителност аз не го познавах, преди да отида да живея с него, и той научи мен и Джоплая как да обработваме камъка. Не мисля, че е бил решил да се установи на едно място и да основе нова Пещера, преди да срещне Джерика, но избрал това място, защото открил находището на кремък. Хората вече говореха за камъка на Ланзадониите, когато станах момче.

— Джерика е другарката му и… Джоплая… ти е братовчедка, така ли?

— Да. Близка братовчедка. Дъщеря на Джерика, принадлежаща към огнището на Даланар. Тя също е добра каменоделка, но не бива да разбере, че аз съм ти го казал. Тя е голяма драка и винаги се шегува. Ще се учудя, ако си е намерила другар. Света Майко! Толкова време мина оттогава. Ще се изненадат, като ни видят.

— Джондалар! — възкликна Айла със силен, настоятелен шепот и той мигновено спря. — Погледни ей там, близо до онези дървета. Там има елен.

Мъжът се усмихна.

— Да го пипнем! — Посегна той към едно от копията, извади копиехвъргача и с коленете си даде знак на Рейсър. Въпреки че начинът му на яздене не беше съвсем като нейния, след една година на пътуване той беше станал също толкова добър ездач, колкото и Айла.

Почти едновременно с него тя обърна Уини, която, необременена от плазовете, се радваше на свободата, и постави копие в копиехвъргача си. Еленът се отдалечи с високи подскоци, подплашен от бързото движение, но те препуснаха след него, наближавайки го от двете страни и с помощта на копиехвъргачите лесно убиха младия и неопитен самец. Отрязаха от него любимите си части и отделиха други подбрани парчета, които да занесат като подарък на народа на Даланар. След това позволиха на Вълчо да си избере от това, което бе останало.

Привечер откриха един препускащ, бълбукащ и видимо чист поток и тръгнаха по течението му, докато стигнаха обширно и открито поле с няколко дървета и храсти около водата. Решиха да построят лагера си рано и да сготвят част от еленското месо. Дъждът беше спрял и вече не бе необходимо да бързат, въпреки че непрекъснато трябваше да си го припомнят.

На следващата сутрин Айла излезе от палатката, спря и зяпна от изненада, зашеметена от гледката. Пейзажът беше нереален — почти като сън. Изглеждаше невероятно, че предишния ден бяха преминали през най-суровите и мъчителни зимни условия, а ето днес съвсем внезапно е настъпила пролет.

— Джондалар! О, Джондалар! Ела и погледни!

Мъжът провря глава през процепа на палатката и се усмихна широко.

Намираха се в ниското и ситният дъждец и мъгла от предишния ден бяха отстъпили на яркото ново слънце. Небето бе придобило наситен син цвят, украсен с бели кълба. Дърветата и храстите бяха отрупани със свежи и яркозелени нови листа, а тревата в полето изглеждаше достатъчно добра за ядене. Цветята — жълти нарциси, момини сълзи, кошнички, ириси и всякакви други — цъфтяха изобилно. Птици във всякакви цветове и разновидности хвърчаха и се рееха във въздуха, цвърчаха и пееха.

Айла разпозна повечето от тях — дроздове, славеи, синигери, орешарки, черноглави кълвачи и речни коприварчета — и им подсвирна в отговор. Джондалар стана и излезе от палатката съвсем навреме, за да успее да види с възхищение как тя примамва една сива врана да кацне на ръката й.

— Не разбирам как го правиш — каза той, когато птицата отлетя.

— Ще потърся нещо прясно и вкусно за закуска — усмихна се младата жена.

Вълчо отново бе изчезнал и тя бе сигурна, че изучава околността или ловува. Запъти се към конете, които пасяха вкусните къси стръкчета сладка трева в средата на пролетната поляна. Беше сезонът на плодородие, време на растеж из цялата земя.

През по-голямата част от годината обширните равнини, обграждащи дебелия една миля лед, както и високопланинските ливади бяха сухи и замръзнали. Върху земята едва успяваха да паднат оскъдни дъждове или сняг, защото глетчерите всмукваха повечето от влагата във въздуха. Въпреки че постоянният мраз върху древните степи беше пронизващ, както и в по-влажните северни тундри от по-късно време, родените от глетчерите ветрове поддържаха лятото сухо, земята безводна и корава, с изключение на някои блата. Ветровете през зимата натрупваха лекия сняг на преспи и оставяха големи участъци от замръзнала и оголена земя, покрита с изсушена трева, служеща за храна на огромните преживни животни.

Но не всички пасища бяха еднакви. Образуването на много равнини през Ледниковата епоха не зависеше толкова от количеството валежи, което все пак беше достатъчно, колкото от това кога падаха — разликата се състоеше в комбинацията от влага и изсушаващи ветрове.

Поради ъгъла на падане на лъчите в по-ниските части слънцето започваше да затопля земята скоро след зимното слънцестоене. По-голямата част от ранното пролетно слънце се отразяваше в пространството в местата с натрупан сняг и лед и малкото, което се поглъщаше и обръщаше в топлина, трябваше да се използва за стопяване на снега, преди растенията да са пораснали.

Но в древните пасища, оголени от ветровете, слънцето изливаше енергията си върху тъмната земя, която я приемаше с благодарност. Сухите и замръзнали връхни пластове на вечния мраз се затопляха и макар и все още студени, богатството от слънчева енергия подтикваше семената и едрите корени да се приготвят за растеж. Но за цъфтежа им бе необходима вода.

Искрящият лед се съпротивляваше на топлите пролетни лъчи и отразяваше слънчевата светлина. Но при толкова малко влага, натрупана в планинските ледени пластове, той не успяваше да отблъсне напълно настъплението на слънцето или милувките на топлите ветрове. Върховете на глетчерите започваха да се топят, от пукнатините пропълзяваха капки вода и се събираха в поточета и след това в реки, които в късното лято доставяха скъпоценната течност на изсушената земя. Още по-съществени бяха мъглите, изпаряващи се от замръзналите маси глетчерна вода, защото запълваха небето с дъждовни облаци.

Топлите слънчеви лъчи през пролетта принуждаваха огромната ледена маса по-скоро да отдава влага, отколкото да я поема. Това бе почти единственото време през цялата година, когато дъждовете валяха не върху глетчера, а върху жадната и плодородна почва, която го обграждаше. Лятото през ледниковата епоха можеше да бъде горещо, но кратко — първобитната пролет беше дълга и мокра и растенията се развиваха бързо и в изобилие.

Животните през Ледниковата епоха също растяха през пролетта, когато всичко беше свежо, зелено и богато на необходимите им хранителни вещества. В природата, независимо дали сезонът е плодороден или сух, пролетта е времето, когато животните уголемяват младите си кости или старите бивни и рога или им порастват нови и по-големи, или опадат гъстите им зимни козини и започват да растат нови. Тъй като пролетта започваше рано и продължаваше дълго, периодът за растеж на животните също беше продължителен, което окуражаваше щедрия им растеж и ги окичваше с внушителни рога.

По време на дългата пролет всички животински видове се хранеха от зеленото тревно изобилие, но към края на сезона на растеж се изправяха пред жестока борба за презряващите, по-малко хранителни или по-трудно смилаеми треви и билки. Борбата не се изразяваше в свади кой ще яде пръв или повече, нито пък се водеше за запазване на територии. Стадните животни от равнините не живееха на едно място. Те се придвижваха на огромни разстояния, живееха на огромни общности и по пътя търсеха компанията на своя собствен вид, като разделяха районите си и с други видове, приспособили се към живот върху открити пасбища.

Но когато повече от един вид животни имаха почти еднаква прехрана и навици на живот, единият от тях неизбежно налагаше надмощие. Останалите трябваше да търсят други начини за съществуване, да използват някой друг елемент от наличната храна, да се преместят на нова територия или да умрат. Никои от многото различни преживни или тревопасни животни не бяха в пряка борба помежду си за една и съща храна.

Битките винаги бяха между мъжкарите от един и същи вид, и то само през размножителния период, когато най-често единствено демонстрирането на особено внушителни рога или бивни беше достатъчно за установяване на господство и право на размножаване — генетично непреодолимите причини за великолепните украшения, чието развитие се поощряваше от пролетния растеж.

Но след като пролетното пресищане приключи, животът на странстващите обитатели на степите навлизаше в установеното си русло, което никога след това не биваше толкова лесно. През лятото те трябваше да поддържат израстването си от пролетта, да напълняват и трупат тлъстини за предстоящия тежък сезон. Есента за едни беше сезон на разгонване, за други — на растеж на дебела козина и други защитни мерки. Но най-тежка от всички беше зимата — трябваше да се борят за оцеляване.

Зимата определяше възможностите на земята — решаваше кой ще живее и кой ще умре. Зимата беше трудна за мъжкарите с по-едрите им тела и по-тежки украшения, които трябваше да бъдат поддържани или отново да пораснат. Зимата беше тежка за женските, които бяха с по-малки размери и трябваше не само да поддържат себе си със същото количество храна, но също и следващото поколение, което или растеше в тях, или отглеждаха, или и двете заедно. Но зимата беше особено тежка за младите, които не притежаваха размерите на възрастните, за да складират резерви и да изразходват това, което бяха натрупали по време на растежа. Ако успееха да оцелеят първата година, шансовете им след това се увеличаваха.

Многото разнообразни животни върху сухите и студени древни пасища близо до глетчерите си поделяха цялата продуктивна земя и успяваха да се запазят, защото навиците на хранене и съществуване на един вид се приспособяваха или почти съответстваха на тези на другите видове. Дори хищниците проявяваха предпочитание към плячката си. Въпреки това започваше да се усеща присъствието на нови, изобретателни и съзидателни видове, които не толкова привикваха към околната си среда, колкото я променяха, за да я нагодят към себе си.

 

 

Айла беше странно тиха, когато спряха да починат близо до един бълбукащ планински поток и да довършат еленовото месо и пресен зеленчук, които бяха сготвили сутринта.

— Вече не е много далеч. С Тонолан спряхме наблизо, когато тръгнахме — каза Джондалар.

— Възбуждащо е — отвърна тя, но само част от съзнанието й беше ангажирано със смайващата картина.

— Защо си толкова мълчалива, Айла?

— Мислех си за твоя род. Кара ме да осъзная, че аз нямам никакви роднини.

— Ти също имаш род. Какво ще кажеш за Мамутоите? Не си ли Айла от Мамутоите?

— Не е същото. Те ми липсват и аз винаги ще ги обичам, но не ми беше трудно да ги напусна. По-трудно беше другия път, когато трябваше да изоставя Дърк — в очите й имаше болка.

— Айла, зная, че трябва да ти е било трудно да изоставиш син — погледна той ръцете си, — но това няма да го върне, а Майката може да те дари с други деца… някой ден… дори може би деца от моя дух.

Тя не отговори.

— Казаха, че Дърк е уродлив, но той не беше. Той принадлежеше на Клана, но и на мен също. Беше част от двете. Те не ме намираха уродлива, а само грозна, а аз бях по-висока от всички мъже на Клана… огромна и грозна…

— Айла, ти не си огромна и грозна. Ти си красива и запомни, че моят народ е и твой народ.

— Докато ти не беше дошъл, аз си нямах никого, Джондалар. Сега имам теб, за да те обичам и може би някой ден ще имам дете от теб. Това ще ме направи щастлива — изгря на лицето й усмивка.

От усмивката й изпита облекчение, но още по-голямо бе то от споменаването й на дете. Погледна нагоре, за да види къде се намира слънцето.

— Днес няма да успеем да стигнем пещерата на Даланар, ако не побързаме. Хайде, Айла, конете се нуждаят от едно добро препускане. Ще се надбягваме до отсрещния край на поляната. Не мисля, че ще мога да изкарам още една нощ в палатката, когато сме толкова близо.

Вълчо изскочи от горичката, пълен с енергия и игрив. Подскочи, постави лапи на гърдите й и я близна по челюстта. „Това е моето семейство — помисли тя и го хвана за козината на врата. — Този великолепен вълк, вярната и търпелива кобила, смелият жребец и мъжът — чудесният и любещ мъж. Скоро той щеше да срещне семейството си.“

Мълча, докато опаковаше някои от нещата и след това започна неочаквано да опразва един друг пакет.

— Джондалар, ще се изкъпя в потока и ще си сложа чиста туника и гамаши — свали тя кожената туника, която носеше.

— Защо не почакаш, докато стигнем? Ще замръзнеш, Айла. Вероятно тази вода идва направо от глетчера.

— Не ме интересува. Не искам да срещна семейството ти мръсна.

Стигнаха до мътнозелена река с глетчерен произход и пълноводна, въпреки че нивото й щеше да се покачи още по-високо, когато достигнеше пълния си обем в разгара на пролетта. Завиха на изток срещу течението, докато намериха достатъчно плитко място, за да я пресекат, и след това поеха в югоизточна посока. Късно следобед стигнаха до полегат склон, който стигаше близо до скална стена. Под една надвиснала козирка се очертаваше тъмният вход на пещера.

На земята, с гръб към тях, беше седнала млада жена заобиколена от кремъчни парчета и отломки. В едната си ръка беше хванала шило — заострена дървена пръчка, която беше опряла в сърцевината на тъмносив камък, и се беше съсредоточила в точното му нагласяване, готова да нанесе удар върху него с тежкия чук от кост, който държеше в другата си ръка. Беше така погълната в заниманието си, че не забеляза мълчаливо прокрадващия се зад нея Джондалар.

— Продължавай да се упражняваш, Джоплая. Някой ден ще станеш добра колкото мен — каза той с усмивка.

Тя се завъртя и чукът от кост се спусна неточно, разбивайки острието, което тъкмо щеше да отцепи. На лицето й бе изписана изненада.

— Джондалар! О, Джондалар! Това наистина си ти! — извика тя и се хвърли в прегръдките му. Той обгърна кръста й с ръце, вдигна я и я завъртя около себе си. Тя се прилепи към него, като ме ли не искаше никога да го пусне. — Мамо! Даланар! Джондалар е тук! Джондалар се върна!

От пещерата изскочиха хора и един по-възрастен мъж, висок колкото Джондалар, изтича към тях. Двамата се сграбчиха в прегръдките си, след това се отдръпнаха, погледнаха и отново се прегърнаха.

Айла наблюдаваше, хванала поводите на двата коня, и повика Вълчо, който се сгуши близо до нея.

— Значи се върна! Толкова дълго те нямаше. Не мислех, че пак ще те видя — говореше мъжът.

След това през рамото на Джондалар по-възрастният мъж съзря най-смайващата гледка в живота си. Два коня с кошници, завързани около тях, и кожи, заметнати върху гърбовете им, и един огромен вълк, който се въртеше около висока жена, облечена в кожена парка и с гамаши в необичаен стил, украсени с непознати шарки. Качулката беше отметната назад и тъмнозлатистата коса на жената се спускаше във водопад от вълни около лицето й. В чертите на лицето, както и в непознатата кройка на облеклото й имаше нещо определено чуждоземно, но то само й придаваше изключителна красота.

— Не виждам брат ти, но не се връщаш сам — забеляза мъжът.

— Тонолан е мъртъв — отвърна Джондалар и неволно затвори очи. — Аз също щях да бъда, ако не беше Айла.

— Съжалявам да го чуя. Момчето ми харесваше. Уиломар и майка ти ще потънат в скръб. Но забелязах, че вкусът ти към жените не се е променил. Винаги си имал вкус към красива зеландония.

Джондалар се запита защо той бе помислил Айла за Някоя, която служи на Майката. След това я погледна, заобиколена от животните, видя я през очите на по-възрастния мъж и се засмя. Отиде до края на разчистеното място, хвана повода на Рейсър и тръгна обратно, следван от Айла, Уини и Вълчо.

— Даланар от Ланзадониите, моля те да приветстваш Айла от Мамутоите.

Даланар протегна ръце си напред с обърнати нагоре длани в израз на сърдечен и приятелски поздрав. Айла ги хвана с две ръце.

— В името на Дони, Великата майка земя, аз те приветствам с добре дошла, Айла от Мамутоите — каза той.

— Аз те поздравявам, Даланар от Ланзадониите — отвърна Айла с подходяща официалност.

— Ти говориш езика ни твърде добре за човек, дошъл отдалече. Щастлив съм да се запозная с теб — усмивката опровергаваше официалния му тон. Беше забелязал начина й на говорене.

— Джондалар ме научи да говоря — обясни тя, едва сдържайки се да не зяпне в почуда: погледна Джондалар, след това отново Даланар, зашеметена от приликата им.

Дългата руса коса на Даланар беше малко по-рядка на темето и кръстът му бе по-тънък, но очите му бяха също толкова наситено сини, с няколко бръчки в ъгълчетата. Имаше същото високо чело, но с малко по-вдълбани гънки. Гласът му притежаваше същия тембър, височина и тон. Даже наблягаше на думата „щастлив“ по същия начин, като й придаваше нюанс на многозначителност. В това имаше нещо тайнствено. Топлината на ръцете му предизвика в нея странен трепет. Приликата му смути дори тялото й за момент.

Даланар усети отклика й и се усмихна с усмивката на Джондалар, схващайки причината и харесвайки я за това. „С този странен акцент — помисли той, — тя трябва да идва отнякъде много отдалеч.“ Когато пусна ръцете й, към тях се приближи вълкът, без да се страхува, макар че мъжът не можеше да каже същото и за себе си. Вълчо провря главата си под ръката на Даланар, търсейки ласка, като че ли го познаваше. За своя изненада мъжът несъзнателно започна да потупва красивото животно, като че ли беше напълно естествено да гали големия жив вълк.

Джондалар се смееше.

— Вълчо те мисли за мен. Всички казват, че си приличаме напълно. Следващото е да се качиш върху гърба на Рейсър — подаде му той повода.

— „Гърба на Рейсър“ ли каза? — не повярва на ушите си Даланар.

— Да. През по-голямата част от пътя дотук ние яздихме върху конете. Рейсър е името, което дадох на жребеца — обясни Джондалар. — Конят на Айла се нарича Уини, а този огромен звяр, който ти демонстрира обичта си, се казва Вълчо. Това е думата, с която Мамутоите назовават тези животни.

— Как изобщо успяхте да хванете вълк и коне… — започна Даланар.

— Даланар, къде са ти обноските? Не смяташ ли, че и други искат да ги видят и чуят разказите им?

Айла, все още малко объркана от изумителната прилика на двамата, се обърна към този, който говореше, и отново зяпна учудено. Жената не приличаше на никого, когото Айла беше срещала преди това. Косата й, дръпната от лицето и свита отзад на главата, беше искрящо черна и прошарена в сиво при слепоочията. Но лицето беше това, което привлече вниманието й. Беше кръгло и плоско, с високи скули, малък нос и тъмни, полегати очи. Усмивката на жената контрастираше на суровия й глас и Даланар се усмихна, когато погледна към нея.

— Джерика! — засия щастливо Джондалар.

— Джондалар! Много е хубаво, че се върна! — прегърнаха се те с видима нежност. — Тъй като този голям мечок, който ми е съпруг, няма обноски, защо ти не ме представиш на спътничката си? И след това ще ми разкажеш защо тези животни стоят тук, а не бягат — каза жената.

Застана между тях и като че ли се смали помежду им. Те бяха еднакво високи и главата й едва достигаше до средата на гърдите им. Говорът й бе бърз и енергичен. Напомняше на Айла за птица — впечатление, което се подсилваше от дребния й ръст.

— Джерика от Ланзадониите, моля те поздрави Айла от Мамутоите. Тя е отговорната за поведението на животните — каза Джондалар, усмихвайки се на жената с усмивката на Даланар. — Тя по-добре ще ти обясни защо не бягат.

— Добре си дошла, Айла от Мамутоите — протегна ръце жената. — Също и животните, ако можеш да обещаеш, че ще продължат да се държат по този необичаен начин — погледна тя Вълчо, докато говореше.

— Поздравявам те, Джерика от Ланзадониите — отвърна Айла на усмивката й. Дребната жена я хвана за ръка с неподозирана сила, която отговаряше на характера й. — Вълкът няма да нарани никого, освен ако не бъде заплашен. Той се държи приятелски, но притежава силно развито чувство за самозащита. Конете нервничат в присъствието на непознати и могат да се вдигнат на задните си крака, ако бъдат наобиколени от много хора, което може да стане опасно. Ще бъде по-добре да не се приближавате до тях в началото, докато ви опознаят.

— Това е разумно и аз съм доволна, че ни предупреди — погледна я със смущаваща прямота. — Идвате от дълъг път. Мамутоите живеят отвъд края на Донау.

— Познаваш ли земята на Ловците на Мамути? — попита Айла изненадана.

— Да и дори още по на изток, въпреки че не помня много. Хочаман ще ти разкаже за това с радост. Нищо друго няма да му достави повече удоволствие от нов слушател на историите му. Майка ми и той дойдоха от земите близо до Безкрайното море — най-далечната точка на изток, до която достига земята. Живяхме с много народи, понякога в продължение на няколко години. Спомням си Мамутоите. Добър народ. Чудесни ловци. Те искаха да останем при тях.

— Защо не го направихте?

— Хочаман не беше готов да се установи на едно място. Мечтата му беше да пътува до края на света, да види докъде стига земята. Срещнахме Даланар скоро след като умря майка ми и решихме да останем и му помогнем да започне да добива кремък. Но Хочаман доживя да види мечтата си сбъдната — каза Джерика, втренчила се във високия си другар. — Той пропътува цялото разстояние от Безкрайното море на изток до Великата вода на запад. Даланар му помогне да извърши пътешествието си преди няколко години, носейки го на гръб през по-голямата част от пътя. Хочаман се заля в сълзи, когато видя великото западно море и ги изми със солена вода. Сега вече не може да се движи много, но никой друг не е направил толкова дълго пътешествие колкото него.

— Или ти, Джерика — добави Даланар гордо. — Ти също си пътувала почти толкова.

— Хмммм — сви рамене тя. — Нямах друг избор. Това е упрек към Даланар, но май много се разприказвах.

Джондалар прегърна с една ръка през кръста жената, която беше изненадал.

— Бих искала да се запозная със спътничката ти — настоя тя.

— Извинявай, разбира се — каза Джондалар. — Айла от Мамутоите, това е братовчедка ми, Джоплая от Ланзадониите.

— Добре дошла, Айла от Мамутоите — поздрави Джоплая и протегна ръце.

— Поздравявам те, Джоплая от Ланзадониите — отговори Айла, осъзнавайки неочаквано акцента си и доволна, че под парката си има чиста туника. Джоплая беше висока колкото нея, може би съвсем малко по-висока. Имаше високите скули на майка си, но лицето й не беше толкова плоско и носът й приличаше на този на Джондалар, само че беше по-нежен и по-фино изваян. Гладките тъмни вежди подхождаха на дългата черна коса. Гъсти черни мигли очертаваха очите, съвсем слабо скосени като на майката, но ослепително зелени.

Тя беше изумително красива жена.

— Щастлива съм да се запознаем — каза гостенката. — Джондалар ми е говорил много често за теб.

— Доволна съм, че все пак не ме е забравил — отвърна Джоплая. Отстъпи назад и ръката на Джондалар отново я прегърна през кръста.

Около тях се бяха струпали останалите членове на Пещерата и Айла се поздрави официално с всеки един от тях. Всички те бяха любопитни да видят жената, която той бе довел, но начинът, по който я оглеждаха, и въпросите им я накараха да се почувства неудобно. Беше доволна, когато се намеси Джерика.

— Мисля, че трябва да оставим някои от въпросите за по-късно. Сигурна съм, че те двамата имат много да разказват, но сега са изморени. Ела, Айла! Ще ти покажа къде можеш да се настаниш. Животните имат ли нужда от нещо специално?

— Трябва само да сваля товара им и да намеря място, където да пасат. Вълчо ще остане вътре с нас, ако нямате нищо против.

Айла видя, че Джондалар оживено разговаря с Джоплая, и започна сама да сваля багажа от двата коня, но той се приближи бързо до нея и й помогна да внесат нещата си в пещерата.

— Мисля, че зная подходящо място за конете — каза. — Ще ги заведа. Искаш ли да оставиш повода на Уини? Ще завържа Рейсър с дълго въже.

— Не, не мисля така. Тя ще стои близо до Рейсър. — Забеляза, че той се чувства толкова удобно, че дори не намира за необходимо да иска разрешение. Но защо не? Тези хора бяха семейството му. — Все пак ще дойда с теб, за да я настаня.

Отидоха до малка тревиста долчинка, през която течеше малък поток. Вълчо ги последва. След като завърза здраво повода на Рейсър, Джондалар тръгна обратно.

— Идваш ли? — попита той.

— Ще остана малко при Уини — отвърна тя.

— В такъв случай ще отида да внеса нещата ни.

— Добре. — Не го обвиняваше, че е нетърпелив да се върне. Направи знак на вълка да остане при нея. Всичко беше ново и за него. С изключение на Джондалар на всички тях им трябваше време да свикнат. Когато се върна, го завари да разговаря с Джоплая. Поколеба се дали да ги прекъсне.

— Айла — забеляза я той. — Разказвам на Джоплая за Уимез. Ще й покажеш ли по-късно върха за копие, което ти даде? — Тя кимна и той отново се обърна към братовчедка си. — Имай търпение. Мамутоите са отлични ловци на мамути и на копията си поставят върхове от кремък вместо от кост. Така по-лесно се пронизва дебелата кожа, особено ако остриетата са тънки. Уимез разработил нова технология. Върхът се заостря двустранно, но не като необработена брадва. Той нагрява камъка, в което се състои и разликата. По този начин се отстраняват по-фините и тънки люспи. Той може да направи острие по-дълго от ръката ми, толкова тънко и с толкова остър ръб, че няма да повярваш.

Двамата стояха така близо един до друг, че телата им се докосваха, докато Джондалар обясняваше възбудено подробностите на новата технология, и Айла се почувства неудобно от интимността на тези случайни докосвания. Бяха живели заедно по време на юношеските си години. Какви тайни й бе разкривал? Какви радости и скърби бяха познали заедно? Какви разочарования и успехи бяха делили, докато заедно бяха усвоявали трудностите на каменоделството? Колко по-добре го познаваше Джоплая, отколкото самата тя?

Преди това и двамата бяха непознати за хората, които срещаха по пътя си. Сега странница беше само тя.

— Защо да не отида да донеса това острие? — обърна се той към Айла. — В коя кошница си го оставила? — попита, вече запътил се към пещерата.

Тя му каза и той ги напусна, а тя се усмихна нервно на тъмнокосата жена, но никоя от двете не проговори. Джондалар се върна почти веднага.

— Джоплая, казах на Даланар да дойде. С нетърпение очаквах мига да му покажа това острие. Чакай само да го видиш!

Внимателно отвори загънатия пакет и с пристигането на Даланар откри красиво изработено кремъчно острие. Мъжът взе острия връх за копие от Джондалар и го огледа отблизо.

— Това се казва майсторлък! Никога не съм виждал такава майсторска работа! — възкликна той. — Погледни тук, Джоплая! Издялано е от двете страни, но много фино и малките люспи са премахнати. Помисли си само каква прецизност е била необходима. Усещането от този кремък, а и блясъкът му са други. Изглежда почти… мазен. Откъде взе това нещо? Друг вид кремък ли има на изток?

— Не! Това е нов процес, разработен от един мъж на Мамутоите, наречен Уимез. Той е единственият друг каменоделец, който може да се мери с теб, Даланар. Той нагрява камъка. Ето кое му придава блясъка и усещането от него и което е още по-добро, след като се нагрее, могат да се премахнат всички люспи — обясни младият мъж с голямо въодушевление.

Айла се хвана, че го наблюдава внимателно.

— Те се отчупват почти самостоятелно — ето къде се крие прецизността. Ще ти покажа как става. Не съм добър колкото него — необходимо ми е да усъвършенствам техниката си, но ти ще добиеш представа от това, което казвам. Искам да намеря малко добър кремък, докато сме тук. С помощта на конете можем да носим малко повече багаж и аз искам да отнеса вкъщи няколко ланзадонийски камъка.

— Тук също е твой дом, Джондалар — промълви Даланар.

— Но, добре, утре ще отидем да изкопаем няколко нови камъка. Искам да видя как се прави това, но то наистина ли е острие за копие? Изглежда толкова нежно, грациозно и крехко, за да се ловува с него.

— Използват тези върхове за лов на мамути. Наистина се чупят по-лесно, но острият кремък пронизва дебелата кожа по-леко от костен връх и се плъзга между ребрата. Имам да ти покажа още нещо. Изработих го, докато лекувах раните си в долината на Айла от борбата с пещерния лъв. То е копиехвъргач. С него копието лети два пъти по-далече. Само да го видиш как действа!

— Мисля, че ни викат за ядене — каза Даланар, забелязвайки махащите им хора при входа на пещерата. — Всички ще искат да чуят разказите ти. Да влезем вътре, където ще се почувствате удобно и всички ще могат да ви чуват. Предизвикахте любопитството ни с тези животни, които ви се подчиняват, както и с подробностите за борбата с пещерния лъв, копиехвъргачите, новите каменоделски технологии. Още какви приключения и чудеса имате за разказване?

Джондалар се засмя.

— Дори не сме започнали. Ще повярваш ли, че сме видели камък, който прави огън, и камъни, които горят? Домове, направени от мамутски кости, остриета от слонова кост, които теглят конец, и огромни лодки за лов на толкова големи риби, че ще трябва петима мъже с твоя ръст да се качат един върху друг, за да стигнат от главата до опашката.

Айла никога не го беше виждала толкова щастлив и спокоен, толкова свободен и несдържан и осъзна колко е щастлив сред своя народ.

Тръгнаха към пещерата и той прегърна Айла и Джоплая.

— Избра ли си вече съпруг, Джоплая? — попита той. — Не забелязах никой, който да предявява претенции над теб.

Тя се засмя.

— Не. Чаках теб, Джондалар.

— Хайде де, пак започна да се шегуваш — засмя се Джондалар и се обърна да обясни на Айла: — близки братовчеди не могат да се събират, нали знаеш?

— Всичко съм намислила — продължи Джоплая. — Възнамерявам да избягаме заедно и да основем своя Пещера, както направил Даланар. Но, разбира се, ще направим изключение само за каменоделци. — Смехът й прозвуча пресилено, а тя не откъсваше поглед от него.

— Виждаш ли, че съм прав, Айла? — попита я, обръщайки се към нея, но в същото време притисна Джоплая към себе си. — Винаги се шегува. Тя е най-голямата драка.

Младата жена не беше сигурна, че е разбрала шегата.

— Сериозно, Джоплая, трябва все пак да си обещана вече.

— Екозар ме поиска, но аз още не съм решила.

— Екозар? Май не го познавам. Зеландониец ли е?

— Той е Ланзадониец. Присъедини се към нас преди няколко години. Даланар спаси живота му — намерил го полуудавен. Мисля, че е все още в пещерата. Той е умен — ще разбереш, когато се запознаеш с него. Изглежда… ъъъ, различен. Не обича да се запознава с чужденци и казва, че не иска да идва с нас на Летния събор на Зеландониите. Но е много мил, когато го опознаеш, и е готов на всичко за Даланар.

— Ще ходиш ли на Летния събор тази година? Надявам се да го направиш или поне на Бракосъчетанието? С Айла ще се женим — този път той притисна към себе си Айла.

— Не зная — отвърна Джоплая, гледайки в земята. След това вдигна поглед към него — винаги съм знаела, че няма да се ожениш за Марона, която те чака, откакто замина, но не предполагах, че ще доведеш жена със себе си.

Той се изчерви при споменаването на жената, на която беше обещал да се оженят, и не забеляза как Айла замръзна на място, докато Джоплая забърза към един мъж, който излизаше от пещерата.

— Джондалар! Този човек!

Той почувства уплахата в гласа й и са обърна към нея. Беше побледняла.

— Какво има, Айла?

— Той прилича на Дърк! Или поне както би изглеждал синът ми като порасне. Джондалар, в този човек има частица от Клана.

Джондалар го погледна по-внимателно. Вярно беше. Мъжът, който Джоплая подбутваше към тях, имаше вид на човек от Клана. Докато се приближаваха, Айла забеляза една поразителна разлика между него и мъжете от Клана, които тя познаваше. Беше висок почти колкото нея.

Той се приближи и тя направи движение с ръката си. Беше недоловимо, трудно забележимо за останалите, но големите кафяви очи на мъжа се отвориха широко от изненада.

— Къде си научила това? — попита той и направи същия жест. Гласът му беше плътен, но ясен и отчетлив. Не се затрудняваше да говори — сигурен знак, че е със смесена кръв.

— Бях отгледана от един клан. Намериха ме, когато бях малко момиче. Не помня семейството си отпреди това.

— Отгледал те е клан? Те проклеха майка ми, защото ме роди — каза той горчиво. — Кой клан те отгледа?

— Не мисля, че акцентът й е на Мамутоите — намеси се Джерика. Около тях се бяха събрали неколцина от семейството.

Джондалар пое дълбоко дъх и изпъна рамене. От самото начало бе знаел, че произходът на Айла ще излезе наяве рано или късно.

— Когато я срещнах, тя дори не можеше да приказва, Джерика, или поне не с думи. Но тя спаси живота ми, когато бях нападнат от пещерен лъв. Била е приета от Мамутоите в Мамутското огнище заради лечителските й умения.

— Тя е Мамут! Тази, която служи на Майката! Къде й е знакът? Не виждам никаква татуировка на бузата й — каза тя.

— Айла се научила да лекува от жената, която я отгледала — лечителка от народа, който тя нарича „Клан“ или „плоскоглавци“, но е добра колкото всеки зеландони. Само започна да се обучава за „Тази, която служи на Майката“, преди да тръгнем и не бе посветена. Ето защо няма знак.

— Знаех си, че е зеландонийка. Би трябвало да може да обуздава животни, но как е могла да се учи да лекува от плоскоглава жена? — възкликна Даланар. — Преди да срещна Екозар, мислех, не в развитието си са малко над животните. От него разбрах, че могат да говорят малко, а сега от теб чувам, че имат лечители. Трябваше да ми кажеш, Екозар.

— Как можех да зная? Аз не съм „плоскоглавец“ — изплю думата той. — Познавах само майка си и Андован.

Айла се изненада от омразата в гласа му.

— Ти каза, че са проклели майка ти? И все пак е оцеляла и те е отгледала? Трябва да е била забележителна жена.

Екозар погледна право в сиво-сините очи на високата руса жена. Тя не се смути, нито се опита да отклони погледа си. Той се почувства странно спокоен и привлечен от тази жена, която не беше виждал никога преди това.

— Тя никога не говореше много за това — каза Екозар. Била е нападната от няколко мъже, които убили съпруга й, опитал се да я защити. Бил е брат на вожда на клана й и тя била обвинена за неговата смърт. Вождът казал, че тя носела лош късмет. Но по-късно, когато разбрала, че носи в себе си дете, той я взел за втора жена. Когато съм се родил, казал, че раждането ми доказвало, че тя носи нещастие. Не само била убила съпруга си, но и родила уродливо бебе. След това я проклел със смъртно проклятие. — Разказваше на тази жена по-свободно отколкото на други и се изненада.

— Не съм сигурен какво означава това „смъртно проклятие“ — продължи той. — Веднъж бе започнала да ми обяснява, но не успя да завърши. Каза, че всички се отдръпнали от нея, като че ли не съществува. Казвали, че е мъртва, и въпреки че се опитвала да ги накара да я погледнат, се държали все едно я няма или е мъртва. Трябва да е било ужасно.

— Беше — потвърди Айла тихо. — Трудно е да продължаваш да живееш, когато не съществуваш за хората, които обичаш. — Очите й се насълзиха от нахлулите спомени.

— Майка ми ме взе и ги напусна, за да се махне и да умре, както се очакваше от нея да направи, но Андован я намери. Още тогава беше стар и живееше сам. Никога не ми каза точно защо е напуснал Пещерата си, но мисля, че е било свързано с жесток вожд…

— Андован… — прекъсна го Айла. — Не беше ли Сармунай?

— Да, така мисля. Никога не говореше много за народа си.

— Чули сме за жестокия им вожд — намръщи се Джондалар.

— Андован се погрижи за нас — продължи Екозар. — Обучаваше ме да ловувам. От майка ми се научи да говори езика на жестовете на Клана, но тя никога не произнесе повече от няколко думи. Аз научих двата езика и тя се изненада, че мога да придавам звук на думите му. Той умря преди няколко години, а с него и желанието на майка ми за живот. Накрая смъртното проклятие я настигна.

— Какво направи ти след това? — попита Джондалар.

— Живях сам.

— Не е лесно — заяви Айла.

— Не, не е лесно. Опитах се да намеря някого, с когото да живея. Никой клан не ме допусна близо до себе си. Хвърляха камъни по мен и казваха, че съм уродлив и нося нещастие. Никоя Пещера не искаше да има нещо общо с мен. Казваха, че съм отвратителна смесица от духове — половин човек, половин животно. Не след дълго се уморих да опитвам. Не исках да живея сам. Един ден скочих от една скала в реката. Следващото, което си спомням, е, че Даланар се беше надвесил над мен. Доведе ме в пещерата си. Сега съм Екозар от Ланзадониите — завърши той гордо, поглеждайки високия мъж, когото обожаваше.

Младата жена помисли за сина си, благодарна, че беше осиновен още като бебе, благодарна, че се бяха намерили хора, които да го обичат и да го искат при себе си, когато тя напусна.

— Екозар, недей да мразиш народа на майка си — каза тя. — Не са лоши, а просто твърде първобитни и това им пречи да се променят. Традициите им са древни и не им позволяват да възприемат новото.

— Все пак са хора — каза Джондалар на Даланар. — Научих го по време на пътешествието. Срещнахме една двойка, преди да се качим на глетчера, което е друга история, и те имат намерение да се срещнем по проблеми, които имат с някои от нас, по-точно с няколко младежи от Лозадунаите. Някой дори се е опитал да търгува с тях.

— Плоскоглавците да провеждат срещи? Да търгуват? Този свят се променя по-бързо, отколкото мога да разбера — удиви се Даланар. — Нямаше да повярвам, ако не бях срещнал Екозар.

— Хората могат да ги наричат плоскоглавци и животни, но ти знаеш, че майка ти е била храбра жена, нали Екозар? — попита Айла и протегна ръце към него. — Зная как се чувства човек, когато няма род. Сега аз съм Айла от Мамутоите. Ще ме приветстваш ли с „добре дошла“, Екозар от Ланзадониите?

Той хвана ръцете й, които трепереха.

— Ти си добре дошла тук Айла от Мамутоите.

Джондалар пристъпи напред с протегнати ръце.

— Поздравявам те, Екозар от Ланзадониите.

— Добре дошъл, Джондалар от Зеландониите, но ти не трябва да бъдеш приветстван тук. Чувал съм за сина на огнището на Даланар. Няма никакво съмнение, че си роден от неговия дух. Твърде много приличаш на него.

Младият мъж се усмихна.

— Всички казват така, но не мислиш ли, че носът му е малко по-голям от моя?

— Не. Аз намирам твоя за по-голям — засмя се Даланар и плесна младия мъж по рамото. — Влизайте вътре. Яденето ще изстине.

Айла поостана за момент, за да поговори с Екозар, и когато се обърна, за да влезе в пещерата, бе задържана от Джоплая.

— Искам да говоря с Айла, Екозар, но не бързай да влизаш. Искам да говоря също и с теб — помоли го тя. Той веднага се отдалечи, за да остави двете жени насаме, но не достатъчно бързо, така че Айла успя да забележи обожанието в очите му, когато погледна към младата жена.

— Айла, аз… — започна Джоплая, — аз… мисля, че разбрах защо Джондалар те обича. Искам да кажа…, искам да ви пожелая да бъдете щастливи заедно.

Айла погледна внимателно младата жена. Усети промяна в нея — някаква решителност, усещане за твърда категоричност. Внезапно разбра какво в тази жена я бе карало да се чувства толкова неспокойна.

— Благодаря ти, Джоплая. Много го обичам и щеше да ми бъде трудно да живея без него. Това щеше да остави огромна празнина в мен, която нямаше да мога да понеса лесно.

— Да, трудна е за понасяне — затвори Джоплая очите си за миг.

— Нямали да дойдете и да ядете? — попита Джондалар, излизайки от пещерата.

— Отивай, Айла. Преди това трябва да свърша нещо.