Джийн М. Оел
Айла през равнината (18)

17

Внимателно — каза Айла, като помагаше на Рошарио да се изправи в леглото и да се опре на Джондалар и Маркено от двете страни. — Шината ще държи ръката ти неподвижна и близко до тялото.

— Сигурна ли си, че трябва да става толкова скоро? — попита Доландо намръщен.

— Аз съм сигурна — отговори му Рошарио. — Толкова дълго се залежах! Сега не искам да пропусна тържеството по случай завръщането на Джондалар.

— Засега ще трябва да не се преуморява, но може би ще й се отрази добре да поседи заедно с другите поне малко — беше отговорът на Айла. — Но не много! Почивката е най-доброто лечение.

— Само искам да видя хората радостни. Винаги, когато някой идва да ме види, изглеждат толкова натъжени от състоянието ми! Искам да знаят, че ще се оправя — говореше Рошарио, докато се изправяше.

— Дръжте я стабилно, внимавайте с шината — каза Айла. Рошарио сложи здравата си ръка през врата на Джондалар.

— Добре, сега двамата заедно, вдигайте я!

Двамата мъже се изправиха, като държаха жената помежду си. Бяха почти еднакво високи и не им беше трудно да я носят. Джондалар беше доста мускулест, но и Маркено изглеждаше силен младеж. Фигурата му беше малко слабовата, но лъжеше — от гребането на лодки и прехвърлянето на големи пъстърви неговите мускули бяха станали силни и вършеха добра работа.

— Как се чувствуваш? — попита Айла.

— В небесата! — усмихна се Рошарио на двамата мъже.

— Гледката оттук е съвсем различна.

— Е, готова ли си?

— Как изглеждам, Айла?

— Толи добре се постара над косата ти; мисля, че изглеждаш добре.

— От къпането се чувствувам още по-добре — благодаря и на двете. Преди изобщо не изпитвах желание да се мия или реша. А сега — това значи, че оздравявам.

— За това има роля и лекарството против болки, което ти дадох. Но трябва веднага да ми кажеш, ако болката ти се усили. Не проявявай смелост в това отношение. А също и когато се умориш — посъветва я Айла.

— Да, добре. Готова съм вече.

— Хей, вижте кой идва! Това е Рошарио! Значи е по-добре! — чуха се гласове отвън при излизането на Рошарио.

— Сложете я да седне там. Направила съм й място — каза Толи.

Някога, преди много време, голямо парче пясъчник се беше отчупило и се беше търколило близо до мястото за събирания. Жената беше подпряла на него една пейка, покрита с кожи.

— Удобно ли ти е така? — попита Маркено.

— Да, да, добре ми е — отвърна Рошарио. Тя не беше свикнала много да й се обръща внимание.

Вълкът ги беше последвал и веднага щом тя седна, той си намери удобно място и легна до нея. Рошарио се изненада, но когато видя погледа му и как гледа всички приближаващи се, усети, че той смята да я пази.

— Айла, защо този вълк се върти около Рошарио? По-добре му кажи да се махне — каза Доландо, чудейки се какво може да иска вълк от една толкова слаба и немощна жена. Знаеше, че глутниците често преследват старите, болни вълци.

— Не, не го пъдете — каза Рошарио и със здравата си ръка го потупа по главата. — Едва ли иска да ми стори нещо лошо, Доландо. Мисля, че просто ме пази.

— И аз така смятам, Рошарио — каза Айла. — В Лъвския Бивак имаше едно момче, слабо, болнаво, и Вълчо много се грижеше за него и го закриляше. Сигурно усеща, че си слаба, и затова стои до теб.

— Не се ли казваше Ридаг? — обади се Толи. — Момчето, което Нези осинови, дето… — тя млъкна за миг, като си спомни силните и необосновани вълнения на Доландо — беше отвън?

Айла разбра колебанието й и осъзна, че не е казала точно това, което отначало е имала намерение. Чудеше се защо.

— То още ли е при тях? — запита Толи, чувствувайки се неловко.

— Не — отговори Айла. — Той умря още в началото на сезона, на Лятната Среща. — Смъртта на Ридаг я беше разстроила и натъжила. Сега това отново се усети.

Толи искаше да задава още въпроси, но не беше моментът да пита точно за момчето.

— Няма ли гладни тук? Хайде да хапнем — каза тя.

Когато всички се нахраниха до насита, включително и Рошарио, която хапна малко, хората се събраха около огъня с чаши чай или слабо ферментирало вино от глухарчета. Дойде времето за разкази за минали събития, приключения и особено да научат повече за пристигналите и техните необичайни спътници.

Всички от Шарамудои бяха тук, с изключение на Шамудои — онези, които живееха по височините по това време на годината, и техните живеещи около реката роднини — Рамудои. През по-топлите сезони Речните хора живееха върху плаващи докове, но през зимата се установяваха на една висока тераса в жилища, церемониално свързани по съребрена линия. Съчетаните по двойки се считаха тясно свързани като заедно живеещи мъж и жена, а децата и на двата вида двойки се смятаха за техни потомци.

Това беше най-необичайният начин на свързване, познат на Джондалар, но за тях беше удачен заради роднинската им връзка и неповторимите взаимоотношения, основани на взаимна полезност. Между двете общности съществуваха много житейски и ритуални връзки, но най-вече Шамудои доставяха продукти, получени от земята, и сигурен подслон при лошо време, докато Рамудои даваха речни продукти и бяха опитни в превозването по вода.

Шарамудои приемаха Джондалар за роднина, но той им беше такъв само чрез своя брат. Когато Тонолан се влюби в жена от Шамудои, той избра да стане един от тях. Джондалар поживя достатъчно дълго при тях, за да се почувствува като член на семейството. Беше научил и приел техните обичаи, но досега не беше преминавал ритуала на свързване. В сърцето си той не можеше да се откаже от своя народ, нито да вземе окончателно решение да се пресели при тях завинаги. Въпреки че брат му стана Шарамудои, Джондалар си оставаше Зеландонии. Вечерните разговори започнаха естествено с разговор за брат му.

— Какво стана, след като заминахте оттук с Тонолан? — попита Маркено.

Колкото и болезнено да беше да говори за брат си, Джондалар смяташе, че той има право да знае. Маркено и Толи бяха свързани с Тонолан и Джетамио; Маркено също му беше близък роднина. Той разказа накратко как бяха пътували надолу по реката с лодката, дадена им от Карлоно, къде се бяха отбивали, срещата им с Бреки, водачката на Мамутоите от Върбовия Бивак.

— Ние имаме роднинска връзка с нея! — обади се Толи.

— Разбрах това по-късно, когато живяхме в Лъвския Бивак, но тя ни посрещна много любезно още преди да знае, че сме роднини — каза Джондалар. — Това подтикна Тонолан към решението да отиде на север и да посети и други биваци на Мамутои. Искаше да ходи с тях на лов за мамути. Опитах се да го отклоня, да го убедя да се върне с мен. Бяхме стигнали края на Голямата Майка Река — там, докъдето той винаги е искал да стигне. — Високият мъж затвори очи, поклати глава като в отрицание на факта, после се сви. Хората наоколо чакаха, съпричастни към неговата болка.

— Но не беше заради Мамутои. Това беше само обяснение. Той просто искаше да настигне Джетамио. Искаше да я последва в другия свят. Каза, че ще пътува, докато Майката го вземе. Говореше, че е готов, и толкова силно го искаше, че използуваше всеки удобен случай. Ето, затова умря. А и аз не обърнах достатъчно внимание. Глупаво беше да го следвам, когато тръгна след лъвицата, която открадна кила. Ако не беше Айла, и аз щях да умра с него.

Последната забележка на Джондалар събуди любопитството на мнозина, но никой не искаше да задава въпроси, които биха усилили мъката му. Най-после Толи проговори:

— А как срещна Айла? Близо до Лъвския Бивак ли?

Джондалар погледна към Толи, после към Айла. Беше говорил на Шарамудои и не беше сигурен дали тя е разбрала всичко. Искаше му се тя да знаеше по-добре езика, за да може тя да разкаже какво беше преживял. Нямаше да е лесно да обяснява, и то убедително. Колкото повече време минаваше, толкова по-нереално изглеждаше случилото се, дори на самия него, но когато Айла го разказваше, като че ли по-лесно се възприемаше.

— Не. Тогава не знаех за Лъвския Бивак. Айла живееше сама в една долина на няколко дни път от Лъвския Бивак.

— Сама? — учуди се Рошарио.

— Е, не съвсем сама. В малката си пещера имаше за компания две животни.

— Искаш да кажеш още един вълк като този? — Посочи жената към животното до себе си.

— Не, тогава Вълчо го нямаше. Тя го прибра, когато живеехме в Лъвския Бивак. Тогава имаше Уини.

— Какво е Уини?

— Уини е кон.

— Кон? Значи е имала и кон?

— Да, този, който е ей там — каза Джондалар, като сочеше конете на поляната, очертаващи се на фона на червенеещото вечерно небе.

Очите на Рошарио се разшириха от изненада, а останалите се засмяха от това. Те всички вече бяха преодолели първия шок, но тя чак сега виждаше конете.

— Айла е живяла с два коня?

— Не съвсем. Бяха там, когато се роди жребчето. Преди това тя живееше само с Уини и… пещерния лъв — довърши Джондалар, почти останал без дъх.

— И кое? — Рошарио премина на своя далеч не съвършен език Мамутои. — Айла, ти ни кажи. Джондалар май нещо се обърква. А може би по-добре Толи да ни превежда.

Айла беше уловила фрази и откъслеци от разговора, но погледна Джондалар да й обясни. Той изглеждаше съвсем спокоен.

— Боя се, че не съм се изразил ясно, Айла. Рошарио иска да го чуе от теб. Защо не им разкажеш за живота си в долината с Уини и Бебчо и как ме откри.

— Това е дълга история — каза тя с въздишка. Хората се отпуснаха назад с усмивка. Точно това искаха да чуят — една дълга, интересна история. Отпи от чая си и помисли как да започне.

— Вече казах на Толи, че не знам от кой народ съм. Моят народ загина при земетресение, когато бях малка. Намериха ме и ме отгледаха хората в Клана. Иза, жената, която ме намери, беше лечителна и започна да ме учи да лекувам още много отрано.

Е, това обяснява откъде младата жена има тези способности, помисли си Доландо, докато Толи превеждаше. После Айла продължи разказа си.

— Живеех с Иза и нейния брат Креб. Мъжът на Иза беше починал при същото земетресение. Креб беше от селището и й помагаше да ме гледа. Тя умря преди няколко години, но преди това ми каза, че трябва да замина и да търся своя народ. Аз не тръгнах, не можех да замина… — Айла се поколеба, като се опитваше да прецени колко да каже — … точно тогава не можех, но после… Креб умря… и трябваше да замина.

Замълча и отпи от чая си, докато Толи предаваше казаното от нея с малки затруднения при странните имена. Разказът беше пробудил у Айла тъжните спомени за миналото и й беше необходимо време да се поуспокои.

— Опитах се да намеря своя народ, както ми беше заръчала Иза — продължи след малко, — но не знаех къде да търся. От ранна пролет до късна есен обикалях, но не намирах никого. Започнах да се чудя дали някога ще успея, а и бях започнала да се уморявам от търсенето. И тогава пристигнах в една малка зелена долина сред сухите степи, с поточе през нея, дори с една хубава малка пещера. Имаше всичко необходимо… с изключение на хора. Не знаех дали ще намеря някого, но бях сигурна, че зимата ще дойде, а ако не съм готова за нея, ще умра. Затова реших да остана в долината до следващата пролет.

Хората силно се бяха вживели в историята и се обаждаха, одобряваха решението й, кимаха в съгласие. Айла обясни как уловила в яма-капан един кон, открила, че е съвсем млада кобила, и видяла глутница хиени, вървящи след нея.

— Не можах да се въздържа — каза Айла. — Тя беше просто бебе и съвсем безпомощна. Прогоних хиените и я отведох в моята пещера. И съм доволна, че постъпих така. Тя споделяше с мен самотата ми и я правеше по-поносима. Стана ми приятелка.

Жените поне можеха да разберат какво значи да намериш безпомощно бебе, дори и да е конче. Обяснението на Айла изглеждаше съвсем разумно, макар и никой досега да не беше чувал за осиновяване на конче. Но не само жените бяха трогнати. Джондалар оглеждаше хората. И жените, и мъжете бяха еднакво развълнувани — явно Айла беше станала добър разказвач. Дори той се трогна, независимо че знаеше историята. Гледаше я отблизо, като се опитваше да разбере откъде идва убедителността в разказа й, и забеляза неуловимите, но красноречиви жестове и мимика.

Тя не ги правеше съзнателно, нито пък с някаква цел. Айла беше израснала в Клана, където беше обичайно хората да подкрепят с движения думите си, но когато тя включи и подражание на птичи гласове и конски звуци, слушателите й бяха изненадани. Докато живееше сама в долината, тя беше слушала само звуците от птичия и животинския свят и несъзнателно ги имитираше, докато накрая се научи да ги възпроизвежда точно. След първата изненада тези безупречно издавани звуци в разказа оказаха още по-силен ефект.

С напредването на разказа, особено там, където тя обясняваше как е опитомявала и яздила кобилата, дори Толи едва удържаше нетърпението си да преведе бързо, за да чуе по-нататък. Младата жена говореше Мамутои много добре, макар и да не можеше да подражава цвиленето на коня или птичите чуруликания, но и не беше нужно. Хората разбираха смисъла още от Айла, отчасти поради близостта на езиците, отчасти понеже тя говореше много изразително. Те разбираха звуците, а преводът на Толи допълваше пропуснатия смисъл.

Айла също се вслушваше в думите на Толи, но по съвсем друга причина. Джондалар с възхищение беше наблюдавал способността й бързо да научава нови езици — за него това беше необяснимо. Не можеше да знае, че това се дължи на неповторимо стечение на обстоятелства. Тя беше расла сред хора, които се учеха от спомените на своите деди, залагани от раждането им в големия им ум като някакъв еволюирал и съзнателен инстинкт, а момичето от Другите, за да може да съществува сред тях, трябваше да развие свой собствен механизъм и качества на паметта. Тя се беше упражнявала да запомня бързо, за да не бъде смятана за глупава от жителите на Клана.

Преди да я осиновят, тя беше нормално, бъбриво момиченце и макар че повечето езикови форми се бяха сменили с нови за нея в Клана, тя имаше основа. А необходимостта й да усвои и друга реч, за да може да контактува с Джондалар, бяха увеличили още повече естествената й способност. Веднъж започнал, процесът на развитие на това умение беше продължил, когато отиде да живее в Лъвския Бивак и трябваше да учи още един нов език. Думи запомняше от едно чуване, а малко повече време й беше нужно за синтаксиса и езиковите структури. Но езикът на Шарамудои беше близък до мамутои по структура, а и много думи си приличаха. Айла слушаше внимателно превода на Толи, понеже като знаеше и смисъла, много по-лесно учеше езика им.

Колкото и да беше замайваща историята за кончето, когато стигна до намирането на раненото лъвче, дори Толи спря да превежда, за да задава въпроси. Приемливо беше, че самотата може да принуди някого да живее с кон, но чак пък с огромно хищно животно? Един зрял мъжки лъв би могъл да достигне на големина малък степен кон, но беше по-тежък. Толи искаше да разбере как изобщо й е минала мисълта да прибере такова животно в пещерата си.

— Тогава той не беше толкова голям, дори беше по-малък от вълк, и беше бебе, а и ранен…

Макар че Айла имаше предвид по-малко животно, всички гледаха към вълка зад Рошарио. Вълчо беше от северна порода, и то едър за вида си. Никой от тях не беше виждал по-голям вълк в живота си. Почти никой не можеше да преглътне мисълта да прибере малък лъв с такива размери.

— Думата, с която тя го наричаше, беше „бебе“; изобщо дори и когато порасна, го наричаше така. Той беше най-голямото Бебе, което някога съм виждал — добави Джондалар, с което предизвика смях.

Той също се усмихна, но после каза нещо отрезвяващо:

— Мислех, че е смешно, но по-късно, когато го видях за първи път, не беше така. Бебчо беше лъвът, който уби Тонолан и без малко да довърши и мен. — Доландо погледна подозрително Вълчо, който стоеше до жена му. — Но какво друго може да се очаква, когато влезеш в бърлогата на лъва? Бяхме видели лъвицата да излиза, а не знаехме, че Бебчо е вътре — глупаво беше да влизаме. Както после се разбра, за мен е било щастие, че лъвът се оказа точно той.

— Какво искаш да кажеш с това „щастие“? — запита Маркено.

— Бях раздран лошо и в безсъзнание, а Айла успя да го спре, преди да ме доубие.

Всички се обърнаха към жената.

— Как е могла тя да спре един пещерен лъв? — попита Толи.

— По същия начин, както заповядва на Уини и Вълчо. Каза му да спре, и той спря.

Хората клатеха невярващо глави.

— Откъде знаеш как е било, когато си бил в безсъзнание? — обади се някой.

Джондалар потърси с поглед говорещия. Беше един Речен човек, почти непознат.

— Защото я видях да го прави и друг път, Рондо. Бебчо дойде да я посети веднъж, докато аз се възстановявах. Знаеше, че съм чужд, а може би си спомняше, че Тонолан и аз бяхме влезли в бърлогата му. Както и да е, не му харесваше, че съм близо до пещерата на Айла, и веднага тръгна да ме напада. Но тя се изправи пред него и му каза да спре. И той спря. Беше почти смешно как се сви по средата на скока си, но аз бях твърде уплашен тогава.

— А къде е сега пещерният лъв? — попита Доландо, като гледаше вълка и се чудеше дали и лъвът е последвал Айла. Не гореше от желание да бъде посетен от пещерен лъв, независимо колко добре тя му заповядва.

— Той си уреди собствен живот — каза Айла. — Живя с мен, докато порасне. После, като някои деца, отиде да си намери жена и сега може би има няколко. Уини също ме беше оставила по едно време, но се върна — тогава беше бременна.

— А вълкът? Мислиш ли, че той ще те напусне някой ден? — попита Толи.

Айла въздъхна. Беше въпрос, по който избягваше да мисли. Винаги упорито го изхвърляше от ума си. Но веднъж изречен на глас, той чакаше своя отговор.

— Вълчо беше съвсем малък, когато го намерих, и смятам, че е израснал с убеждението, че хората от Лъвския Бивак са неговата глутница — каза тя. — Много вълци остават със своята глутница, но понякога има такива, които си отиват и стават единаци, докато си намерят друг единак — вълчица, с която да живеят. Така се раждат новите глутници. Вълчо още е млад. Изглежда малко по-стар, защото е едър. Но не искам да ме напусне.

Толи кимна.

— Напускането е трудно — и за този, който си заминава, и за тези, които остават. — Тя мислеше за своето трудно решение да напусне народа си, за да живее с Маркено. — Зная какво е. Нали каза, че си напуснала хората, които са те отгледали? Как ги наричаше… Клана? Никога не съм чувала за тях. Къде живеят?

Айла погледна Джондалар. Той седеше съвсем неподвижен, напрегнат, със странно изражение на лицето. Беше много неспокоен за нещо и тя изведнъж се запита дали той още изпитва срам от нейния произход и от хората, които я бяха отгледали. Смяташе, че е преодолял тези чувства. Тя не се срамуваше от Клана. Въпреки Брод и неудобствата, които й беше причинил, те я бяха обичали, макар че беше различна от тях и тя също ги обичаше. Ядосана и със засегнато чувство на гордост, тя реши, че няма да се отрече от хората, които я бяха обичали.

— Живеят на полуострова в Беранско море — отговори Айла.

— Полуострова? Не знаех, че там живеят хора. Тази територия е плоска… — Толи спря. Не можеше да бъде!?

Не само тази жена беше направила връзката. Рошарио затаи дъх и напрегнато гледаше Доландо, за да види дали той е свързал нещата, като същевременно не искаше да се издаде, че е забелязала нещо необичайно. Странните имена, трудни за произнасяне — дали не бяха имена, дадени от нея на други животни? Но тя каза, че жената, която я е отгледала, я е учила да лекува. Коя жена би избрала да живее с тях, особено ако познава лечителството? Дали един шамуд би живял с плоскоглавци?

Айла отчиташе странните реакции на някои от хората, но когато погледна Доландо и видя как се е втренчил в нея, потръпна от страх. Като че ли не беше същият човек, владеещият се водач, който с такава нежност се грижеше за жена си. Не я гледаше с успокоение и благодарност, предизвикани от лечителските й способности, или дори с благосклонното приемане при първата им среща. Вместо това тя видя дълбоко прикрита болка и отчуждение; заплашителен силен гняв се появи в очите му, като че те гледаха през червената мъгла на яростта.

— Плоскоглавците! — избухна той. — Ти си живяла с тези отвратителни, развратни и кръвожадни животни! Бих ги избил до крак! А ти си живяла при тях. Как една почтена жена би могла да го направи?!

Юмруците му бяха стиснати, когато тръгна към нея. Джондалар и Маркено скочиха едновременно да го спрат. Вълчо стоеше пред Рошарио с оголени зъби, от гърлото му излизаше дълбоко ръмжене. Шамио започна да плаче, Толи я вдигна и я притисна до себе си. При други обстоятелства тя не би се страхувала за дъщеря си близо до Доландо, но когато ставаше въпрос за плоскоглавците, той губеше разсъдъка си и в този момент явно беше обзет от безумна и неконтролируема ярост.

— Джондалар! Как смееш да водиш тук такава жена! — каза Доландо, опитвайки се да се освободи от здравата му хватка.

— Доландо! Какви ги говориш?! — намеси се Рошарио, като се опитваше да стане. — Тя ми помогна! Какво значение има къде е израснала! Тя ми помогна!

Хората, събрали се за посрещане на Джондалар, бяха смаяни, объркани, не знаеха какво да правят. Карлоно стана да помогне на Маркено и Джондалар да охладят своя водач.

Айла също се слиса. Силната реакция на Доландо беше съвсем неочаквана за нея. Почувствува се изгубена. Рошарио се опитваше да стане, да отблъсне настрани вълка, който отбранително стоеше пред нея, объркан както всички от суматохата, но решен да опази жената. Тя няма да може да стане, помисли си Айла, като се втурна към нея.

— Махни се от жена ми. Не искам до нея да се допира твоят порок. — Крещейки, Доландо се освободи от двамата мъже, които го дърпаха назад.

Айла спря. Макар че искаше да помогне на Рошарио, не трябваше да създава повече напрежение с Доландо. „Какво му става?“ — чудеше се тя. После забеляза, че Вълчо е готов за нападение и му даде сигнал да дойде при нея. Само това й липсваше сега — вълкът да направи нещо лошо на някого от тях. Вълчо очевидно се бореше със себе си. Искаше или да остане на поста си, или да се хвърли сред боричкащите се; но всичко беше толкова объркано. При втория сигнал към него Айла изсвири и това му повлия. Той дотича и застана до нея, готов да я брани.

Макар че Доландо говореше на Шарамудои, Айла разбираше, че крещи някакви неща за плоскоглавците и гневни думи за нея, но смисълът не й беше напълно ясен. Докато стоеше така с вълка, внезапно и нея самата я обзе гняв. Хората от Клана не бяха развратни и кръвожадни животни! Защо толкова го разярява дори мисълта за тях?

Рошарио беше станала и се опитваше да се приближи към борещите се мъже. Толи подаде Шамио на някого и се втурна да й помага.

— Доландо! Доландо, стига! — викаше Рошарио. Гласът й като че стигна до него — борбата поутихна, макар че тримата мъже още го държаха.

Той погледна гневно Джондалар.

— Защо я доведе?

— Доландо, какво ти става? Погледни ме! — това беше Рошарио. — Какво щеше да стане, ако не беше я довел? Айла не е убила Доралдо.

Той се обърна към нея и като че за пръв път видя слабата, разтревожена жена с ръка в шина. Силен спазъм го разтърси, после, като полят с вода, гневът му охладня.

— Рошарио, не трябва да ставаш — каза той и се опита да протегне ръка към нея, но усети, че го държат. — Можете вече да ме пуснете — каза на Джондалар със студен глас.

Мъжът Зеландонии охлаби хватката. Маркено и Карлоно изчакаха, докато се увериха, че повече няма да се бори с никого, после го пуснаха, но за всеки случай останаха наблизо.

— Доландо, нямаш основание да се гневиш на Джондалар — заговори Рошарио. — Той доведе Айла, защото аз имах нужда от нея. Всички сме разстроени, Доландо. Ела да седнем и им покажи, че вече си се успокоил.

Тя видя упоритостта в погледа му, но той тръгна с нея към пейката и седнаха. Една жена им донесе чай, после отиде при Айла, Джондалар, Карлоно и Маркено, където стоеше и Вълчо.

— Искате ли малко вино? — попита ги.

— Дали случайно не ти се намира малко от онова чудесно боровинково вино, Каролио?

Айла забеляза приликата между нея и Карлоно и Маркено.

— Новото вино още не е готово, но може да е останало малко от миналата година. И за теб, нали? — обърна се тя към Айла.

— Да, ако Джондалар иска, ще го опитам. Струва ми се, че не са ни запознали — добави Айла.

Не — каза жената, докато Джондалар скачаше, за да ги представи една на друга. — Няма нужда от официалности. Всички знаем коя си, Айла. Аз съм Каролио, сестрата на този. — Посочи тя Карлоно.

— Виждам… приликата — каза Айла, като потърси думата, а Джондалар внезапно проумя, че тя говори Шарамудои. Погледна я с учудване. Как го научи толкова бързо?

— Надявам се, ще простиш на Доландо избухването — каза Каролио. — Неговият син, синът на Рошарио, беше убит от плоските глави и той ги мрази ужасно. Доралдо беше млад, малко по-голям от Дарво, с възвишен дух, в началото на хубавия си живот. За Доландо беше много тежко. И досега не може да го преживее.

Айла кимна, но се намръщи. Не беше обичайно за хората от Клана да убиват Другите. Какво ли направил този младеж? — чудеше се тя. Видя Рошарио да й маха. Макар че погледът на Доландо не беше поканващ, тя изтича при жената.

— Уморена ли си? — попита я. — Не е ли време да легнеш? Имаш ли болки?

— Малко, не, не много. Скоро ще отида да си легна. Но сега искам да ти се извиня. Имах син…

— Каролио ми каза. Каза, че е бил убит.

— Плоските глави… — измърмори с въздишка Доландо.

— Всички можем да си направим някои изводи — каза Рошарио. — Каза, че си живяла с… хора от полуострова? — Изведнъж настъпи пълна тишина.

— Да — отговори Айла. — После погледна Доландо. — Клана. Тези, които вие наричате плоскоглавците, така се наричат и те самите.

— Как така? Те не говорят — обади се една млада жена. Джондалар видя, че тя седи до Калоно — друг млад мъж, когото познаваше. Не можа да си спомни имената на двамата.

Айла чакаше да чуе неизречения коментар.

— Те не са животни. Хора са и говорят, но с малко думи. Езикът им съдържа повече знаци и жестове.

— Това ли правеше и ти? — запита Рошарио. — Преди да ме приспиш? Мислех, че танцуваш с ръце.

Айла се усмихна:

— Говорех със света на духовете, молех моя тотемен дух да ти помогне.

— Света на духовете? Говориш с ръце? Какви глупости! — Плю на земята Доландо.

— Доландо! — Протегна ръка към него Рошарио.

— Вярно е, Доландо — намеси се и Джондалар. — Даже и аз научих малко. Айла ни научи в Лъвския Бивак, за да можем да говорим с Ридаг. Всички се учудвахме, че може да се говори по такъв начин — дори без да казваш думите правилно. Това ги накара да разберат, че той не е животно.

— Имаш предвид момчето, което Нези е прибрала? — попита Толи.

— Момче? Говориш за онази отвратителна смес от духове, за която чухме, че някаква луда жена Мамутои я е прибрала?

Брадичката на Айла трепна. Сега тя започваше да се ядосва.

— Ридаг беше дете — каза тя. — Може да е имал някакъв примес в духа си, но как можеш да обвиняваш едно дете за такова нещо? Не той си е избрал да се роди така. Самият ти каза, че Майката избира духовете? И после той беше точно толкова дете на Майката, колкото и всеки друг. Какво право имаш да го наричаш отвратителен?

Айла гледаше упорито Доландо, а всички ги наблюдаваха отстрани, изненадани от отпора й и чудейки се как ще реагира Доландо. Той изглеждаше изненадан като другите.

— И Нези не е луда. Тя е една добра, мила, любвеобилна жена, която е приела дете сираче, без да я интересува кой какво ще каже — продължи Айла. — Беше като Иза, жената, която ме прие, когато нямах никого, и бях различна от Другите.

— Плоските глави убиха моя роден син — каза Доландо.

— Възможно е, но не е типичен случай. Кланът по-скоро отбягва Другите — такова е отношението им към хора като нас. — Айла замълча, после погледна мъжа, който все още таеше яда в себе си. — Трудно е да загубиш дете, Доландо, но нека да ти кажа за още един човек, който е загубил детето си. Една жена — срещнах я на събирането на клановете, нещо като Лятната Среща, но не е толкова често. Тя и още няколко жени били излезли да събират храна. Няколко мъже от Другите ги нападнали, един от тях я сграбчил, за да я накара да правят това, което вие наричате Удоволствие.

Чуха се въздишки сред хората. Айла говореше за нещо, което никога не се обсъждаше открито, макар че всички, освен най-младите знаеха за него. Някои майки усещаха, че трябва да отведат децата си настрана, но не го направиха — никой не искаше да се отдалечи точно сега.

— Жените от Клана правят това, което искат мъжете — няма нужда някой да ги насилва, но този мъж не можел да чака. Той дори не я изчакал да остави бебето си. Сграбчил я толкова грубо, че детето паднало, а той дори не забелязал. Чак след това, когато й позволил да стане, тя видяла, че бебето е ударило главата си на един камък и вече е мъртво.

В очите на някои имаше сълзи. Джондалар проговори:

— Зная, че се случват такива неща. Чух за едни млади мъже, които живеят много на запад оттук и обичат да се забавляват с плоскоглавците, някои от тях си организират банди и изнасилват жени от Клана.

— И тук се случва понякога — вметна Калоно.

Жените го погледнаха, изненадани, че говори за това, а повечето мъже избягваха да го погледнат, с изключение на Рондо — той го гледаше, сякаш бе червей.

— Това винаги е Голямата тема за разговор на момчетата — каза Калоно, опитвайки се да се защити. — Някои от тях го правят вече, особено след като Дорал… — Той спря внезапна, огледа се, после заби поглед в земята — искаше му се изобщо да не беше проговарял.

Последвалата неловка тишина наруши Толи:

— Рошарио, изглеждаш много уморена. Дали не е време да си легнеш пак?

— Да, мисля, че ще е по-добре — отговори тя.

Джондалар и Маркено побързаха да й помогнат, а всички приеха това като знак да си тръгват. Никой не беше настроен да продължи разговора около огъня или за някакви игри тази вечер. Двамата млади мъже занесоха жената в жилището й, а Доландо като попарен вървеше зад тях.

— Толи, благодаря ти, но мисля, ме е по-добре тази нощ да съм близо до Рошарио — каза Айла. — Надявам се, че Доландо няма да се възпротиви. Много й се струпа и ще има тежка нощ. Всъщност и следващите няколко дни няма да й е лесно. Ръката й вече се подува и ще започне да я боли. Не съм убедена, че трябваше да става тази вечер, но толкова настоя, че не можех да я спра. Непрекъснато повтаряше, че е добре, но това беше от питието, което я приспа — то спира и силните болки, а действието му не е преминало още. Дадох й и други неща да изпие, обаче всички те ще спрат да действуват през нощта и искам да бъда при нея.

Айла влезе в жилището, след като остана за малко при Уини да я погали и пореши на светлината на залеза. Това винаги я отпускаше, и когато бе разстроена, отиваше при кобилата. Джондалар постоя малко при нея, но усети, че иска да е сама, затова само потупа животното и ги остави.

— Дали Дарво да не остане при теб тази нощ? — попита той Маркено. — Може би ще спи по-добре. Тревожи се, когато тя не се чувствува добре.

— Разбира се — отвърна Маркено. — Ще отида да го повикам. Искаше ми се да накарам Доландо да постои с нас още малко, но знам, че няма да се съгласи, особено след тази вечер. Никой никога не му е разказвал подробно за смъртта на Доралдо.

— Може би е по-добре, че най-после истината излезе наяве. Сигурно сега ще може да я превъзмогне — обади се Толи. — Доландо хранеше упорита омраза към плоскоглавците много време. Изглеждаше безопасно, тъй като никой не се занимава много с тях — извини ме, Айла, но е така.

— Знам — кимна Айла.

— Рядко имаме контакт с тях. В повечето отношения той е добър водач — продължи Толи, — освен когато е нещо, свързано с плоските глави. Такава силна омраза винаги се отразява дълбоко. Но мисля, че най-зле се чувствува човекът, който мрази.

— Май е време вече да си почиваме — каза Маркено. — Сигурно си изтощена, Айла.

Джондалар, Маркено и Айла, с Вълчо по петите им, тръгнаха към жилището. Маркено подраска на входа и зачака. Вместо да пита кой е, Доландо се показа и отмести кожата от вратата, после ги загледа от сянката вътре.

— Доландо, мисля, че Рошарио ще има трудна нощ. Бих искала да съм около нея — каза му Айла.

Той погледна надолу, после към болната.

— Влез! — каза накрая.

— Искам да остана с Айла — каза Джондалар. Беше решил за нищо на света да не я оставя сама с мъжа, който беше я заплашил гневно, дори и сега да се беше успокоил.

Доландо кимна и отстъпи назад.

— Аз дойдох да поканя Дарво при нас за тази нощ — обади се и Маркено.

Да, така ще е по-добре — отвърна Доландо. — Дарво, вземи си завивките и иди при Маркено.

Момчето стана, събра кожите и другите завивки и излезе. Айла видя, че е спокоен, но не щастлив.

Вълчо беше застанал в своя ъгъл веднага щом влязоха. Айла отиде да види Рошарио.

— Имаш ли лампа или факла, Доландо? Трябва ми малко светлина — каза тя.

— И още малко завивки — добави Джондалар. — Да поискам ли от Толи?

Доландо предпочиташе да е сам в тъмнина, но ако Рошарио се събудеше с болки, знаеше, че младата жена ще й помогне много повече от него. Той свали от една полица широка плоска купа, изчукана и оформена от пясъчник с помощта на друг камък.

— Завивките са там — посочи той на Джондалар. — Има мазнина за лампата в една кутия до вратата, но трябва да имам огън, за да я запаля.

— Аз ще запаля огън — каза Айла, само ми кажи къде има прахан и трески.

Той й ги даде заедно с една обла пръчка с катран в единия край и тънко парче дърво с няколко обгорели дупки по него. Но вместо да ги използува, тя взе кесията, която висеше на колана й, и извади два камъка. Доландо гледаше с любопитство как тя прави малка купчинка от сухите трески и удря камъните един в друг под нея. За негова изненада от камъните изскочи силна искра и когато попадна върху праханта, нагоре тръгна струйка тънък дим. Тя се наведе и духна, праханта се запали с пламък.

— Как го направи? — запита Доландо изненадано и с малко страх. Всичко чудновато и непознато го караше изпитва страх. Нямат ли край чудесата при тази жена-шамуд?

— Това е от кремъка — каза Айла, докато добавяше пръчки, за да задържи огъня, а после и по-големи парчета дърво.

— Айла ги е открила, когато е живяла в долината — обясни Джондалар. — Там ги имаше на една скала; аз взех няколко в запас. Утре ще ти покажа как става. Може и тук да ги има. Както видя, с тях е по-бързо.

— Къде, казваш, има мас? — попита Айла.

— В една кутия. Аз ще донеса. И фитилите са там — каза Доландо.

След като запалиха и лампата, тя постави в огъня камъните за готвене и провери колко вода има в големия съд. Тръгна да донесе още, но Доландо отиде вместо нея. Докато той се върне, Айла и Джондалар приготвиха леглата си. Малко след като Доландо се върна, тя даде на всички по чаша чай.

Седяха и го пиеха мълчаливо. За Доландо това беше отмора. Боеше се да не го накарат да разговаря, защото нямаше такова настроение. За Айла въпросът не беше на настроение — тя просто не знаеше какво да говори. Беше дошла заради Рошарио, макар че би предпочела да е някъде другаде. Перспективата да прекара нощта в жилището на човек, който беше избухнал гневно срещу нея, никак не беше приятна, и изпитваше благодарност към Джондалар, задето реши да остане с нея. Джондалар също беше загубил дар слово и чакаше някой друг да заговори. Но това не стана и тримата усещаха, че най-подходяща е тишината.

Тъкмо допиваха чая, когато Рошарио започна да стене и да се мята. Айла взе лампата и отиде при нея. Ръката на жената беше подута и топла при допир дори през превръзките. От светлината и докосването й жената се събуди. Очите й, замъглени от болка, се спряха върху лечителката; опита се да се усмихне.

— Хубаво е, че се събуди — каза Айла. — Трябва да махна шината, за да отпусна превръзката. Ще направя нова лапа, но преди това ще ти дам нещо за болката. Ще почакаш ли за миг?

— Да, прави каквото трябва. Доландо ще стои до мен да ми говори — каза Рошарио, като погледна през рамото на Айла кой още е тук. — Джондалар, няма ли да й помогнеш?

Той кимна. Ясно беше, че тя иска да говори нещо с Доландо. Отиде да донесе дърва, после още вода, също и големи камъни за затопляне на отварата, защото единият се беше спукал в огъня. Докато гледаше как Айла приготвя лековете, чуваше тихите гласове в дъното на жилището. Когато Айла приключи с необходимите за Рошарио процедури и я настани удобно, всички с готовност заспаха — бяха доста уморени.

Сутринта Айла се събуди от смеха на дете и влажния нос на Вълчо. Отвори очи и вълкът й посочи с поглед към вратата, откъдето идваха звуците, после леко изскимтя.

— Искаш да излезеш да играеш с децата, нали? — заговори му тя. Той пак изскимтя.

Седна в леглото, отметна завивките и се огледа. До нея спеше Джондалар. Тя се протегна, разтърка очи и погледна към Рошарио — жената още спеше. Бе изкарала много безсънни нощи. Доландо, завит в кожите, също спеше до нея. И той беше прекарал дълго в безсъние.

Когато Айла стана, Вълчо се стрелна към входа и застана да я чака там; цялото му тяло трептеше в очакване. Тя излезе първа, а него остави за малко вътре — не искаше някой да се уплаши. Видя децата пред жилището и няколко жени, които се къпеха в езерото. Шамио веднага се озърна за вълка и го повика:

— Хайде, Вълчо. И ти трябва да се изкъпеш.

Той изскимтя и погледна към Айла.

— Някой ще има ли нещо против Вълчо да влезе във водата, Толи? Шамио иска да си играят.

— Аз тъкмо излизах — отговори младата жена, — но нека те да останат, ако другите са съгласни.

Тъй като никой не се възпротиви, Айла даде сигнал на Вълчо. Той се хвърли с плясък във водата близо до Шамио.

Една жена, идваща зад Толи, се усмихна и каза:

— Бих искала и моите деца да са послушни като него. Как го постигаш?

— Иска се много време. Трябва да му се отдели доста внимание, упражнения, да го караш да повтаря много пъти, понякога е трудно да те разбере веднага, но след като веднъж е научил нещо, никога не го забравя. Наистина е много умен — отговори Айла. — Учех го ежедневно, докато пътувахме.

— Звучи като за възпитаване на деца — каза Толи. Но защо вълк? Не съм чувала, че те се поддават на възпитание, защо тогава си се старала да го правиш с него?

— Защото зная, че може да изглежда страшен на хора, които не го познават, а не исках да им направи нещо лошо. — Като гледаше как Толи излиза от езерото и се изтрива, Айла разбра, че е бременна. Все още не беше в напреднала бременност, но дрехите скриваха заоблеността, а сега беше съвсем очевидно. — Иска ми се и аз да се изкъпя, но първо трябва да се изпишкам.

— Най-лесно е по тази пътека. Има малко катерене, но е по-близо, отколкото да заобикаляш до другата изкопана яма — посъветва я Толи.

Айла поиска да извика Вълчо, но после се отказа. Както винаги той беше вдигнал крака си в храстите — беше го научила да излиза от жилището, но не и да си търси специални места. Видя как децата си играят с него и знаеше, че той ще предпочете да остане при тях. Убедена беше, че всичко ще е наред, но не знаеше как ще се чувствуват майките.

— Можеш да го оставиш за малко, Айла. — Толи беше разбрала колебанието й. — Наблюдавах го как се отнася с децата — ти си права. Те ще се разочароват, ако го извикаш толкова скоро.

Айла се засмя.

— Благодаря ти. Бързо се връщам.

Тя тръгна по пряката пътека, която се спускаше по единия склон и после се катереше по другия. Когато се изкачи отсреща, видя, че от подходящи парчета от дървета бяха направени стъпала, подпрени с къси пънчета, за да не се търкалят, а наоколо бяха уплътнени с камъчета и замазани с глина.

Изкопаната яма и равната площ пред него бяха заобиколени с малка оградка от пънове, леко вкопани в стръмна част на склона.

Миризмата и жужащите мухи не оставяха съмнение за предназначението на мястото. Но слънцето през клоните и птичките с гласовете си караха човек да не бърза. Както беше клекнала, тя видя на камък отстрани особен вид мъх — оказа се много мек и добре попиваше. Като се изправи, забеляза, че всичко вече е попило в дъното на изкопаната яма.

Пътеката продължаваше надолу по хълма и Айла реши да види къде отива. Докато слизаше, всичко наоколо й напомняше местността около нейната пещера — очакваше да се изпречи пред нея. Накрая стигна до гъсти къпинови храсти с дълги бодливи разклонения, натежали от гроздове зрели, сладки къпини. Започна да къса и да яде, като се чудеше какво ли е станало с набраните вчера. После се сети, че от тях имаше на празничната трапеза. Реши по-късно да дойде да набере още за Рошарио. Мина й мисълта, че най-добре е веднага да се връща — жената можеше да се събуди и да има нужда от помощ. Гората й се струваше толкова близка и позната, че Айла беше забравила за миг къде се намира. Катерейки се по хълмовете, беше се почувствувала отново малко момиченце, оправдаващо се, че търси билките, поръчани от Иза за изучаване.

Може би понеже й беше станало втора природа, или понеже винаги повече се оглеждаше за растения, които да й показват пътя, на връщане Айла внимателно запомняше растителността. Почти извика от вълнение, когато забеляза малките жълти лозички с тънки листа и цветове, увити около стъблата на други растения, мъртви и сухи, освежени от златните нишки на лозовите листа.

Ето! Това е златен конец, магическото растение на Иза, помисли си. Него трябва да слага в сутрешния си чай, за да няма отново бебе. А тук имаше много от него. А не знаеше дали ще й стигне до края на пътуването. Интересно, дали тук има корен от градински чай? Трябва да има. Реши да се върне да потърси.

Тя намери едно растение с големи широки листа в основата, направи от тях нещо като съд и в него набра колкото можа повече дребни растения, без да оголва стъблата им докрай. Иза преди много години я беше научила винаги да оставя по малко листа, от които да започне развитието следващата година.

На връщане мина за по-пряко през една гъста сенчеста горичка, за да потърси малко восъчни листа за очите на конете, макар че те бяха вече по-добре. Внимателно оглеждаше земята под дърветата. Всичко й беше съвсем познато и не очакваше изненади, но когато съзря един много специфичен вид растение, гърлото й се сви и я поби студена тръпка.