Джийн М. Оел
Айла през равнината (9)

8

Високият бор, поразен от светкавицата, бе обхванат от пламъци, но горещата смола, която подхранваше пожара, трябваше да се бори с проливния дъжд, затова пращящият огън хвърляше слаба светлина. Все пак тя бе достатъчна, за да очертае в общи линии контурите на пейзажа наоколо. В това голо поле нямаше почти никакъв заслон, освен малкото ниски храсти, израсли покрай един наводнен канал, който през по-голямата част на годината бе пресъхнал.

Айла се взираше в мрака към долината, сякаш омагьосана от гледката. Докато седеше там, дъждът отново се усили, заливаше ги и мокреше вече просмуканите от вода дрехи. Накрая потопът победи съпротивляващия се огън на дървото.

— Хайде, Айла — подкани я Джондалар, — трябва да намерим подслон и да се скрием от този дъжд. Замръзнала си. И на двамата ни е студено и сме мокри.

Тя остана вторачена още за миг, после потрепери.

— Ние бяхме там долу — погледна го тя. — Джондалар, щяхме да умрем, ако бурята ни бе сварила там.

— Но успяхме да избягаме навреме. Сега трябва да намерим къде да се скрием. Ако не открием някое местенце, където да се постоплим, няма да има никакво значение, че сме се измъкнали от долината.

Той взе поводите на Рейсър и се отправи към храстите. Айла даде знак на Уини и го последва, а Вълчо тичаше до нея. Когато стигнаха канала, забелязаха, че ниските храсти водят към по-гъсти и по-високи, почти колкото малки дръвчета, които растяха в степта още по-назад от долината, и те тръгнаха натам.

Проправяха си път през гъста растителност от иви. Земята около крехката разклонена основа на сребристозелените върби бе мокра и дъждът все още се процеждаше през тесните листа, но вече не с такава сила. Разчистиха стъбла и клони от една малка дупка в шубрака и свалиха кошниците от конете. Джондалар извади тежкия вързоп с мократа шатра и я изтърси. Айла грабна колчетата и ги подреди около вътрешността на навеса от храсти, после му помогна да опъне върху тях кожите на шатрата, които все още бяха вързани към дъното й. Направиха я как да е, но за момента просто им трябваше заслон от дъжда.

Внесоха кошниците за багаж и останалите вещи във временното си убежище, накъсаха листа от дърветата, за да постелят влажната земя и разпънаха кожените си завивки. Вълчо влезе, разтърси се енергично и опръска навсякъде, но всичко беше така прогизнало, че вече нямаше никакво значение. Степните коне с гъстите си рошави козини предпочитаха студените сухи зими пред дъждовните летни бури, но бяха свикнали да живеят навън. Те стояха долепени един до друг край гъсталака и се оставяха дъждът да ги облива.

Вътре във влажното скривалище Айла и Джондалар, увити в тежките кожи, също се сгушиха един до друг. Бяха толкова мокри, че дори не помисляха за огън. Вълчо се сви на кълбо върху завивките им, притисна се до тях и накрая общата топлина от телата им успя да ги сгрее. Мъжът и жената позадрямаха, но не можаха да заспят. Чак призори дъждът отслабна и те потънаха в дълбок сън.

Преди да отвори очи, Айла се ослуша и се усмихна. Сред хора от птичи гласове, които я бяха събудили, тя успя да различи тънките сложни трели на тъкач. После чу мелодичното чуруликане, което непрекъснато се усилваше. Опита се да открие източника на тази вълнуваща песен. Огледа се внимателно и чак тогава видя една незабележима кафява, невзрачна чучулига, която в този момент кацаше на земята. Айла се обърна на една страна да я погледа.

Чучулигата тръгна по земята леко и бързо — големите задни нокти й помагаха да пази равновесие. После накриви качулатата си глава и се приближи. В човката си носеше гъсеница. С бързи резки стъпки тя се втурна към едно оголено място до стъблото на върбовия храст, където стояха скрити няколко пухкави пиленца. Те се оживиха и отвориха човчици — всяко искаше да получи вкусната хапка. Скоро се появи друга птица с подобна окраска, само че още по-невзрачна и почти невидима на фона на сиво-кафявата степ. Носеше някакво крилато насекомо. Докато го натъпкваше в една от отворените човки, първата птичка литна, извиси се и се изгуби от погледа й. Но присъствието й остана. Тя бе изчезнала в спирала с невероятно великолепна песен.

Айла засвири тихо мелодичните звуци, като повтаряше тоновете с такава точност, че птицата-майка спря да рови в земята за храна и се обърна към нея. Жената подсвирна отново, щеше се й да има малко зрънца, за да й даде, така както бе правила в своята долина, когато за пръв път започна да имитира птичите гласове. След като се бе усъвършенствувала, птиците идваха при нея дори и когато не им предлагаше зрънца и й правеха компания през самотните дни. Чучулигата се приближи. Търсеше птицата, навлязла в нейната територия, но след като не откри друга чучулига, се върна обратно да храни малките си.

Интересът на Айла се засили още повече, като чу свиренето на повтарящи се фрази, завършващи с кудкудякане накрая. Яребиците бяха достатъчно големи, за да се приготви едно ядене, мислеше си тя, като се огледа да види тлъстичките птици, подобни по големина и форма на кафявите яребици. В по-ниските клони забеляза едно естествено гнездо от вейки с три яйца, а после зърна един закръглен гълъб с малка глава и човка и къси крачета. Меката, гъста перушина беше светлокафява, почти розова, а силно нашареният му гръб и крила блестяха с цветовете на дъгата.

Джондалар се обърна и Айла се завъртя да погледне мъжа, който лежеше до нея и дишаше дълбоко и равномерно в съня си. После усети, че има нужда да стане и да се облекчи. Страхуваше се, че ако помръдне, ще го събуди, а тя не обичаше да го безпокои. Но колкото повече се мъчеше да не мисли за това, толкова по-неотложна ставаше нуждата й. Може би трябва да се измъкне бавно и внимателно от влажните кожи. Джондалар изсумтя, изпухтя и отново се обърна, докато тя се измъкваше, но точно тогава протегна ръка към мястото до себе си, откри, че е празно, и се събуди.

— Айла? А, ето къде си — промърмори той.

— Спи, Джондалар. Още е рано да ставаш — отговори му Айла, докато изпълзяваше навън от подслона им в храсталака.

Беше ярко, свежо утро. Небето беше ясносиньо, без следа от облак. Вълчо го нямаше — сигурно ловува или разузнава местността — предположи Айла. Конете също се бяха отдалечили — видя ги да пасат накрая на долината. Макар че слънцето беше все още ниско, от мократа земя се вдигаше пара и като приклекна, тя почувства влагата. Тогава забеляза червените петна от вътрешната страна на краката си. Лунният ми период, помисли си тя. Очакваше го. Ще трябва да се изкъпе и да изпере долните си дрехи, но първо трябваше да вземе вълната от муфлон.

Вадичката, по която се оттичаше водата, бе само наполовина пълен, но бистра. Айла се надвеси и изплакна ръцете си, изпи няколко шепи от хладната течност и после бързо се върна на мястото, където бяха преспали. Джондалар беше станал и се усмихна, когато тя се промъкна и взе една от своите кошници. Издърпа я на открито и започна да рови в нея. Той извади и своите две кошници и се върна за останалите неща. Искаше да види какви щети са нанесени от проливния дъжд. Точно тогава Вълчо се домъкна при тях и отиде право при Айла.

— Изглеждаш доволен от себе си — обърна се към него тя и разроши козината на врата му — толкова гъста и буйна беше, че приличаше на грива. Когато спря да го гали, той скочи върху нея и постави калните си лапи върху гърдите й, почти на нивото на раменете. Това я изненада и едва не се прекатури, но успя да запази равновесие.

— Вълчо? Я, виж колко си кален — извика тя, но той протегна врат, близна шията и лицето й, после с глухо ръмжене отвори уста и захапа челюстта й. Но независимо от големите си зъби извърши това толкова сдържано и нежно, сякаш я милваше малко пале. Зъбите му не нараниха кожата й — дори не оставиха отпечатък. Айла зарови ръцете си в козината му, отмести главата му назад и погледна преданите му вълчи очи със същата привързаност, каквато той показваше към нея. После сграбчи неговата челюст в зъбите си и му отвърна със същото ръмжене и нежно ухапване.

— Хайде, слизай Вълчо! Я виж как ме изцапа. Сега ще трябва и това да пера. — Тя изтърси широката си кожена туника без ръкави, която носеше върху късите панталонки, използвани за долна дреха.

— Ако не ви познавах така добре, направо щях да се изплаша за теб, Айла — каза Джондалар. — Станал е толкова голям и освен това е ловец. Може да убие някого.

— Не трябва да се тревожиш, когато Вълчо постъпва така. Това е начинът, по който вълците се поздравяват и изразяват любовта си. Мисля, че и той се радва, задето се събудихме навреме и се махнахме от долината.

— Поглеждала ли си надолу?

— Още не… Вълчо, махни се оттам! — заповяда му тя, когато той започна да души между краката й. — Дошло е лунното ми време. — Погледна встрани и леко се изчерви. — Дойдох да си взема вълната и още не съм имала възможност да погледна.

Айла се изми, изпра дрехите си в малкия ручей и върза каишките, които прикрепяха вълната на място, после потърси да облече нещо друго. В това време Джондалар отиде към края на долината да пусне вода и да види какво е станало долу. Нямаше и следа от бивак или място, където би могъл да направи бивак. Естественият басейн на долината бе отчасти пълен с вода, а дънерите на дърветата и другите плаващи неща изкачаха и отново потъваха в развълнуваната вода, която продължаваше да бушува. Рекичката, която го захранваше, все още бе преградена при извора и се образуваше обратно течение, макар и да не се плискаше вече напред-назад със същата сила, както предната нощ.

Айла тихо приближи до Джондалар, който стоеше замислен и се взираше в долината. Като усети присъствието й, той вдигна поглед.

— Тази долина сигурно се стеснява надолу по течението и нещо препречва реката — каза. — Възможно е да са скали или свлачище от кал, което задържа водата вътре. Вероятно затова беше толкова зелено долу — защото и друг път се е случвало същото.

— Пороят беше достатъчен да ни отнесе, ако ни беше заварил там — отбеляза тя. — Моята долина се наводняваше всяка пролет, и то доста лошо, но това тук… — не можа да намери думи да изкаже мислите си и несъзнателно довърши изречението си с жестовете от езика на Клана, които според нея предаваха по-изразително и точно ужаса и облекчението.

Джондалар разбра. Той също нямаше думи и споделяше вълненията й. Двамата стояха мълчаливи и наблюдаваха движението долу. Айла забеляза, че челото му се сбърчи загрижено и умислено. Накрая той рече:

— Ако калното свлачище, или каквото има там, се отмие много бързо, водата, която тече надолу, ще стане много опасна. Надявам се, че няма хора по тези места.

— Няма да е по-опасна, отколкото миналата нощ, нали? — запита Айла.

— Снощи валеше дъжд и хората можеха да очакват наводнение, но ако водата пробие без никаква предупредителна буря, ще изненада хората и ще ги унищожи — обясни Джондалар.

Тя поклати глава:

— Но ако хората използуват тази река, дали няма да забележат, че е спряла да тече, и да се опитат да открият причината?

Той се обърна към нея.

— Ами ние, Айла? Ние пътуваме и нямаше как да знаем, че една река е спряла да тече. Някога може да се окажем по течението на нещо подобно и няма да имаме никакъв знак за предупреждение.

Айла се обърна да погледне водата в долината и не отговори веднага.

— Прав си Джондалар — каза тя след това. — Може да ни застигне някой друг порой без предупреждение. Или гръмотевицата можеше да удари нас вместо онова дърво. Или някое земетресение може да отвори пукнатина в земята и да погълне всички, с изключение на едно малко момиченце и да го остави сам-само на света. Или пък някой може да се разболее или да се роди с някакъв дефект или недъг. Мамут казваше, че никой не може да знае кога Майката ще реши да извика някое от своите деца при себе си. Нищо няма да постигнем, ако се тревожим за такива неща. Нищо не можем да направим срещу тях. Това го решава Тя.

Джондалар слушаше все още угрижено сбърчил чело, после се отпусна и обви ръце около нея.

— Аз не се притеснявам твърде много. Тонолан казваше така. Просто започнах да си мисля какво ли щеше да се случи, ако бяхме в долината, и си спомних миналата нощ. После си помислих, че можех да те изгубя и… — Той я притисна силно към себе си. — Айла, не знам какво бих направил, ако някога те загубя — рече изведнъж разпалено, като я държеше в обятията си. — Едва ли ще ми се иска да живея след това.

Тя почувствува лека тревога при тази силна реакция.

— Надявам се да продължиш да живееш, Джондалар, и да намериш някоя друга, която да обичаш. Ако някога се случи нещо с теб, частица от мен, от моя дух ще си отиде заедно теб, защото те обичам, но ще продължа да живея и част от твоя дух завинаги ще остане да живее в мен.

— Няма да е лесно да намеря друга, която да обичам. Никога не съм си представял, че ще те открия. Не знам дали изобщо ще искам да търся — отговори Джондалар.

Тръгнаха обратно един до друг. Айла, замислена, помълча известно време, после рече:

— Чудя се дали става точно така, когато двама души се обичат — дали те разменят частици от своя дух. Може би затова боли толкова много, когато изгубиш любимото същество. То е също, както при мъжете от Клана. Те са братя, когато ходят на лов и си разменят частици от своите духове, особено когато някой спаси живота на другия. Не е лесно да продължиш да живееш, когато част от душата ти липсва, а всеки ловец знае, че част от него ще отиде в другия свят, ако неговият брат отиде там, затова той ще го пази и закриля и ще е готов на всичко, за да спаси живота му. — Тя замълча и го погледна. — Смяташ ли, че ние с теб сме разменили частици от нашите духове, Джондалар? Ние сме ловни побратими, нали?

— И ти веднъж ми спаси живота, но ние сме нещо повече от ловни другари. — Усмихна се той при тази мисъл. — Аз те обичам. Сега разбирам защо Тонолан не искаше да живее повече след смъртта на Джетамио. Понякога си мисля, че той търсеше път към другия свят, за да намери Джетамио и бебето, което не можа да се роди.

— Но ако някога стане нещо с мен, не бих искала да ме последваш в някакъв духовен свят. Бих желала да останеш тук и да намериш някой друг — отбеляза Айла уверено. Тя не обичаше всички тия приказки за други светове. Не знаеше какво може да представлява някой друг свят след този, а дори дълбоко в сърцето си не бе убедена дали изобщо съществува такъв свят. Единствено знаеше, че за да се отиде там, човек трябваше да умре тук, на земята, а не искаше и да чуе, че Джондалар може да умре — нито преди, нито след нея.

Мислите за света на душите я наведоха на други.

— Може би така става, когато човек остарее — предположи тя. — Ако размениш части от своя дух с хората, които обичаш, после, като загубиш повечето от тях, толкова много части от духа ти отиват в другия свят, че не остава достатъчно, за да те поддържат жив на този свят. То е като някаква дупка в самия теб, която се увеличава непрекъснато и накрая пожелаваш да отидеш в другия свят, където е по-голямата част от душата ти и всичките ти любими хора.

— Откъде знаеш толкова много? — попита Джондалар леко усмихнат. — Тя не познаваше добре света на духовете, но нейните наивни спонтанни разсъждения му изглеждаха смислени и показваха една непресторена дълбока интелигентност, макар че той нямаше как да узнае дали мислите й имат някакво основание. Ако Зеландони беше там, той можеше да попита нея, мислеше Джондалар. После изведнъж се сети, че отиваха към неговия дом и ще може да я попита, някой ден съвсем скоро.

— Аз изгубих части от моя дух, когато бях малка. Хората, при които се бях родила, ми бяха отнети от земетресение. После Иза отнесе частица, когато умря, и Креб също, и Ридаг. А дори и Дърк, макар че не е умрял, е взел частица от мен, от душата ми, която никога вече няма да видя. Твоят брат също отнесе част от теб със себе си, нали?

— Да — потвърди Джондалар, — така е. Той винаги ще ми липсва и ще ми е мъчно за него. Понякога все още си мисля, че вината беше моя и бях готов на всичко, за да го спася.

— Не смятам, че можеше да направиш нещо повече, Джондалар. Майката го поиска, именно тя решава — никой не може сам да търси пътя към отвъдния свят.

Когато се върнаха при високите върбови храсти, където бяха прекарали нощта, те започнаха да преглеждат вещите си. Почти всичко беше най-малкото влажно, а много от нещата все още съвсем мокри. Развързаха възлите, които продължаваха да крепят пода на шатрата към горната й част. Хващаха парчетата от двата края и започваха да ги извиват в обратни посоки, за да ги изцедят. Но прекалено силното извиване обтягаше шевовете. Когато решиха да издигнат шатрата, за да започне да се суши, установиха, че са изгубили някои от колчетата.

Проснаха дъното й върху храста. После провериха връхните си дрехи. Те също бяха доста мокри. Нещата, които са били в кошницата и през нощта, бяха в по-добро състояние. Доста от тях бяха влажни, но сигурно скоро щяха да изсъхнат, ако имаше някое топло и сухо място, за да ги проветрят. През деня за това щеше да е подходяща голата степ, но тогава те трябваше да пътуват, а през нощта земята можеше да стане пак влажна и студена. Никак не им се искаше да спят в мокра шатра.

— Струва ми се, че е време за горещ чай — рече Айла нерешително. Времето за чай дори беше минало. Тя запали огън, сложи в него камъни да се загреят и се замисли за закуската. Чак тогава се сети, че я няма храната, останала предишния ден от вечерята.

— О, Джондалар, няма нищо за ядене тази сутрин — завайка се тя. — То остана там, в долината. Бях оставила житото в здравия съд за готвене край горещите въглени на огнището. Отнесено е от наводнението заедно с кошницата. Имам и други, разбира се, но тази беше хубава. Добре, че поне лечебната торба е тук — успокои се тя, когато я откри. — И видровата кожа все още не пропуска вода, макар че е толкова стара. Всичко в нея е сухо. Поне ще мога да направя чай, имам някои вкусни билки. Ще донеса вода — продължи тя и се огледа. — Но къде е купичката, в която правя чай? И нея ли съм изгубила? Мисля, че я внесох в шатрата, когато започна да вали. Сигурно е паднала по пътя, докато бързахме да избягаме.

— Забравихме и още нещо, което надали ще те зарадва много.

— Какво? — погледна разтревожено Айла.

— Твоята кожена торба и дългите колчета.

Тя стисна очи и поклати глава ужасено.

— О, не! Беше много подходяща за съхраняване на месо. И беше пълна със сърнешко. Пък и колчетата. Бяха съвсем точни на дължина. Трудно ще намерим такива. По-добре да видя дали не сме изгубили още нещо и да проверя дали хранителните ни запаси са се запазили.

Пресегна се към кошницата, в която държеше малкото си лични вещи, дрехите и нещата, които не използуваше всеки ден. Макар че всички кошници бяха мокри и провиснали, допълнителните колчета и въжета на дъното бяха запазили съдържанието на кошницата сравнително сухо и неповредено; резервният пакет с храна за из път под тях стоеше все още добре увит и сух. Реши, че сега е моментът да прегледа всичките им запаси, за да се увери, че нищо не се е развалило, и да прецени за колко време ще им стигне храната.

Извади различните видове изсушени и консервирани храни и ги подреди върху завивката им. Имаха всякакви дребни плодове — къпини, малини, боровинки, плод от бъз, червени боровинки, ягоди — поотделно или смесени, които бяха смачкани на пюре и след това изсушени във формата на питки. Другите сладкиши бяха сготвени, после изсушени, докато станат жилави и твърди, понякога към тях бяха прибавени малки парченца ябълки — кисели и с тръпчив вкус, но с голямо съдържание на пектин. Дребни плодове, диви ябълки, круши и сливи бяха нарязани или оставени цели и станали по-сладки след изсушаването на слънце. Можеха да се ядат направо или накиснати и сготвени във вода, а често ги използуваха като подправки за супи и месо. Имаше също така и семена, и жито — някои от тях сварени и леко запечени; малко обелени и опечени лешници, както и кедровите шишарки, пълни с хранителни ядки, които тя беше събрала предишния ден в долината.

Зеленчуците бяха също сушени — стъбла, пъпки и особено корени с много скорбяла, като например хвощ, паламида, женска папрат и най-различни грудки от крем и лилии. Някои от тях бяха задушени на пара в земни фурни, преди да бъдат изсушени, и веднага нанизани, но други бяха направо изкопани, обелени и веднага нанизани на връвчици, направени от ликото на някои растения или от сухожилията от гръбнака и краката на разни животни. Гъбите също бяха нанизани и сушени на пушек, за да добият приятен аромат, а някои ядливи лишеи се задушаваха и изсушаваха на плътни хранителни питки. Провизиите им се допълваха от богат избор веяно месо и риба, а в специален резервен пакет имаше смляно сушено месо, топена мазнина и сушени плодове — всичко смесено и оформено на малки калъпчета.

Сушената храна беше трайна и не заемаше много място. Някои от нещата бяха правени преди една година — още от миналогодишната зимнина. Но количествата бяха доста ограничени. Нези ги бе събирала за тях от приятели и роднини, донесли ги на Летния Събор. Айла бе използувала запасите пестеливо, през повечето време се бяха изхранвали от природата. Беше сезонът на богатата растителност. Ако не можеха да преживеят от обилните плодове на Великата Майка Земя, когато нейните дарове бяха толкова много, те едва ли щяха да преживеят пътуване в по-бедни времена.

Айла отново прибра всичко. Нямаше никакво намерение да разчитат на сухата храна за из път, за да приготви закуска, макар че в степите нямаше много тлъсти птици. Две яребици паднаха, поразени от прашката й, и бяха опечени на шиш; няколко гълъбови яйца, които никога нямаше да се излюпят, бяха леко разчупени и поставени направо върху огъня заедно с черупките. Към питателната храна се прибавиха и тайните провизии на един мармот — прекрасни пролетни луковици, които имаха късмет да намерят в една дупка в земята точно под постелите им. Тя бе пълна с тези сладки, богати на скорбяла зеленчуци, които малкото животинче бе събирало, когато са били най-узрели. Сготвиха ги с хранителните кедрови ядки, събрани от Айла предния ден, които отделиха от черупките, като ги поставиха в огъня и после ги начупиха с камък. Пресни зрели къпини допълваха закуската.

След като напуснаха наводнената долина, Айла и Джондалар продължиха на юг, отклониха се малко на запад и се приближиха до планинската верига. Макар и да не бяха от най-високите, върховете на планината стояха заснежени през цялата година и често бяха обгърнати от мъгла и облаци.

Намираха се в южната част на студения континент и тревистите земи бяха по-различни. Не само изобилието от треви и билки бе причина за разнообразния животински свят в студените равнини. Самите животни се бяха ориентирали към различна храна и начин на живот, бяха си поделили територията и сезоните на обитаване и всичко това допринасяше за разнообразието им. Както и в по-късни времена в огромните екваториални равнини далеч на юг — единственото място, което можеше да съперничи на изключителното богатство на степите от Ледниковата епоха, така и сега огромното количество и разновидности от животни споделяха плодородната земя в едно сложно съжителство на взаимна търпимост и подкрепа.

Някои привикваха да ядат определени растения, други — определени части от растение; някои пасяха едни и същи растения на различен етап от развитието им; едни се хранеха на места, където други животни не ходеха или отиваха по-късно, или се преселваха по различен начин. Многообразието се поддържаше, защото навиците на живот и хранене на един вид се вместваха в или около навиците на друг вид и така се допълваха взаимно.

Вълнестите мамути се нуждаеха от големи количества целулоза — жилави треви, стъбла и острици, и тъй като лесно затъваха в дълбок сняг, блата и торфени ливади, те се придържаха към твърдата, брулена от ветрове земя, близо до ледниците. Извършваха продължителни миграции покрай ледената стена и се придвижваха на юг само през пролетта и лятото.

Степните коне също имаха потребност от обемиста храна; подобно на мамутите те бързо смилаха груби треви и стъбла, но ги подбираха повече, като предпочитаха средно високите видове. Можеха да рият снежната покривка, за да намират храна, но това изискваше повече енергия, отколкото те притежаваха и им бе трудно да се движат в преспи. Не можеха да преживяват в дълбоки снегове, затова предпочитаха твърдата земя на ветровитите равнини.

За разлика от мамутите и конете бизоните имаха нужда от листа и стръкчета трева заради по-високото съдържание на протеин и обикновено избираха ниски треви. Използваха земите с високи и средно високи треви само когато те бяха обрасли с млада растителност, обикновено през пролетта. През лятото обаче се осъществяваше едно важно, макар и непреднамерено сътрудничество. Конете прегризваха грубите стръкове. След като те преминеха и прережеха стъблата по този начин, гъсто израслата трева пускаше нови листенца. Няколко дни по-късно обикновено идваха гигантските бизони, които с радост посрещаха младите филизи.

През зимата бизоните се преместваха към южните райони с променлив климат и повече сняг, където листата на нискостеблените треви бяха по-крехки и свежи, отколкото в сухите северни равнини. Те умело разчистваха снега с муцуни, за да намерят любимата си храна, но снежните степи на юга криеха и някои опасности.

Гъстата козина на бизоните и другите животни с дълъг косъм, които през зимата мигрираха на юг, ги топлеше в сравнително сухия студ, а дори и по̀ на юг, където падаше повече сняг. Но тя можеше да е опасна, дори фатална, когато климатът станеше студен и влажен с честа смяна на замръзване и топене. Ако козините им прогизнеха от вода по време на топене, те ставаха изложени на пагубно измръзване при едно следващо заледяване, особено ако рязкото застудяване ги свареше, докато си почиват на земята. После ако дългият косъм замръзнеше бързо, те не можеха да станат. Изключително дълбокият сняг и ледената кора върху него също можеха да се окажат гибелни, както и снежните бури, пропадането през тънкия лед в езера или наводняването на речните долини.

Муфлоните и антилопите сайга също се препитаваха, като избираха растенията, приспособени към много сух климат — дребни тревички и пълзящи растения, но за разлика от бизоните сайга трудно преживяваха в неравни местности или дълбок сняг и не можеха да скачат добре. Те бяха много бързи бегачи на дълги разстояния и можеха да надбягат своите хищни преследвачи единствено по твърдата равна повърхност на ветровитите степи. Дивите овце, муфлоните, от друга страна, бяха отлични катерачи и използуваха стръмните терени, за да се спасяват, но не можеха да ровят натрупалия сняг. Затова предпочитаха обветрените високи скалисти местности.

Животните от семейство кози, сродни на муфлоните, дивите антилопи и ибексите деляха районите на разпространение според надморската височина или според различия в пейзажа. Дивите кози — антилопи и ибексите, заемаха най-високите области с най-стръмни чукари, следвани в по-ниските места от по-дребните и пъргави диви антилопи, а в най-ниското живееха муфлоните. Но всички те се срещаха и по неравните терени на най-ниските части на безводните степи, тъй като се бяха приспособили към студа, стига той да е сух.

Мускусните бикове също бяха от семейство кози, но по-едри и гъстото им двойно руно, което приличаше на козината на мамутите и влакнестите носорози, ги правеше още по-големи и подобни на говеда. Те непрекъснато хрупаха ниски храсти и острици и се бяха приспособили предимно към по-студените райони — скованите от мраз ветровити голи полета близо до ледниците. Макар че долният пласт вълна се сменяше през лятото, мускусните бикове трудно понасяха рязкото затопляне на времето.

Гигантските и северните елени се придържаха към незащитените местности и живееха на стада. Повечето други видове елени се хранеха с листата на дърветата. Самотните горски лосове бяха рядкост. Те обичаха листата на широколистните дървета през лятото, сочните бурени от вировете и водните растения от блатата и езерата, а с широките си копита и дългите си крака можеха да преодоляват мочурливите дъна. През зимата се хранеха с по-трудно смилаема трева или клонки от високи върбови дървета, които растяха по ниските места на речните долини, а правите им дълги крака лесно ги пренасяха през снега, който вятърът навяваше и натрупваше там.

Северните елени обичаха зимата, хранеха се с лишеите по безплодните почви и скали. Подушваха любимите си растения от голямо разстояние дори и през снега, а копитата им се бяха пригодили да копаят дълбок сняг, ако се наложеше. През лятото ядяха и трева, и листата на храсти.

Лосовете и северните елени предпочитаха високопланинските ливади или тревистите плата през пролетта и лятото, но живееха по-ниско от овцете и ядяха повече трева, отколкото храсти. Магаретата и хемионите обитаваха предимно сухите високи хълмове, които в по-ниските части бяха населени от бизони, макар че те се изкачваха, общо взето, по-високо от конете, които пък имаха по-широк избор на места за живеене, отколкото мамутите и носорозите.

Тези девствени равнини със своите сложни, многообразни и обрасли с трева площи даваха подслон на най-различни животни. Нито едно кътче на земята в по-късни времена не би могло поне отчасти да повтори това изобилие. Сухите области на високите планини не биха могли да се сравнят, макар да съществуваха някои прилики. Овцете, козите и антилопите, обитаващи в онези времена планините, разширяваха своите ареали, но големи стада равнинни животни не можеха да оцелеят по стръмните скалисти местности на високите планини след промените на климата в низините.

Влажните северни блата не бяха същите. Бяха твърде мокри, за да може в тях да расте много трева, а поради бедните кисели почви в растенията се развиваха токсини и така огромните количества животни не можеха да ги пасат и да унищожават тази крехка, бавнорастяща флора. Разнообразието на видове бе ограничено и предлагаше оскъдни количества хранителни вещества за множеството едри стадни животни. Храната беше недостатъчна. И само онези, които имаха големи плоски копита, като северните елени, можеха да живеят там. Исполински същества, изключително тежки, с къси дебели крака или бързи бегачи с тесни изящни копита затъваха в меката мокра земя. Те имаха нужда от твърди, сухи и стабилни терени.

По-късно тревистите равнини в районите с по-топъл и умерен климат са обособили ясно изразени пояси с по-ограничена растителност, която се е контролирала от температурата и климата. Те предлагали слабо разнообразие през лятото и твърде много сняг през зимата. Животните, свикнали да се движат по твърда земя, затъвали също така и в снега, а за много от тях било трудно да го разравят, за да търсят храна. Елените можели да живеят в горите, където снегът бил дълбок, но само защото хрупкали листата и младите клонки, поникнали над снега; северните елени можели да рият снега, за да достигнат лишеите, с които се прехранвали през зимата. Бизоните и зубрите продължавали да съществуват, но били по-дребни и вече не достигали предишната си големина. Други животни, като например конете, станали по-малобройни, когато предпочитаната от тях среда ограничила размерите си.

Именно уникалното съчетание на всички елементи на степите от Ледниковата епоха е благоприятствувало за процъфтяването на това великолепно множество и всяка една природна сила е била от съществено значение — в това число и суровият студ, унищожителните ветрове и самият лед. А когато обширните ледници се изместили към полюсите и освободили по-ниските географски дължини, с тях са си отишли и огромните стада, а гигантските животни се смалили или напълно изчезнали от променената земя — земя, която вече не можела да ги храни.

Двамата пътуваха, а загубата на кожената торба и колчетата тревожеше Айла. Те бяха изключително полезни и можеше да им потрябват по време на дългия път, който все още беше пред тях. Тя искаше да ги замени с нови, но това означаваше да спрат за повече от един ден, а Джондалар беше нетърпелив.

Фактът, че шатрата им е мокра, никак не радваше Джондалар, нито пък мисълта, че ще трябва да разчитат на нея за подслон. Освен това не беше правилно мокрите кожи да се сгъват и натъпкват в багажа така плътно една до друга — можеха да изгният. Трябваше да се прострат да съхнат, като в същото време може би трябваше да се обработват, независимо от опушването, на което са били подложени първоначално, за да си останат все така еластични. Сигурен беше, че това ще отнеме повече от един ден.

След обеда те наближиха дълбоката клисура на друга голяма река, която отделяше равнината от планината. От своето удобно място върху платото на откритите степи над широката долина с бързата река по средата те можеха да огледат местността от другата страна. Предпланините отвъд реката бяха набраздени от множество сухи дерета, проломи, следи от наводнения, а също и още много притоци. Това беше главна река, която отвеждаше голяма част от отточните води на източната страна на планината към вътрешното море.

Ездачите прехвърлиха степното плато и подкараха конете надолу по склона. Гледката напомняше на Айла местността около Лъвския Бивак, макар че пейзажът отвъд реката беше различен. Но от тази страна тя видя същите дълбоко врязани дерета, издълбани в льосовите почви от дъждовете и топящите се снегове, и същата висока трева, която съхнеше и се превръщаше в неокосено сено. Долу в заливаната от водите равнина между разлистени шубраци бяха пръснати отделни борчета и лиственици, а хвощове, висока фрагмитна тръстика и папур очертаваха бреговете на реката.

Като стигнаха до нея, те спряха. Това беше една от главните реки — широка, дълбока и пълноводна след последните дъждове. Нямаха никаква представа как ще я преминат.

— Жалко, че нямаме лодка — каза Айла, като се сети за кръглите, покрити с кожи лодки, които хората от Лъвския бивак използуваха за прекосяване на реката, течаща в близост до техните жилища.

— Права си. Мисля, че ще ни трябва нещо като лодка, за да преминем отсреща, без да намокрим още веднъж всичко. Не знам защо, но доколкото си спомням, когато пътувахме с Тонолан, никога не сме имали толкова проблеми при прекосяване на реки. Просто натрупвахме багажа си върху няколко дървета и плувахме до отсрещния бряг — зачуди се Джондалар. — Но май нямахме толкова много неща, а само по един самар на гръб. Толкова можехме да носим. Сега, когато имаме коне, можем да вземем много повече, но така имаме и повече неща, за които се грижим.

Продължиха да яздят надолу по течението и да обмислят положението. Айла забеляза брезите, израсли край водата. Мястото изглеждаше толкова познато, че тя сякаш очакваше да зърне дългите полуподземни жилища от Лъвския бивак, вкопани отстрани на склона зад една речна тераса — с тревата по края, със закръгления покрив и напълно симетричните сводести входове, които толкова я бяха изненадали първия път. Но когато тя действително видя такъв свод, усети как я побиват тръпки и остана като поразена от тайнствена сила.

— Джондалар! Виж!

Той погледна нагоре по склона, накъдето сочеше тя, и видя не един, а няколко абсолютно симетрични свода, всеки от които представляваше вход към кръгла постройка с формата на купол. И двамата слязоха от конете, намериха пътечката от реката нагоре и се заизкачваха към бивака.

Айла установи с изненада, че няма търпение да се срещне с обитателите на тези домове, и чак сега осъзна колко дълго е бяха виждали и чували други хора. Но мястото беше пусто, а в земята между два извити мамутски бивни, чийто върхове се съединяваха отгоре и оформяха сводестия вход на едно от жилищата, беше забодена малка издялана от слонова кост фигурка на жена с пищни бедра и гърди.

— Сигурно са отишли някъде — каза Джондалар. — Оставили са по един дони да пази всяко от жилищата.

— Вероятно са на лов или на Летен Събор, или пък на гости — предположи Айла, разочарована, че няма никакви хора. — Много лошо. Така се надявах да срещнем някого.

Тя се обърна да си тръгне.

— Чакай, Айла. Къде отиваш?

— При реката. — Тя го погледна озадачена.

— Но тук е идеално. Можем да останем.

— Те са оставили мутои — дони, за да пазят жилищата им. Духът на Майката ги закриля. Не можем да останем тук и да безпокоим нейния дух. Това ще ни донесе лош късмет — рече тя напълно убедена, че и той знае това.

— Можем да останем, ако имаме нужда. Просто няма да взимаме нищо, което не ни трябва. Това се разбира от само себе си. Айла, необходим ни е подслон. Шатрата ни е мокра. Трябва да я оставим да изсъхне. Докато чакаме, можем да отидем на лов. Ако намерим подходящо животно, ще използуваме кожата му да си направим лодка и да преминем реката.

Неодобрението, изписано по лицето на Айла, постепенно изчезна и се смени с разбираща усмивка, след като схвана значението и осъзна какво имаше предвид той. Наистина им трябваха няколко дни почивка, за да се съвземат след преживяното и да възстановят част от загубите си.

— А можем да намерим достатъчно кожа, та да си направим нова торба за месо — отбеляза тя. — Щом като се почисти и се свали косъмът на суровата кожа, не й трябва много време, за да стане готова — не повече, отколкото да се изсуши месо. Само трябва да се изпъне и да се остави да се втвърди. — Погледна надолу към реката. — Я виж ония брезички. Мисля, че ще мога да направя хубави колчета от тях. Джондалар, прав си. Трябва да останем тук няколко дни. И ако имаме късмет в лова, можем да оставим малко сушено месо за хората, които живеят тук, та да им благодарим, задето сме използували Бивака им. В кое жилище ще се настаним?

— В Огнището на Мамут. Обикновено там отсядат гостите.

— Смяташ ли, че тук има Огнище на Мамут? Искам да кажа, мислиш ли, че това е Бивак на Мамутои? — попита Айла.

— Не знам. Това не е голям дом, в който да живеят всички, както в Лъвския Бивак — отговори Джондалар и огледа групичката от седем кръгли жилища, покрити със загладен слой втвърдена пръст и речна глина. Вместо една голяма дълга къща за много семейства, като онази, в която бяха прекарали миналата зима, тук имаше няколко по-малки жилища, скупчени заедно, но целта беше същата. Това беше селище за общност от семейства, свързани с някакви роднински връзки.

— Не прилича на Вълчия Бивак, където беше Летният Събор — каза Айла, като спря пред един от входовете. Все още се колебаеше дали да отмести тежката завеса и да влезе в дома на непознати, без да е поканена, независимо от общоприетото правило за взаимна помощ в името на оцеляването в критични моменти.

— Някои от по-младите в Летния Събор смятаха, че големите къщи са старомодни — подхвърли Джондалар. — Харесваше им да има отделно жилище само за едно или две семейства.

— Искаш да кажеш, че са предпочитали да живеят сами? Само едно жилище с едно или две семейства да представлява Зимен Бивак? — зачуди се Айла.

— Не — отвърна Джондалар, — никой не иска да живее сам цяла зима. Никога няма да видиш една самотна малка къщичка — винаги има поне пет-шест, понякога и повече. Това е идеята. Хората, с които говорих, смятаха, че е по-лесно да се построи малко жилище за едно-две нови семейства, отколкото да се тъпчат в едно голямо, докато се наложи да построят ново. Но те искаха да строят близо до семействата си, да останат в своите Биваци, да се включват в дейностите на другите и да делят с тях храната, която всички заедно събират и трупат за зимата.

Айла отметна тежката кожена завеса от съединените бивни, които оформяха входа, наведе се и пристъпи вътре. После се отдръпна и задържа завесата вдигната, за да влезе светлина.

— Как мислиш, Айла? Прилича ли ти на жилище на Мамутои?

— Възможно е да е точно такова. Трудно е да се каже. Помниш ли Слънчевия Бивак, в който се отбихме по пътя за Летния Събор? Не беше много по-различен от бивак на Мамутои. Обичаите им може и да не са съвсем същите, но те приличаха на ловците на Мамут в много отношения. Мамут казваше, че дори и погребалната им церемония е подобна. Той смяташе, че някога са били роднини с Мамутои. И все пак забелязах, че моделите на техните украшения не са същите. — Тя се замисли за други различия. — И някои от дрехите им — като онова красиво наметало от вълна на мамути и други животни, с което беше покрито мъртвото момиче. Но дори отделните Биваци на Мамутоите са различни. Нези винаги познаваше кой човек от кой бивак е само по малките промени в стила и формата на шарките върху техните туники, дори и когато аз изобщо не виждах никаква разлика.

Основната крепяща конструкция се виждаше лесно на дневната светлина, която проникваше през входа. Къщата нямаше дървени подпори, въпреки че няколко брезови клончета бяха поставени на най-важните места. Всъщност тя беше построена от кости на мамут. Огромните яки кокали на гигантските зверове бяха най-достъпният строителен материал, който се намираше в най-големи количества из голите обезлесени степи.

Повечето мамутски кости не бяха от животни, специално убивани, с цел да се добие строителен материал. Те бяха взети от животни, умрели от естествена смърт, събирани из степта направо от там, където мамутите са паднали. Но най-често се взимаха от купчини, които придошли реки бяха натрупали при завои или препятствия, носени като плавен по реката. Постоянните зимни заслони са се строели често по речните тераси близо до такива камари, тъй като мамутските кости и бивни са тежки.

Понякога, за да се вдигне само един кокал, са били нужни няколко души и никой не е искал да го носи много далече; общото тегло на мамутските кости, използувани за построяването на едно малко жилище е било хиляда-хиляда и петстотин килограма, че и повече. Строежът не се е извършвал само от едно семейство. Необходими са били общите усилия на всички, направлявани от човек със знания и опит, и организирани от друг, който е имал способността да убеждава хората, че трябва да си помагат.

Мястото, което те нарекоха Бивак, всъщност беше постоянно селище и хората, които го обитаваха не бяха номади, следващи преселението на дивеча, а по същество водеха заседнал живот и се препитаваха с лов и събиране на растителна храна. Бивакът може би беше изоставен за малко през летния сезон, докато жителите му ловуваха или събираха плодове, които после донасяха и съхраняваха някъде наблизо в специални ями за складиране; може би бяха отишли да навестят някое семейство или приятели от други селища и да разменят новини и предмети; но по всичко личеше, че това е един постоянен дом.

— Не мисля, че това е Мамутското Огнище, или знам ли как го наричат тук — отбеляза Джондалар и остави завесата да падне зад него. Вдигна се облак прах.

Айла закрепи женската фигурка. Ходилата й нарочно бяха само загатнати, а краката — оставени във формата на клинове, забодени в земята, за да стои като страж пред входа. После тя последва Джондалар към съседното жилище.

— Това вероятно е къщата на вожда или Мамута, а може би и двете — обясни Джондалар.

Айла кимна в знак на съгласие, като забеляза, че землянката беше малко по-голяма, а женската фигура отпред като че ли по-сложна.

— Да, мисля, че е на Мамут, ако са Мамутои или хора като тях. Дори вождът и стопанката му в Лъвския Бивак имаха огнища по-малки от огнището на Мамут, но неговото се използуваше за гости и събирания.

Застанаха при входа, вдигнаха завесата и почакаха очите им да се приспособят към сумрака вътре. Но две малки светлинки продължаваха да блестят. Вълчо изръмжа, а Айла усети някаква особена миризма, която я разтревожи.

— Не влизай Джондалар! Вълчо! Стой тук! — изкомандува тя и направи знак с ръка да не мърдат.

— Какво има Айла? — попита Джондалар.

— Не ти ли мирише на нещо? Там вътре има животно, което изпуска много силна миризма, сигурно е борсук и ако го уплашим може да пусне страхотна воня, която остава задълго. Няма да можем да използуваме това жилище, пък и хората, които живеят тук, трудно ще се избавят от нея. Може би то само ще си излезе, ако подържиш завесата. Те изравят дупки в земята и не обичат много светлината, макар че понякога ловуват денем.

Вълчо започна тихо да ръмжи. Беше очевидно, че едва се сдържа да не се спусне към привлекателното същество. Но като повечето животни от семейство невестулки борсукът можеше да отблъсне нападателя си с много силния и остър мирис, съдържащ се в аналните му жлези. Последното нещо, което Айла желаеше, бе до нея да има вълк, който да смърди на тази тежка мускусна миризма, но не беше сигурна колко време можеше да удържа Вълчо. Ако зверчето не излезете скоро, щеше да се наложи да използува по-груб начин, за да освободи къщата от него.

Борсукът не виждаше добре с малките си очички, но наблюдаваше осветения процеп с неотклонно внимание. Когато стана ясно, че няма да излезе, Айла се пресегна за прашката си, завързана около главата й, и бръкна в торбичката за камъни, провесена на кръста й. Постави един камък в широката част на прашката, прицели се към двете светещи точки и с бързо изкусно завъртане, за да набере сила, метна камъка. Чу се тупване и двете малки светлинки угаснаха.

— Май, че го уцели, Айла! — похвали я Джондалар и двамата изчакаха още малко, за да се уверят, че вътре няма никакво движение.

Като влязоха, останаха със зяпнала уста. Доста едрото животно — три стъпки от върха на муцуната до края на опашката — бе проснато на земята с кървяща рана на главата. Очевидно то беше прекарало известно време в жилището. И докато бе разучавало къде какво има, бе унищожило всичко, попаднало пред него. Цялото помещение бе обърнато наопаки! Утъпканият пръстен под бе издраскан, навсякъде бяха изровени дупки, някои от тях бяха пълни с неговите изпражнения. Плетените рогозки по пода бяха на парчета, както и множеството плетени съдове. Кожите върху повдигнатите над земята нарове бяха изгризани и изпокъсани, а пълнежът от пера, вълна или трева в дюшеците бе разпръснат из цялото помещение. Дори част от плътно изградената стена бе подкопана — борсукът си бе направил свой отделен вход.

— Погледни само! Не бих се зарадвала, ако се прибера и заваря подобно нещо в дома си — каза Айла.

— Винаги има такава опасност, когато оставиш едно жилище празно. Майката не предпазва от другите нейни същества. Нейните деца трябва да се молят направо на Духа на Животното и сами да се оправят със зверовете в този свят — допълни Джондалар. — Сигурно ще можем да поизчистим къщата на тия хора, дори и да не успеем да поправим нанесените поражения.

— Ще отида да одера борсука и да им го оставя, та да знаят каква е причината. Сигурно ще могат да използуват поне кожата. — Айла вдигна животното за опашката, за да го изнесе навън.

На по-ярката светлина тя забеляза сивия гръб с твърда козина, по-тъмния корем и характерната муцуна на бели и мерни линии, което доказваше, че това наистина е борсук. Преряза гърлото му с остър кремъчен нож и остави кръвта да изтече. После се върна в землянката. Преди да влезе, поспря за момент и огледа останалите куполовидни жилища. Опита се да си представи как биха изглеждали, ако имаше хора, и я обзе силно съжаление, че бяха заминали. Щеше да бъде много пусто и самотно. Изведнъж изпита радост и благодарност, че Джондалар е с нея и за миг се почувства преизпълнена от любов към него.

Тя докосна амулета на врата си, напипа успокоителните предмети в украсената кожена торбичка и се замисли за своя Тотем. Вече не мислеше за своя пазител — духа на Пещерния Лъв, толкова много както преди. Той беше дух на Клана, макар Мамут да бе казал, че нейният Тотем ще бъде винаги с нея. Джондалар все споменаваше Великата Земя Майка, когато говореше за духовния свят, и сега, след като бе преминала през обучението на Мамут, тя мислеше за Майката повече, но дълбоко в сърцето си бе убедена, че именно нейният Пещерен Лъв бе довел Джондалар при нея и нещо я подтикваше да разговаря със своя тотемен дух.

Притвори очи и насочи всичките си мисли към своя Тотем. Използуваше древния свещен език на безмълвни жестове. Той се употребяваше, когато се обръщаха към духовния свят или когато общуваха с други Кланове, чийто ежедневни думи и знаци с ръце бяха различни.

— Велик Дух на Пещерния Лъв — направи тя знак, — тази жена е благодарна, че я удостои със своето присъствие; благодарна е, че е избрана от могъщия Пещерен Лъв. Мог-ърът винаги казваше на тази жена, че е трудно да се живее с могъщ дух, но че винаги си е заслужавало. Мог-ърът беше прав. Макар изпитанията да са били трудни, даровете бяха равни на трудностите. Тази жена ти отправя върховна благодарност за знанията и проникновението, с което я дари. Тази жена ти благодари също и за мъжа, който великият тотемен дух изпрати при нея и който сега я отвежда със себе си в своя дом. Мъжът не познава Духовете на Клана и не разбира напълно, че той също е избран от Духа на Великия Пещерен Лъв, но тази жена е благодарна, че той също се оказа достоен.

Тъкмо щеше да отвори очи, но й хрумна друга мисъл.

— Велик Дух на Пещерния Лъв — продължи на ум на своя безсловесен език, — Мог-ърът каза на тази жена, че Тотемните духове винаги търсят дом, място, където да се връщат, където да останат и да бъдат добре дошли. Това пътуване ще завърши, но народът на този мъж не познава духовете на тотемите на Клана. Новият дом на тази жена няма да е същият, но мъжът почита духа — животно на всеки човек и народът на мъжа трябва да познава и почита Духа на Пещерния Лъв. Тази жена ще им каже, че Великият Дух на Пещерния Лъв ще бъде винаги добре дошъл и ще намира своето място там, където тази жена е добре дошла.

Когато отвори очи, Айла видя, че Джондалар я наблюдава.

— Изглеждаше… заета с нещо — каза той. — Не исках да те безпокоя.

— Аз… си мислех си за… моя тотем, моя Пещерен Лъв — отговори тя, — и за твоя дом. Надявам се, че… той ще бъде приет добре там.

— Духовете животни винаги се чувствуват добре близо до Дони. Великата Майка Земя е създала и родила всички тях. Легендите разказват за това — успокои я Джондалар.

— Легендите? Истории за минали времена?

— Да, може да се нарекат истории, но те се разказват по определен начин.

— Съществуват и легенди на Клана. Харесваше ми как Дорв ги разправяше. Мог-ър нарече сина ми на един от моите любими герои — Легендата за Дърк — каза Айла.

За момент Джондалар бе изненадан и прие с недоверие мисълта, че хората от Клана — плоскоглавците, може да имат легенди и разкази. Все още му беше трудно да преодолее някои вкоренени идеи, с които беше израсъл, но вече беше осъзнал, че те са много по-интелигентни, отколкото можеше да си представи; защо тогава да нямат легенди и разкази?

— Знаеш ли някои легенди за Земята Майка? — попита Айла.

— Да, мисля, че си спомням част от една. Те се разказват по специален начин, та да се запомнят по-лесно, но само определени Зеландони ги знаят целите. — Джондалар замълча, помисли, после занарежда монотонно:

И рукнаха родилните води, изпълниха реките и моретата, заляха Майката — Земя и появиха се дърветата.

От всяка капчица разляна поникнаха тревички и листя. Напъпиха зелените растения, покриха цялата земя.

Айла се усмихна.

— Прекрасно е, Джондалар! Историята се разказва с много хубаво чувство и звучи добре. Прилича на ритъма от песните на Мамутои. Много е лесно да се запомни.

— Това понякога се пее. Различните хора измислят различна мелодия, но думите остават същите. Някои могат да изпеят цялата история с всичките легенди.

— Знаеш ли още?

— Малко. Чувал съм я цялата и в общи линии знам за какво се разказва, но стиховете са дълги, трябва много да се помни. Първата част е за Дони, която е самотна и ражда слънцето Бали — „На Мама сладкото момче, с ярко грейнало лице“. После се казва как тя го изгубва и отново остава самотна. Луната е нейният любим Луми, но е създала и него. Този разказ е по-скоро легенда за жената; за лунните периоди и за това как се става жена. Има и други легенди за Нея — как ражда всички духове на животни и духовете на мъжа и жената и всички Деца на земята.

В този момент Вълчо излая. Лаеше като кутре, което иска да привлече вниманието, и като установи, че е постигнал целта си, това го окуражи. И двамата погледнаха към него и видяха причината за възбудата му. Долу в обраслата с трева и рехави дървета равнина, край голямата река, се бе разпръснало малко стадо зубри. Дивите говеда бяха огромни, с масивни рога и рошава козина. Повечето от тях имаха червен цвят, така наситен, че изглеждаха черни. Но сред стадото имаше няколко животни с големи бели петна, предимно около муцуните и отпред — леки генетични отклонения, които се проявяваха понякога, особено при зубрите.

Почти едновременно Айла и Джондалар се спогледаха, кимнаха си разбиращо и извикаха конете. Бързо свалиха кошниците с багажа, внесоха ги в жилището грабнаха копиехвъргачите и копията, метнаха се на конете и препуснаха към реката. Като приближиха пасящото стадо, Джондалар спря, за да разучи обстановката и да реши откъде ще е най-удобно да ги нападне. Айла също спря и го последва. Тя познаваше месоядните животни, особено по-дребните. Понякога дори големи животни като рисове и мощни пещерни хиени са ставали нейна плячка; на времето дори бе живяла с лъв, а сега и с вълк, но тя не бе така добре запозната с тревопасните, които обикновено се преследваха заради месото им. Макар че, когато живееше сама, бе намирала начини да ловува, Джондалар имаше много повече опит в това отношение, защото бе израсъл с лова на такива животни.

Може би защото бе настроена за общуване с нейния Тотем и света на духовете, Айла бе в особено състояние, докато наблюдаваше стадото. Изглеждаше твърде голямо съвпадение, че стадо зубри се появи изведнъж тъкмо когато бяха решили, че Майката няма нищо против, ако останат няколко дни, за да възстановят щетите си и да отидат на лов за животни с яка кожа и много месо. Чудеше се дали фактът, че са се насочили насам, не е знак от Майката или може би от нейния тотем.

Това обаче не беше чак толкова необичайно. През цялата година, особено през по-топлите сезони, разни животни на стада или поотделно мигрираха през горите и тучните пасища в долините на големите реки. Беше съвсем естествено почти навсякъде покрай главните реки поне през няколко дни да се виждат най-различни бродещи животни, а през някои сезони ежедневно преминаваха цели процесии. Този път съвсем случайно това беше стадо диви говеда — точно каквото им трябваше.

— Айла, виждаш ли женската, хей там отсреща — попита Джондалар. — Онази с бялото по муцуната и лявата плешка?

— Да.

— В нея трябва да се целим. Тя е напълно израсла, но ако се съди по големината на рогата, не изглежда да е много стара и освен това малко се е отделила от стадото.

Ледени тръпки побиха Айла — тя разбра! Сега бе убедена, че това е знак. Джондалар бе избрал необикновеното животно! Животното с белите петна. Винаги когато се бе изправяла пред труден избор в живота си и когато след дълъг размисъл в края на краищата бе намирала път към разумно решение, Нейният Тотем бе доказвал, че то е правилно, като й бе давал някакъв знак, изпращал бе нещо необичайно. Като момиче Креб й бе обяснил тези знаци и й бе казал да ги съхранява за късмет. Повечето дребни предмети, които носеше в украсената торбичка на врата си, бяха знаци от Нейния Тотем. Внезапното появяване на стадо зубри, след като бяха решили да останат, както и изборът на Джондалар да преследват белязаното животно странно наподобяваха знаците от нейния тотем.

Решението да останат в Бивака не беше лично, но беше важно и изискваше сериозно обмисляне. Това беше постоянният зимен дом на група хора, които бяха отправили молба към Майката да го пази по време на отсъствието им. Вярно е, че необходимостта за оцеляване разрешаваше на минаващия странник да го използува, ако се наложи, но за това трябваше да има законно основание. Не беше лесно да понесеш гнева на Майката.

Земята бе гъсто населена с живи същества. По своя път те бяха срещали неизброимо многообразие от животни, но много малко хора. В един свят с толкова малко човеци имаше утеха в мисълта, че царство от невидими духове съзнава тяхното съществуване, грижи се за техните дела и може би направлява стъпките им. Дори строгият и враждебен дух, който се налага да бъде умилостивяван, е за предпочитане пред безсърдечното пренебрежение на един груб, безразличен свят, в който животът им е изцяло в техни ръце, без да има към кого да се обърнат в случай на нужда, макар и само мислено.

Айла бе стигнала до извода, че ако ловът им се окаже успешен, това ще значи, че е правилно да използуват Бивака, но ако се провалят, ще трябва да си тръгнат. Беше им даден Знак — необикновеното животно — и за да сполучат, трябва да запазят частица от него. Ако не могат, ако не успеят, това ще значи лош късмет — знак, че Майката не желае те да останат тук и тогава ще трябва незабавно да заминат. Младата жена се зачуди какъв ли ще бъде изходът.