Джийн М. Оел
Айла през равнината (38)

37

Хората от Пещерата на Свещените топли извори очакваха с голям ентусиазъм Празненството в чест на Майката. Айла и Джондалар бяха пристигнали в късна зима, когато животът става изключително еднообразен и отегчителен и бяха предизвикали достатъчно вълнение, за да поддържат дълго възбудата у обитателите на Пещерата, а любопитството им щеше да бъде подхранвано в продължение на много години от неизбежните разкази. От самия момент, в който пристигнаха, яхнали конете си, следвани от Вълка, който обича деца, всички бяха изпълнени с предположения. Двамата разказваха увлекателни случки от пътешествията си, споделяха интересни нови идеи и демонстрираха поразителни приспособления като копиехвъргачите и изтегляните на конци.

Сега всички говореха за нещо магическо, което жената щеше да им покаже по време на празненството, нещо, което е свързано с огън като техните горящи камъни. Лозадуна беше споменал нещо в този смисъл по време на вечерята им. Гостите бяха обещали също така да демонстрират копиехвъргача на поляната пред пещерата, така че всички да видят възможностите му, а Айла щеше да покаже какво може да се направи с прашка. Но дори обещаните демонстрации не бяха възбудили любопитството им колкото тайната, отнасяща се до огъня.

Айла откри, че да бъдеш непрекъснато център на вниманието, е не по-малко уморително от постоянното пътуване. Хората я засипваха цяла вечер с въпроси и искаха мнението и виждането й за неща, за които тя си нямаше понятие. До залез-слънце вече бе изморена и нямаше желание да приказва. Скоро след настъпването на мрака напусна събралите се около огъня в средата на пещерата и отиде да си легне. Вълчо тръгна с нея, а Джондалар малко след това, оставяйки Пещерата да гъмжи от разговори и предположения в отсъствието им.

В мястото за спане, отредено им в церемониалното и спално помещение на Лозадуна, те се приготвиха набързо за следващия ден и след това пропълзяха в кожените завивки. Джондалар я докосна, правейки началното предложение, което Айла приемаше като „сигнал“, но тя беше нервна, а и той искаше да запази силите си. Човек никога не знае какво може да очаква от Празненството на Майката и Лозадуна им бе намекнал, че няма да е лошо, ако се въздържат и изчакат да свърши специалния ритуал, който са замислили в чест на Майката.

Беше говорил с Този, който служи на майката за загрижеността си по повод способността да даде деца на огнището си и дали Майката ще намери духа му приемлив за нов живот. Бяха решили да извършат индивидуален ритуал преди празненството, за да поискат помощта на Майката.

Айла не можа да заспи дълго след като чу дълбокото дишане на заспалия мъж, уморена, но неможеща самата тя да потъне в сън. Непрекъснато се обръщаше, опитвайки се да не събуди Джондалар. Сънят не идваше и мислите й се носеха в странни посоки, докато се мяташе между живи образи и колебливи сънища.

Поляната беше потънала в свежата зеленина на тучната пролетна растителност, оживена в различни нюанси от разцъфналите цветя. В далечината стръмната скална стена с цвят на слонова кост, надупчена от пещери и нашарена от черни нишки, проточващи се нагоре и около обширна скална канара, блестеше на светлината, хвърляна от високото, чисто небе. Отразената слънчева светлина искреше в реката, течаща в основата й, на места съвсем до нея, след това завиваше встрани, но общо взето, следваше очертанията на стената.

На средата на полето, простиращо се в равното, надалеч от реката, стоеше и я наблюдаваше мъж, мъж от Клана. След това той се обърна и тръгна към скалата, подпирайки се на тояга и влачейки крака си, но въпреки това вървеше бързо. Не каза нищо и не направи никакъв знак, но тя знаеше, че той иска да го последва. Тя побърза да го настигне и когато застанаха един пред друг, той я погледна с единственото си здраво око. То беше тъмнокафяво, сълзливо, пълно със състрадание и мощ. Позна наметалото от меча кожа, което покриваше пънчето от ръката, отрязана още когато е бил момче. Баба му, призната лечителка, отрязала безполезния, парализиран крайник, гангренясал след осакатяването му от пещерна мечка. Креб беше загубил окото си по време на същата среща.

Наближиха каменната стена и тя забеляза някакво странно образувание близо до върха на надвисналата канара. Продълговат, малко плосък, огромен каменен блок във формата на колона, по-тъмен на цвят от меката основа на варовика, която го поддържаше, се беше наклонил от върха, като че ли замръзнал точно когато е започнал да се смъква надолу. Каменният блок не само даваше чувството, че всеки момент ще падне, което я караше да се страхува, но и разбра, че в него има нещо важно; нещо, което тя трябваше да си спомни; нещо, което беше направила или би трябвало да направи, или да не направи.

Затвори очи, опитвайки се да си припомни. Видя тъмнина — дълбока, кадифена, тъмнина, така напълно лишена от светлина, каквато би могла да бъде единствено в дълбока планинска пещера. В далечината се появи мъничко петънце светлина и тя тръгна към нея, опипвайки пътя си по тесния коридор. Когато наближи, видя Креб и други мог-ъри и внезапно изпита силен страх. Не искаше този спомен и бързо отвори очи.

Намери се на брега на малката рекичка, която се виеше покрай основата на стената. Погледна през водата и видя Креб да се влачи по пътеката към падащото скално образувание. Беше изостанала след него и не знаеше как да прекоси реката и да го настигне.

— Креб, съжалявам. Не исках да те последвам в пещерата — извика след него.

Той се обърна и нетърпеливо я повика с ръка.

— Побързай! — направи й знак да прекоси реката, която беше станала по-широка и дълбока и се беше напълнила с лед.

Ледът се увеличаваше, отдалечавайки го от нея.

— Почакай! Креб, не ме изоставяй тук! — изпищя тя.

 

 

Отвори очи и усети чувство на празнота и непонятен, силен страх. Видя стените на жилищното помещение, покрити с кожи, червеникавия отблясък от огнището и неясния силует на мъжа до нея. Протегна ръка и се хвана за него.

— Трябва да побързаме, Джондалар! Трябва незабавно да напуснем това място.

— Ще го напуснем — обеща той. — Веднага след като стане възможно. Но утре е Празненството на Майката, а и трябва да решим дали е необходимо да пресичаме леда.

— Лед! Трябва да пресечем река от лед!

— Да, зная — хвана ръката й и се опита да я успокои. — Но трябва да измислим как да я пресечем с конете и Вълчо. Ще ни е необходима храна и начин за намиране вода за всички ни. Ледът там е дълбоко замръзнал.

— Креб каза да побързаме. Трябва да тръгваме.

— Веднага след като стане възможно, Айла, Обещавам ти, веднага след като стане възможно — каза той. Тревогата й се предаде и на него. Те наистина трябваше да тръгват и незабавно да пресекат глетчера, но не можеха да го направят преди Празненството на Майката.

 

 

Въпреки че не успяваше да затопли много мразовития въздух, късното следобедно слънце струеше през клоните на дърветата, които прекършваха искрящите лъчи, но не спираха ослепителната светлина от запад. На изток покритите с лед планински върхове, отразяващи блясъка на кълбото, което бавно потъваше в страховити облаци, обагрени в бледорозова жарава, излъчвана сякаш от леда. Светлината скоро щеше да изчезне, но Джондалар и Айла продължаваха да стоят на поляната пред пещерата и той наблюдаваше в очакване заедно с всички останали.

Айла пое дълбоко дъх, задържа го и се прицели внимателно. Прехвърли двата камъка в ръката си, постави единия в гнездото на прашката, завъртя я около себе си и хвърли, отпускайки единия й край. След това започвайки от другия край, който продължаваше да държи, прекара прашката през ръката си, за да хване свободния, пусна втория камък в чашката, завъртя и хвърли отново. Двата камъка полетяха един след друг по-бързо, отколкото някой от зрителите би могъл да си представи.

— Ооо! Гледайте! — извикаха хората, които стояха до входа на пещерата по време на демонстрацията на копиехвъргача и мятането на камъни, и едновременно изпуснаха дъх, който дотогава бяха задържали, изразявайки изненадата и възхищението си.

— Тя пръсна и двете снежни топки чак в другия край на поляната.

— Мислех, че е добра с копиехвъргача, но тя била още по-добра с тази прашка.

— Тя каза, че са необходими дълги упражнения, за да се научиш да хвърляш точно копията, а колко ли упражнения ще са необходими, за да започнеш да хвърляш камъни по този начин? — удиви се Лароги. — Мисля, че ще е по-лесно да се науча да използвам копиехвъргача.

Демонстрацията приключи и с настъпването на нощта Ладуни излезе пред хората и обяви, че подготовката за празненството е почти привършила.

— Ще се сервира при централното огнище, но първо, Лозадуна ще посвети Празненството на Майката при Церемониалното Огнище и Айла ще направи още една демонстрация. Това, което ще ви покаже, е забележително.

Хората възбудено се отправиха от входа навътре в пещерата и Айла забеляза, че Мадения приказва с няколко приятели, и остана доволна от това, че я вижда да се смее. Мнозина бяха изразили радостта си, че я виждат отново заета с дейностите на групата, въпреки че все още продължаваше да бъде боязлива и затворена в себе си. Младата жена си помисли колко е различно, когато усетиш вниманието на хората към себе си. За разлика от нейния случай, когато всички смятаха, че Брод има право да я насилва винаги когато пожелае, и я намираха за странна в съпротивата и омразата й към него, Мадения имаше подкрепата на хората. Бяха ядни на насилниците й, разбираха какво изпитание е било за нея, и желаеха да поправят злото, което й бе причинено.

Изчаквайки всички да се настанят в закритото пространство на Церемониалното Огнище, Този, който служи на Майката излезе от сянката и застана зад осветено огнище, обградено с еднакви кръгли камъни. Взе малка тояжка с натопен в смола край, задържа я в огъня, докато се запали, обърна се и се приближи до каменната стена на пещерата.

Тялото му пречеше и Айла не можеше да види какво прави, но когато го озари светлина, разбра, че е запалил нещо, вероятно лампа. Той направи няколко движения и започна да напява познат припев — същите имена на Майката, които бе възпял по време на пречистването на Мадения. Сега отново призоваваше духа й.

Когато се отдръпна и се обърна с лице към събралите се, Айла видя, че светлината се излъчва от каменна лампа, която бе запалил в ниша на стената в пещерата. Огънят хвърляше танцуващи сенки, по-големи от естествените, на малък дунай и осветяваше изящно издяланата фигура на жена с едри гърди и закръглен корем, не бременна, но щедро надарена с резерви от натрупани тлъстини.

— Велика Майко Земя, Единствен праотец и създател на всичко живо, твоите деца дойдоха, за да ти изкажат признателността си, да благодарят за всички твои Дарове, големи и малки и да те удостоят с почитта си — напяваше Лозадуна и към него се присъединиха всички от Пещерата.

— Дойдохме да ти отдадем почитта си за скалите и камъните, за костите в земята, които дават от духа си, за да нахранят почвата. Дойдохме да ти отдадем почитта си за земята, която дава духа си, за да нахрани растенията. Дойдохме да ти отдадем почитта си за растенията, които растат и дават духа си, за да нахранят животните. Дойдохме да ти отдадем почитта си за животните, които дават своя дух, за да нахранят месоядните. Ние дойдохме да ти отдадем почитта си за всички тях, които дават духа си, за да нахранят, облекат и защитят Твоите деца.

Всички знаеха думите. Дори и Джондалар, забеляза Айла, се беше включил, въпреки че изговаряше думите на зеландонийски. Скоро и тя започна да повтаря „почитта си“ и въпреки че не разбираше останалата част, съзнаваше, че е много важна, и когато я чу, вече знаеше, че никога няма да забрави тези думи.

— Ние дойдохме да ти отдадем почитта си за големия ти пламтящ син, който осветява деня и добрата ти, блестяща другарка, която пази нощта. Ние дойдохме да ти отдадем почитта си за животодаряващите води, които пълнят реките и моретата и валят от небето. Ние дойдохме да ти отдадем почитта си за твоя Дар на живота и затова че си ощастливила жените да дават живот, както и ти. Ние дойдохме да ти отдадем почитта си за мъжете, чийто дух ти вземаш, за да помогнеш на жените да го пресътворят. Ние дойдохме да ти отдадем почитта си за твоя Дар на Удоволствията, който мъже и жени получават един от друг и който отваря жената, за да роди. Велика Майко Земя, твоите чеда се събраха тази нощ, за да ти отдадат почитта си.

След края на този общ призив пещерата потъна в абсолютна тишина. Проплака бебе и това им се стори напълно на място.

Лозадуна отстъпи и като че ли изчезна сред сенките. Тогава се изправи Соландия, вдигна една кошница, оставена близо до Церемониалното Огнище, и от нея изсипа пепел и пръст върху пламъците в кръглото огнище, угасявайки ги и потапяйки всичко наоколо в тъмнина. Дочуха се няколко изненадани „Оооо“ и „Аааа“ и хората се придвижиха напред в очакване. Единствената светлина идваше от малката лампа с мазнина, която гореше в нишата и увеличаваше танцуващите сенки от фигурата на Майката, докато на хората започна да им се струва, че са изпълнили цялото пространство. Въпреки че огънят никога преди не беше угасяван по този начин, ефектът не се беше загубил за Лозадуна.

Гостите и хората, които живееха при Церемониалното Огнище, се бяха упражнявали преди това и сега всеки знаеше какво да направи. Когато всички утихнаха, Айла влезе в затъмненото място и се насочи към друго огнище. Беше решено, че възможностите на кремъка ще бъдат изтъкнати по най-добър начин и с най-драматичен ефект, ако тя запали нов огън в студеното огнище след угасването на Церемониалния огън. До второто огнище бяха поставили бързо възпламеняваща се прахан от сушен мъх, подпалки и няколко по-големи дървени цепеници за горене. След това трябваше да се добавят кафяви въглища, за да поддържат огъня.

Докато се упражняваха, бяха открили, че вятърът помага да се разгорят искрите, особено течението, което се втурваше при отваряне на вратата от кожи на Церемониалното пространство, и Джондалар бе застанал до нея. Айла коленичи, държейки железния пирит в една ръка и парче кремък в другата, удари ги едно в друго и изскочилата искра можа ясно да се види в тъмнината. Тя ги удари още веднъж, държейки ги под малко по-друг ъгъл, така че искрата да падне върху праханта.

Това беше сигналът за Джондалар, който отвори входната врата. Студеният ветрец нахлу вътре и жената, коленичила близо до искрата, тлееща в изсушения мъх, започна леко да духа. Внезапно изскочи пламък и обгърна праханта, изтръгвайки възгласи на изненада и възбуда. След това бяха добавени подпалки. Пламъкът в затъмненото място грееше с червеникав блясък, осветявайки лицата на всички и им изглеждаше по-голям, отколкото беше в действителност.

Хората започнаха да приказват бързо и възбудено, изпълнени с учудване, и това намали напрежението, което Айла беше предизвикала, държейки ги в неизвестност. Огънят изведнъж лумна и тя долови някои от разговорите.

— Как го направи?

— Как може някой да запали огън толкова бързо?

От първия огън в Церемониалното Огнище беше подпален втори и тогава Този, който служи на Майката се изправи между пламъците на двата и заговори:

— Повечето хора, които не са виждали, не вярват, че камъните горят, освен ако не им покажем, но горящите камъни са Дарът на Великата майка земя за лозадунаите. Нашите гости също са получили дар — огниво — камък, който дава искра, когато бъде ударен с парче кремък. Двамата пожелаха да ни дадат парче от огнивото не само да го ползваме, а и да се научим да го разпознаваме, когато го видим. В замяна те искат достатъчно храна и други провизии, които да им позволят да прекосят глетчера.

— Вече съм го обещал — заяви Ладуни. — Джондалар има право на „искане за в бъдеще“ от мен и това е, което той пожела — не че искането е голямо. Ние винаги бихме им дали храна и провизии.

Възгласи на съгласие избухнаха сред събралите се при тези думи.

Младият мъж знаеше, че лозадунаите биха им дали храна, както Айла и той биха дали кремък на Пещерата, но не искаше да ги кара да започнат по-късно да съжаляват, че са дали провизии, които не биха им стигнали, ако пролетта закъснее. Искаше да им даде чувството, че са направили добра сделка, а и още нещо и се изправи.

— Ние дадохме кремък на Лозадуна, за да бъде използван от всички — каза той, — но в искането ми има повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Ние искаме храна не само за себе си. Не пътуваме сами. Придружават ни два коня и вълк и ние се нуждаем от помощ, за да ги преведем през леда. Ще ни трябва храна за нас, за тях и което е по-важно, ще ни трябва вода. Ако бяхме само двамата, щяхме да носим една торба със сняг или лед до тялото под туниките си, за да се стопи достатъчно вода за нас и може би за Вълчо, но конете пият много. По този начин няма да можем да топим достатъчно, за да стигне и за тях. Ще ви кажа истината — трябва да намерим начин да носим или да топим достатъчно вода, с която да можем да прекосим глетчера.

Пещерата се изпълни с хор от гласове, които даваха предложения и идеи, но Ладуни ги накара да замълчат.

— Нека да помислим и да се съберем утре с предложения. Тази нощ е Празненството.

Джондалар и Айла бяха внесли вече възхитителна възбуда и загадъчност, оживяващи монотонните зимни месеци на Пещерата и предоставящи им материал за истории, които да си разказват на Летните срещи. Ето че имаха кремък за подарък и като извънредно възнаграждение — предизвикателството да разрешат уникален проблем, интересна практическа и умствена загадка. На пътешествениците охотно щеше да бъде предоставена помощ от все сърце.

Мадения беше дошла на Церемониалното огнище, за да види демонстрацията на кремъка, и Джондалар не можеше да не забележи, че не откъсва очи от него. Беше й се усмихнал няколко пъти, при което тя се бе изчервила и обърнала глава встрани. Той се приближи до нея, когато събралите се започнаха да се разотиват и напускат Церемониалното огнище.

— Здравей, Мадения. Какво мислиш за кремъка?

Усети притеглянето, което винаги изпитваше към свенливите млади жени преди Първия им обред и които не знаеха какво да очакват и малко се бояха, особено тези, които той беше призован да запознае с Дара на удоволствията. Винаги се бе радвал да им покаже Нейния дар по време на Първия им обред и се отнасяше с особено разбиране, което беше причина да бъде призоваван така често. Нейният страх беше лесноразбираем — това не беше неопределеният страх на повечето млади жени и за него щеше да бъде даже още по-голямо предизвикателство да я накара да опознае насладата, а не болката.

Джондалар я погледна с учудващо сините си очи и му се прииска да можеха да останат достатъчно дълго, за да вземат участие в летните ритуали на лозадунаите. Желаеше искрено да й помогне да превъзмогне страховете си и беше истински привлечен, което извади на показ цялата сила на чара му и чисто мъжкото обаяние. Тогава красивият и чувствен мъж в него й се усмихна и я остави почти без дъх.

Никога преди Мадения не беше изпитвала подобно чувство. Цялото й същество се стопли и тя трябваше да се бори с трудно преодолимото желание да го докосне и да го накара да я докосне, но младата жена нямаше понятие какво да прави с такива чувства. Опита се да се усмихне, след това в смущението си отвори широко очи и се задъха от смелостта си. Обърна се и почти изтича до жилищното си място. Майка й я видя да напуска и тръгна след нея. Джондалар и преди беше виждал реакцията на Мадения. Не беше необичайно за една стеснителна млада жена да му отвърне по този начин и това я правеше само още по-желана.

— Какво направи на това бедно дете, Джондалар?

Той погледна жената, която го бе заговорила, и й се усмихна.

— Защо ли питам? Спомням си, че едно време този поглед едва не подчини и мен. Но брат ти също имаше своя чар.

— И те остави ощастливена — каза Джондалар. — Изглеждаш добре, Филония. Щастлива.

— Да. Тонолан действително остави частица от духа си при мен и аз съм щастлива. Ти също изглеждаш щастлив. Къде срещна Айла?

— Това е дълга история, но тя спаси живота ми. За Тонолан беше твърде късно.

— Чух, че го е убил пещерен лъв. Съжалявам.

Той кимна с глава и затвори очи от болката, която изпита при спомена за случилото се.

— Майко? — повика я някакво момиче. Беше Тонолия, хванала за ръка най-възрастната дъщеря на Соландия. — Мога ли да се нахраня при огнището на Салия и да си поиграя с вълка? Знаеш ли, той обича деца.

Жената уплашено погледна Джондалар.

— Вълчо няма да я нарани. Той наистина обича деца. Попитай Соландия. Той забавлява бебето й — успокои я той. — Вълчо е отраснал с деца. Айла го е обучила и ти си права в това отношение. Тя е забележителна жена, особено в отношението си към животните.

— Мисля, че всичко е наред, Тонолия. Не смятам, че този мъж може да допусне да направиш нещо, което ще ти причини болка. Той е брат на мъжа, чието име носиш.

В пещерата избухна спор. Те погледнаха да разберат какво се е случило, а двете момичета бързо се отдалечиха.

— Кога някой да се заеме с този…, този Чароли? Колко дълго трябва една майка да чака? — оплакваше се Вердения на Ладуни. — Може би трябва да свикаме Съвет на Майките, ако мъжете не могат да направят нещо. Аз съм сигурна, че Съветът ще разбере чувствата в майчинското сърце и незабавно ще издаде присъда.

Лозадуна се беше присъединил към Ладуни, за да му окаже подкрепата си. Свикването на Съвет на Майките обикновено беше последната мярка, към която прибягваха. Това можеше да има сериозни последствия и се правеше само когато не можеше да се намери друг път за разрешаване на някой проблем.

— Да не прибързваме, Вердения. Човекът, когото изпратихме при Томаси, би трябвало да се върне всеки момент. Ти, разбира се, можеш да изчакаш още малко. А и Мадения е значително по-добре. Не мислиш ли?

— Не съм толкова сигурна. Тя се скри в огнището ни и не иска да ми каже какво не е наред. Казва, че няма нищо и да не се тревожа, но как да престана? — попита майката.

— Мога да й кажа какво не е наред — прошепна Филония, — но не съм сигурна, че тя ще разбере. Все пак е права. Нещо трябва да се направи с Чароли. Всички Пещери говорят за него.

— Какво може да се направи? — попита Айла, приближавайки се към тях.

— Не зная — отговори жената и се усмихна приветливо. Гостенката беше дошла да види бебето й и очевидно изпитваше удоволствие да го държи. — Но мисля, че планът на Ладуни е добър. Той смята, че всички пещери трябва да се обединят, за да открият и върнат младежите. Иска да види членовете на бандата, разделени един от друг и далеч от влиянието на Чароли.

— Идеята наистина изглежда добра — съгласи се Джондалар.

— Проблемът е в Пещерата на Чароли и дали Томаси, който е роднина на майка му, ще се съгласи — заяви Филония. — Ще разберем, когато се върне пратеникът, но разбирам как се чувства Вердения. Ако нещо подобно се случи някога на Тонолия… — поклати тя глава, без да може да продължи.

— Мисля, че почти всички разбират как се чувстват Мадения и майка й — каза Джондалар. — Повечето хора са свестни, но само един лош може да донесе много неприятности на всички около себе си.

Айла си спомни за Атароа и помисли същото.

— Някой идва! Някой идва! — Лароги и няколко от приятелите му се втурнаха в пещерата, крещейки новината, и младата жена се зачуди какво са нравили навън в студа и тъмнината. Миг след това бяха последвани от мъж на средна възраст.

— Рендоли! Не можеше да дойдеш в по-подходящо време — извика Ладуни с очевидно облекчение. — Ела, дай ми багажа си и вземи нещо топло да изпиеш. Върна се съвсем навреме за Празненството на Майката.

— Това е пратеникът, който Ладуни изпрати на Томаси — обясни Филония, изненадана, че го вижда.

— Е, какво каза той? — поиска да узнае Вердения.

— Вердения — сгълча я Лозадуна, — остави човека да си почине и да си поеме дъх. Току-що пристига.

— Няма нищо — каза Рендоли, свали багажа от раменете си и пое чаша горещ чай от Соландия. — Бандата на Чароли нападна Пещерата в близост до пустошта, в която се крият. Откраднали храна и оръжия и пребили една жена, опитала се да ги спре. Наранена е зле и може да не се оправи. Всички Пещери са се разгневили. Когато чуха за Мадения, това беше последната капка, която преля чашата. Въпреки кръвното си родство с майката на Чароли Томаси е готов да помогне на другите Пещери да тръгнат след бандитите и да ги накажат. Той свика на събрание колкото можа Пещери и това ме забави. Останах да го изчакам. Повечето близки Пещери изпратиха по няколко човека. Аз трябваше да взема решения от името на нашата.

— Сигурен съм, че са били правилни — прекъсна го Ладуни. — Доволен съм, че си бил там. Какво мислят те за моето предложение?

— Вече го приеха, Ладуни. Всяка Пещера ще изпрати следотърсачи, за да ги открият, и някои от тях вече тръгнаха. След като намерят бандата на Чароли, по-голямата част от ловците на всяка Пещера ще тръгнат след тях и ще ги доведат обратно. Никой не иска да ги търпи повече. Томаси ги иска преди Лятната среща — обърна се мъжът и погледна Вердения. — Искат ти да си там, за да предявиш своите обвинение и искане.

Тя се поуспокои, но продължаваше да бъде нещастна от нежеланието на Мадения да участва в церемонията, която щеше официално да я направи жена, способна, с малко късмет, да ражда деца — евентуалните й внуци.

— С радост ще предявя обвинението й и искането си — отговори — и ако тя не се съгласи на Първия обред, можете да сте сигурни, че няма да го забравя.

— Надявам се, че до следващото лято ще промени решението си. Забелязвам напредък след пречистващия ритуал. Започна да излиза и да общува с хората. Мисля, че за това помогна Айла — каза Лозадуна.

Когато Рендоли се прибра в жилищното си пространство, Лозадуна се обърна към Джондалар и му кимна. Високият мъж се извини и последва Лозадуна в Церемониалното огнище. Айла понечи да ги последва, но усети, че искат да останат сами.

— Чудя се какво ще правят — каза тя.

— Предполагам, че е някакъв личен ритуал — отвърна Филония, с което само засили любопитството й.

— Донесе ли нещо, което си направил сам? — попита Лозадуна.

— Изработих острие. Нямах време да му поставя дръжка, но е най-острото, което можах да направя. — Джондалар извади изпод туниката си малък, увит в кожа пакет. Разгърна го и отвътре се показа каменно острие с ръб, остър като бръснач. Единият край беше обработен във връх. Другият беше заострен, така че да бъде поставен в дръжка от нож.

Лозадуна го разгледа внимателно.

— Това е чудесна изработка — заяви той. — Сигурен съм, че ще свърши работа.

Младият мъж въздъхна с облекчение, макар и да не бе осъзнал колко е загрижен.

— А нещо от нейните вещи?

— Това беше по-трудно. Пътуваме само с най-необходимото и тя помни къде се намира всяка нейна вещ. Има няколко опаковани неща, подарък най-вече от разни хора, и аз не исках да ги пипам. След това си спомних, че беше казал, че няма значение колко е малко, след като е лично — отвърна Джондалар, извади мъничък предмет, също обвит в кожа, и продължи. — Тя носи амулет — малка, украсена кесийка, съдържаща предмети от детството й. Той е много важен за нея и тя го сваля само когато плува или се къпе. Остави го, когато тръгна за свещените горещи извори, и аз отрязах едно от мънистата, които го украсяват.

Лозадуна се усмихна.

— Добре! Това е идеално! И много умно. Виждал съм този амулет и той е съвсем личен за нея. Опаковай ги отново заедно и ми дай пакета.

Джондалар направи каквото му беше наредено, но мъжът забеляза въпросителния му поглед, когато го пое от него.

— Не мога да ти кажа къде ще го оставя, но Тя ще знае. Хайде, има неща, които трябва да ти обясня и да ти задам няколко въпроса.

Джондалар кимна с глава.

— Ще се опитам да ти отговоря.

— Искаш детето да се роди на твоето огнище, на жената Айла, вярно ли е?

— Да.

— Разбираш ли, че детето, родено на твоето огнище, може да не бъде от твоя дух?

— Да.

— Какво мислиш за това? Има ли за теб значение чий дух е използван?

— Бих искал да е моя, но… духът ми може и да не е подходящ. Може да не е достатъчно силен или Майката да не може да го използва, или да не иска да го използва. И без това никой и никога не е сигурен чий е духът, но ако се роди дете на Айла и на моето огнище, това ще ми е достатъчно. Мисля, че самият аз бих се почувствал като майка — отговори той убедено.

Лозадуна кимна с глава.

— Добре. Нощес ще честваме Майката и това е много благоприятен случай. Знаеш, че жените, които я почитат най-много, са най-често ощастливяваните. Айла е красива жена и няма да й бъде трудно да намери мъж или мъже, с които да сподели Удоволствието.

Когато Този, който служи на Майката видя намръщеното лице на високия мъж, разбра, че Джондалар е от тези, на които е трудно да видят, че жената, която са избрали, избира някой друг дори и само за церемонията.

— Ти трябва да я насърчиш, Джондалар. Това ще поласкае Майката и за нея е най-важно, ако ти си искрен в желанието си Айла да роди дете на огнището ти. Виждал съм го да става и преди. Много жени забременяват почти веднага. Майката може да остане толкова доволна от теб, че даже да използва твоя дух, особено ако ти също я почетеш достатъчно.

Джондалар затвори очи и кимна с глава, но Лозадуна видя как стисна зъби и заскърца с тях. Нямаше да му бъде лесно.

— Тя никога не е участвала в Празненство в чест на Майката. А ако тя… не поиска никой друг? Трябва ли да й откажа?

— Трябва да я насърчиш да сподели с други, но изборът, разбира се, е неин. Никога не трябва да отказваш на никоя жена, ако можеш да постъпиш така на Нейното празненство, най-малко на тази, която си избрал за своя съпруга. Аз не бих се притеснявал от това, Джондалар. Повечето жени го разбират и не им е трудно да се наслаждават на Празненството на Майката — обясни Лозадуна. — Но е странно, че Айла не е била научена да разбира Майката. Не знаех, че има хора, които да не са й признателни.

— Хората, които са я отгледали, бяха… в много отношения необикновени.

— Сигурен съм, че е така, а сега да отидем и помолим Майката.

„Да помолим Майката! Да помолим Майката!“ Думите кънтяха в ушите на младия мъж, докато двамата се приближаваха към церемониалното място. Внезапно той си припомни, че някога му бяха казвали, че е облагодетелстван от Майката, така облагодетелстван, че никоя жена не би му отказала, дори и самата Дони, така облагодетелстван, че даже и да помоли Майката за нещо, Тя ще възнагради молбата му. Беше предупреждаван също да бъде предпазлив с тази благосклонност; щеше да получи това, за което моли. В този момент той пламенно се надяваше да е истина.

Спряха пред нишата, където лампата продължаваше да гори.

— Вземи фигурката и я подръж в ръцете си — нареди Този, който служи на Майката.

Джондалар посегна в нишата и внимателно хвана фигурката на Майката. Беше най-красивата скулптурка, която някога беше виждал. Тялото й беше идеално оформено. Фигурката в ръцете му създаваше впечатлението, че скулпторът я е ваял по жив модел на добре сложена жена в естествен ръст. Беше виждал голи жени при съжителството в ограничените по пространство жилища достатъчно често, за да знае как изглеждат. Ръцете, почиващи върху пълните гърди на фигурката, бяха само загатнати, но дори и така, пръстите се очертаваха ясно, както и гривните на китките й. Двата крака бяха събрани един до друг и представляваха нещо като колона, забита в земята.

Главата предизвикваше най-голяма изненада. Повечето от фигурките, които беше виждал, имаха само топка вместо глава, понякога и лице очертано от косите, но никога форми. Тази имаше внимателно изработена прическа от редици плътно прилепнали къдрици, които обгръщаха главата и лицето. Друга разлика между тила и лицето, освен във формата нямаше.

Разгледа я съвсем отблизо и с изненада установи, че е изваяна от варовик. Слоновата кост, костите от други животни и дървото бяха значително по-лесни за работа с тях, но фигурката беше така красива и изработена в подробности, та трудно можеше да се повярва, че някой я е изработил от камък. Много кремъчни сечива са били изтънени, докато се направи това, помисли той.

Неочаквано осъзна, че Този, който служи на Майката беше започнал да пее. Беше така погълнат в изучаване на статуйката, че отначало не го беше забелязал. Беше научил лозадунайски достатъчно добре, за да долови някои от имената на Майката и да разбере, че Лозадуна е започнал ритуала. Почака малко, надявайки се, че оценяването на материалните естетични качества на резбарското майсторство няма да го отклони от по-дълбоката духовна същност на церемонията. Въпреки че скулптурката символизираше Майката и както се смяташе, беше място за отдих на една от многобройните й духовни форми, той знаеше, че не е Великата майка земя.

— Сега помисли добре и със свои собствени думи, излезли направо от сърцето ти, помоли Майката за това, което искаш — каза Лозадуна. Фигурката на Майката, която държиш, ще ти помогне да съсредоточиш всичките си мисли и чувства върху молбата. Не се колебай да изречеш всичко, за което се сетиш. Помни, всичко, което ще поискаш, ще бъде благословено от Майката на всички.

Джондалар затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— О, Дони, Велика Майко Земя — започна той, — имало е случаи в живота ми, когато съм мислил… някои неща, които вероятно не са ти били приятни. Не съм искал да те сърдя, но… понякога се случва. Беше време, когато мислех, че никога няма да открия жена, която истински да обичам, и се питах дали не е, защото си сърдита заради… тези неща.

„Нещо много лошо трябва да се е случило в живота на този мъж. Той е толкова добър и изглежда така уверен, че трудно може да се повярва, че е минал през толкова много страдания и грижи“ — помисли Лозадуна.

— После, след като преминах отвъд края на реката ти и загубих… своя брат, който обичах повече от всичко, ти доведе Айла в живота ми и накрая узнах какво означава да се влюбиш. Благодарен съм ти за Айла. Дори ако в живота ми нямаше никой друг: нито семейство, нито приятели, пак щях да съм доволен, докато тя е в него. Но с твое позволение, Велика Майко, аз бих искал… бих те помолил за… още едно нещо. Бих те помолил за… дете. Дете, родено от Айла, принадлежащо на огнището ми и ако е възможно, родено от моя дух или от моята същност, както вярва Айла. Ако не е възможно, ако духът ми не е… достатъчен, то нека тя има бебето, което иска, и нека то принадлежи на моето огнище, така че дълбоко в душата ми да бъде мое.

Джондалар започна да връща фигурката обратно, но спря и я задържа в ръце.

— Още нещо. Ако Айла някога забременее с дете от моя дух, аз бих искал да зная, че това е дете на моя дух.

„Интересна молба — помисли Лозадуна. — Повечето мъже вероятно биха искали да го знаят, но това не е от много голямо значение. Чудя се защо е толкова важно за него? И какво иска да каже с „дете на неговата същност“, както вярва Айла? Бих искал да я попитам, но това е личен ритуал. Не мога да й предам какво е говорил тук. Може би някога ще го обсъдим от философска гледна точка.“

Айла видя двамата да излизат от Церемониалното огнище. Беше сигурна, че са постигнали целта си, но по-ниският мъж имаше озадачен израз на лицето си и раменете му бяха застинали неподвижно, а високият бе замръзнал и изглеждаше нещастен, но решителен. Странната им потиснатост усили любопитството й към това, което се бе случило вътре.

— Надявам се тя да промени мнението си — дочу Лозадуна да казва, когато я наближиха. — Мисля, че най-добрият начин да преодолее ужасното си преживяване, е да премине през Първите си ритуали. Въпреки всичко ще трябва много да внимаваме кого ще й изберем. Бих искал да останеш, Джондалар. Струва ми се, че тя проявява интерес към теб. Според мен е хубаво, че започва да изпитва топли чувства към някой мъж.

— Бих искал да помогна, но не можем да останем. Трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро, утре или вдругиден.

— Прав си, разбира се. Времето може се промени всеки момент. Трябва да бъдеш внимателен, ако забележиш, че някой от вас става раздразнителен — каза Лозадуна.

— Малайзиецът — отвърна Джондалар.

— Какво е „малайзиец“? — попита Айла.

— Идва с фьона, стопяващия снеговете пролетен вятър — обясни Лозадуна. — Вятърът идва от югозапад, топъл и сух и достатъчно силен, за да изкорени дървета. Топи снега така бързо, че високи преспи изчезват за един ден, и ако ви връхлети, когато сте на глетчера, може да не успеете да го пресечете. Ледът ще се топи под краката ви, ще потъвате в пукнатини или пътят ви ще бъде пресичан от реки. Налита така бързо, че дори сатанинските сили, които обичат студа, не успяват да се отдръпнат от пътя му. Отскубва ги, измита ги от скритите им места и ги тика пред себе си. Ето защо сатанинските сили яздят челните ветрове на стопяващия снеговете и винаги пристигат малко преди него. Те донасят „малайзиеца“. Ако знаеш какво да очакваш и можеш да ги управляваш, те служат като предупреждение, но са хитри и не е лесно да ги накараш да служат в твой интерес.

— Как разбираш кога са пристигнали сатанинските сили? — попита Айла.

— Както казах, бъдете нащрек, когато започнете да се чувствате раздразнителни. Могат да ви разболеят и ако вече сте, могат да влошат състоянието ви, но най-често подтикват към кавги и бой. Някои хора започват да беснеят, но всички знаят, че се дължи на „малайзиеца“, и никой не ги обвинява, докато не причинят сериозни щети или наранявания, а даже и тогава много от постъпките им се извиняват. Въпреки че хората са доволни от стопяващия снеговете, защото той носи ново развитие, нов живот, но все пак никой не го очаква с радост.

— Елате да ядете! — повика ги Соландия, която се бе приближила, без да я усетят. — Хората отдавна започнаха втората си порция. Ако не побързате, няма да остане нищо.

Тръгнаха към централното огнище, където гореше голям огън, подгонени от вятъра, нахлуващ през входа на пещерата. Макар и ненапълно облечени за силния студ отвън, повечето от хората носеха топли дрехи в непреградените участъци на пещерата, които бяха изложени на студа и вятъра. Печеният кози бут беше суров в средата, но все пак прясното месо им беше добре дошло. Освен това имаше и тлъста месна супа от изсушено месо, мамутска мазнина, няколко късчета изсушени корени и планински боровинки, вероятно последните им запаси от плодове и зеленчуци. Всички те едва успяваха да изчакат прясната зеленина на пролетта.

Силният, студен вятър все още налиташе върху тях и колкото и да очакваше пролетта, Джондалар още повече искаше зимата да продължи още малко, само докато пресекат глетчера.