Джийн М. Оел
Айла през равнината (24)

23

Айла се взираше напред, изпитвайки необяснима боязън, която се надигаше вътре в нея и предизвикваше студени тръпки по гърба й. Затвори очи и тръсна глава, за да се отърве от това чувство. В края на краищата нямаше от какво да се бои. Отвори очите си и отново се вгледа в големия табун коне пред тях. Та какво толкова страшно имаше в един табун коне?

Повечето гледаха към тях и вниманието на Уини беше така съсредоточено в членовете на нейния род, както и тяхното в нея. Жената даде знак на Вълчо да стои мирен, защото усети, че той проявява силно любопитство и желание да проучи животните. Но конете често ставаха плячка на вълци и на дивите нямаше да им хареса, ако той се приближеше твърде много до тях.

Докато изучаваше по-внимателно табуна и се питаше как ще реагира Уини, разбра, че това бяха фактически два табуна. На преден план преобладаваха кобилите с малките си и Айла реши, че тази, която беше застанала пред останалите, е водачката. Назад имаше един по-малък табун млади мъжкари. Изведнъж очите й просто се заковаха в един от тях. Беше най-необикновеният кон, който беше виждала.

Повечето коне бяха като Уини сиво-кафяви с жълтеникав оттенък: някои бяха по-светли, други — по-тъмни. Тъмнокафявият цвят на Рейсър беше необикновен, но водачът на табуна също бе различен. Никога не беше виждала толкова светъл кон. Жребецът, който се приближаваше, беше чисто бял!

Преди да забележи Уини, белият кон държеше останалите мъжкари на разстояние, с което ясно даваше да се разбере на женските, че двата табуна може да се толерират, тъй като още не беше дошъл сезонът за сношаване, а той беше единственият, който имаше право да влиза в контакт с женските. Внезапната поява на необикновена кобила обаче възбуди любопитството му, което се предаде и на останалите коне.

По природа конете са общителни животни и обичат да дружат с други коне. При това кобилите са особено склонни към образуването на трайни родствени връзки. Но за разлика от повечето стадни животни, за които е типично дъщерите да остават при майките си и да образуват групи с близки родствени връзки, конете обикновено образуват стада с кобили, които не са роднини помежду си. Младите кобили обикновено напускат групата, с която са в кръвна връзка, когато съзреят напълно. Това става, когато са на около две години. Те наистина изграждат йерархични общности, в които високопоставените кобили се ползват от специални привилегии.

Независимо че младите жребци се боричкат игриво по двойки, едва когато навършат четири години и се присъединят към възрастните, те започват сериозни упражнения за деня, в който ще се бият, за да получат правото да се сношават с женските. Независимо от взаимното им приятелско чесане в стадото на ергените борбата им към надмощие е най-главната им дейност. Това започва с побутване и изблъскване, ритуално изхвърляне и душене на изпражнения. После конкуренцията се засилва, особено през пролетния период на разгонване. Започват да се изправят на задни крака, да се хапят по вратовете, да се ритат. Едва след няколко години на такива отношения мъжкарите могат да откраднат женските или да изместят някой установен водач на табун.

Понеже Уини беше необвързана кобила, която беше попаднала в табуна им, тя стана предмет на повишен интерес от страна както на женските, така и на мъжкарите. Но на Айла не й хареса властният и нападателен начин, по който се придвижваше към тях водачът жребец, който сякаш се канеше да предяви претенции към Уини.

— Вълчо, можеш да действаш — каза тя и му даде знак, с който го пускаше на свобода, а после видя как той започна да дебне конете. За него това беше цяло стадо Рейсъри и Уинита, с които искаше да си поиграе. Айла беше уверена, че действията му няма да бъдат заплашителни за конете. А и той не можеше сам да повали такова силно животно. За това трябва цяла глутница, а глутниците рядко нападаха коне в разцвета на силите им.

Жената сбута Уини да тръгва назад към бивака. Кобилата се поколеба за момент, но навикът й да се подчинява беше по-силен от любопитството към други коне. Тя тръгна, но бавно и колебливо. Вълчо се втурна в стадото. Забавляваше се да гони конете и Айла се зарадва, че ги разпръсна. Това отвлече вниманието им от Уини.

Когато се върна в бивака, всичко беше готово. Джондалар току-що беше завършил издигането на трите стълба, с които държаха храната на недостъпно за животните място. Палатката беше опъната, огнището беше изкопано и оградено с камъни.

— Я виж този остров — каза й той, когато тя слезе от кобилата. Посочи към сушата, образувана от наносна тиня, в средата на реката, обрасла с шубраци и няколко дървета. — Там има цяло ято щъркели, черни и бели. Наблюдавах ги, като кацаха — каза й с усмивка. — Политаха стремително надолу, издигаха се, даже пляскаха с криле. Докато бяха високо в небето, свиваха крилете си и падаха към земята. Когато почти стигаха до нея, разтваряха криле. Изглежда, че са тръгнали на юг. Сигурно ще се вдигнат сутринта.

Айла се загледа в големите птици с дълги човки и крака. Те крачеха или тичаха по острова или в плитчините, грабвайки с дългите си здрави човки всичко, което се движеше — риби, гущери, жаби, насекоми, червеи. Ядяха дори мърша, седейки по начина, по който се нахвърлиха на останките от бизон, изхвърлени от водата нагоре по брега. Направи й впечатление, че белите птици бяха по-многобройни. Черните имаха бели долни части и повечето от тях ловяха риба във водата.

— На връщане срещнахме голям табун коне — каза Айла, посягайки към яребиците. — Много кобили с малки, но до тях имаше жребци. Водачът им беше бял.

— Бял ли?

— Бял като тези бели щъркели. Дори краката му бяха бели — каза тя, докато развързваше каишките на торбата на седлото. — Ако има сняг, просто не можеш да го видиш.

— Белите коне са рядкост. Никога не съм виждал бял кон — каза той. След това си спомни за Нория и церемонията по Първите обреди — на стената зад леглото имаше бяла конска кожа, украсена с червените глави на дребни петнисти кълвачи. — Не, веднъж видях кожата на бял кон.

Нещо в тона му накара Айла да се взре в него. Джондалар се изчерви и се обърна, за да свали коша от Уини, но се почувства принуден да поясни думите си.

— Беше по време на… церемонията с Хадумаите.

— Те ходят ли на лов за коне?

Сгъна одеялото, служещо за седло, взе птиците и отиде на брега на реката.

— Ами да, наистина ходят на лов за коне. Защо?

— Спомняш ли си, когато Талут ни разправяше как ходели на лов за бели мамути? За Мамутоите това било свещено, защото те са Ловци на Мамути — каза Айла. — Помислих си, че щом като Хадумаите използват бяла конска кожа при церемониите, значи може да смятат конете за специални животни.

— Възможно е, но ние не останахме толкова дълго при тях, че да разберем това — отвърна Джондалар.

— Но ходят на лов за коне. — Тя започна да скубе птиците.

— Да, когато Тонолан ги срещна, те бяха на лов за коне. Отначало не ни се зарадваха, защото разпръснахме табуна, който преследваха, но ние не разбрахме това.

— Смятам довечера да сложа оглавника на Уини и да я завържа за палатката — каза Айла. — По-добре е да е близо до мен, ако наоколо се навъртат ловци. Освен това не ми хареса начинът, по който приближаваше към нея онзи бял жребец.

— Изглежда си права. Ще взема и аз да завържа Рейсър. Но нямам нищо против да видя този бял жребец.

— Аз не бих искала да го виждам. Той се интересува от Уини. Освен това е необикновен, красив. Да, прав си, белите са рядкост. — Перата хвърчаха от бързите й движения, с които ги скубеше. Тя помълча известно време. — И черният цвят е рядкост — каза. — Спомняш ли си, когато Ранек каза това? Сигурна съм, че е имал предвид и себе си, макар че той е кафяв, а не черен.

Джондалар изпита остра ревност при споменаване името на мъжа, с когото Айла едва не се събра.

— Съжаляваш ли, че не остана с Мамутоите и не се събра с Ранек? — попита той.

Тя спря работата си, обърна се и го изгледа право в очите.

— Джондалар, ти знаеш, че единствената причина, поради която бях дала обещание на Ранек, беше, че смятах, че ти вече не ме обичаш, а знаех, че той ме обича… но, да, малко съжалявам наистина. Можех да остана при Мамутоите. Ако не бях срещнала теб, щях да съм щастлива с Ранек. Наистина го обичах донякъде, но не така, както обичам теб.

— Е, поне получих честен отговор — изрече намръщено.

— Можех да остана и при Шарамудоите, но искам да съм там, където си и ти. Щом ти искаш да се върнеш в родината си, аз искам да съм с теб — продължи Айла, опитвайки се да му обясни какво мисли. Забеляза, че е намръщен, и разбра, че това не е точно отговорът, който той искаше да чуе.

— Джондалар, ти нали ме попита? Винаги когато ме питаш, ще ти казвам това, което чувствам. А когато аз те питам, искам да знам какво точно чувстваш ти. Дори и да не те питам, искам да ми казваш, когато нещо не е наред. Никак не ми се иска отново да изпадаме в недоразумението, до което се стигна между нас миналото лято — аз да не разбирам какво ти искаш да кажеш и ти да не ми казваш, или да предполагаш, че аз чувствам нещо, но да не ме питаш. Обещай ми, Джондалар, че винаги ще си честен с мен.

Тя доби толкова сериозен и загрижен вид, че той едва не се усмихна от обич.

— Обещавам ти, Айла, че никога няма да поискам да преживея това отново. За мен беше непоносимо, докато ти беше с Ранек, особено като виждах с какво привлича жените. Той беше забавен и дружелюбен. Беше отличен ваятел и истински творец. Майка ми би го харесала. Тя харесва творците и ваятелите. При други обстоятелства и аз бих го харесал. Донякъде ми напомняше за Тонолан. И да изглеждаше по-различен, той си беше съвсем Мамутои — откровен и самоуверен.

— Той си е Мамутои — каза Айла. — На мен наистина ми липсва Лъвския бивак. Липсва ми народа. В това Пътешествие не срещаме много хора. Не знам колко си пътувал, Джондалар, нито колко е голяма тази земя. Толкова голяма земя, а толкова малко хора!

 

 

Слънцето залязваше, облаците над високите планини на запад посягаха да прегърнат огненото кълбо и розовееха възбудени. Ярката светлина избледня и премина в тъмнина, когато те приключиха с вечерята. Айла стана, за да прибере останалото от птиците — беше сготвила повече, отколкото можеха да изядат. Джондалар постави готварски камъни в огъня, за да приготви вечерния чай.

— Яденето беше превъзходно — каза той. — Радвам се, че поиска да спрем. Заслужаваше си.

В този момент жената случайно погледна към острова. Дъхът й секна и тя широко отвори очи. Джондалар я чу и погледна.

Няколко човека с копия се бяха появили от мрака и навлизаха в кръга на светлината от огъня. Двама от тях бяха с наметала от конска кожа. Изсушените глави на конете не бяха махнати, а им служеха за качулки. Джондалар се изправи. Единият от мъжете свали качулката си от конска глава и приближи към тях.

— Зе-лан-дон-ии! — каза той, посочвайки високия рус мъж. После се плесна по гърдите. — Хадумаи! Джерен! — И се ухили широко.

Джондалар се взря и също се ухили.

— Джерен! Ти ли си? Велика Майко, не мога да повярвам! Та това си ти.

Двамата говореха различни езици, но приятелските усмивки им помагаха да се разберат.

— Айла! — каза Джондалар, като й даде знак да се приближи. — Това е Джерен, хадумайският ловец, който ни спря, когато бяхме сбъркали пътя. Просто не мога да повярвам на очите си! — Широките усмивки и на двамата не слизаха от лицата им. Непознатият погледна към Айла и кимайки към Джондалар, в усмивката му се долови одобрение.

— Джерен, това е Айла, Айла от Мамутоите. Айла, това е Джерен от народа на Хадума.

Тя протегна напред и двете си ръце и каза:

— Добре дошъл в нашия бивак, Джерен от народа на Хадума.

Джерен разбра жеста, макар че той не беше обичаен при приветстване сред неговия народ. Постави копието си в калъфа, преметнат през рамото му, хвана ръцете й и изрече:

— Айла.

Разбираше, че това е името й, но не и останалите думи. Плесна се отново по гърдите, каза:

— Джерен — и после добави някакви непознати думи.

Изведнъж мъжът подскочи внезапно уплашен. Беше видял един вълк да застава до жената. Като забеляза реакцията му, тя веднага клекна и прегърна Вълчо през врата. Очите на мъжа се разшириха от изненада.

— Джерен — каза Айла, като се изправи. — Това е Вълчо. Вълчо, това е Джерен от народа на Хадума.

— Вълчо? — попита той, а очите му продължаваха да гледат уплашено.

Айла постави ръката си пред носа на Вълчо, сякаш за да я помирише, клекна до него и го прегърна, за да покаже близостта си с него и това, че не я е страх. Пипна ръката на Джерен, после отново постави своята пред муцуната на Вълчо, показвайки му какво иска той да направи. Мъжът колебливо протегна ръка към животното.

Вълчо я докосна със студения си влажен нос и се отдръпна. Беше правил такова запознанство много пъти, докато живееха с Шарамудоите, и, изглежда, че разбра намерението й. Тогава тя хвана ръката на Джерен, погледна го и я насочи към главата на Вълчо, за да пипне козината му, показвайки му как да го погали. Той я погледна с разбираща усмивка и помилва животното по главата. Жената въздъхна с облекчение.

Джерен се обърна и изгледа другите мъже.

— Вълчо! — каза и го посочи с ръка.

Изрече още нещо, след това произнесе името й. Четирима мъже влязоха в осветеното от огъня пространство. Айла ги покани с жестове да се приближат и да седнат.

Джондалар наблюдаваше и се усмихваше одобрително.

— Това беше добра идея, Айла — каза й.

— Мислиш ли, че са гладни? Остана ни много храна — попита тя.

— Ами предложи им и ще разбереш.

Тя взе един поднос от мамутски бивник, на който имаше нещо като купчина сено, разтвори я и пред тях се показа цяла опечена бяла яребица. Поднесе им я. Миризмата й достигна до тях още преди да я видят. Джерен посегна и откъсна едно парче крехко и сочно месо. Усмивката, която се появи на лицето му, след като го опита, окуражи останалите.

Айла поднесе и един пъдпъдък, като сервира пълнените с корени и зърна крила на самоделен набор от паници и по-малки чинии, някои от които бяха изплетени, други от бивник, а имаше и една дървена. Остави на мъжете да си разделят месото както желаят и стана. Взе голяма дървена паница и я напълни с вода за чая.

Щом се нахраниха, мъжете се отпуснаха и видът им не се промени дори когато Айла пусна при тях Вълчо, за да ги подуши. Седяха около огъня с чаши чай и се опитваха да общуват не само с любезни усмивки.

Джондалар пръв направи опит да заговори:

— Хадума?

Джерен поклати глава и се натъжи. Направи знак към земята, което означаваше, че тя се е върнала във Великата Земя Майка.

— Тамен? — попита той.

Джерен се усмихна и енергично закима с глава. След това посочи към един от мъжете и каза нещо, в което влизаше и името на Тамен. Един млад мъж, още с вид на момче, им се усмихна и Джондалар видя, че той прилича на мъжа, когото познаваше.

— Тамен, да. Мисля, че е синът на Тамен, а може би внук. Да можеше Тамен сега да е тук — каза той на Айла. — Той знаеше малко зеландонииски език и щяхме да си поговорим. Беше правил голямо Пътешествие като млад.

Джерен огледа бивака, после Джондалар и изрече:

— Зе-лан-до-нии… Тон… Тонолан?

Сега бе ред на Джондалар да поклати тъжно глава и да посочи земята. На лицето на Джерен се изписа изненада. Той кимна и каза някаква дума с въпросителна интонация. Джондалар не я разбра и погледна Айла.

— Разбираш ли какво пита?

Макар че езикът беше непознат, тя беше чувала, че във всички езици има някаква обща черта. Мъжът отново повтори думата и нещо в изражението и интонацията му й подсказа смисъла й. Тя изобрази с ръката си челюст и изръмжа като пещерен лъв.

Звукът, който издаде, беше толкова сполучлив, че всички мъже я зяпнаха стреснато, но Джерен кимна, показвайки, че е разбрала. Той беше попитал как е умрял Тонолан и тя му беше отговорила. Един от мъжете каза нещо на Джерен. Той му отговори и Джондалар чу в думите му още едно познато име — Нория. Питащият се усмихна на високия рус мъж, посочи го с ръка, после окото си и пак се усмихна.

Джондалар се развълнува. Може би това означаваше, че Нория има дете с очи, които са сини като неговите. Но после си помисли да не би този ловец просто да е чувал, че мъжът със сините очи е празнувал Първи обреди с нея? Не беше сигурен. Другите мъже сочеха очите си и се усмихваха. Дали се усмихваха заради дете със сини очи? Или за Удоволствия със синеок мъж?

Замисли се дали да спомене името Нория и да покаже с ръце, че люлее бебе, но като погледна Айла, се отказа. Тя не знаеше за случилото се с Нория, нито за това, че на следващия ден Хадума беше благословила церемонията и че младата жена е щяла да има дете, момче на име Джондалар, което е щяло да има неговите очи. Той знаеше, че тя иска дете от него… или от неговия дух. Как ли би се чувствала тя, ако знаеше, че друга жена има вече дете от него? На нейно място той вероятно щеше да ревнува.

Айла показваше с жестове, че ловците трябва да спят близо до огъня. Някои от тях кимнаха и станаха, за да отидат за спалните си завивки. Бяха ги скрили надолу по течението на реката, преди да дойдат при огъня, чиято миризма бяха усетили, надявайки се, че е на приятели. Когато жената видя, че завиха зад палатката и се насочиха към мястото, където беше спънала конете, тя изтича пред мъжете и вдигна ръка, за да ги спре. Те се спогледаха въпросително, когато тя изчезна в тъмнината. Отново понечиха да тръгнат, но Джондалар им даде знак да изчакат. Те се усмихнаха и кимнаха в знак на съгласие.

На лицата им отново се изписа страх, когато Айла се появи, водейки двата коня. Застана помежду им и се опита да обясни с изразителни жестове, че това са специални коне, които не могат да бъдат ловна плячка, но не бе сигурна, че я разбраха. Джондалар даже се обезпокои да не си помислят, че тя притежава някакви свръхестествени сили да извиква коне и че тези двата са специално предназначени да бъдат уловени от тях. Каза й, че е добре да им покажат.

Извади от палатката едно копие и направи жест, сякаш да намушка Рейсър, но Айла му прегради пътя с вдигнати кръстосани пред себе си ръце, придружено с клатене на глава. Джерен се почеса по главата, а другите изглеждаха озадачени. Най-сетне той кимна, взе едно от копията си, насочи го към Рейсър и след това го заби в земята. Джондалар не узна дали мъжът е разбрал, че Айла му е казала да не преследва тези два коня или изобщо всички коне, но все пак нещо беше постигнато.

Мъжете преспаха край огъня, но станаха веднага след зазоряване. Джерен каза няколко думи на Айла, за които Джондалар смътно си спомняше, че изразяват благодарност за храната. Гостът се усмихна на жената, когато Вълчо започна да го души и му позволи отново да го погали. Тя се опита да ги покани да се присъединят към закуската, но те бързо си тръгнаха.

— Да знаех малко от техния език — каза тя. — Добре ни погостуваха, но не можахме да разговаряме.

— Да, и на мен ми се иска — изрече той, защото искаше да разбере дали Нория е родила и дали детето е имало неговите сини очи.

— Различните кланове, включени в Клана, използваха някои думи, които не се разбираха от всички, но затова пък всички разбираха немия език на жестовете. Винаги можеш да общуваш с всеки. Жалко, че Другите нямат език, който всички да разбират.

— Да, щеше да е полезно, особено при Пътешествие, но на мен ми е трудно да си представя език, разбиран от всеки. Ти наистина ли мислиш, че хората от Клана си служат навсякъде с един и същ език на знаци? — попита мъжът.

— Този език не се учи. Хората просто се раждат с него, Джондалар. Той е толкова древен, че е в спомените им, а те са още от началото. Дори не можеш да си представиш колко време е минало оттогава.

Тя потрепери от страх, като си спомни времето, когато Креб, за да спаси живота й, я беше взел с тях, нарушавайки всички закони. По неписаните закони на Клана по-скоро е трябвало да я остави да умре. Но сега тя беше мъртва за Клана. Мина й през ума каква ирония имаше в случилото се. Когато Брод я прокле да умре, той не трябваше да прави това. Нямаше достатъчно основание за това. А Креб наистина имаше — тя беше нарушила най-силното табу на Клана. Може би трябваше да се увери, че е умряла, но той не го направи.

Мълчаливо и бързо запознаха да прибират палатката, спалните постели, готварските съдове, въжетата и всичко останало в кошовете, окачени на седлата. Айла пълнеше меховете с вода от реката, когато се върнаха Джерен с ловците. С усмивки и много думи, очевидно изразяващи горещи благодарности, те й връчиха нещо, увито в парче наскоро одрана кожа от зубър. Тя я разгъна и видя крехък бут, отрязан от наскоро убито животно.

— Много съм ти благодарна, Джерен — каза и му подари красивата си усмивка, която винаги караше Джондалар да се топи от любов. Тя като че ли оказа същото въздействие върху Джерен и той вътрешно се усмихна, като видя израза на лицето му. Той за момент не знаеше какво да прави, после се обърна към Джондалар и започна да говори, като усилено се опитваше да обясни нещо. Замълча, като видя, че не го разбират, и се обърна към другите мъже. После отново се обърна към Джондалар.

— Тамен — изрече той, като тръгна на юг и им направи знак да го последват. — Тамен — повтори, канейки ги с ръка и произнасяйки още думи.

— Струва ми се, че те кани да отидеш с него — каза Айла — и да видиш онзи, когото познаваш. Който говори зеландонииски.

— Тамен, Зе-лан-до-нии. Хадумаи — каза Джерен, махайки и на двамата.

— Изглежда, че иска да му направим посещение. Ти как мислиш? — попита я Джондалар.

— Да, мисля, че си прав — отговори тя. — Да спрем ли за посещение?

— Това ще означава да се върнем назад, просто не знам колко далеч. Да бяхме ги срещнали по-нататък на юг, нямаше да имам нищо против да поспрем, но сега никак не ми се връща назад, след като сме извървели толкова много път.

Жената кимна.

— Все някак ще трябва да му го кажеш.

Джондалар се усмихна на Джерен и поклати глава.

— Съжалявам, но трябва да вървим на север. На север — повтори, посочвайки посоката.

Джерен доби унил вид, поклати глава, след това затвори очи, като че ли се опитваше да помисли. Запъти се към тях и извади къса пръчка от колана си. Джондалар забеляза, че имаше някакви знаци. Опита се да си спомни къде беше виждал такава по-рано. Мъжът разчисти един участък на земята, после начерта линия и я пресече с друга. Под първата линия нарисува фигура, която смътно напомняше кон. В края на втората линия, насочена към ръкава на Великата майка река, нарисува кръг с няколко линии, радиално излизащи от него. Айла се взря по-отблизо.

— Джондалар — изрече тя с вълнение в гласа, — когато Мамут ми показваше символите и ме учеше какво означават, разбрах, че този знак е „слънце“.

— А тази линия сочи към залязващото слънце — каза Джондалар, посочвайки на запад. — Там, където нарисува коня, трябва да е юг.

Джерен кимаше енергично с глава. После посочи на север и се намръщи. Отиде на северния край на линията, която беше начертал, и застана с лице към тях. Вдигна ръцете си и ги кръстоса пред себе си по същия начин, по който Айла беше направила, когато искаше да му каже да не преследва Уини и Рейсър. После поклати отрицателно глава. Айла и Джондалар се спогледаха, после се обърнаха към Джерен.

— Мисля, че той се опитва да ни каже да не вървим на север — изрече тя.

Джондалар смътно започна да долавя какво се опитваше да му обясни мъжът.

— Айла, той едва ли ни кани да му отидем на гости на юг. Струва ми се, че се опитва да ни обясни още нещо. Изглежда, иска да ни предупреди да не вървим на север.

— Да ни предупреди? Че какво може да има на север, за което би искал да ни предупреди?

— Да не би да става въпрос за голямата стена от лед? — зачуди се той.

— Ние знаем за нея. Близо до нея ходихме на лов за мамути с мамутоите. Тя е студена, но в действителност не е опасна, нали?

— Тя наистина се движи с течение на годините и понякога даже изкоренява дървета със смяната на сезоните, но не се движи чак толкова бързо, та да не можем да се измъкнем от нея.

— Не мисля, че работата е в леда — каза Айла. — Но той ни казва да не вървим на север и изглежда много загрижен за това.

— Мисля, че си права, но просто не мога да си представя какво би било толкова опасно. Понякога хората, които не излизат често от техните територии, си мислят, че светът извън тях е опасен, защото е различен.

— Джерен не ми се вижда да е от страхливите.

— И аз така мисля — каза Джондалар и се обърна към мъжа. — Джерен, само да можех да разбирам какво казваш.

Той ги беше наблюдавал много внимателно. От израженията им беше предположил, че са разбрали предупреждението му, и очакваше отговора им.

— Смяташ ли, че трябва да отидем с него и да говорим с Тамен? — попита Айла.

— Никак не ми се връща и губи време точно сега. При всички случаи трябва да стигнем ледника преди края на зимата. Ако не спираме да се движим, ще ни е по-лесно, ще имаме време, но ако се случи нещо, което да ни забави, може да ни настигне пролетта и топенето на леда, когато пресичането е опасно.

— Значи ще продължаваме да се движим на север?

— Мисля, че е най-добре, но трябва да сме внимателни. Да можех да знам от какво трябва да се пазим. — Отново погледна мъжа. — Джерен, приятелю, благодаря ти за предупреждението. Ще бъдем внимателни, но мисля, че е по-добре да продължаваме напред. — Посочи на юг и поклати глава, после посочи на север.

Джерен се опита да възрази, отново поклати глава, но в края на краищата се отказа и кимна в знак на съгласие. Беше направил каквото можеше. Отиде да поговори с другия мъж с качулката от конска глава, после се върна и показа със знак, че си тръгват.

Айла и Джондалар им помахаха на сбогуване. После свършиха със събирането на багажа си и с известно колебание се насочиха на север.

С напредването си през северния край на обширната централна степ, Пътешествениците забелязваха, че теренът се променя — равните низини отстъпваха пред изсечени хълмове. Появяващите се тук-там невисоки планини, нарушаващи централната равнина, бяха свързани помежду си, макар и частично под повърхността на средно континенталния басейн, с огромни разчупени блокове от ерозирани седиментни скали, които образуваха един неправилен рид като гръбнак, преминаващ от североизток на югозапад през равнината. Сравнително неотдавна изригналите вулкани ги бяха покрили с плодородни почви и по билата им растяха гори от борове, смърчове и борики, а по по-ниските склонове — брези и върби. Сухите подветрени поли бяха покрити с храсталак и степна трева.

Като навлязоха сред изсечените хълмове, разбраха, че постоянно ще трябва да се връщат назад и да търсят път около дълбоките дупки и разпокъсани образувания, които се изпречваха на пътя им. На Айла й се струваше, че ги заобикаля по-голяма пустош, но се питаше дали това впечатление не се дължи на смяната на сезона. От върха на възвишението пред тях се разкриваше територията, която бяха прекосили. Листата на широколистните дървета бяха опадали, но централната равнина беше покрита с изсъхнала трева с цвета на старо злато, която щеше да послужи за храна за много животни през зимата.

Видяха много едри тревопасни животни. На Айла й се струваше, че най-много бяха конете, вероятно защото най-много се интересуваше от тях, но не по-малко бяха гигантските елени, благородните елени, а когато достигнаха северните склонове, попаднаха и сред множество северни елени. Бизоните се събираха в големи миграционни стада и се насочваха на юг. През целия ден огромните гърбави животни с големи черни рога се носеха по хълмистата северна тревиста местност като дебел вълнообразен килим и Айла и Джондалар често се спираха, за да наблюдават тази картина. Прахолякът се издигаше и образуваше облак, който постоянно забулваше огромната движеща се маса, земята се тресеше под копитата на придвижващите се животни, а съчетанието от рева, сумтенето и мученето им беше като непрекъснати гръмотевици.

По-рядко срещаха мамути, които обикновено се придвижваха на север, но дори и от разстояние гигантските рунтави животни привличаха вниманието им. Мъжките мамути, когато не бяха тласкани от необходимостта на размножаването, образуваха малки стада, съставени от постоянно променящи се групи спътници. Понякога единичен екземпляр се присъединяваше към женско стадо и се движеше с него известно време, но винаги, когато Пътешествениците забележеха самотен мамут, той беше мъжки. Големите, непроменящи състава си стада бяха от женски животни, свързани с тесни роднински връзки — една стара и хитра баба, тяхната водачка, придружена понякога от една-две нейни сестри с техните дъщери, внуци и внучки. Женските стада лесно се разпознаваха по по-малките им и по-слабо извити бивни. Освен това винаги се придружаваха от малките си.

Не по-малко впечатляващи, рунтавите носорози се срещаха много рядко и не бяха така общителни помежду си. По правило те не се събираха на стада. Женските образуваха малки семейни групи, а мъжките бяха самотници, освен когато не се сношаваха с женските. Нито мамутите, нито носорозите, с изключение на малките и старите, изпитваха особен страх от четириноги преследвачи, дори от огромния пещерен лъв. Мъжкарите можеха да си позволят да бъдат самотници, а женските се нуждаеха да бъдат на стада, за да пазят малките си.

По-дребните мускусни бикове обаче, които приличаха на кози, винаги бяха на стада, за да могат да се бранят от нападатели. Когато биваха нападнати, възрастните животни обикновено се скупчваха в кръгообразен фронт с главите навън, а малките оставаха вътре в кръга. Когато Айла и Джондалар се изкачваха по билата на възвишенията, често виждаха диви антилопи и ибекси — те слизаха в по-ниски райони с приближаването на зимата.

Много от дребните животни се чувстваха на сигурно място в леговищата си, издълбани в земята, заобиколени от запаси от семена, ядки, грудки, корени, а безопашатите зайци — от купи трева, която бяха събрали и изсушили. Зайците си сменяха цвета от бял на светъл петнист оттенък, а на един горист хълм видяха бобър и дървесна катерица. Джондалар взе копиехвъргача си, за да убие бобъра. Освен месото му тлъстата опашка на бобъра представляваше рядко срещан и особен деликатес, който опекоха отделно на шиш.

Обикновено използваха копиехвъргачите за лов на по-едър дивеч. И двамата стреляха доста точно, но мъжът беше по-силен и можеше да изстреля копието на по-голямо разстояние. Айла често биеше малките животни с прашката си.

Видяха много видри, язовци, порове, белки и бобри, но не ги преследваха. Месоядните — лисици, вълци, рисове и по-големи диви котки, се препитаваха от дребен дивеч или други тревопасни. И макар че рядко ходеха за риба в тази отсечка от Пътешествието, Джондалар знаеше, че в реката има едра риба — костур, щука и много голям шаран.

 

 

Привечер забелязаха голяма пещера с широк вход и решиха да я проучат. Като я приближиха, конете не показаха признаци на уплаха, което хората приеха като добър знак. Щом влязоха в нея, Вълчо започна да души наоколо с любопитство, но козината на врата му не настръхна. Като видя, че животните се държат спокойно, Айла почувства увереност, че пещерата е празна, и решиха да пренощуват в нея.

Накладоха огън и запалиха факла, за да проучат пещерата по-навътре. В предната й част имаше много признаци, че е била обитавана. Джондалар прецени, че драскотините по стените са или от мечка, или от пещерен лъв. Вълчо надуши някакви изпражнения наоколо, но те бяха толкова сухи и стари, че беше трудно да се каже от какво животно са. Намериха големи изсъхнали кокали от крака. Начинът на начупването им и следите от зъби по тях дадоха основание на Айла да реши, че това е било работа на пещерните хиени, които имат изключително силни челюсти, и тя потрепери от отвращение, като помисли за това.

Хиените по нищо не отстъпваха, на който и да е друг звяр. Те оглозгваха труповете, които бяха изсъхнали по естествен път и плячката на други зверове, но това правеха и другите месоядни, в които влизаха вълци, лъвове и хора, а освен това хиените бяха и добри ловци на глутници. Но за Айла това нямаше значение, тя ги мразеше. За нея те бяха представители на най-лошото от всичко, което беше отвратително.

В пещерата явно са живели и хора, защото в плиткото огнище имаше пепел. Обаче сега тя бе празна. Айла и Джондалар понавлязоха навътре в пещерата, но тя изглеждаше безкрайна, а след сухата й фронтална част нямаше никакви други признаци, че е била обитавана. В хладната и влажна вътрешност имаше каменни колони, които като че ли изникваха от пода или от тавана, а понякога ги свързваха като непрекъснати стълбове.

Когато стигнаха при един завой им се стори, че дочуват шума на течаща вода някъде дълбоко навътре, и решиха да се върнат. Знаеха, че самоделната факла няма да издържи дълго, и не искаха да се отдалечават от светлината, идваща от входа на пещерата. Върнаха се назад, като се допираха до варовиковите стени, и с облекчение видяха мътния златист цвят на изсъхналата трева и блестящата светлина на слънцето, очертаваща облаците на запад.

* * *

Колкото по-навътре навлизаха в горите на север от великата централна равнина, толкова повече промени забелязваха. Земята бе осеяна с пещери, ровове и скални пукнатини, събиращи вода; падинки, покрити с трева, и стръмни бездънни пропасти. Този ландшафт беше чудноват и ги правеше неспокойни. Рядко виждаха потоци и езера. Понякога долавяха призрачния шум на подземни реки.

Тази странна, пълна с изненади земя бе създадена от незнайни същества от топлите древни морета. В продължение на незнайно колко хилядолетия морските дъна набъбваха от отложенията на раковини, миди и скелети. След още по-дълги периоди, траещи цели вечности, калциевите седименти се втвърдяваха и тази кора се издигаше от сблъскващите се движения на земята и се превръщаше в скали от калциев карбонат, варовик. В основата им се образуваха повечето пещери на земята, защото при наличието на подходящи условия твърдата седиментна скала се разпада.

Тя почти не се разтваря в чиста вода, но дори и слабо наситената с киселини вода руши варовика. През по-топли сезони, когато климатът е влажен, циркулиращата подземна вода, носеща въглена киселина от растенията, наситена с въглероден двуокис, разтваряше карбонатната скална маса.

Протичайки по плоскодънни речни русла и спускайки се в единични пукнатинки във вертикалните прорези в дебелите пластове варовиков камък, подземната вода постепенно разширяваше и задълбочаваше пукнатините. Тя извайваше неравни пътеки и сложна плетеница от каналчета, отнасяйки разтворения варовик, за да го скрие във филтрации и извори. Принудена от гравитацията да постъпи в по-долни пластове, киселинната вода разширяваше подземните пукнатини и образуваше пещери. Пещерите от своя страна се превръщаха в реки и потоци с тесни вертикални шахти, излизащи в тях, като в крайна сметка се свързваха с други такива, за да изградят цели подземни водни системи.

Разтварящата се скална маса под земната повърхност оказваше огромно влияние върху земята над нея и ландшафтът, наречен карстов, разкриваше необикновени и характерни черти. Разрушаването на скалната маса разширяваше пещерите и причиняваше тяхното срутване, образувайки широки пукнатини с отвесни стени. Случайните остатъци от тавани образуваха естествени мостове. Потоците и реките изведнъж изчезваха в широките пукнатини и започваха да текат под земята и понякога оставяха след себе си долини, образувани по-рано от реки, но вече високи и пресъхнали.

 

 

Все по-трудно ставаше да намерят вода. Отточната вода бързо изчезваше в скалите. Даже след силен дъжд водата почти мигновено изчезваше, като по земната повърхност не оставаха никакви поточета или вадички. Имаше случай, когато пътешествениците трябваше да слязат на дъното на една голяма пукнатина, където се беше образувало басейнче с безценната течност. А друг път водата внезапно избликваше като голям извор, течеше по земната повърхност известно разстояние и след това отново се скриваше под земята.

Земята беше пуста и камениста с тънък слой повърхностна почва върху скала. Животните бяха малко. С изключение на муфлоните със ситно къдрава козина, станала дебела за зимата, и тежки преплитащи се рога, единствените животни, които пътешествениците забелязаха, бяха няколко скални мармоти. Бързите, хитри, дребни същества много изкусно отбягваха многото хищници, които ги дебнеха. Независимо дали бяха вълци, северни лисици, ястреби или царски орли, достатъчно беше да се чуе пронизително изсвирване от наблюдателния пункт, за да се втурнат всичките мармоти към малките дупки и пещери.

Вълчо безуспешно се опита да ги преследва. Но понеже животинките обикновено не възприемаха дългокраките коне като опасни животни, Айла успя да улучи няколко с прашката си. Покритите с козина дребни гризачи, натрупали тлъстина за зимния си сън, бяха почти като зайците на вкус, но бяха дребнички, затова за пръв път от предишното лято насам пътешествениците често хвърляха въдици във Великата майка река, за да се осигурят с храна за вечеря.

Отначало Айла и Джондалар се придвижваха много предпазливо през карстовия ландшафт с неговите странни образувания, пещери и дупки, но колкото повече свикваха с него, толкова повече намаляваше безпокойството им. Движеха се пеша, за да си починат конете. Мъжът водеше Рейсър на дълъг повод, но му позволяваше да спира от време на време, за да пасе рядката суха трева. Уини правеше същото, откъсваше стръкове, после тръгваше след Айла, макар че тя не използваше повод.

— Чудя се дали опасността, за която се опитваше да ни предупреди Джерен, не е свързана с тази безплодна земя, пълна с пещери и дупки — обади се жената. — Не ми се нрави много тук.

— И на мен. Не знаех, че територията ще е такава.

— Преди не си ли бил по тези земи? Аз пък си мислех, че си минал оттук — изненада се тя. — Ти беше казал, че си следвал течението на Великата майка река.

— Наистина следвахме Великата майка река, но бяхме от другата й страна. Пресякохме я едва много по-далеч на юг. Реших, че ще е по-лесно да сме от тази страна на връщане, а и бях любопитен да видя как изглежда. Недалеч оттук реката прави много остър завой. Тогава се бяхме насочили на изток и аз се чудех как изглеждат планините, които са я принудили да завие на юг. Знаех, че това ще е единственият ми шанс да видя тази страна на реката.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано.

— Какво значение има? Та ние продължаваме да се движим по протежението на реката.

— Но аз мислех, че на теб са ти познати тези земи. А ти знаеш за тях толкова, колкото и аз.

Айла не знаеше защо това толкова я обезпокои. Тя просто беше разчитала на него, че знае пътя, но се оказа, че това не е така. Странната област будеше у нея неспокойство.

Вървяха увлечени в напрегнатия разговор, забравили всякаква предпазливост. Внезапно Вълчо, които подтичваше след Айла, изскимтя и я побутна по крака. И двамата се обърнаха, за да видят какво става, и се заковаха на място. Айла усети внезапен страх, а Джондалар побледня.