Джийн М. Оел
Айла през равнината (30)

29

Атароа се обърна да види кой хвърли копието. В далечния край на полето, вън от Бивака, видя жена, яздеща кон. Качулката на кожената й туника беше отхвърлена назад, тъмнорусата й коса и цветът на коня бяха толкова близки, че ужасяващото видение изглеждаше като съставено от една обща плът. Възможно ли е жената-кон да е изпратила копието? — чудеше се тя. Но как можеше някой да изпрати копие на такова голямо разстояние? После видя, че жената е приготвила още едно копие.

Студена вълна заля Атароа, усети как косата й настръхва, но смразяващият й страх в този момент нямаше нищо общо с материалните неща, дори те да бяха копия. Видението й не беше жена — в това беше сигурна! В момент на внезапно просветление тя прозря огромното и неописуемо зверство в своите отвратителни постъпки и видя фигурата, която идваше през полето като една от спиритичните форми на Майката, духът на отмъщението, изпратен да донесе възмездие. В сърцето си тя почти Я приветства с добре дошла; за нея щеше да е облекчение най-после да свърши този живот-кошмар.

Не само водачката се страхуваше от странната жена-кон. Джондалар се беше опитал да им каже нещо за нея, но никой не му беше повярвал. Никой никога не беше допускал, че е възможно човек да язди кон. Внезапното появяване на Айла порази всеки по различен начин. За някои то беше заплашително най-малкото заради това, че беше абсурдно жена да язди кон и поради страха от непознатото; други приемаха нейното тайнствено идване като знак за власт от другия свят и бяха изпълнени с лошо предчувствие. Доста от тях я виждаха както Атароа: възмездие лично за тях за лошите им дела, отражение на тяхната собствена съвест. Подтиквани или принуждавани от Атароа, много от тях бяха извършвали ужасни и брутални неща, или бяха допускали да бъдат извършени, за което през нощта изпитваха дълбок срам или страх от възмездие.

Дори Джондалар се почуди, макар и за кратко, дали Айла се е върнала от другия свят да спаси живота му, убеден в този миг, че стига да искаше, тя можеше да го направи. Следеше я как се приближава, гледаше я с внимание и любов, с желанието да насити погледа си с гледка, каквато мислеше, че никога вече няма да види: жената, която обичаше, яздеща любимата кобила. Лицето й беше зачервено от студа, вятърът развяваше косата й. Пухкави облачета топъл въздух политаха нагоре при всяко издишване на жената и кобилата — това изведнъж го подсети за собствената му голота и за студа.

На кръста си тя носеше колана за вещи, препасан върху кожената й туника, а на един от клуповете му висеше кинжалът от бивник на мамут — подарък от Талут. Ножът с дръжка от слонова кост, който Джондалар беше направил специално за нея, също се поклащаше в ножницата, наред с брадвичката. Поизтритата й лечителска торба от кожа на видра също си беше на мястото.

Както яздеше коня леко и грациозно, Айла изглеждаше поразително уверена и спокойна, но за Джондалар беше ясно, че е напрегната. В дясната си ръка държеше прашката, а той знаеше колко добре може да стреля от тази позиция. С лявата си ръка, където той беше сигурен, че стиска два камъка, тя придържаше едно копие, заредено в копиехвъргача, който пък беше подпрян на Уини. Непосредствено зад крака на Айла имаше още няколко копия в калъф от оплетена трева.

При приближаването си Айла беше наблюдавала лицето на високата водачка, което отразяваше последователно всяка нейна реакция — от изненада до ужас и отчаяние в мига на просветлението; обаче, когато жената върху коня дойде по-близо, умът на водачката отново беше замъглен от лудостта. Атароа присви очи, за да види русата жена, после бавно се усмихна — подобие на усмивка, пълна с порочна, пресметлива злоба.

Айла никога не се бе сблъсквала с лудостта, но проумя несъзнателните изражения на Атароа и разбра, че тази жена, която заплашваше Джондалар, наистина беше опасна; тя беше хиена. Жената на коня беше убивала много хищници и знаеше тяхното непредсказуемо поведение, но омраза изпитваше единствено към хиените. За нея те бяха метафоричният образ на възможно най-лошите хора, а Атароа беше хиена — опасно зловещо проявление на злото — на която никога не трябва да се има доверие.

Гневният поглед на Айла беше насочен към високата водачка, но същевременно тя не изпускаше из очи цялата група, включително вцепенените Жени-Вълци. Когато Уини беше само на метри от Атароа, Айла мярна рязко движение настрани. С едно плавно движение, почти невидимо, един камък се озова в прашката, изсвистя и тупна.

Епадоа изквича от болка и хвана ръката си, при което копието й изтрополи върху замръзналата земя. Айла можеше, ако беше поискала, да счупи ръката й, но съзнателно не го направи — искаше само да провери силата си. Независимо от това водачката на Жените-Вълци щеше да бъде контузена доста време.

— Атароа, кажи на жените с копията да не мърдат! — обърна се тя към Атароа.

На Джондалар му трябваха няколко мига да осъзнае, че тя говори на някакъв непознат език, но думите й бяха разбрани. Остана поразен, защото проумя, че тя говореше на Сармунаи! Откъде би могла Айла да знае Сармунаи? Та тя никога преди не беше го чувала!

Това изненада също и жената-водач — да чуе от напълно непозната, обръщение по име, но още по-учудващ беше особеният начин на говорене на Айла — като че с акцент от друг език, и взе пак без големи различия. Този глас разбуди у нея дълбоко потиснати, но не и забравени чувства; погребани в паметта чувства, включително страх, което я изпълни с обезпокоително неловко чувство. То засили вътрешното й убеждение, че приближаващата се фигура не беше просто жена на кон.

Много години бяха минали, откакто беше изпитвала тези чувства. Атароа не беше харесвала условията, които ги предизвикаха у нея за пръв път, а още по-малко искаше да си ги спомня сега. Това я нервира, раздразни и ядоса. Искаше да пропъди спомените. Трябваше да се отърве от тях, да ги унищожи, за да не могат да се върнат никога. Но как? Тя погледна към Айла, възседнала коня, и в този миг реши, че русата жена е виновна! Тя ги върна, тя събуди спомените, чувствата. Ако я погуби, всичко това щеше да изчезне и щеше отново да има спокойствие. Със своя бърз, макар и изкривен разсъдък, започна да обмисля как можеше да унищожи жената. Коварна усмивка пробяга по устните й.

— Е, като че ли този Зеландони все пак е казал истината — каза тя. — Ти дойде точно навреме. Мислехме, че той се е опитал да краде месо, а то едва щеше да стигне за самите нас. Разказа ни някаква история за яздене на коне, но ти разбираш, че не можехме да му вярваме… — Забеляза, че думите й не се превеждат, и спря. — Сармуна! Не превеждаш какво говоря! — изсъска тя.

Сармуна се беше загледала в Айла. Спомняше си как една от първите жени-ловци, когато се върна с групата, донесла Джондалар, дойде и й разказа за свое странно видение по време на лова, като я молеше да го изтълкува. Разказа за една жена, която седяла на гърба на кон сред стадото, докато те го гонели към ръба на скалата, опитвала се да удържа коня и накрая го накарала да се върне обратно. Когато ловците донесоха месото, говореха, че са видели жена да язди кон — тогава Сармуна се чудеше какъв ли е смисълът на странното видение.

От известно време доста неща тревожеха Тази, която служеше на Майката, но когато мъжът, когото бяха донесли, се оказа млад мъж, който като че ли се материализира от собственото й минало и разказа историята за жената върху гърба на кон — това вече окончателно я разстрои. Този образ преследваше съзнанието на Сармуна непрекъснато, докато тя обмисляше различни възможни интерпретации на честото видение. А една истинска жена, която влиза на кон в техния Бивак, придаваше на видението изключителна мощ. Това беше реално появяване и неговото въздействие я смути. Не бе насочила вниманието си към Атароа, но една част от нея все пак я слушаше, така че сега бързо преведе думите на жената-водач на Зеландони.

— Смърт на ловец, който ловува, в никакъв случай не е постъпка, характерна за Великата Майка на Всичко — каза Айла на Зеландони, след като изслуша превода, макар че беше разбрала същността още от Атароа. Сармунаи беше много близък до Мамутои и тя разбираше доста, но Зеландони беше по-лесен и тя би могла да се изразява по-добре. — Майката е възложила на Своите деца да разделят храната си и да оказват гостоприемство на посетителите.

Докато Айла говореше на Зеландони, Сармуна също забеляза странното й произношение. Макар че го говореше перфектно, имаше нещо… Но сега не беше време да мисли за това — Атароа чакаше.

— Точно затова прилагаме наказанието! — сдържано обясни Атароа, макар че гневът й не остана скрит нито за Сармуна, нито за Айла. — То кара хората да се откажат друг път да крадат и така остава достатъчно храна, която да се дели. Но жена като теб, толкова опитна в използването на оръжия, не би могла да разбере колко трудно беше, когато нито една жена тук не можеше да ловува. Храната беше малко. И всички страдахме от това.

— Но Великата майка земя дава на Своите Деца и други неща, освен месото. А жените познават растенията и знаят кои да берат за храна — отговори й Айла.

— Обаче аз съм забранила! Ако им бях позволила да прекарват времето си в бране на плодове, нямаше да се научат да ловуват.

— Тогава недостигът на храна си е бил по ваша вина и заради избора на тези, които са последвали твоето решение. Това не е основание да се убиват хора, които не познават вашите обичаи. Ти си си присвоила правата на Майката. Тя повиква Своите Деца при себе си, когато Тя е готова. А ти нямаш право да упражняваш Нейната власт.

— Всички хора имат свои тачени обичаи и традиции, а ако бъдат нарушени, някои от тях наказват за това със смърт.

Това беше истина; Айла го знаеше от собствен опит.

— Но защо вашите обичаи изискват наказание смърт за това, че човек иска да яде? Повелите на Майката трябва да стоят на първо място. А те казват да се дели храната и да се оказва гостоприемство на посетителите. Ти си неучтива и негостоприемна, Атароа.

 

 

Неучтива и негостоприемна! Джондалар едва се сдържа да не се изсмее. По-скоро убийца и чужда на всякаква човещина! Той гледаше и слушаше изумен, а при сдържаните изказвания на Айла се усмихваше одобрително. Спомни си как тя дори не можеше да разбира шегите, а какво остава да нанася груби обиди!

Атароа беше разгневена и й личеше, въпреки че правеше всичко възможно да се владее. Беше усетила пипалцата на „любезната“ критика на Айла. Бяха й се скарали, сякаш беше малко дете, лошо момиченце. Би предпочела открито да я нарекат зла и властна, но да я уважават и да се страхуват от нея. Мекотата в думите на тази жена я правеше да изглежда смешна. Забеляза усмивката на Джондалар и злобно го изгледа, убедена, че всеки от гледащите наоколо иска да се смее с него. Тя се закле пред себе си, че ще го накара да съжалява — и него, и тази жена!

Айла помръдна, сякаш се наместваше върху Уини, а всъщност застана така, че да й е по-лесно да хване копиехвъргача.

— Мисля, че Джондалар трябва да си вземе дрехите — продължи новодошлата, като леко повдигна копието, като демонстрираше, че просто го държи, без открито да заплашва с него. — Не забравяй и връхната му туника — тази, която си облякла. А може би ще изпратиш някого да донесе и колана му, ботушите, ръкавиците, меха за вода, ножа и сечивата, които носеше със себе си.

Тя изчака Сармуна да преведе. Атароа стисна зъби, но се усмихна, макар че това беше по-скоро гримаса. Даде знак на Епадоа. С лявата си ръка, защото дясната й бе ударена, а Епадоа знаеше, че дълго ще носи и контузията от ритника на Джондалар в крака, тя вдигна дрехите му, които толкова трудно бяха съблекли, и ги пусна пред него. После влезе в голямата землянка.

Докато чакаше той да се облече, жената-водач се опита да заговори с по-приятелски тон.

— Сигурно си уморена от дългото пътуване — как каза той, че ти е името? Айла? — Жената на коня само кимна — разбираше я прекалено добре. Тази водачка не отдава голямо значение на любезните запознанства, отбеляза си, никак не е изтънчена. — Ще ми позволиш да ти предложа гостоприемството на моето жилище. Ще останеш при мен, нали?

Преди Айла или Джондалар да успеят да отговорят, заговори Сармуна:

— Според обичая на посетителите се предлага място в дома на Тази, която служи на Майката. Бъдете добре дошли в моето жилище.

Докато слушаше Атароа и изчакваше превода, Джондалар, треперейки от студ, обу панталоните си. Докато животът му беше в опасност, не обръщаше внимание на студа, но вкочанените му пръсти едва завързаха ремъците на кръста. Макар туниката му да беше скъсана, нахлузвайки я през глава, той искрено й се радваше, но за миг остана неподвижен, учуден от предложението на Сармуна. После се дооблече и когато отново се огледа, видя как Атароа се мръщи към жената-шаман. Седна и започна да се обува колкото можеше по-бързо.

„По-късно ще й дам да се разбере“ — мислеше Атароа, а в същото време каза:

— Трябва да ми позволиш да поделя храната си с теб, Айла. Ще подготвим празник, на който вие ще сте почетни гости — и двамата. — Погледна и към Джондалар. — Напоследък имахме успешен лов и не мога да ви оставя да си тръгнете с лоши впечатления от мен.

Джондалар намираше опита й да се усмихне приятелски за измама и нямаше никакво желание нито да яде тяхната храна, нито да остава в това селище дори миг повече, но преди да успее да се обади, Айла отговори:

— За нас ще бъде щастие да приемем твоето гостоприемство, Атароа. Кога смяташ да се състои празникът? Аз също бих искала да приготвя нещо, но сега вече денят преваля.

— Да, вече е късно — каза тя, — а и аз имам да приготвям някои неща. Празникът ще направим утре, а тази вечер ти, разбира се, че споделиш скромната ни вечеря, нали?

— Иска ми се да се заема с подготовката за утрешния празник. Ще се върнем утре — отговори Айла. После добави: — На Джондалар му трябва връхната наметка, Атароа. Разбира се, той ще ти върне „одеждите“, с които сега е облечен.

Жената издърпа дрехата през главата си и я даде на Джондалар. Въпреки нейната миризма, която усети, докато се обличаше, се зарадва поне на топлината. В усмивката на водачката имаше неприкрита злоба, докато стоеше на студа само по тънките си долни дрехи.

— А останалите неща? — напомни й Айла.

Атароа погледна към входа на своето жилище и махна на една от жените. Епадоа бързо донесе принадлежностите на Джондалар и ги остави до краката му. Никак не беше доволна, че трябва да ги върне. Атароа беше обещала част от тях да останат за нея. Особено й харесваше ножът — никога не беше виждала толкова красиво изработен.

Джондалар завърза колана си, после нареди по него сечивата и другите принадлежности по местата им, като все още не можеше да повярва, че отново са у него. Не вярваше, че ще му ги върнат и че ще се измъкне жив оттук. После, за изненада на всички, той скочи зад жената на коня. С удоволствие напускаше този Бивак и не искаше да го види никога вече. Айла се огледа на всички страни, за да се увери, че никой не е готов да им попречи да си тръгнат или да хвърли копие по тях. После обърна Уини и я пусна в галон.

— След тях! Искам ги обратно тук! Няма да се измъкнат толкова лесно! — изръмжа Атароа към Епадоа, докато влизаше в палатката си бясна от ярост и трепереща от студ.

Айла караше Уини да тича колко го може най-бързо, докато малко се отдалечиха и започнаха да се спускат по хълма. Забавиха ход едва когато влязоха в гората долу до реката. Тръгнаха към лагера, където Айла се беше устроила — а той всъщност не беше много далеч от селището на Сармунаи. Едва когато се почувстваха малко повече в безопасност, Джондалар осъзна близостта на Айла и усети прилив на такава силна благодарност, че отново са заедно, та дъхът му секна. Обви ръце около нея и я притисна до себе си, усещайки косата й на бузата си и вдишвайки нейния неповторим топъл женски аромат.

— О, ти си тук, пак си до мен! Не мога да повярвам. Боях се, че вече те няма, че си отишла в другия свят. Толкова съм благодарен, че отново си тук — направо не знам как да го изразя!

— Джондалар, толкова много те обичам! — отвърна тя. Облегна се назад, притисна се към него с облекчение, че отново е до него. Любовта й беше станала още по-дълбока и я изпълваше неудържимо. — Открих едно петно кръв и през цялото време вървях по следата, за да те намеря, без изобщо да знам дали си жив! Когато разбрах, че са те носили, сметнах, че трябва да си бил жив, но не си можел да ходиш. Така се тревожех! Но следата не беше много лесна за следване, та усещах как изоставам. Ловците на Атароа се движат много бързо, макар и пеша, а освен това познават пътя.

— Ти се появи точно навреме. Много добре стана, че дойде в този момент. Ако малко се беше забавила, щеше вече да е късно — каза Джондалар.

— Аз не се появих просто така.

— Така ли? А кога дойде?

— Дойдох веднага след като те за втори път пренесоха месо. Всъщност съм вървяла малко пред тях, но докато носеха първата част, ме настигнаха, като пресичах реката. Имах късмет, че видях две жени, които отиваха да ги посрещат. Скрих се и изчаках да минат покрай мен, после ги проследих, а пък ловците с втората част от месото се оказаха по-близо до мен, отколкото очаквах. Може и да са ме видели, поне отдалеч. От време на време яздех, после се отклоних от техния път. А когато отивах да следя, внимавах много, за да не срещна някого, ако се връщат за още месо.

— Това обяснява „вълненията“, за които говореше Ардемун. Той не знаеше причината, само беше видял, че са напрегнати и говорят нервно, след като донесоха месото. Но щом си била наблизо, защо не дойде по-рано да ме измъкнеш оттам?

— Трябваше доста време да наблюдавам, да чакам подходящ момент, за да те извадя от ограденото място — как го наричат, кошарата ли?

Джондалар измърмори утвърдително.

— Не те ли беше страх, че някой може да те види?

— Наблюдавала съм живи вълци в бърлогата им; в сравнение с тях Вълците на Атароа са доста шумни и е лесно да ги избегнеш. Бях достатъчно близо, за да ги чувам през цялото време. Зад Бивака има едно хълмче. Оттам се вижда цялото селище и дори вътре в онази кошара. Зад него има три големи бели скали, като наредени високо на хълма.

— Да, забелязах ги. Само ако знаех, че си тук наблизо! Щях да се чувствам много по-добре през цялото време, докато ги гледах.

— Чух жените да ги наричат Трите момичета или може би Трите сестри.

— Наричат ги Бивакът на Трите сестри — каза Джондалар.

— Мисля, че още не съм научила добре езика им.

— Знаеш повече от мен. Доста изненада Атароа, когато проговори на техния език.

— Сармунаи толкова много прилича на Мамутои, че никак не е трудно да разбереш смисъла на думите — каза Айла.

— Никога не ми е дошло наум да ги питам как наричат белите скали. А са толкова добър знак за мястото, че е съвсем логично да си имат име.

— Цялата област е като някакъв знак, ориентир. Вижда се отдалеч. От разстояние прилича на спящо животно. А нататък има едно място, откъдето се открива много хубава гледка, ще я видиш.

— Сигурен съм, че и хълмът има някакво име, особено след като е такова удобно място за лов. Обаче от него видях само малка част, когато ходехме на погребения. Имаше две — едното още когато се озовах там; погребваха трима младежи — каза той, като се наведе, за да се предпази от клоните на едно дърво.

— Аз ви следях при второто погребение. Мислех си, че може да успея още тогава да те измъкна, но ви наблюдаваха много зорко. А и тогава ти намери кремъка и започна да показваш на всички копиехвъргача. Трябваше да изчакам доста, докато дойде подходящ момент да ги изненадам. Жалко, че чакането продължи толкова много.

— Откъде знаеш за кремъка? Ние бяхме толкова предпазливи.

— Наблюдавах те през цялото време. Тези Жени-Вълци в никакъв случай не са добри стражи. Ако беше го забелязал, ти можеше и сам да успееш да избягаш — особено ако не беше се задълбочил в работата с този кремък. А освен това не са и добри ловци.

— Ако вземем предвид, че са почнали от нищо, излиза, че добре са се справили. Атароа каза, че не са знаели как да използват копията, затова трябвало да гонят животните.

— Губят си времето да вървят по целия път до Великата майка река, за да накарат конете да паднат от скалата, а могат да ги хващат много по-лесно тук на място. Животните, които се движат по тази река, на едно място трябва да преминат през теснина между водата и хълма и много лесно се забелязват, когато отиват нататък.

— Видях го, когато отивахме на първото погребение. Мястото, където ги погребаха, е добра наблюдателница и забелязах, че някой е давал сигнали с огън оттам — имаше пепел от големи огньове, но не знам преди колко време е било.

— Вместо да строят огради за мъжете, можеха да направят оградено място, в което да вкарват животните, като ги гонят, дори и без копия — каза Айла. Дръпна Уини да спре и посочи към варовиковото възвишение, очертало се на хоризонта: — Погледни нататък!

— Наистина прилича на спящо животно. И виж, дори се виждат белите скали, Трите сестри.

Известно време яздиха мълчаливо. После Джондалар замислено промълви:

— Щом е толкова лесно да се избяга от кошарата, защо мъжете не са го направили досега?

— Не мисля, че са правили опит изобщо. Може би затова жените са престанали да ги наблюдават толкова внимателно. Но много от жените, дори някои от ловците, не искат мъжете повече да стоят затворени там. Само че се страхуват от Атароа.

Айла спря.

— Ето, тук съм си направила лагера.

Рейсър потропа приветствено с копито, когато влязоха в малко оградено пространство, изчистено от храсти. Младият жребец беше здраво вързан за едно дърво. Всяка нощ жената си правеше легло в средата на лагера, но сутрин внимателно събираше всичкия багаж върху гърба на Рейсър, за да е готова да потегли незабавно, ако се наложи.

— Ти си спасила и двамата от падане през скалата! — удиви се Джондалар. — Не знаех, но не посмях да те питам. Последното, което си спомням преди удара по главата, е как ти яздеше Рейсър и се опитваше да го овладееш.

— Трябва да свикна и с неговата юзда. Най-големият проблем дойде от другия жребец, но него вече го няма за съжаление. След като спряха да я прибират към стадото, Уини дойде при мен още при първото изсвирване — каза Айла.

Рейсър много се зарадва на Джондалар. Тръсна глава, после я вдигна високо за поздрав и ако не беше вързан, щеше да дотича до мъжа. С изправени уши и високо вдигната опашка, жребецът цвилеше към Джондалар в нетърпеливо очакване, докато той отиваше към него. После наведе глава да близне ръката му. Джондалар го поздрави като скъп приятел, когото не се е надявал да види отново — прегръщаше го, потупваше го, галеше го и му говореше.

После страхувайки се от отговора й, той я попита:

— А Вълчо?

Айла се усмихна и изсвири. Вълкът изскочи от едни храсталаци; не можеше да се спре на едно място от радост, че го вижда. Затича се към него с размахана опашка, излая кратко, после скочи, постави лапи на раменете му и го близна по лицето. Джондалар хвана главата му, разроши козината му, после притисна чело до главата на вълка.

— Никога не се е държал така с мен — изненадано изрече той.

— Много му беше мъчно за теб. Като че ли точно колкото мен искаше да те намерим по-скоро, и ако не беше той да държи следата, не знам как щях да се справя. Доста далеч сме от Великата майка река, а има и големи участъци суха твърда земя, по която следите не личат. Но неговото обоняние помогна — обясни Айла. После и тя поздрави вълка.

— А той през цялото време ли е чакал в храстите? И не излезе, докато ти не го повика? Сигурно не е било лесно да го научиш на това?

— Трябваше да го науча да се крие — не знаех кой може да се появи наоколо, а не исках те да знаят за него. Те ядат вълче месо.

— Кой яде вълче месо? — с отвращение сбърчи нос Джондалар.

— Атароа и нейните ловци.

— Толкова ли няма какво да ядат?

— Може би някога е било така, но сега го правят по-скоро като ритуал. Приемаха нов ловец — една млада жена се присъедини към тяхната Вълча Глутница. Пазят го в тайна от другите жени и ходят на едно специално място далеч от жилищата. Имаше един жив вълк в клетка, заклаха го, одраха го, после го сготвиха и го изядоха. Харесва им да си мислят, че по този начин поемат силата и способностите на вълка. Щеше да е по-добре, ако просто гледаха вълците — можеха да научат повече.

Джондалар усети, че несъмнено тя не одобрява Жените-Вълци и техните ловни умения, и сега вече знаеше защо. Техните ритуали за посвещаване застрашаваха нейния вълк.

— Значи си научила Вълчо да се крие, докато не го повикаш. Това е ново изсвирване.

— Ще те науча. Знаеш ли, даже когато е скрит, не съм спокойна за него. За конете също. Единствените животни, които съм виждала да убиват жените на Атароа, са коне и вълци — каза тя, като оглеждаше любимците си.

— Доста си научила за тях, Айла.

— Трябваше да науча всичко възможно, за да успея да те измъкна оттам. Но може би научих прекалено много.

— Прекалено много ли? Как така прекалено много?

— Когато те намерих отначало, мислех само как да те измъкна от това място, а после да си заминем колкото се може по-бързо, но сега не можем да си тръгнем.

— Какво имаш предвид? Как така не можем да си тръгнем?

— Не можем да оставим децата да живеят при такива ужасни условия, нито пък мъжете. Трябва да им помогнем да се освободят — отговори Айла.

Джондалар се разтревожи. Беше виждал този решителен поглед и преди.

— Айла, опасно е да оставаме, и то не само за нас. Помисли каква лесна плячка са конете. Те не бягат от хора. А и сигурно не искаш да видиш зъбите на Вълчо да висят на врата на Атароа, нали? И аз искам да помогна на онези хора. Живях там и съм убеден, че никой не би трябвало да живее по такъв начин, особено децата, но какво можем да направим? Ние сме само двама.

Той наистина искаше да им помогне, но се страхуваше, че ако останат, водачката може да стори нещо лошо на Айла. Мислеше, че я е загубил, а сега, когато отново бяха заедно, можеше да я загуби наистина. Опитваше се да я убеди, че трябва да си тръгнат.

— Не сме сами. Не само ние двамата искаме да променим нещата. Трябва да намерим начин да им помогнем — продължи жената, после се замисли. — Мисля, че Сармуна иска да се върнем — това беше причината да ни предложи своето гостоприемство. Трябва да отидем на празника утре.

— Атароа е използвала отрова преди. Ако се върнем там, може никога да не си тръгнем. Тя те мрази, и ти го знаеш!

— Зная, но трябва да се върнем. Заради децата. Няма да се храним — ще ядем само това, което аз ще занеса, и то ако не забележат. Как мислиш, дали да преместим лагера, или да останем тук? Имам доста неща да свърша до утре.

— Не виждам смисъл да се местим. Те просто ще ни проследят. Затова трябва да тръгнем веднага — отговори Джондалар и хвана двете й ръце. Погледна я настойчиво в очите, като че се опитваше да й внуши да промени намерението си. Най-после я пусна; знаеше, че тя няма да си тръгне, а той ще остане с нея. В сърцето си и той желаеше същото, но искаше да се убеди, че не може да я отклони от намерението й. Закле се, че няма да допусне да й се случи нищо лошо.

— Е, добре — каза. — Заявих на мъжете, че ти няма да възприемеш някой да бъде третиран по такъв начин. Не съм сигурен дали ми повярваха, но трябва да им помогнем да се освободят. Изненадах се, когато Сармуна ни предложи гостоприемството си. Не мисля, че го прави често. Жилището й е малко и е встрани от другите. Не е пригодено за посрещане на посетители. Ти как мислиш, защо тя иска да се върнем?

— Защото тя прекъсна Атароа, за да ни покани. Не мисля, че това се хареса на водачката. Имаш ли доверие на Сармуна, Джондалар?

Той се замисли.

— Не знам. Доверявам й се повече, отколкото на Атароа. Знаеш ли, Сармуна познава майка ми. Живяла е в Деветата пещера като малка и хората там са били нейни приятели.

— А, ето защо говори добре толкова езици. Щом познава майка ти, защо не ти помогна?

— И аз се чудя. Може би не е искала. Мислех си, че може да се е случило нещо между нея и Мартона. Не помня майка ми да е говорила за някого, който е живял с тях, дори и когато е била млада. Но имам някакво чувство, свързано със Сармуна. Тя обработи раната ми и макар че това е повече от всичко, което е правила за останалите мъже, мисля, че тя би искала да направи дори още. Но не смятам, че Атароа ще й позволи.

Разтовариха Рейсър и подготвиха лагера си. И двамата бяха неспокойни. Джондалар запали огъня, а Айла започна да приготвя храната. Отначало предвиди обичайното за двамата количество, но после си спомни колко малко храна се даваше на мъжете в кошарата и добави още. Когато започнеше да яде, той щеше да усети колко е изгладнял.

Джондалар седна до огъня и загледа жената, която обичаше. После отиде до нея.

— Преди да се заемеш с работата си, жено — каза той, като я привлече към себе си, — аз поздравих два коня и един вълк, но не поздравих някого, който е най-важен за мен.

Тя се усмихна по начина, който винаги предизвикваше у него вълна от топла нежност и любов.

— Никога не съм прекалено заета за теб.

Той се наведе да я целуне по устните, отначало бавно, но после страхът и тревогата му да не я загуби някога внезапно го заляха отново.

— Толкова се боях, че няма да те видя пак! Мислех, че си мъртва. — Гласът му пресекна, задавен от чувството и от облекчението, че отново е до нея. — Атароа не би могла да ми причини нищо по-лошо от това да загубя теб.

Притискаше я към себе си толкова силно, че тя едва можеше да диша, но в същото време не й се искаше да я пуска. Той я целуна по устните, по шията и започна да обхожда тялото й с ръце.

— Джондалар, сигурна съм, че Епадоа ни е проследила…

Той се отдръпна и задържа дъха си.

— Права си, сега не е време за това. Прекалено безпомощни ще сме, ако ни нападнат. — Трябваше да помисли предварително. Усещаше, че трябва да й обясни: — Беше просто защото… мислех, че никога вече няма да те видя. Това е като Дар от Майката — да съм тук с теб, и… е… обзе ме порив… да Я прославя с благодарност.

Айла го прегърна, за да му покаже, че изпитва същото. Помисли си, че никога преди не беше искала той да й обяснява защо я желае. Не й бяха нужни обяснения. Но трябваше да се овладее, да не забравя за опасността, която ги дебне, и да не се поддава на своето желание. Но като усети как желанието й нараства, тя отново обмисли ситуацията.

— Джондалар… — тонът й беше особен, — може би пък сме достатъчно далеч пред Епадоа; тя много бързо ще ни проследи дотук… но Вълчо ще ни предупреди…

Той я погледна и постепенно проумя какво иска да му каже, усмихна се и в подкупващите му сини очи изплува желание и любов.

— Айла, жено моя! Моята красива любеща жена! — гласът му беше дрезгав от копнеж.

Дълго време бяха разделени. Джондалар беше готов, но все пак не избърза, а започна да я целува бавно и дълго. Усещаше как устните й все повече се разтваряха, за да го пропуснат в топлата й уста. Мислите му се насочиха към едни други разтварящи се устни и топъл влажен отвор и той остави поривите на мъжественост в напрегнато очакване. Трудно щеше да се сдържи достатъчно дълго, за да й достави Удоволствия.

Айла го притискаше към себе си: затворила очи, усещаше само устните му върху своите и лекичко го галеше с език. Усети как нарастващата му топлина я залива и откликна незабавно; желанието беше толкова силно, че не искаше да чака нито миг повече. Искаше да бъде още по-близо до него, толкова близо, колкото можеше само когато той е в нея. Задържа устни върху неговите, а ръцете й се спуснаха към кръста му при връзките на панталона. Развърза го и го остави да падне, после продължи да се бори с възлите на долните му дрехи.

Джондалар си спомни за оплетените възли, които се наложи да направи от прерязаните преди това връзки. Откъсна се от нея, вгледа се в любимите очи — синьо-сиви като най-фин кремък, пресегна се към ножницата и отново сряза връзките — така или иначе трябваше да се слагат нови. Тя се усмихна, пусна на земята своята дреха, която беше достатъчно дълга, за да послужи за постеля, и падна върху нея. Той я последва още докато развързваше обувките си.

Лежаха и се целуваха. Джондалар посегна под кожената й туника и погали стегнатата й гръд. Под ръката му зърното се втвърди. Той махна тежките й дрехи, за да освободи връхчето — то потръпна леко от студа, миг преди топлата му уста да го поеме; затопли се, но не омекна. В желанието си тя не изчака повече, а се обърна по гръб, придърпа го и се разтвори да го приеме.

С чувство на радост, че е готова колкото него, той коленичи между топлите й бедра и нетърпеливо проникна в нея. Топла влага го обгърна, ласкаво и меко го привлече още по-навътре и въздишката му прозвуча като стон.

Айла усети проникването му и го привлече към себе си още по-дълбоко, до корена на цялото си същество. Забрави всичко, освен неговата топлина, която я изпълни, докато се извиваше да се слеят в нежна дъга. Той се отдръпна малко, после отново я погали, прониквайки още по-дълбоко. Викът й беше като нежно посрещане при следващото му връщане в нея, а милувката му правеше тласъците неудържими.

Джондалар усещаше как бързо отива към края, много по-бързо, отколкото му се искаше, но не можеше да се удържа. Не се и опита, а се остави на общата им нарастваща възбуда, на ритмичните движения — неговите и нейните — докато стигна върха. Тя го последва и прошепна: „Сега, о, сега!“ Това го изненада — никога преди не го беше правила, но то подейства веднага. Със следващото движение набираната енергия се освободи и у двамата и експлодира в облекчение и удоволствие. И двамата се отпуснаха и легнаха неподвижни.

Макар и да стана бързо, беше толкова силно, че тя не успя веднага да се успокои от вълнуващата възбуда. Когато Джондалар усети, че й тежи, и се претърколи встрани, тя усети необяснимо чувство на загуба, искаше й се дълго да останат в това сливане. Чувстваше как двамата са продължение един на друг и още по-пълно осъзна колко много се беше страхувала за него, колко й беше липсвал. Трогателната горчивина като че искаше да изтече от очите й. Джондалар видя сълзата, която се изтърколи от ъгълчето на окото й, и доближи лице до нейното. Погледна я и прошепна:

— Какво има, Айла?

— Просто съм щастлива, че си тук — каза тя и още една сълза се търкулна по бузата й.

Джондалар попи солената капка с пръст и я поднесе до устните си.

— Тогава защо плачеш?

Тя тръсна глава, без да може да проговори. Той се усмихна — знаеше, че и тя като него е доволна и щастлива. Надвеси се над нея, целуна очите й, бузите, красивата усмихната уста.

— И аз те обичам — пошепна в ухото й.

Желанието му пропълзя отново и му се искаше да могат да започнат отначало. Но сега не беше времето. Епадоа със сигурност вървеше по следите им и рано или късно щеше да ги намери.

— Ей там има едно поточе — пошепна Айла. — Трябва да се измия, а тъкмо ще налея и вода.

— Ще дойда с теб — каза той, отчасти понеже искаше да е до нея, а и защото смяташе, че е по-безопасно.

Взеха дрехите си и ботушите, после меховете за вода и тръгнаха към доста широкото поточе, покрито с ледена кора. Той потрепери от първия досег със студената вода — миеше се само защото и тя го правеше. Щеше да му е много по-приятно да се намъкне в топлите дрехи, но тя се миеше винаги когато беше възможно — дори и с най-студена вода. Знаеше, че така я е възпитала нейната мащеха от Бивака; но все пак сега с изтръпнали от студа устни Айла призоваваше Майката на езика Мамутои.

Напълниха меховете и си тръгнаха. На връщане Айла се сети за случилото се с Атароа и попита:

— Защо не го направи с Атароа? Така ти накърни гордостта й пред нейния народ.

— Аз също имам гордост. Никой не може да ме накара насила да споделя Дара на Майката. Пък и нищо нямаше да се промени — сигурен съм, че тя през цялото време е търсила начин да ме закачи за мишена. А пък сега… мисля, че трябва ти да си много внимателна. „Нелюбезна и негостоприемна“ — той се засмя, после стана много сериозен. — Тя те мрази! Ще ни убие и двамата, ако има тази възможност.