Джийн М. Оел
Айла през равнината (20)

19

Толи отиде до големия огън и застана в сиянието на гаснещите въглени и на фона на вечерното небе в рамката на високите скали над залива. Повечето хора все още бяха на мястото за събирания под пясъчника, някои дояждаха къпините си, други пиеха любимия си чай или леко пенливо, слабо ферментирало вино от планински плодове. Бяха започнали празника за първата пъстърва с първото и последно опитване на хайвер от голямата женска риба. Останалият щеше да бъде прибран за омекотяване на кожите.

— Доландо, искам да ти кажа нещо, докато всички още сме тук — каза Толи.

Мъжът кимна. Тя продължи, без да чака повече окуражаване.

— Мисля, че изразявам мнението на всички, като казвам, че ще се радваме Джондалар и Айла да останат при нас. — Чуха се възгласи на съгласие. — Всички бяхме разтревожени за Рошарио, и не толкова само за болките й, колкото от страха, че тя е загубила едната си ръка. Айла оправи това! Рошарио казва, че вече не чувствува болки и при добър късмет ще може да работи и с двете си ръце.

Всички изразиха одобрение и благодарност и изказаха пожелания за добър късмет.

— Дължим благодарност и на нашия роднина Джондалар — продължи Толи. — Когато беше тук преди, неговите идеи за подобрения в инструментите ни помогнаха много, а сега той ни показа и уреда за хвърляне, а резултатът е този празник! — Отново всички изразиха шумно съгласието си. — Докато беше при нас, той ходи на лов и за пъстърва, и за животни, но не каза дали предпочита водата или сушата. Мисля, че ще стане добър човек от Реката…

— Права си, Толи. Джондалар е Рамудои — извика един мъж.

— Или поне наполовина — добави Бароно.

— Не, не, той учи всичко за водата, но знае повече за земята — обади се една жена.

— Така е. Попитайте него! Той е мятал копие още преди да хвърля харпун. Шамудои е! — добави възрастен мъж. — Пък и харесва жени, които ходят на лов.

Айла се огледа да види кой говори. Беше мъж малко по-възрастен от Дарвало, на име Ракарио. Тя обичаше винаги да е близо до Джондалар, а Ракарио се дразнеше и се беше оплакал, че тя все му се пречка на пътя.

Джондалар се усмихваше широко на добре премерения хумор в този довод. Спорът беше доказателство за приятелското съревнование между двете групи; съперничество в рамките на семейството, в което имаше доста страст, но никога нямаше да се преминат допустимите граници. Шеги, подмятания, дори леки обиди, бяха разрешени, но бързо се прекратяваше всичко, което може да доведе до сериозна обида или да ядоса някого. И двете страни се стремяха към успокояване на страстите и да не бъдат наранени нечий чувства.

— Както казах, смятам, че Джондалар ще стане добър мъж от Реката — продължи Толи, когато всички се укротиха, — но Айла е по-запозната със земята и бих предложила на Джондалар да остане при ловците, ако той иска и ако те го приемат. Ако Джондалар и Айла се установят тук и станат Шарамудои, ние ще им предложим роднинството си, но понеже Маркено и аз сме Рамудои, ще трябва те двамата да бъдат Шамудои.

Всички развълнувано заспориха, даваха се съвети, чуваха се окуражения и поздравления към двете двойки.

— Това е чудесен план, Толи — каза Каролио.

— Рошарио ми даде тази идея — отвърна Толи.

— А какво е мнението на Доландо за приемането на Джондалар и Айла — жена, отгледана от тези, които живеят на полуострова? — попита Каролио, като гледаше в упор водача.

Внезапно настъпи тишина. Всички разбираха подтекста на въпроса. След силната му реакция срещу Айла, дали сега Доландо ще иска да я приеме? Тя се беше надявала, че гневният му изблик е забравен и се чудеше защо Каролио го напомня отново, но явно така трябваше. Отговорността беше нейна. Карлоно и неговата жена бяха роднинска двойка с Доландо и Рошарио, а всички те заедно бяха основали точно тази група Шарамудои, тук от родното си място. Постът на водача се даваше с неофициално съгласие, изборът ставаше по естествен път. На практика жената на водача ставаше водачка, но жената на Карлоно беше умряла още когато Маркено беше съвсем малък. Водачът на Рамудои обикновено не се задомяваше втори път, така че неговата близначка Каролио, която поела грижата за момчето, започнала да поема и задълженията на жена на водача. С времето бяха я приели за съводач, затова нейно задължение беше да постави този въпрос.

Хората знаеха, че Доландо е позволил на Айла да продължи да се грижи за жена му, а Рошарио имаше нужда от помощ и я получаваше. Това обаче не означаваше непременно, че той ще се съгласи тя да остане завинаги. Възможно беше просто за момента да скрива чувствата си, а ако имаха нужда от лечител, самият Доландо беше такъв за тях. Не искаха да приемат непознат човек, който после да създава проблеми на техния водач и разногласия и напрежение в групата.

Докато Доландо обмисляше отговора си, стомахът на Айла се сви и буца заседна в гърлото й. Имаше усещането, че направила нещо лошо и я съдят. Но съзнаваше, че не заради нея самата. Тя се разстрои и малко се ядоса — прииска й се да стане и да си отиде. Лошото беше това, което е тя. Същото беше станало и при Мамутоите. Така ли ще бъде винаги? Дали ще бъде по същия начин и при народа на Джондалар? Иза, Креб, и Кланът на Брун се бяха погрижили за нея, така че тя нямаше да отрече тези, които обича, макар че се чувствуваше изолирана и ранима.

После усети някой тихо да се доближава. Обърна се и благодарно се усмихна на Джондалар, но знаеше, че все още нищо не е приключило и трябва да изчакат крайния изход. Беше го наблюдавала как говори с Толи и знаеше отговора му на нейното предложение. Но той чакаше решението на Доландо, преди да изложи пред всички своя отговор.

Ненадейно сред напрегнатата тишина Шамио избухна в смях. После с още няколко деца изтичаха от едно от жилищата, а Вълчо ги следваше по петите.

— Не е ли чудно как един вълк играе с деца? — обади се Рошарио. — Преди няколко дни нямаше да повярвам на очите си — вълк да тича с деца и да не се страхувам за живота им. Това трябва да се запомни. Когато започнеш да обичаш животно, което си мразил и си се страхувал от него, възможно е да ти стане много мило. Смятам, че е по-добре да се опитаме да разберем, отколкото сляпо да мразим.

Доландо се чудеше как да отговори на въпроса на Каролио. Знаеше какво го питат и колко много зависеше от неговия отговор, но не беше съвсем наясно как да формулира мисълта и чувството си. Усмихна се на жената, която обичаше, благодарен, че тя го познава толкова добре. Беше усетила нуждата му от помощ и му я даде.

— Мразех сляпо — започна той, — и без да мисля отнех живота на тези, които мразех, понеже мислех, че те са отнели живота на обичан от мен човек. Смятах, че са порочни животни, исках да ги избия всичките, но нямаше да върна Доралдо обратно. Сега разбирам, че не са заслужавали такава омраза. Животни или не, те са били предизвикани. Трябва да заживея с това, но…

Доландо спря, започна нещо за тези, които знаели повече от него, но не му казали, но му помогнали в отмъщението… после се отказа.

— Тази жена — продължи той, като гледаше Айла — тази лечителка казва, че е отгледана и учена от тях, тези, за които мислех, че са свирепи животни, които мразех. Дори и още да ги мразя, не мога да мразя нея. Тя ми върна моята Рошарио. Може би е време да се опитам да проумея.

— Смятам, че идеята на Толи е добра. Ще бъда щастлив, ако Шамудои приемат Айла и Джондалар.

Айла изпита облекчение. Сега всъщност разбра защо този човек е бил избран за водач от своя от народ. В ежедневието си те са го опознали и са били сигурни в неговите качества.

— Е, Джондалар? Ти какво ще кажеш? — запита Рошарио. — Не мислиш ли, че е време да прекратиш дългото си Пътуване. Време да се установиш, да имаш собствен дом, да дадеш време на Майката да благослови Айла с едно или две бебета.

— Не намирам думи, за да изразя благодарността си — започна Джондалар, — че ни давате своя прием при вас, Рошарио. Чувствувам Шарамудои като свой народ, мои роднини. Ще бъде много лесно да направя своя дом тук сред вас и с предложението си вие ме изкушавате. Но аз трябва да се върна в Зеландонии — поколеба се за миг — дори и само заради Тонолан.

Той замълча и Айла се обърна към него. Тя знаеше, че ще откаже, но не очакваше той да каже точно това. Забеляза скрито, едва доловимо кимване, като че той мислеше за друго. После й се усмихна.

— Когато той умря, Айла даде на духа на Тонолан цялото успокоение, което й беше възможно, за да може той да Пътува към другия свят, но духът му не е оставен в мир и се боя, имам чувството, че се скита загубен и самотен, опитвайки се да намери своя път обратно към Майката.

Това изненада Айла и тя се заслуша още по-напрегнато.

— Не мога да оставя това така. Някой има нужда от помощ, за да намери пътя си, но зная, че само един човек може да помогне: Зеландони, един шамуд, много силен шамуд, който присъствуваше на раждането му. Може би с помощта на Мартона — неговата и моята майка — Зеландони ще успее да намери духа му и да му покаже правилния път.

Айла разбра, че не това е причината той да иска да се върне, или поне не основната. Усети, че говори истината, но изведнъж проумя, че както в нейния отговор за златния конец това не е цялата истина.

— Много време си вървял, Джондалар — каза Толи с явно разочарование. — Дори и да могат да му помогнат, откъде знаеш, че майка ти или този Зеландони още са живи?

— Не зная, Толи, но трябва да опитам. Дори и да не могат да помогнат, мисля, че Мартона и останалите роднини ще искат да научат колко щастлив е бил с Джетамио, с теб, с Маркено. Майка ми би харесала Джетамио, сигурен съм, както и теб, Толи.

Жената се зарадва от думите му въпреки разочарованието си.

— Тонолан направи голямо Пътуване — то беше само неговото Пътуване. Аз просто го следвах, за да му помагам. Искам да разкажа за неговото Пътуване. Той пропътува целия път до края на Великата Майка Река, нещо повече, намери тук място с хора, които го обичаха. Този разказ заслужава да бъде чут.

— Джондалар, струва ми се, че още се опитваш да последваш брат си, да го откриеш и пазиш дори на оня свят — каза Рошарио. — Ако трябва да направиш точно това, можем само да ти дадем нашите добри пожелания. Мисля, че Шамуд би казал да следваш своя собствен път.

Айла размисляше върху стореното от Джондалар. Предложението от Толи и Шарамудои да станат част от тях не беше повърхностно. Беше щедро и въпрос на чест, така че беше трудно да му се откаже. Само силната необходимост да се постигне някаква по-висша цел, да се следва по-неотменимо повеление, можеше да направи отказа приемлив. Джондалар беше избрал да не споменава, че макар да ги смяташе за роднини, не по тях изпитва носталгия, а частично изложената истина даде достойно и чисто лице на отказа.

В Клана да не се спомене нещо, беше приемливо, за да има все пак някаква лична свобода в едно общество, където е трудно да се скрие каквото и да било, понеже емоциите и мислите можеха много лесно да се прочетат по жестовете, мимиката или изражението. Джондалар беше избрал да покаже нужното уважение. Тя имаше усещането, че Рошарио подозира истината, че приема извинението му по същата причина, по която той го даваше. Айла не беше много на ясно с прикритите послания, а искаше да помисли по въпроса, защото проумя, че едно толкова великодушно предложение към тях можеше да има повече от една страна.

— Колко ще останеш, Джондалар? — попита Маркено.

— Извървяхме повече път, отколкото бях предвидил за това време. Не очаквах да стигнем дотук преди есента. Смятам, че благодарение на конете се движим по-бързо от обичайното, но все пак ни остава още доста път, а ще имаме и много още препятствия. Бих искал да тръгнем колкото се може по-скоро.

— Джондалар, не можем да тръгнем толкова бързо — възрази Айла, — не мога да замина, докато не оздравее ръката на Рошарио.

— Кога ще стане това? — леко се намръщи той.

— Казах и на Рошарио, най-малко една луна и половина.

— Много дълго е. Не можем да останем толкова.

— А колко? — попита тя.

— Съвсем малко.

— Но кой ще свали брезовата кора? Кой ще знае кога трябва да го направи?

— Изпратили сме човек да повика един шамуд — обади се Доландо.

— Друг лечител няма ли да знае?

— Би трябвало — каза Айла, — но трябва да говоря с него. Джондалар, не можем ли да изчакаме поне докато той пристигне?

— Ако не е много, но може би е по-добре да кажем и на Доландо или Толи какво трябва да се прави, за всеки случай.

Джондалар разчесваше Рейсър — стори му се, че космите по кожата му растат по-бързо и се сгъстяват. Сутринта като че беше усетил особен аромат във въздуха и жребецът изглеждаше особено възбуден.

— Мисля, че и двамата сме доста нетърпеливи да тръгнем, Рейсър — заговори му той. Жребецът обърна уши към него, като чу името си, а Уини се доближи и ги докосна с муцуна. — И ти искаш да тръгнем, нали, Уини? Това наистина не е място за коне. Трябва ви повече простор за тичане. Ще го припомня на Айла.

Потупа още веднъж Рейсър по хълбока, после тръгна към жилищата. Рошарио е доста по-добре, помисли си, когато я видя да седи отпред и да шие с една ръка с помощта на иглата на Айла.

— Знаеш ли къде е Айла? — попита я.

— С Толи отидоха някъде с Вълчо и Шамио — мисля, че там, където правят лодките, но Толи искаше да покаже на Айла Дървото на Желанията и да отправи молитва за леко раждане и здраво бебе. На Толи започна вече да й личи благословията от Майката — отвърна Рошарио.

Джондалар се отпусна до нея.

— Имам да те попитам нещо за Серенио. Чувствувах се зле, че я изоставям така… Беше ли щастлива, когато замина оттук?

— Беше разстроена и много нещастна отначало. Каза, че си й предложил да останеш, но тя те накарала да тръгнеш с Тонолан. Той повече се нуждаел от теб. После ненадейно пристигна братовчедът на Толи. Приличат си по много неща; и той като нея говори каквото мисли.

Джондалар се усмихна.

— Те са такива.

— И той прилича на нея. Около една глава е по-нисък от Серенио, но е силен. Той също бързо взе решение. Погледна я, каза, че е точно за него — наричаше я „красивата ми върба“ — на езика Мамутоите. Не ми се вярваше, че ще я убеди, даже му казвах да не се и опитва — е, не, че можех да го спра, но смятах, че е безнадеждно, едва ли щеше да хареса друг след теб. И после един ден ги видях да се смеят заедно и разбрах, че съм сгрешила. Тя като че ли се беше събудила за живот след дълга зима. Цъфтеше! Не бях я виждала толкова щастлива с първия мъж, от когото роди Дарво.

— Радвам се за нея — каза Джондалар. — Тя заслужава да е щастлива. Чудех се все пак, след като заминах… казваше, че е възможно Майката да я е благословила. Беше ли бременна Серенио? Дали е заченала нов живот от моя дух?

— Не зная, Джондалар. След като ти тръгна, тя каза, че има такава вероятност. Ако е било така, това е голяма благословия за следващия й мъж, но никога не ми е казвала.

— А ти какво мислиш, Рошарио? Не можеше ли да разбереш по вида й?

— Иска ми се да ти кажа нещо, в което съм сигурна, Джондалар, но не зная. Единственото, което мога да кажа, е, че може би е била.

Рошарио го изгледа внимателно, като се чудеше защо толкова настоятелно пита. Не беше същото като дете, родено в неговия дом — той го беше казал, преди да замине — макар че ако Серенио е била бременна, то детето й трябва да е било от неговия дух. Тя се усмихна при мисълта за детето на Серенио, израснало колкото Джондалар, родено в дома на онзи нисък мъж Мамутоите. Рошарио си каза, че трябва да се е зарадвал.

Джондалар отвори очи и видя, че леглото до него е празно. Отметна завивките, седна на ръба на леглото, прозя се и се протегна. Огледа се и разбра, че е спал до късно. Всички бяха отишли някъде вече. Предната вечер около огъня бяха си говорили за лов на диви кози. Някой видял кози да слизат по планината, а това означаваше, че скоро ще започне сезонът за лов на антилопи.

На Айла й се искаше да отиде на лов, но вечерта си говориха дълго преди сън — както често правеха — и той й напомни, че скоро трябва да заминават. Щом козите слизат, това значи, че скоро ще настъпи студът и ще се смени сезонът. А им оставаше още доста път да изминат.

Не спориха, но Айла показа, че не й се тръгва. Говореше за ръката на Рошарио, но той разбра, че й се ходи на лов за диви кози. Чудеше се дали тя забавяше тръгването им с надежда той да промени решението си и да останат тук при Шарамудои, където явно й харесваше. С Толи се бяха сприятелили. Приятно му беше, че я харесват, но заминаването им ставаше толкова по-трудно, колкото по-дълго стояха.

Лежа буден през нощта, изпълнен с мисли. Ако реши да останат тук заради нея, то защо тогава не останаха при Мамутоите? Най-после сметна, че трябва да тръгнат най-много до един-два дни. Знаеше, че Айла няма да се зарадва от това, и се чудеше как да й го каже.

Стана и се облече. На излизане от жилището усети студен полъх. Ще трябват и топли дрехи, помисли и забърза към сутрешната тоалетна на мъжете. Вместо рояците цветни пеперуди, които всяка сутрин виждаше там и се чудеше защо точно тук се въртят, видя едно вече пожълтяло листо да пада, а по дърветата имаше много с променен цвят.

Защо не беше ги забелязал по-рано? Дните вървяха така бързо, а времето беше толкова приятно, че не беше обърнал внимание на наближаващата смяна на сезона. Замисли се, че може дори сезонът да е по-напреднал, отколкото му се струваше, и тогава щеше да е опасно да пътуват на север. Съвсем твърдо реши да не отлага тръгването повече.

— А, станал си. — Айла влезе с Дарвало. — Дойдох да те повикам, преди да е свършила всичката храна.

— Тъкмо си обличах нещо по-топло. Навън е студено. Скоро ще трябва да си пусна брада.

Айла разбра по-дълбокия смисъл в думите му. Той продължаваше снощния им разговор. Но на нея не й се говореше за това.

— Може би трябва да прегледаш зимните ни дрехи, Айла. Пътните кошове у Доландо ли са?

„Знае, че са там. Защо ме пита? Знаеш защо, Айла“ — отговори си сама, като се опитваше да измисли как да отклони темата.

— Там са — обади се Дарвало, като се опитваше да бъде полезен.

— Трябва ми по-топла риза. Помниш ли в кой кош са зимните дрехи, Айла?

Помнеше, разбира се. Както и той!

— Тези дрехи на теб, Джондалар, съвсем не приличат на дрехите, с които пристигна предния път.

— Тези ми ги даде една жена от Мамутоите. А първия път носех дрехи от Зеландонии.

— Тази сутрин премерих една от твоите ризи, която ми беше дал. Засега ми е доста голяма — каза младежът.

— Още ли я пазиш? Почти съм забравил как изглеждаше.

— Искаш ли да я видиш?

— Да, да, искам — каза Джондалар.

Любопитството на Айла беше по-силно от нея.

Отидоха до дървения заслон на Доландо. От една полица над леглото Дарвало свали внимателно увит пакет. Отвърза връзката, отвори меката кожена обвивка и извади една риза.

Необичайно изглежда, помисли си Айла. Декоративните мотиви и широката удължена кройка я правеха да прилича на дреха от Мамутоите. Но едно нещо я изненада повече от всичко. Беше обточена с хермелинови бели опашки с черни връхчета.

Дори на Джондалар му изглеждаше странна. Толкова много неща се бяха случили, откакто за последен път я беше обличал, че му се струваше много стара и немодерна. Откакто беше живял при Шарамудои и се стараеше да се облича като тях, не беше обличал ризата, и макар че бяха изминали само няколко луни оттогава, като че ли векове го деляха от тази дреха от родното му място.

— Тя трябва да се носи свободна, Дарво. Носи я с колан. Хайде, облечи я. Дай да ти покажа. Имаш ли нещо, с което да я пристегнеш? — попита той.

Младежът я нахлузи през главата си, после подаде на Джондалар дълъг кожен ремък. Той му каза да се изправи, после опаса ремъка ниско, така че хермелиновите опашки да висят свободно.

— Ето, видя ли! Не ти е толкова голяма, Дарво — каза Джондалар. — Ти как мислиш, Айла?

— Малко е необикновена — не съм виждала такава. Но ти стои добре, Дарво.

— На мен ми харесва — каза младият мъж, като движеше ръце и се опитваше да се види. Може би ще е хубаво да я облече другия път, когато слиза долу до реката. Може би тя ще я хареса — момичето, което забеляза веднъж.

— Радвам се, че ти показах как да я носиш… преди да заминем — каза Джондалар.

— Кога заминавате? — попита стреснато Дарвало.

— Утре или най-късно вдругиден — отговори Джондалар, като гледаше Айла. — Веднага щом се приготвим.

— Дъждовете оттатък планината сигурно са започнали — каза Доландо, — а нали знаеш каква е Сестрата, когато придойде.

— Надявам се, че няма да е чак толкова лоша. Ще ни трябва една от вашите големи лодки, за да я прекосим — отговори Джондалар.

— Ако ще тръгвате с лодка, ние ще ви придружим до Сестрата — обади се Карлоно.

— Ще ни трябва още блатна мирта — намеси се и Каролио, — а я вземаме оттам.

— Ще се радвам да сме заедно в лодката, но конете няма да могат да се возят — каза Джондалар.

— Нали каза, че сте преминавали реки с тях? Сигурно ще могат да плуват след лодката — предложи Карлоно. — А вълкът ще бъде вътре.

— Да, конете могат да плуват в река, но до Сестрата е доста далеч, може би няколко дни — каза Джондалар. — Едва ли ще могат да плуват толкова.

— Има един път през планината — заговори Доландо. — Ще трябва да се върнете малко назад, после да заобиколите няколко върха, но по пътя има оставени знаци и те ще ви отведат до мястото, където Сестрата се влива в Майката.

— Дали там е най-удачно да пресечем Сестрата? — Той си спомни дълбоките води, които бяха преминавали последния път.

— Може и да не е, но оттам по Сестрата можете да се отправите на север, докато намерите по-добро място, макар че тя изобщо е трудна за преминаване. Притоците й от планината са силни и бързи, течението й е по-увличащо от това на Майката и е по-коварна — каза Карлоно. — Един път вървяхме нагоре по нея и нямаше място, където да не е трудна за преминаване.

— Трябва да следвам Майката, за да се прибера, а това означава да пресека Сестрата — каза Джондалар.

— Тогава ти желая успех.

— Ще ви трябва храна — обади се Рошарио. — Има някои неща, които искам да ви дам.

— Нямаме много място за допълнителен багаж — отговори Джондалар.

— Те са за майка ти — каза жената, — любимата огърлица на Джетамио. Запазих я да я дам на Тонолан, ако се върне. Няма да заеме много място. След като майка й умря, Джетамио искаше да се чувствува, че принадлежи към някого. Казах й да запомни, че винаги е била Шарамудои. Тя направи огърлицата от зъби на диви кози и кости от малка пъстърва, за да изразява и земята, и водата. Може би майка ти ще иска да има нещо, което е принадлежало на избраницата на сина й.

— Права си. Ще иска — каза Джондалар. — Благодаря ти. Сигурен съм, че тя ще значи много за Мартона.

— Къде е Айла? И на нея имам да дам нещо. Надявам се, че ще намери място за него — каза Рошарио.

— С Толи е, събират багажа — отговори той. — Никак не й се тръгва заради ръката ти. Но наистина е крайно време за път.

— Аз ще съм добре, сигурна съм. — Рошарио вървеше с него към жилището. — Айла сложи нова брезова кора. Ръката ми е малко по-тънка, защото не съм я движила, иначе изглежда здрава, но Айла каза да оставя кората още малко. Казва, че като започна да използувам ръката си, ще се възстанови.

— Сигурен съм в това!

— Не знам защо нашето момче и шамуд се забавиха толкова. Айла ми обясни какво да правя, а и на Доландо, Толи, Каролио и още хора. Ще се справим без нея — макар да ми се искаше и двамата да останете. Още не е късно да промените решението си…

— Тези думи значат за мен много, Рошарио, толкова мило ни каниш… особено при отношенията на Доландо и Айла… нейният произход…

Тя спря и погледна високия мъж.

— Това те мъчи, нали?

Джондалар се изчерви.

— Да — призна. — Е, вече не, но като знам отношението на Доландо към тях и все пак я приема… не мога да ти го обясня. Това ме успокоява. Не искам тя да бъде наранена. И без това доста е преживяла.

— Все пак е доста силна — отбеляза Рошарио, като забеляза загрижената бръчка и тревогата в очите му. — Дълго те нямаше тук, Джондалар. Опознал си други народи, други обичаи, дори други езици. Твоят народ може вече да те е забравил — ти си съвсем различен дори от човека, който тръгна оттук, и е възможно и те да не са онзи народ, който ти познаваш. Вие мислите едни за други като такива, каквито сте били преди време.

— Много се тревожех за Айла, а за това не съм се сещал, но ти имаш право. Доста време мина. Дори тя може би ще се нагоди по-лесно. Те са непознати за нея и бързо ще свикне, както винаги…

— А ти живееш с очакванията си — каза Рошарио и спря, преди да влязат в жилището. Винаги сте добре дошли тук и двамата!

— Благодаря ти, но все пак дълъг път ни предстои. Не можеш да си представиш колко дълъг, Рошарио!

— Прав си, не мога. Но ти можеш, а и си пътувал доста и си свикнал. Ако все пак решиш, че искаш да се върнеш, няма да е толкова дълъг.

— За човек, който никога не е мечтал за дълго Пътешествие, вече доста пропътувах — каза Джондалар. — Щом веднъж се прибера, край на Пътешествията. Права беше, като каза, че е време да се установя някъде. Но може би ще ми е по-лесно, ако знам, че имам избор.

Като отместиха кожата от входа, видяха вътре Маркено.

— Къде е Айла? — попита Джондалар.

— С Толи отидоха да приберат изсушените растения. Не ги ли видя, Рошарио?

— Ние идваме от полето. Мислех, че тя е тук — каза Джондалар.

— Да, беше. Говореше на Толи за някои от растенията. Откакто вчера тя прегледа ръката ти и започна да обяснява какво да се прави с нея, говорят само за растения и кое за какво е. Тази жена знае доста, Джондалар.

— Знам. Не разбирам само как помни всичко.

— Тази сутрин излязоха и се върнаха с пълни кошници. Бяха набрали всякакви видове. Дори малки люспички. Сега тя обяснява как се приготвят. Срамота е да си заминете.

Джондалар. Айла ще липсва на Толи. На всички ни ще липсвате и двамата.

— Не е толкова лесно да си отидем, но…

— Зная. Тонолан. А, сега се сещам. Ще ти дам нещо. — Маркено стана и започна да рови в едно сандъче с разнообразни инструменти от дърво, кост и рога.

Извади странен предмет, направен от клон на еленов рог, с дупка точно на мястото, където е бил свързан с долния клон от рогата. Беше покрит с украса, но не с геометрични и стилизирани форми на птици и риби, характерни за Шарамудои. По него имаше красиви, почти като живи животни — сърна и дива коза. Нещо в тях накара Джондалар да потръпне. Разгледа го по-внимателно и застина.

— Това е точилото за връх на копие на Тонолан! — пророни едва. Колко пъти беше гледал брат си как работи с него! Дори си спомни кога Тонолан го направи.

— Мислех, че може би го искаш за спомен. А може и да ти е от полза, когато търсиш духа му. Освен това, когато му осигуриш… на духа… спокойствие, той може да си го поиска — довърши Маркено.

— Благодаря ти, Маркено — каза Джондалар, като взе инструмента и го загледа. Беше толкова тясно свързан с брат му!

— За мен това означава много! — претегли го в ръка, усещайки в тежестта му присъствието на Тонолан. — Може би си прав. Много от него е тук, усещам го.

— Имам нещо да дам на Айла, и най-добре е сега — каза Рошарио и излезе. Джондалар тръгна с нея.

Когато Рошарио влезе в жилището, Айла и Толи като че се сепнаха, но съмнението за нещо тайно се разсея от дружелюбните им усмивки. Тя отиде зад тях и взе от полицата едно пакетче.

— Това е за теб, Айла — каза Рошарио, — за това, че ми помогна. Увих го добре, за да се запази чисто през пътя. А после можеш да използуваш обвивката за кърпа.

Айла, изненадана и доволна, развърза пакетчето и разви меките кожи; под тях имаше друга кожа, жълта, украсена с мъниста и топченца. Тя я вдигна и затаи дъх от възхищение — по-красива туника не беше виждала. Под нея имаше панталон за жена, изцяло украсен отпред в стил с туниката.

— Рошарио! Толкова е красиво! Не съм виждала по-прекрасен костюм. Прекалено е хубав, за да бъде обличан — каза Айла. После го остави долу и прегърна жената. За първи път от пристигането им Рошарио забеляза особения акцент на Айла, особено при произнасянето на някои думи, но не й се стори неприятен.

— Надявам се, че ще ти стане. Защо не го изпробваш, за да те видим с него? — каза Рошарио.

— Наистина ли мислиш, че трябва? — попита Айла, като се страхуваше дори да го пипне.

— Трябва да знаем дали ти става, за да можеш да го облечеш за тържествената церемония с Джондалар, нали?

Айла се усмихна на Джондалар, развълнувана и щастлива, но не посмя да каже, че вече има годежна туника, — подарък от жената на Талут, Нези от Лъвския Бивак. Нямаше да може да облече и двете в един ден, но все щеше да се намери друг специален случай за новия прекрасен тоалет.

— И аз имам нещо за теб, Айла. Не е толкова красиво, но пък е полезно. — Толи й подаде меки малки кожени парчета в торбичка за закачане на кръста.

Айла ги взе, като избягваше да гледа Джондалар. Знаеше за какво са.

— Как се сети, че ще ми трябват за времето на луната, Толи?

— Една жена винаги може да използува нови парчета, особено когато пътува. А когато говорехме за подаръци, исках да измисля нещо малко, което да се носи лесно — обясни Толи своя полезен подарък.

— Чудесен е. Толкова полза ще имам от него. Много си грижовна, Толи. — Тя се обърна, за да прикрие сълзите си. — Много ще ми липсваш.

— Хайде сега, още не си заминала. Чак утре сутрин. Има много време за сълзи дотогава — намеси се Рошарио, макар че и нейните очи плуваха в сълзи.

Вечерта Айла изсипа всичко от двата си пътни коша, отбра необходимото и обмисли как да подреди нещата заедно с храната, която им дадоха. Джондалар също можеше да вземе една част, но при него нямаше много свободно място. Няколко пъти говориха за лодката, за да решат дали си заслужава да я носят по планината. Накрая решиха да я вземат.

— Как ще събереш всичко това в кошовете? — чудеше се Джондалар на купчината мистериозни пакетчета и вързопчета — всичките внимателно опаковани. Плашеше го количеството им. — Наистина ли всичките ще ти трябват? Например в това какво има?

— Всичките ми летни дрехи. Него мога да оставя, ако се наложи. Но трябва да имам какво да облека другото лято. Добре, че повече никога няма да опаковам зимни дрехи.

— Хм-м — промърмори той, като не можа да я обори, но все още разтревожен за багажа. Видя едно познато отпреди пакетче, но не знаеше какво има в него.

— Какво е това?

— Джондалар, не ми помагаш особено — каза Айла. — Защо не вземеш сандъчетата с храна от Каролио и да им намериш място при теб?

— Полека, Рейсър, успокой се — каза Джондалар, като придърпа въжето, служещо за юзда, и потупа жребеца по главата, после погали врата му, за да го успокои. — Усеща, че сме готови и няма търпение.

— Айла, ще дойде ей сега — каза Маркено. — Двете се сближиха много бързо. Толи плака снощи, иска й се да не тръгвате. Да ти кажа честно, и аз съжалявам, че заминавате. Обикалях, разговарях с хората тук, но досега не бях открил някого, с когото да се свържем, докато не дойдохте вие. Съвсем скоро ще трябва вече да сме намерили роднинска двойка. Сигурен ли си, че не искаш да промениш намеренията си?

— Не можеш да си представиш колко ми беше трудно да взема това решение, Маркено. Кой знае какво ще намеря, когато пристигна там. Сестра ми е пораснала и сигурно не ме помни. Нямам представа какво прави по-големият ми брат и дали е там. Само се надявам майка ми още да е жива — сподели Джондалар — … и Даланар, нейният мъж. Най-близката ми братовчедка сигурно вече е майка, но дори не знам дали има мъж. А ако има, може и да не го познавам. Сигурно много малко хора там ще са ми познати, а тук всички сте ми близки. Но трябва да тръгна за там.

Маркено кимна. Уини леко потропа с копито и те погледнаха нагоре. Рошарио, Айла и Толи с Шамио на ръце излизаха от жилището. Момиченцето искаше да слезе, за да се порадва на Вълчо.

— Не знам какво ще правя с Шамио, като си отиде Вълчо — каза Маркено. — Тя иска да е при нея непрекъснато. Даже ще спи до него, ако й разреша.

— Може би ще й намериш едно малко вълче — каза Карлоно, който току-що се беше върнал от пристана.

— Не съм мислил за това. Няма да е лесно, но може би ще успея да измъкна от някоя бърлога едно вълче — продължи Маркено. — Поне ще й обещая да се опитам. Трябва с нещо да я успокоя.

— Ако ще търсиш, гледай непременно да е малко — посъветва го Джондалар. — Вълчо още бозаеше, когато майка му умря.

— А Айла как го е хранила с мляко? — попита Карлоно.

— И аз съм се чудил за това — отговори Джондалар. — Тя казва, че едно бебе може да яде това, което яде и майка му, но трябва да е меко и да може да се дъвче. Тя правеше бульон, потапяше вътре мека кожа и му даваше да я смуче, а месото нарязваше на малки парченца. Сега той яде каквото и ние, но понякога обича сам да си улови нещо. Дори и на нас донася от улова си.

— А как го карате да прави, каквото вие искате от него? — запита Маркено.

— Айла отделя много време за това. Показва му, а после го кара да повтаря много пъти едно и също, докато свикне. Направо е изненадващо колко добре възприема и как се старае да й угоди и да я зарадва.

— Всички го виждаме. Смяташ ли, че това е заради нея самата? В края на краищата тя е шамуд — отбеляза Карлоно. — Дали всеки може да кара животните да го слушат?

— Ами ето, аз яздя Рейсър, а не съм шамуд — каза Джондалар.

— Не съм съвсем сигурен — засмя се Марлено. — Виждал съм те как се държиш с жени — можеш да накараш всяка от тях да направи каквото искаш ти.

Джондалар се изчерви. Не беше мислил по това досега.

Айла се беше приближила и се чудеше на червенината по лицето му, но в този момент и Доландо дойде до тях и каза:

— Ще повървя малко с вас да ви показвам пътеката и най-добрия път през планината.

— Благодаря ти. Ще ни бъде от голяма полза — отговори Джондалар.

— И аз ще дойда — каза Маркено.

— Искам и аз — обади се Дарвало.

Айла го погледна и видя, че е облечен с ризата от Джондалар.

— И аз — каза Ракарио.

Дарвало го изгледа намръщен, като мислеше, че той гледа Джондалар, но срещна погледа му, насочен към него с обожаваща усмивка. Айла проследи промяната на изражението му от яд към учудване, после разбиране, докато накрая той се изчерви от изненадата.

Почти всички се бяха събрали на обичайното място в полето, за да кажат сбогом на гостите, и още няколко души изразиха желание да ги придружат донякъде.

— Аз няма да дойда — обърна се Рошарио към Айла и Джондалар, но ми се искаше да останете. И на двама ви желая добър път.

— Благодаря ти, Рошарио — каза той и я прегърна. — Може да имаме нужда от пожеланието ти много скоро.

— И аз ти благодаря, Джондалар, че доведе Айла. Не искам даже да си помисля какво щеше да бъде, ако не беше дошла. — Тя протегна ръка към Айла. Младата лечителка я пое, после обгърна и ръката с шината и стисна и двете, доволна, когато усети силното стискане на ръцете в отговор на нейното. После се прегърнаха.

Още няколко души се сбогуваха с тях, но повечето бяха решили да ги придружат донякъде.

— Ти идваш ли, Толи? — попита Маркено, заставайки зад Джондалар.

— Не, не искам. — Очите и бяха пълни със сълзи. — Няма да ми е по-лесно да се сбогувам по пътя, отколкото тук.

Тя отиде до високия Зеландони.

— Точно сега ми е трудно да съм добра към теб, Джондалар. Винаги си бил мил и симпатичен, особено след като доведе Айла. Толкова много исках да останете тук, но ти отказваш. Въпреки че те разбирам, от това не се чувствувам по-добре.

— Съжалявам, Толи — отговори Джондалар. — Иска ми се да мога да направя нещо хубаво за теб.

— Можеш, но не искаш — каза тя.

Такава беше тя — казваше точно каквото мисли. А това беше едно от нещата, които той харесваше в нея.

— Не бива да се гневиш. Ако можех да остана, нищо нямаше да е по-приятно за мен от това да се събера с теб и Марлено. Не знаеш колко съм горд, че поканихте точно нас, и колко по-трудно ми е да тръгна сега, но нещо ме подтиква. Честно казано, дори не знам със сигурност какво е то, но трябва да тръгна, Толи. — Той я погледна със смущаващите си сини очи, пълни с искрена мъка, загриженост и обич.

— Джондалар, не бива да говориш тези хубави неща и да ме гледаш така — още повече ми се приисква да останете. Само ме прегърни — каза Толи.

Той се наведе и обви ръце около нея; усети как се тресе от потиснати хлипове. Тя се отдръпна и погледна високата руса жена зад него.

— О, Айла! Не искам да си отиваш! — каза с дълбоко ридание и двете се прегърнаха силно.

— И аз не искам, бих желала да остана. Не знам защо, но Джондалар трябва да замине, а не мога да не тръгна с него — говореше Айла и плачеше колкото Толи.

Внезапно младата майка грабна за ръка Шамио и избяга с нея към жилищата.

Вълчо понечи да се втурне след тях.

— Стой тук, Вълчо! — заповяда Айла.

— Вълчо! Искам си моя Вълчо — извика момиченцето, протягайки се към рунтавия четириног хищник.

Вълкът изскимтя и погледна към Айла.

— Стой тук! — нареди тя. — Заминаваме!