Джийн М. Оел
Айла през равнината (28)

27

Айла отпиваше чай, седнала до следобедния огън в лагера си и рееше невиждащ поглед по околността. Когато спря тук, за да може Вълчо да си почине малко, забеляза едно голямо скално образувание, очертало се на северозапад на фона на синьото небе. Скоро забележителният варовиков хълм се скри в мъгла и облаци, а и тя престана да го забелязва — мислите й се насочиха навътре, към тревогата за Джондалар.

Нейните умения на следотърсач и обонянието на Вълчо бяха помогнали да намерят следата, за която тя беше сигурна, че е оставена от хората, отвлекли Джондалар. След като послизаха известно време от височините и пътуваха малко на север, се отклониха на запад по посока на реката, която двамата бяха прекосили преди, но не я достигнаха. Отново следите отиваха на север по реката и тук беше по-лесно да се придържат към тях.

Първата нощ си направи лагер до едно поточе, а на другия ден продължи по следата. Не беше сигурна колко души са, но някои от стъпките вече й бяха съвсем познати. Сред тях обаче не се виждаха големите отпечатъци на Джондалар и тя дори се чудеше дал и той е още с тях.

После се сети, че от време на време нещо голямо е било слагано на земята — под него тревата беше смачкана, а ако е било влажно, имаше ясен отпечатък; спомни си, че го виждаше непрекъснато наред с другите следи. Може да е било конско месо, размишляваше тя, защото конете бяха подгонени да паднат от скалата и това месо явно е било носено надолу.

После реши, че е възможно също да е бил човек, носен с някаква носилка — а това едновременно я разтревожи и успокои.

Ако е трябвало да го носят, това означаваше, че не е можел да върви сам, така че кръвта, която беше намерила, говореше за сериозно нараняване; но, от друга страна, не биха си правили труда да го носят, ако беше мъртъв. Тя заключи, че Джондалар още е жив, но е сериозно ранен и се надяваше да са го занесли някъде, където да го излекуват. Но защо всъщност някой ще го ранява?

Независимо кой беше, преследваният от нея се движеше бързо, а следата остаряваше и Айла знаеше, че изостава. Издайническите следи, които й показваха посоката, не навсякъде се виждаха много лесно и това я забавяше, а вече и Вълчо по-трудно държеше дирята. Тя се съмняваше, че без него щеше да стигне дори дотук; особено трудно беше по местата, където земята беше скалиста и тя не можеше да види следи. Освен това не искаше да изпуска вълка от очи, за да не го изгуби наново. Въпреки това се чувстваше напрегната от необходимостта да бърза и беше благодарна, че днес той е по-добре.

Тази сутрин се събуди с добро предчувствие и се зарадва, като видя му нетърпението да тръгват. Но следобед забеляза, че той започва да се изморява. Реши да спре, да си направи чай и да го остави да си почине, а конете да попасат.

Скоро след като тръгнаха, стигнаха до място, където реката се разделяше на две. Досега беше прекосила лесно няколко малки потока, но не беше сигурна дали ще успее да премине реката. От известно време и следите се бяха изгубили, така че не знаеше дали да тръгне на изток, или на запад. Известно време вървя на изток, луташе се да намери следата, а после малко преди падането на нощта видя недвусмислен знак накъде трябва да върви.

Дори и във вечерния сумрак разбра, че стърчащите от водата пръчки не са случайно там. Бяха забити в дъното на реката близо до няколко дървета край брега. От времето, прекарано при Шарамудои, тя знаеше, че това е малко кейче, подготвено за воден съд. Айла започна да се устройва за нощуване до него, после промени решението си. Не знаеше нищо за хората, които преследваше, с изключение на това, че са ранили Джондалар и са го отнесли със себе си. Не искаше такива хора да я заварят неподготвена, докато спи и е съвсем беззащитна. Затова си избра друго място — до един завой на реката.

Сутринта внимателно прегледа Вълчо, преди да влязат във водата. Макар да не беше много широка, реката беше студена и дълбока и той трябваше да плува. Раните му все още бяха чувствителни на допир, но много по-добре, а и той нямаше търпение да тръгнат — сякаш също гореше от нетърпение да намерят Джондалар.

Както и преди, Айла реши да бъде боса във водата, за да не намокри ботушите и панталона си. Не искаше да губи време за сушене на дрехи. За нейна изненада Вълчо влезе във водата без никакво колебание. Вместо да пристъпва напред-назад, той направо скочи вътре и се изравни с нея, като че и той държеше да не се губят един друг от поглед.

Стигнаха на другия бряг. Докато животните се отръскваха от водата, тя се отстрани, за да не я намокрят. Малко се безпокоеше за вълка и го прегледа само за собствено успокоение, но той бодро се отръска и веднага се залови да хване следата. Малко по-напред по реката намериха водния съд, който бяха използвали хората, за да пресекат водата — беше скрит сред храсти и дървета близо до реката. Все пак от пръв поглед не можа да познае какво точно е това.

Беше предполагала, че хората ще използват лодка, подобна на лодките на Шарамудои — красиво изработени, с грациозно издадени носове и мачти, или поне като повечето сухоземни народи, някаква удобна лодка като тяхната с Джондалар. Всъщност това, което Вълчо откри, беше платформа от дървени трупи, а Айла не беше виждала сал. След като се увери в неговото предназначение, тя оцени, че е хитро измислено, макар и малко неудобно. Вълкът го душеше отвсякъде. На едно място спря и леко зави.

— Какво има, Вълчо? — Айла отиде да погледне по-отблизо. Видя тъмнокафяво петно на един от пъновете и усети как паниката я обзема отново. Беше засъхнала кръв и може би бе кръвта на Джондалар. Тя потупа главата на вълка.

— Ще го намерим! — каза му, повече, за да окуражи себе си, отколкото него, макар че изобщо не беше сигурна дали ще го намерят жив.

По-нататък следата вървеше сред висока суха трева, примесена с храсталаци, и беше много по-ясна. Проблемът беше, че наоколо беше толкова утъпкано и очевидно често минаваха оттук, че Айла се съмняваше дали са на прав път. Но Вълчо вървеше напред и това донякъде я успокояваше. На едно място той спря, сбърчи нос и оголи зъби в почти безмълвно ръмжене.

— Какво има? А? Някой ли идва? — тихо го попита, като придърпа Уини и Рейсър с всичкия багаж встрани от пътеката, смъкна се от гърба на кобилата и се скри между двата коня. Клекна и прегърна Вълчо през врата, за да го накара да мълчи.

Предположението й не я беше излъгало. Много скоро две млади жени преминаха край тях, явно отивайки към реката. Тя нареди на вълка да си стои на мястото и с пълзенето, научено някога за преследване на месоядни животни, се запровира между тревите, скри се зад един храст и започна да наблюдава.

Двете жени си говореха, докато изваждаха сала. Езикът не й беше познат, съвсем леко напомняше Мамутои. Не го разбираше, но долови една-две думи.

Жените пуснаха сала на вода, после издърпаха два дълги пръта изпод дъното му. Завързаха единия край на навито въже за едно дърво, после се качиха на сала. Докато едната гребеше с пръта, другата управляваше с въжето. Когато стигнаха до по-спокойно място на реката, започнаха да гребат срещу течението с двата пръта и стигнаха до малкия док. С въжетата завързаха прътовете към сала, така че да стърчат над водата, и скочиха върху забитите в дъното дънери. После се затичаха по пътя, откъдето Айла току-що беше дошла.

Тя се върна при животните, обмисляйки какво да прави. Беше сигурна, че жените ще се върнат скоро, но това можеше да е днес, или утре, или дори след два дни. Тя искаше да намери Джондалар колкото е възможно по-бързо, но не биваше да върви по тази пътека, за да не я хванат. Смяташе, че в никакъв случай не бива да се среща с тях, преди да е научила повече подробности. Най-после реши да потърси място, където да се скрие, така че да може да ги наблюдава на връщане, без те да я забележат.

Остана доволна, че не чака дълго. Следобед двете жени се върнаха с още няколко души — всички носеха месо и насечени на части коне. Движеха се изненадващо бързо въпреки товара си. Когато наближиха, Айла видя, че сред тях няма нито един мъж. Всички ловци бяха жени! Тя гледаше как товарят месото на сала, после гребат през реката и управляват с въжето. След като разтовариха сала, те го скриха, но оставиха въжето опънато през реката. Това я озадачи.

Пак се учуди, когато те бързо поеха по пътеката и почти се скриха от погледа й. Тя изчака малко, после ги последва, но на голямо разстояние.

 

 

Джондалар се стъписа от това, което видя зад оградата. Единствената покрита площ беше доста обширна, стабилна за облягане, и предлагаше добър подслон от дъжд и сняг, а оградата пък спираше вятъра. Нямаше огньове, имаше съвсем малко вода и никаква храна. Хората тук бяха само мъже и на всички тях доста се бяха отразили лошите условия за живот. Те започнаха да излизат от подслона, за да го видят —​ до един бяха слаби, мръсни и с нездрав вид.

Всички бяха твърде леко облечени за това време на годината и сигурно се скупчваха един до друг, за да се топлят.

Той разпозна един-двама, които бяха присъствали на погребението, и се запита защо ли мъжете и момчетата бяха оставени да живеят тук. Изведнъж няколко учудващи неща се сглобиха: държанието на жените с копията, странния коментар на Сармуна, закъснелия преглед на раната му, грубото отношение към него.

Изводът, който се налагаше, беше абсурден, но прозрението го връхлетя с такава сила, че повече нямаше никакви съмнения. Беше толкова очевидно, че се чудеше как е могъл да не проумее по-рано. Жените държаха мъжете тук против тяхната воля!

Но защо? Беше такава разсипия да се държат по този начин хора в бездействие, когато те можеха да влагат сили за общото благосъстояние и полза на общността. Мислеше за преуспяващия Лъвски бивак на Мамутои, с Талут и Толи, които организираха живота и дейността там, така че да има полза за всички. Всеки даваше своя принос, а им оставаше време и всеки да прави нещо по свое желание.

Атароа! До каква степен всичко това беше нейно дело? Тя очевидно беше водачът на този Бивак. Ако не носеше цялата отговорност за всичко тук, то поне беше твърдо решена да поддържа сегашното състояние на нещата.

Тези мъже би трябвало да ловуват и да събират храна, мислеше Джондалар, да копаят ями за хранилища, да правят нови подслони и да поправят старите; да създават нещо, вместо да се трупат накуп, за да се топлят. Без съмнение тези хора бяха излизали на лов за коне в края на този сезон. Дали изобщо имаха събрана достатъчно храна за цялата зима? И защо ходеха на лов толкова далеч, когато имат такава удобна възможност да ловуват наблизо?

— Ти си този, когото наричат мъжа Зеландонии — обади се един от мъжете на Мамутои. Джондалар помисли, че е онзи със завързаните ръце, с когото вървяха заедно до мястото на погребението.

— Да. Аз съм Джондалар от Зеландониите.

— Аз съм Ебулан от Сармунаите — каза другият, после добави саркастично: — В името на Муна, Майката на Всичко, бъди добре дошъл в кошарата, както Атароа обича да нарича това място. Тук имената са други: Мъжкият бивак, Замразеният подземен свят на Майката, Капанът за мъже на Атароа. Намери си място.

— Не разбирам. Защо вие… всичките сте тук?

— Това е дълга история, фактически всички бяхме подлъгани и измамени по един или друг начин — отговори Ебулан. След това, продължи с иронична гримаса: — Даже ни подлъгаха ние да построим тази кошара, поне по-голямата част от нея.

— А защо просто не прескочите през стената и не я напуснете?

— И да попаднем на копията на Епадоа и нейните копиеноски? — обади се друг.

— Оламун е прав. Освен това не знам колко от нас биха имали сили за това — продължи мъжът. — На Атароа й харесва да сме слаби… но има и по-лошо.

— По-лошо? — намръщи се Джондалар.

— Покажи му, Самодун — обърна се Ебулан към един висок, мъртвешки слаб мъж със сива сплъстена коса и дълга брада, почти цялата побеляла. Имаше изсечено лице с дълъг прав нос и гъсти вежди, които подсилваха чертите на лицето му, но вниманието привличаха най-вече очите му. Те бяха стряскащи, тъмни като на Атароа, но вместо злост, в тях имаше древна мъдрост, тайнственост и състрадание. Джондалар не съзнаваше какво точно улавя у него, някаква издръжливост или кротко достойнство, но този мъж внушава силен респект дори в това окаяно условие.

Старият мъж му кимна и го поведе към пейката. Когато наближиха подслона, видя, че вътре има още няколко души. Когато се наведе да влезе, го блъсна задушаваща смрад. Един мъж лежеше на една греда, като че свалена от покрива, а завивката му беше една-единствена дрипава кожа. Самодун я дръпна и пред очите на младия мъж се разкри ужасяваща рана. Той изтръпна.

— Защо е тук този човек?

— Копиеноските на Епадоа направиха това — отговори Ебулан.

— Сармуна знае ли? Тя може да му помогне.

— Сармуна! Ха-ха! Защо смяташ, че би направила нещо? — обади се Оламун, който ги беше последвал заедно с другите. — Кой мислиш, че е най-големият помощник на Атароа?

— Но тя почисти моята рана на главата ми — каза Джондалар.

— Тогава сигурно Атароа има някакви планове за теб — отвърна Ебулан.

— Планове за мен? Какво имаш предвид?

— Тя има навика да праща младите силни мъже на работа, докато може да ги контролира — обясни Оламун.

— А какво ще стане, ако някой не иска да й работи? Как ги контролира?

— Като не им дава храна и вода. Ако това не помогне — със заплахи за близките им. Ако знаеш, че някой от твоето огнище или брат ти ще бъде затворен в клетката без вода и храна, обикновено правиш каквото тя иска.

— Клетката?

— Мястото, където те държаха — каза Ебулан. После се усмихна тъжно. — Откъдето си взел тези прекрасни одежди върху себе си. — Другите мъже също се засмяха.

Джондалар погледна окъсаната кожа, която беше дръпнал от клетката вътре в землянката и бе увил около тялото си.

— Хубаво си я свършил! — обади се Оламун. — Ардемун ни разказа и как почти си съборил клетката.

— Сега тя трябва да направи по-здрава клетка — отбеляза един друг мъж. Ясно беше, че знае езика много добре. Ебулан и Оламун говореха така добре, та Джондалар беше забравил, че Мамутои не беше родният език на тези мъже. Но очевидно повечето знаеха по малко, а другите разбираха какво се говори.

Мъжът на земята изпъшка и старият се наведе да го успокои. Забеляза и още двама да гледат от края на подслона.

— Няма да има никакво значение. Ако не е клетка, ще те накара със заплахи за останалите да правиш каквото иска тя. Ако си имал нещастието да се задомиш по-рано и да ти се е родил син в твоето огнище, може да те принуди всичко да направиш — каза Ебулан.

На Джондалар не се хареса такъв коментар и се намръщи.

— Защо да е нещастие да имаш син, роден в твоето огнище?

Ебулан погледна към стария мъж.

— Самодун?

— Ще попитам дали искат да се запознаят със Зеландони — каза той.

Това бяха първите думи, изречени от Самодун, и Джондалар се учуди как може толкова немощен мъж да има толкова дълбок и силен глас. Той отиде към дъното на подслона и се наведе да говори със свитите под ниския покрив хора. Чуваха само дълбокия му мек глас, но не и думите, после се чуха и другите гласове. С помощта на стария мъж един от младежите се изправи и закрета към тях.

— Това е Ардобан — представи го старият мъж.

— Аз съм Джондалар от Деветата пещера на Зеландониите, и в името на Дони, Великата майка земя, те приветствам, Ардобан — каза той, като протегна двете си ръце на младежа — някак си усещаше, че трябва да се отнесе към момчето с достойнство.

То се опита да стои по-изправено и да поеме ръцете му, но младият мъж видя, че изпитва силна болка. Прииска му се да се приближи и да го подкрепи, но се възпря.

— Всъщност предпочитам да ме наричат Джондалар — каза с усмивка, като се опитваше да заглади неловкостта.

— Аз се наричам Добан. Не харесвам Ардобан. Атароа винаги казва Ардобан. Иска да казвам Сатароа. Не говоря повече.

Джондалар изглеждаше озадачен.

— Трудно е за превод. Това е форма на уважение — каза Ебулан. — Изразява най-добри поздрави и уважение към някого.

— А Добан не уважава вече Атароа?

— Добан мрази Атароа — каза младежът, готов да се разплаче, докато се обръщаше, за да се отдалечи. Самодун му помагаше, а на тях махна с ръка да излязат.

— Какво му се е случило? — попита Джондалар вече навън.

— Дърпаха крака му, докато се извади от ставата — отговори му Ебулан. — Атароа го направи — тя нареди на Епадоа да го извършат.

— Какво?! — възкликна младият мъж с разширени от изненада невярващи очи. — Искаш да кажеш, че нарочно е осакатила момчето? Ама че отвратителна жена!

— Същото направи и с другото момче — малкия Одеван.

— И защо постъпва така?

— За по-малкия беше, че иска да даде пример. Майката на момчето не харесваше начина, по който тя се отнася с нас, и дойде да поиска мъжа й да се върне в огнището им. Аваноа успяваше понякога дори да се промъкне при нас и да прекара нощта при него, а ни донасяше и храна. Не само тя, и други жени го правят, но Армодан, нейният мъж, се съпротивляваше на Атароа, отказваше да работи. И тя си го изкара на момчето. Каза, че на седем години вече е достатъчно голям да се отдели от майка си и да живее с другите мъже, но най-напред осакати крака му.

— Другото момче е на седем години?! — ахна новодошлият, като клатеше глава, обзет от гняв и ужас. — Никога не съм чувал нещо по-страшно!

— Ордован се измъчва от болките, страда и за майка си. Но случаят с Ардобан е по-страшен — сега говореше Самодун, който беше излязъл от подслона и се присъедини към групата.

— Трудно е човек да си представи нещо по-лошо — каза Джондалар.

— Мисля, че го мъчи повече предателството, отколкото физическата болка — продължи възрастният мъж. — Армодан чувстваше Атароа като майка. Неговата майка умря, когато беше съвсем малък, и тя го прие, но се отнасяше с него по-скоро като с любима играчка, а не като към дете. Обичаше да го облича в момичешки дрехи, да го кичи с разни глупости, но го хранеше добре, дори му даваше лакомства. А понякога го люлееше или го взимаше да спи в нейното легло, когато имаше настроение. Но когато й омръзваше, го изритваше навън и го караше да спи на земята. Преди няколко години тя си внуши, че народът иска да я отрови.

— Казват, че тя отровила мъжа си — вмъкна Оламун.

— Тя караше Ардобан да опитва всичко, преди тя да го яде — продължи старият мъж, — а когато порасна, понякога го държеше вързан, защото смяташе, че той ще избяга. Но за него тя беше единствената майка. Обичаше я и се опитваше да й угоди. Отнасяше се към другите момчета така, както тя се отнасяше към мъжете и започна да им нарежда какво да правят. Разбира се, тя го насърчаваше.

— Той беше непоносим — добави Ебулан. — Човек можеше да помисли, че целият Бивак е негов, правеше живота на другите момчета невъзможен.

— После какво се случи?

— Той достигна възрастта на мъжеството — отговори Самодун и после допълни: — Майка му му се яви насън с вида на младо момиче и събуди мъжествеността му.

— Разбира се, така става с всички млади мъже — вмъкна Джондалар.

— Да, но когато Атароа разбра, тя сметна, че това е нарочно. Пощуря! Крещеше му, наричаше го с ужасни имена, после го захвърли в Мъжкия бивак, но преди това осакати крака му.

— С Одеван беше малко по-леко — обади се Ебулан. — Той беше по-малък. Дори не съм сигурен, че тя искаше да счупи ставата му. Мисля, че само искаше майка му и баща му да страдат, докато слушат виковете му, а когато все пак стана така с крака му, Атароа реши, че това е един добър начин да осакатява мъже, за да се поддават по-лесно на контрол.

— Тя използва Ардемун за пример — каза Оламун.

— И неговия крак ли повреди така?

— В известен смисъл — отвърна Самодун. — Беше нещастен случай, но стана точно когато той се опитваше да избяга. Атароа не позволи на Сармуна да го лекува, въпреки че тя може би желаеше да го стори.

— Все пак беше по-трудно да осакати момче на дванадесет години. Той напразно се бореше и пищеше — каза Ебулан. — Знаеш ли, след като чухме как страда, никой от нас вече не можеше да изпитва яд към него. Той си плати доста скъпо за поведението си като дете.

— Вярно ли е, че е казала на жените, че всички деца-момчета, които се родят, ще бъдат сакати с единия крак? — попита Оламун.

— Така каза Ардемун — потвърди Ебулан.

— А тя дали си мисли, че може да нарежда на Майката какво да прави? Да Я накара да създава само момичета? — учуди се Джондалар. — Та тази жена предизвиква съдбата.

— Може би — допусна Ебулан, — но ще се наложи Самата майка да я накара да престане.

— Мисля, че мъжът от Зеландониите е прав — каза Самодун. — Майката вече се опита да я предупреди. Виж колко малко бебета са се родили през последните години. Може би последната й лудост — осакатяването на деца, ще изчерпи Нейното търпение. Децата трябва да бъдат пазени, а не да им се причинява зло.

— Сигурен съм, че Айла не би изтърпяла това. Нито за миг! — каза Джондалар. После се намръщи и наведе глава при спомена. — Но дори не знам дали още е жива.

Мъжете се спогледаха, колебаеха се дали да говорят, макар че на устата на всички беше един и същи въпрос. Най-после Ебулан се осмели:

— Това ли е жената, за която каза, че язди коне? Тя сигурно има много власт и сила, щом може да управлява конете.

— Тя не твърди това — усмихна се Джондалар. — Но мисля, че има повече „власт“, отколкото признава. Тя не язди всички коне. Само една кобила, която е отгледала от малка, макар че е яздила и моя кон. Но той е малко труден за управление. Това беше проблемът…

— Ти също можеш да яздиш? — невярващо попита Оламун.

— Мога да яздя един… е, всъщност и нейния, но…

— Искаш да кажеш, че историята, която разказа на Атароа, е истина? — запита Ебулан.

— Разбира се, че е истина. Защо ми е да си измислям? — Той огледа невярващите им лица. — Може би ще е по-добре да започна отначало… историята е дълга. Когато Уини порасна — Айла беше кръстила кобилата Уини — тя роди жребче, почти по времето, когато се срещнахме. Тя ми показа как да яздя и ми даде жребчето да го уча. Нарекох го Рейсър. Това е дума от Зеландонии, означава бърз бегач, а той обича да бяга бързо. Пропътували сме целия път от Лятната среща на Мамутои покрай северния край на онези планини на изток, като яздехме конете. Въпросът е не на някаква специална власт и сила, а по-скоро да ги приучиш още от раждането им — точно както майките учат бебетата.

— Е… щом ти казваш — обади се Ебулан.

— Казвам го, защото е така — отвърна той, после реши, че няма смисъл да ги убеждава. Трябваше просто да видят, за да повярват, но нямаше изгледи това да се случи някога. Айла я нямаше, а също и конете.

Точно в този миг портата се отвори и всички се обърнаха нататък. Влезе Епадоа с няколко от нейните жени. Сега, когато знаеше малко повече за нея, Джондалар изучаваше тази жена, която беше причинила толкова болка на двете деца. Не знаеше коя е по-отвратителна — тази, която беше измислила мъчението, или онази, която го беше изпълнила. Макар да беше убеден, че самата Атароа го е направила, беше очевидно, че у нея има нещо ненормално. Тя не беше съвсем наред. Сигурно някакъв лош дух я е докоснал и е отнесъл нейната разумна част — но какво да се каже за Епадоа? Изглеждаше съвсем здрава и нормална; как тогава е могла да бъде толкова жестока и безчувствена? Дали и на нея не й липсваше нещо?

За изненада на всички след тях влезе самата Атароа.

— Тя никога не влиза тук — каза Оламун. — Какво ли иска?

Необичайното й поведение го плашеше.

Зад нея вървяха няколко жени с димящи подноси с месо и няколко добре увити кошници с вкусна гъста и ароматна супа от месо. Конско месо! Сигурно ловците са се върнали! Джондалар се чудеше. Отдавна не беше ял конско месо и мисълта за него не събуждаше апетита му, но все пак миришеше вкусно. Внесоха още и голям мях с вода и няколко чаши.

Мъжете жадно и лакомо гледаха процесията, но никой не помръдваше от страх нещо да не промени намеренията на Атароа. Страхуваха се това да не е някакъв друг жесток номер — да внесат всичко само да им го покажат, а после да го отнесат.

— Зеландони! — каза Атароа, сякаш издаде заповед. Джондалар я гледаше внимателно, докато отиваше към нея. Изглеждаше почти по мъжки… не, реши той, не точно. Чертите й бяха силни и остри, но фино изваяни и с хубава форма. Всъщност беше красива, по свои начин, или би могла да бъде, ако не беше толкова рязка. Имаше някаква особена жестокост в свитите й устни, а нейната безчувственост личеше в очите й.

Сармуна застана до нея. „Сигурно е дошла с другите жени — помисли си младият мъж, — не съм я забелязал.“

— Сега говоря от името на Атароа — каза Сармуна на Зеландони.

— Ти самата трябва да отговориш на доста въпроси — каза й той. — Как си могла да го допуснеш? Атароа няма разум, но ти имаш. Ти си отговорна!

Очите й се вледениха от ярост.

Атароа се обърна ядосано към жената-шаман.

— Тя не иска да ми говориш. Тук съм, за да й превеждам. Атароа иска да я гледаш, когато говориш.

Джондалар погледна жената-водач и зачака думите й. Сармуна започна да превежда.

— Сега говори Атароа: Харесва ли ти новото място, където си… настанен?

— Нима очаква да ми харесва? — отговори на Сармуна, която избягваше погледа му и говореше на Атароа.

Злобна усмивка пробяга по лицето на жената-водач.

— Сигурно вече доста си чул, но не вярвай на всичко.

— Вярвам на това, което виждам.

— Е, видя, че внасям тук храна.

— Не виждам никой да я яде, а знам, че всички са гладни. Усмивката й стана по-широка, когато чу превода.

— Ще ядат, и ти също. Ще ви трябват сили — изсмя се високо водачката.

— Да, това е сигурно.

След превода Атароа внезапно си тръгна и повика и жените.

— Ти носиш отговорността — каза Джондалар на Сармуна на тръгване.

Веднага щом вратата се затвори, една от жените им каза:

— Побързайте, вземете всичко, преди да си е променила решението.

Мъжете се хвърлиха към съдовете с месо. Когато Самодун минаваше покрай Джондалар, каза:

— Бъди много внимателен, Зеландони. Намислила е нещо много специално за теб.

 

 

Следващият ден минаваше бавно за Джондалар. Донесоха им вода, но малко храна, и не разрешиха на никого да излиза, дори за работа — а това беше съвсем необичайно. Това притесняваше мъжете, особено откакто Ардемун също беше оставен в кошарата. Той знаеше няколко езика и затова беше станал преводач на Атароа, а после говорител на мъжете в разговорите с тях. Заради куция крак тя смяташе, че той не представлява опасност, а освен това не можеше и да избяга. Беше му дадена повече свобода, отколкото на повечето мъже в Бивака, и той често донасяше информация за живота извън Мъжкия бивак, а понякога и малко храна.

Повечето мъже прекарваха деня в игри и залагания за бъдещи събития, като използваха за игрите малки дървени пръчици, камъчета и дори счупени парчета кости от изядено месо. Дългата кост от конския хълбок беше оглозгана и оставена настрана за същата цел.

Джондалар прекара първия ден от затворничеството си в изследване на всичко в най-големи подробности и в проверяване здравината на оградата наоколо. Откри няколко места, където му се струваше, че може да се промъкне или да се покатери, но през отворите виждаше Епадоа и нейните жени, които зорко охраняваха наоколо, така че заради мъжа със силно инфектираната рана засега се отказа от намеренията си. Прегледа също и подслона, като отбелязваше какво можеше да поправи, а и да го направи по-топъл… само ако бяха тук инструментите му и нужните материали.

По общо споразумение единият край на подслона, зад една купчина камъни, беше оставен за клозет. Джондалар с погнуса позна миризмата, която беше проникнала из целия подслон. Никак не беше приятно да се стои тук, особено и при задушаващата миризма от гниещата инфектирана плът на другия мъж, но през нощта просто нямаше друг избор. Скупчи се при останалите, за да се топлят, като загърна тези около него с отпорената от клетката кожа.

През следващите дни обонянието му свикна с миризмите, по-слабо страдаше от глада, но като че ли му беше по-студено и се чувстваше трескав и с олекнала глава. Искаше му се да има малко кора от върба, за да спре главоболието.

Обстоятелствата се попромениха, когато болният мъж умря. Ардемун отиде до вратата и каза, че иска да говори с Атароа или Епадоа, за да се изнесе и погребе тялото. Отначало разрешиха само на няколко мъже да излязат, а после казаха на всички, че могат да присъстват на погребалния обред. Джондалар почти се срамуваше от вълнението си при мисълта, че ще излезе от Кошарата, понеже причината за временната им свобода беше смърт.

Навън късното следобедно слънце простираше дълги сенки по земята, като осветяваше далечните равнини и течащата долу река. Мъжът усети как го завладява красотата и величието на открития пейзаж. Възхищението му беше прекъснато от остра болка в рамото. Погледна с раздразнение Епадоа и трите жени с копия до нея и му беше необходим голям самоконтрол, за да не ги изблъска от пътя си.

— Тя иска да си сложиш ръцете на тила, за да ги вържат — каза Ардемун. — Не можеш да вървиш със свободни ръце.

Джондалар се намръщи, но не възрази. Докато вървеше след Ардемун, мислеше за положението, в което се намираше. Дори не знаеше със сигурност къде е или от колко време е тук, но му беше непоносима мисълта да прекара още време в кошарата, без да може да вижда нищо друго, освен оградата. Щеше да излезе, и то скоро, защото след това вече нямаше да е в състояние да го направи. Няколко дни без храна не бяха толкова страшни, но ако това продължеше повече, щеше да се превърне в реален проблем. Освен това, ако имаше и най-малка вероятност Айла да е жива, макар и ранена, той трябваше да я намери на всяка цена, и то бързо. Още не знаеше как ще го направи, но бе решил да не стои повече тук!

Повървяха малко, пресякоха един поток и продължиха с мокри крака. Погребението бе кратко и Джондалар се чудеше защо Атароа се занимава да го организира, след като не беше положила никакви грижи за мъжа, докато още беше жив. Ако беше го направила, той може би нямаше да умре. Не познаваше човека, дори не знаеше името му, само беше видял как се мъчи — ненужни мъки. Сега си отиваше — тръгваше към следващия свят, но без Атароа. Може би така беше по-добре, отколкото да прекара много години, като гледа през онази ограда.

Колкото и да беше кратка церемонията, краката му замръзнаха във влажните ботуши. По обратния път той огледа по-внимателно малкия поток, като се опитваше да види камък за стъпване или друг начин да запази сухи краката си. Но когато погледна надолу, забрави за това. Като че ли нарочно поставени един до друг, два камъка лежаха на едната страна на потока: единият беше малък, но съвсем правилен къс кремък; другият беше кръгъл, сякаш точно премерен да легне удобно в ръката му — най-подходящата форма за чук.

— Ардемун — каза той на мъжа зад себе си на Зеландони, — видя ли тези два камъка? — Показа му ги с крак. — Дай ми ги — много са важни за мен.

— Това кремък ли е?

— Да, аз обработвам кремък.

Внезапно Ардемун се спъна и падна. Докато се изправяше с трудност заради куция си крак, се приближи една жена с копие. Тя каза нещо остро на един от мъжете, който искаше да помогне на падналия да се изправи. Епадоа се върна да види какво става. Ардемун успя да се изправи, преди тя да се доближи, и гледаше извинително, докато тя хокаше.

Когато се прибраха, Ардемун и Джондалар отидоха до клозета при камъните в другия край на кошарата. Когато се върнаха при другите мъже. Ардемун им каза, че ловците са се върнали с повече месо от убитите коне, но при връщането на втората група нещо сее случило. Не знаел какво точно, но жените били разтревожени. Всички говорели, но не успял да чуе нещо по-конкретно.

Същата вечер отново им донесоха месо и вода, но на никого от носещите не разрешиха да остане при тях, за да нареже месото. Оставиха го едро насечено върху няколко пъна, без да говорят. Мъжете обсъждаха това, докато ядяха.

— Става нещо особено — каза Ебулан, като говореше на Мамутои, за да разбира Джондалар. — Май са заповядали на жените да не разговарят с нас.

— Така е, но за нас не значи нищо — обади се Оламун. — Как можем да направим или измислим каквото и да било, когато нищо не знаем?

— Прав си, Оламун. Няма никакъв смисъл, но съм съгласен с Ебулан. Мисля, че на жените е наредено да не говорят — каза Самодун.

— В такъв случай може би сега е моментът — намеси се Джондалар. — Ако жените на Епадоа са заети с обсъждане, може би няма да забележат.

— Какво да забележат? — попита Оламун.

— Ардемун успя да вземе от земята един кремък…

— А, ето каква била работата — каза Ебулан. — Чудех се в какво успя да се спъне, че падна.

— Добре де, какво толкова ни помага едно парче кремък? — не разбираше Оламун. — Трябва да имаш оръдия, за да направиш нещо от него. Аз някога съм гледал как един майстор обработваше кремък, после той умря.

— Да, но той взе и един камък-чук, а и тук наоколо има още няколко. Ще стигнат да направим няколко остриета и да ги използваме за ножове и остриета, а и за други оръжия — стига да имаме едно хубаво парче кремък.

— Ти обработваш кремък? — изненада се Оламун.

— Да, но ще ми трябва малко помощ. Трябва да има шум, за да не се чуват ударите по камъните.

— Добре де, но какво ще направим с няколко ножа, дори и много добри? Жените имат копия! — отбеляза Оламун.

— Най-малкото с тях могат да се отрежат въжетата, ако на някого са вързани ръцете — каза Ебулан. — Ей сега ще измислим някоя шумна игра или състезание, за да прикрием шума. Но вече почти се стъмни.

— Няма значение. Бързо ще направя сечивата и върховете. А утре мога да работя вътре в подслона — няма да ме виждат. Ще ми трябват животински кости и ей онези пънове, и може би някоя греда от подслона. Щеше да е добре, ако имаше животински жили, но и ивици кожа ще свършат работа. А, Ардемун, ако намериш пера някъде навън, като излизаш от кошарата, ще ги използвам.

Той кимна, после попита:

— Ще направиш нещо, което ще лети? Нещо като летящи копия?

— Да, нещо, което ще лети. Ще трябва доста добре да се издялат и оформят, а това ще отнеме време. Но смятам, че ще успея да направя едно оръжие, с което ще ви изненадам!