Джийн М. Оел
Айла през равнината (7)

6

Айла и Джондалар се отклониха от реката, покрай която вървяха досега, и макар че пътят им беше на юг, те завиха на запад и тръгнаха напряко през местността. Стигнаха до долината на друга голяма река, която течеше на изток и малко по-нататък се вливаше в предишната. Долината й беше широка, с лек наклон, обрасъл с треви, който водеше към бързия поток, препускащ по средата на равна площ, осеяна с различни по големина камъни — от огромни морени до ситен песъчлив чакъл. Тази скалиста земя, заливана от водите, беше гола. Само тук-там се забелязваше по някоя туфа трева или цъфнали билки. Пролетните поройни дъждове бяха отмили растителността напълно.

Няколко дънера — цели дървета без листа и кора, се бяха проснали върху каменистата земя, а по края надвисваха заплетени елшови храсталаци със сивкави мъхести листа. Едно малко стадо гигантски елени пасеше меките филизи на върбите, скупчени във влажната низина край водата. Пищните разклонени рога на елените сякаш смаляваха едрите им тела.

Вълчо беше много радостен и се стрелваше под и около краката на конете и особено на Рейсър. Уини, изглежда, успяваше да не обръща внимание на неговото въодушевление, но жребецът се вълнуваше по-лесно. Айла си мислеше, че младото конче би отговорило по същия начин на игривостта на Вълчо, ако му разрешаха, но тъй като Джондалар направляваше движението му, лудориите на вълка само го разсейваха. Джондалар не одобряваше това, защото се налагаше още повече да възпира коня. Раздразнението му нарастваше и той си мислеше дали да не накара Айла да задържи вълка по-далеч от Рейсър.

Изведнъж, за негово облекчение, Вълчо побягна. Беше надушил стадото и хукна да разузнае. Щом зърна дългите крака на гигантските елени, Вълчо не можа да устои — беше решил, че това са още едни високи четириноги, с които може да си поиграе. Но мъжкарят, към който се бе приближил, наведе глава, за да отблъсне нападащото животно. Тогава Вълчо спря. Прекрасните клонести рога на мощния елен бяха дълги по три-четири метра! Огромният звяр щипеше широколистните треви пред краката си. Той усещаше месоядното, но се отнасяше с пълно безразличие към присъствието му, сякаш знаеше, че няма защо да се страхува от вълк единак.

Айла наблюдаваше и се усмихваше.

— Погледни го, Джондалар. Вълчо си помисли, че мегацеросът е още един кон, който може да закача.

Джондалар също се усмихна.

— Наистина изглежда изненадан. Тия рога са нещо повече, отколкото е очаквал.

Те бавно яздеха към водата — и без думи се разбраха, че не искат да плашат едрите животни. И двамата изпитваха някакво страхопочитание пред огромните същества, които се издигаха над тях, дори когато бяха възседнали конете. Те се приближаваха, а елените, без да се плашат, но все пак предпазливо, отстъпваха назад с величествена грациозност, като хрупкаха крехките върбови листа по пътя си.

— Те са нещо повече, отколкото предполагах и аз — каза Айла. — Никога преди не съм се доближавала толкова много.

Макар в действителност да бяха само малко по-едри от лосове, гигантските елени с великолепните си и натруфени рога, разперени встрани и нагоре върху главите им, изглеждаха неимоверно големи. Всяка година тези удивителни израстъци падаха. Новите, които се появяваха на тяхно място, достигаха още по-голяма дължина и сложност — при някои възрастни мъжкари понякога до повече от три-четири метра само за един сезон. Но дори и когато главите им бяха голи, най-големият член на стадото изглеждаше огромен в сравнение с всички други от неговия вид. Рошавата козина и мощните мускули на врата и плешките, които се бяха развили, за да крепят тежестта на грамадните рога, допринасяха още повече за застрашителния им вид. Гигантските елени обитаваха равините. Тези изумителни украшения бяха по-скоро бреме в горите и те избягваха всякакви дървета по-високи от храсти; имало е случаи, когато елени са умирали от глад, след като са били хванати в капан от собствените си удивителни рога, заплетени в клоните на някое дърво.

Когато стигнаха до реката, Айла и Джондалар спряха и огледаха водата и околността, за да определят най-подходящото място за преминаване. Реката беше широка, а течението — бързо. На места големи назъбени камъни образуваха бързеи. Огледаха и нагоре, и надолу по течението, но реката, изглежда, бе еднаква навсякъде. Накрая решиха да я прекосят на едно място, където като че ли имаше сравнително малко скали.

И двамата слязоха от конете, привързаха страничните кошници за багаж върху техните гърбове и поставиха вътре нозебраните и топлите горни дрехи, които бяха намъкнали при утринния хлад. Джондалар свали ризата си без ръкави, а Айла смяташе да съблече всичко, та да няма после грижата да суши дрехите си. Но след като провери температурата на водата с крак, тя промени решението си. Беше свикнала със студената вода, но този бърз поток беше почти толкова леден, колкото и водата, която бе оставила предната вечер навън и на сутринта бе хванала тънка ледена корица. Дори и мокри, меката туника от еленова кожа и гамаши щяха да осигурят малко топлинка.

Конете бяха разтревожени. Отдръпваха се от мократа ивица, като подскачаха, пръхтяха, цвилеха и мятаха глави. Айла сложи на Уини оглавника и въжето, за да може да води коня през водата. После, като усети, че кобилата става неспокойна, тя я прегърна през шията и започна да говори на оня успокояващ, само техен език, който беше измислила, докато живееха сами в долината.

Тя го бе създала несъзнателно, като постепенно развиваше по-сложните знаци, заимствувани от езика на Клана. Беше прибавила и монотонните звуци, които тя и синът й бяха започнали да използуват и на които бе придала някакво значение. Този говор включваше също и конски звуци, на които бе разбрала смисъла и се бе научила да ги имитира, както и ръмжене на лъв и дори подсвиркване на някои птици.

Джондалар се обърна да слуша. Той бе свикнал с нейното говорене на конете по този начин, но нямаше никаква представа какво казва. Тя притежаваше необичайната способност да възпроизвежда животинските звуци — бе научила езика им, когато е живяла сама, преди той отново да я научи да говори с думи, и Джондалар смяташе, че тази реч има доста странно неземно звучене.

Рейсър пристъпи от крак на крак, отметна глава и изцвили тревожно. Джондалар му заговори нежно и започна да го гали и чеше. Айла ги наблюдаваше. Тя забеляза, че чувствителните ръце на мъжа имаха почти мигновен ефект върху плашливия кон. Радваше се на близостта, установена между тях. После мислите й за миг се отклониха — представи си какво предизвиква допирът на ръцете му до нея и леко се изчерви. Този допир не я успокояваше.

Не само конете бяха нервни. Вълчо знаеше какво ще последва и не очакваше с голямо задоволство къпането в студената вода. Скимтеше и ситнеше напред-назад по брега. Накрая седна на задни крака, вдигна муцуна нагоре и изрази недоволството си с тъжен вой.

— Ела тук, Вълчо — подкани го Айла и се наведе да го прегърне. — И ти ли си малко изплашен?

— Той пак ли ще ни създава проблеми, докато минаваме през реката — намуси се Джондалар, все още сърдит на вълка, които преди малко беше досаждал на него и на Рейсър.

— Това за мен не е проблем. Той само е малко обезпокоен, също като конете. — Не разбираше защо Джондалар се дразнеше от напълно понятния страх на Вълчо, а в същото време бе така внимателен към младия жребец.

Водата бе студена, но конете бяха добри плувци. Щом като веднъж ги придумаха да влязат вътре, вече не беше трудно да достигнат до другия бряг и те самите поведоха хората. Дори Вълчо не им създаде никакви грижи. Подскачаше и скимтеше на брега, ту настъпваше към водата, ту се отдръпваше и най-накрая се хвърли в нея. Енергично заплува с вирната нагоре муцуна, като следваше натоварените с пакети и вързопи коне, а хората плуваха край тях.

Щом стигнаха на другия бряг, те спряха да се преоблекат и да изсушат животните. После продължиха по пътя си. Айла си спомни как преди бе преминавала през реки при самостоятелното си пътуване, след като напусна Клана. Сега тя бе благодарна, че имаше яки коне. Винаги е било трудно да се премине река. Когато човек пътува пеша, това означава най-малкото да се измокри. Но с конете те биха могли да прекосят множество рекички и поточета и най-многото леко да се изпръскат. А дори и големите реки представляваха далеч по-незначителни препятствия.

Продължиха на юг. Местността стана по-различна. С приближаването към западната верига възвишенията постепенно преминаваха в предпланини, прорязани от тесните долини на реки, които трябваше да прекосяват. Имаше дни, в които на Джондалар му се струваше, че губят толкова много време да се изкачват и да слизат, че почти не напредваха. Но за сметка на това долините предлагаха тихи, закътани местенца за бивак, а реките им осигуряваха нужната вода в тези земи, които иначе бяха доста сухи.

Спряха на върха на едно възвишение, намиращо се по средата на високите хълмисти равнини, които се простираха успоредно на реките. Пред очите им се откри просторна гледка във всички посоки. Ако не се смятаха неясните сиви очертания на планините далеч на север, нищо друго не нарушаваше обширния изглед.

Макар и обветрената безплодна земя да не бе по-различна, степите, които се простираха пред двамата ездачи с безкрайното еднообразие на разлюляна трева, разстлана върху ниските заоблени хълмове, им напомняше морето с неговата безлична равномерност. Приликата отиваше още по-далеч, защото независимо от еднообразието, древните пасища, накъдрени на малки вълнички от вятъра, бяха измамно богати и разнообразни и също като морето криеха в себе си изобилие на екзотичен живот. Неземни същества, показващи разцвет на биологически ценни украшения във формата на разкошни разклонени рога, кожи, гриви и гъбици съжителствуваха във великата степ с други животни, израсли до величествени размери.

Влакнестите гиганти — мамути и носорози — с великолепието на своите гъсти двойни козини от дълги надиплени влакна върху топлите пухкави пластове отдолу и с дебелия си слой мазнини гордо размахваха огромни бивници и издължени рога на носовете. Гигантски елени, украсени с внушителни корони от грамадни длановидни рога, пасяха заедно със зубри — прекрасните диви предшественици на стадата кротък домашен добитък, но те бяха големи почти колкото едрите бизони, окичени със също такива огромни рога. Дори и дребните животни достигаха по-големи размери в резултат на плодородието на степите: имаше гризачи, хамстери и земни катерици, които бяха измежду най-едрите за своя вид.

Обширните пасища поддържаха и изобилие от други животни, много от тях със забележителни размери — коне, магарета и катъри си поделяха пространството и храната в низините; диви овце, антилопи и кози деляха по-високите местности. Антилопи сайга препускаха из равнините. Горите покрай речните долини или езерата и вировете, както и тук-там обраслите с дървета степи и тундра даваха подслон на всякакви видове елени — от светлокафяви петнисти и изящни сърни до лосове, червени елени и северни елени, наричани северни лосове, марали и карибони, когато те мигрираха към други територии. Диви и земеровни зайци, мишки и полевки, мармоти, земни катерици и леминги изобилствуваха по тези места; крастави и обикновени жаби, змии и гущери се срещаха навсякъде. Птици от всякакъв вид и големина — от огромни жерави до мънички тъкачи, прибавяха своите гласове и окраски към пейзажа. Дори и насекомите си имаха своето място в този свят.

Месоядните подбираха и дебнеха жертвите си измежду огромните стада тревопасни, както и между животните, които се хранеха с клонки и семена. Хищниците, които по-лесно се приспособяваха към различната околна среда и можеха да живеят там, където е плячката им, също достигаха неимоверна големина поради изобилието и качеството на хранителните им запаси. Гигантски пещерни лъвове, почти два пъти по-големи от техните южни потомци, преследваха и младите, и старите дори от най-едрите тревопасни, въпреки че един влакнест мамут в разцвета на силите си едва ли имаше от какво да се страхува. Огромните котки обикновено избираха плячката си измежду големите бизони, зубри и елени, а глутниците хиени, вълци и чакали подбираха дивеч със средни размери. Те споделяха обилната плячка с рисовете, леопардите и дребните диви котки.

Чудовищни пещерни мечки, които се хранеха предимно с растителност и само понякога ловуваха, бяха два пъти по-тежки от по-малките кафяви и черни мечки, които също предпочитаха да ядат всичко — дори понякога и трева, макар че белите мечки от ледените брегове се препитаваха с месо от морето. Зли лакомци и степни порове вземаха своите жертви измежду по-малките животинки — огромният брой и разнообразието на гризачи, както и пъргавите самури, невестулки, видри, белки, норки и сибирски белки, които се превръщаха в хермелини на снега. Някои лисици също ставаха бели или добиваха наситеносив, почти син цвят, за да се сливат със зимния пейзаж и да ловуват незабелязано. Светлокафяви и златисти орли, ястреби, соколи, гарвани и бухали улавяха неподозиращи или злощастни птички в полет, а лешоядите и черната каня разчистваха останките от другите върху земята.

Многообразието и размерите на животните, които живееха в тези древни степи, и техните допълнения от прекомерно увеличени израстъци можеха да съществуват единствено в среда с изключителни качества. И все пак това бе една студена, изсъхнала, безплодна земя, обградена от високи като планини ледени блокове и мрачния океан от замръзнали води. Сякаш съществуваше някакво противоречие — как тази сурова природа би могла да осигури необходимото изобилие от храна за един такъв разцвет на животинския свят. Но всъщност тя бе напълно подходяща за тях. Хладният сух климат благоприятствуваше развитието на треви и задържаше растежа на дърветата.

Дъбовете и смърчовете представляват буйна растителност, но е необходимо много време и влага, докато се развият напълно. Горите могат да хранят и закрилят множество други растения и животни, но на дърветата са необходими запаси, за да се поддържат, и те не създават благоприятни условия за живот на голям брой едри зверове. Някои животни може да се хранят с орехи и плодове, други хрупат листа или дори връхчета на клонки от дърветата, но кората и дървесината обикновено не можеха да се ядат, а веднъж унищожени, те трудно се възстановяват. Същата енергия и хранителни вещества от почвата, потребни за поникването на равно количество трева, биха изхранили много повече същества, освен това тревата постоянно се възстановява. Горите може и да са същински пример за буйна, плодовита растителност, но всъщност тревата е онази, която поражда необикновения изобилен животински свят и именно пасищата го изхранват и поддържат.

Кой знае защо, Айла се чувствуваше неловко. Не беше нещо определено — просто някакво странно чувство на напрежение. Преди да тръгнат надолу по високия хълм, те бяха наблюдавали как над планините на запад се събират буреносни облаци; бяха видели проблясването на разпръснати светкавици и бяха чули далечен гръм. Небето над тях обаче беше ясно и яркосиньо, слънцето все още бе високо, макар и превалило зенита си. Нямаше изгледи да завали наблизо, но тя не обичаше гръмотевиците. Дълбокият боботещ тътен винаги й напомняше земетресения.

„Може би просто моят лунарен месец ще започне след ден-два — мислеше си Айла, като се опитваше да се отърси от това чувство. — Най-добре ще е да подготвя кожените си презрамки и муфлонската вълна, която Нези ми даде, та да са ми под ръка. Тя ми каза, че това са най-хубавите превръзки при пътуване, и излезе права. Кръвта веднага се изпира със студена вода.“

Айла не бе виждала преди това диви магарета и както бе потънала в мисли, не им обръщаше никакво внимание, докато слизаха надолу по склона. Тя взе животните в далечината за коне. Но започна да забелязва разликата, когато се приближиха. Те бяха малко по-дребни, ушите им — по-дълги, а опашките им не представляваха буйни кичури косми. Бяха по-къси и приличаха на тънка пръчка обрасла със същата козина както по телата им. Накрая завършваха с един по-тъмен пискюл. И едните, и другите животни имаха щръкнали гриви, но магарешките бяха по-неравни. Козината на животните от малкото стадо беше светлочервеникава — кафява на гърба и отстрани и много по-светла по корема, и дори по краката и муцуните, но имаха една тъмна ивица по гръбнака и още една напреко по плешките, както и няколко по-тъмни пръстена по краката.

Айла ги сравняваше с обичайната окраска на конете. Козината на нейния кон бе малко по-светла от обикновената, с наситен жълто златист нюанс, но все пак повечето степни коне имаха същия неутрален сиво-кафяв цвят и, общо взето, приличаха на Уини. Тъмнокафявото на Рейсър бе необичайно за неговата порода. Твърдата гъста грива на кобилата беше тъмносива и същият цвят се разпростираше надолу през средата на гърба й към дългата свободно висяща опашка. Отдолу краката й също бяха тъмни, почти черни, а по-нагоре бяха опасани от едва забележими ивици. Цветът на червено-кафявия жребец беше твърде тъмен, за да изпъква черната линия по гръбнака, но черната му грива, опашка и краката бяха като на всички останали.

За всеки човек, запознат с външния вид на конете, животните насреща изглеждаха различно и все пак те приличаха на коне. Айла забеляза, че дори Уини при вида на другите същества прояви по-голям интерес от обикновено, а и стадото бе спряло да пасе и ги гледаше. Вълчо също бе заинтригуван и бе заел дебнеща поза, готов да се втурне след тях, но Айла му даде знак да не мърда. Тя искаше да ги разгледа. Едно от магаретата изведнъж издаде звук и Айла откри нова разлика. Това не бе цвилене или пръхтене, а по-скоро някакъв остър пронизващ рев.

Рейсър отметна глава и изцвили в отговор, а после предпазливо протегна врат напред, за да подуши една голяма купчина изпражнения. Айла усети миризмата им. Отблизо, когато се изравни с Джондалар и Рейсър, те изглеждаха като конски. Уини също изцвили и подуши купчинката. След като вдъхна малко по-дълго тази миризма, Айла усети нещо по-различно в нея — може би се дължеше на различните предпочитания към храната.

— Това коне ли са? — попита тя.

— Не точно коне. Приличат на тях, така както си приличат лосовете и северните елени или северните елени и гигантските елени. Тези се наричат диви магарета — хемиони — обясни Джондалар.

— Интересно защо не съм виждала досега.

— Не знам, но на тях явно им харесва тази страна — каза Джондалар и посочи с глава скалистите хълмове и оскъдната растителност на безплодните, полупустинни високи равнини, през които яздеха. Хемионите не бяха кръстоска между коне и магарета, макар да изглеждаха точно така — по-скоро бяха уникален жизнеспособен вид с някои характерни черти и на двете животни и бяха много издръжливи. Те можеха да се прехранват дори с по-груба храна от тази на конете, включително кора на дървета, листа и корени.

Когато се приближиха до стадата, Айла забеляза две млади магарета и не можа да сдържи усмивката си. Те й напомняха за Уини, когато беше по-малка. В този момент вълкът нададе вой, за да привлече вниманието й.

— Добре, Вълчо. Ако искаш да гониш тия… хемиони — тя изрече необичайната за нея дума бавно, като се опитваше да свикне със звученето й, — бягай тогава.

Жената бе доволна от напредъка, който бе постигнала в неговото обучение, но той все още не обичаше да стои дълго на едно място. Вълчо бе изпълнен с въодушевлението и любопитството на малко кутре. Започна да вие и се втурна след стадото. Магаретата се стреснаха и хукнаха с равномерно темпо, при което младият им преследвач скоро изостана. После той настигна Айла и Джондалар чак когато те наближиха една широка долина.

Долините на реките, които влачеха наноси от бавно ерозиращите планини, на места отново пресичаха пътя им, но тук земята вече постепенно се спускаше към басейна на делтата на Великата Река Майка и Беранско море. Колкото по на юг отиваха, толкова повече навлизаха в пояса, където беше лято и топлите ветрове, причинени от преминаващите над морето атмосферни депресии, спомагаха още повече за покачването на температурите и климатичните аномалии.

Двамата пътници вече не носеха връхните си дрехи, дори и след събуждане. Айла смяташе, че хладният въздух на ранните утрини е най-хубавото време от деня. Но късно следобед ставаше горещо, по-горещо от обикновено, мислеше си тя, и си мечтаеше за някой хубав студен поток, където да се изкъпе. Поглеждаше мъжа, който яздеше на няколко крачки пред нея. Той беше гол до кръста и бос, носеше само едно парче около бедрата. Дългата му руса коса, събрана с една каишка на тила, бе просветляла на места от слънцето, а мокрите от потта кичури изглеждаха по-тъмни.

Понякога тя зърваше гладко избръснатото му лице и се радваше, че може да види силната му челюст и добре оформената брадичка, макар че все още й се струваше странно един зрял мъж да няма брада. Веднъж той й бе обяснил, че му харесва да си оставя брада само през зимата, за да му топли лицето, но през лятото винаги беше без брада, защото така му било по-хладно. За да се бръсне всяка сутрин, той използуваше специално острие от наточен кремък, което сам бе издялал, и го сменяше от време на време.

Айла също се бе разсъблякла. Тя носеше къса дреха, подобна на парчето на Джондалар. И двете представляваха лента от мека кожа, поставена между краката, която се придържаше с въже за кръста. Свободният край, който бе отзад на неговата препаска, беше напъхан вътре, а предният бе оставен да виси като капак. Нейната препаска също се крепеше около кръста с въженце, но започваше с едно по-дълго парче, двата края бяха навън и се събираха отстрани, а после се спускаха като престилка отзад и отпред. Така се получаваше къса пола, разтворена от двете страни. Докато седяха върху тази мека пореста кожа, продължителното яздене върху гърбовете на запотените коне беше по-удобно, а и еленовата кожа, метната върху животните, също ги улесняваше.

От високия хълм Джондалар беше определил местонахождението им. Беше доволен, че са напреднали, и се чувствуваше по-спокоен за Пътуването. Айла забеляза, че се бе отпуснал. Отчасти това се дължеше на факта, че той все по-умело водеше младия си жребец. И преди беше яздил често, но пътуването на кон му осигуряваше непрекъснат контакт и така той все по-добре разбираше характера на Рейсър, предпочитанията и навиците му, а и конят можеше да научи неговите. Мускулите на Джондалар бяха свикнали да се приспособяват към движенията на животното. Седенето върху коня вече беше по-удобно и за него, и за жребеца.

Но Айла мислеше, че спокойната и плавна езда на Джондалар издава нещо повече от по-голямо удобство. Сега той не беше напрегнат, което показваше, че грижите са му намалели. Не виждаше лицето му, но предполагаше, че тревожният му израз е изчезнал вече и може би е настроен да се смее. Харесваше го засмян и развеселен. Наблюдаваше мърдането на мускулите под загорялата кожа, докато се поклащаше в такт с хода на коня и тогава я обливаше някаква топлина, за която съвсем не бе виновна горещината… Усмихваше се на себе си. Обичаше да го наблюдава.

На запад в далечината все още се виждаха синкавите планини, покрити с бляскавата белота, пронизала тъмните надвиснали облаци. Рядко виждаха заснежените върхове и Джондалар изпитваше радост, когато ги зърнеха. Най-често те бяха забулени в мъгла, която като мека бяла кожа обгръщаше искрящите им тайни и се разтваряше съвсем леко, за да разкрие примамливата гледка и да ги направят още по-желани.

На Джондалар също му беше топло и му се искаше да са по-близо до снежните върхове или поне да наближат жилищата на Шарамундоите. Но когато забеляза отблясъците на вода долу в долината и погледна към небето, за да определи положението на слънцето, той реши, че макар да бе твърде рано, биха могли да спрат и да си направят бивак. Движеха се с добро темпо и пътуваха по-бързо, отколкото бе планирал, пък и не знаеше след колко ли време щяха да стигнат до следващия водоизточник.

По склона растеше буйна трева, предимно перести треви, власатка и билки, примесени с най-различни бързо прецъфтяващи едногодишни растения. Тучните льосови подпочвени слоеве, покрити с черна плодородна глина, която поради разлагането на растенията бе богата на хумус, даваше възможност тук да растат дори дървета. С изключение на случайно срещащите се нискостеблени борове, които едва стигнаха подпочвените води, дърветата бяха рядкост в степите по тези места. Заедно с тях надолу по склона се спускаше една рехава смесена гора от брези, лиственици и ели, чийто иглички окапваха през зимата, а още по-ниско растяха елши и върби. В подножието, където земята се изравняваше с бълбукащия поток, Айла с учудване забеляза няколко ниски дъба, бука и липи, израснали на откритите места. Не бе виждала много широколистни дървета, откакто напусна пещерата на Клана на Брун на влажния южен край на полуострова, който се врязваше в Беранско море.

Рекичката лъкатушеше и криволичеше покрай шубраци през равната долина. Една от извивките й минаваше точно покрай няколко тънки високи върби, които бяха продължение на обраслия с дървета склон от другата страна. Обикновено те обичаха да прекосяват реките, преди да си направят бивак, за да не се намокрят още при тръгването на следващата сутрин, и сега решиха да пренощуват край върбите. Тръгнаха надолу по течението да търсят брод и откриха едно широко, каменисто, лесно проходимо място. После се върнаха при върбите по другия бряг.

Докато издигаха шатрата си, Джондалар усети, че се е загледал в Айла. Наблюдаваше загорилото й тяло и си мислеше колко е щастлив. Тя бе не само красива — нейната сила, гъвкавата й грациозна фигура, уверените й движения — всичко това му харесваше. Но тя беше и много добър спътник и еднакво допринасяше за тяхното благополучие. Той се чувствуваше отговорен за нейната безопасност и искаше да я пази от всяко зло, но в същото време присъствието й го успокояваше и знаеше, че може да разчита на нея. Пътуването с Айла някак си приличаше на пътуването с брат му. И към Тонолан бе изпитвал същите чувства — беше му като закрила. Беше му в кръвта да се грижи за хората, които обича.

Но само в известно отношение. Когато жената вдигна ръце, за да изтърси постелята, той забеляза, че кожата под закръглените й гърди беше по-светла и му се прииска да сравни този цвят с цвета на почернелите от слънцето ръце. Не съзнаваше, че я зяпа, и се усети чак когато тя спря работата си и се обърна към него. Като срещна погледа му, устните й бавно се разтегнаха в усмивка.

Изведнъж му се дощя не само да сравни цвета на кожата, а да направи нещо по-различно. Беше му приятно, като знаеше, че ако поиска да сподели Удоволствията с нея в този момент, тя щеше да се отзове с готовност. Това също му действуваше успокоително. Но не беше нужно да се възползува от всяка възможност. Чувството бе силно, но не и желанието, а понякога изчакването правеше всичко по-приятно. Можеше да си мисли за него и да се радва на предчувствията. Джондалар й отговори с усмивка.

След като построиха бивака, Айла реши да разучи долината. Беше необичайно да открият такава гъсто залесена земя насред степта и тя бе любопитна да узнае какво има наоколо. От години не бе виждала такава растителност.

Джондалар също искаше да проучи всичко. След случката с мечката при предишния им бивак, сега той искаше да провери дали в околността няма стъпки или други следи от зверове. Айла взе прашката си и една кошница, а Джондалар — копиехвъргача и няколко копия и двамата се отправиха към върбалака. Оставиха конете да пасат, но Вълчо пожела да ги придружи. И за него горите бяха тайнствено място, изпълнено с всякакви прекрасни миризми.

По-нататък от водата върбите отстъпваха място на елши, а после следваха брези и лиственици, както и по някой доста голям бор. Като разбра, че това са кедри, Айла нетърпеливо откъсна няколко шишарки заради техните едри и вкусни ядки. Но по-необичайни й се струваха широколистните дървета, поникнали тук-там. На едно място в долината, близо до подножието на склона, имаше истинска букова горичка.

Тя внимателно ги разгледа и ги сравни със спомените си за подобни дървета, израсли край пещерата, в която живееше като дете. Кората им беше сива и гладка, а листата — закръглени, меки и бели отдолу. Те се стесняваха и заостряха отпред, а по края бяха леко назъбени, с остри връхчета. Малките кафяви жълъди, обвити в мъхнатите си черупки, още не бяха узрели, но нападалите по земята плодове от предишния сезон показваха изобилна родитба. Тя си спомни, че буковите жълъди се чупят трудно. Дърветата не бяха чак толкова големи като ония, които помнеше, но все пак бяха внушителни. Тогава забеляза необикновените растения, поникнали под дърветата, и коленичи да ги разгледа по-отблизо.

— Да не мислиш да ги береш? — попита Джондалар. — Те изглеждат мъртви. По тях няма никакви листа.

— Не са мъртви. Просто са такива. Вземи, пипни да видиш колко са свежи — подкани го Айла и отчупи връхчето на гладкото стебло. То бе високо до глезена, без никакви листа, само крехки клонки стърчаха по цялата му дължина. Растението беше съвсем червено, без никаква зеленина по него — дори и цветните пъпки имаха блед червеникавокафяв цвят.

— Те израстват от корените на други растения — обясни тя, — също като онези, които Иза поставяше на очите ми, когато плачех, само че те бяха бели и малко лъскави. Някои хора се страхуваха от тях, защото смятаха, че цветът им прилича на кожата на мъртвец. Дори бяха наречени с някакво име… — тя се замисли за момент — нещо като „растението на мъртвите“ или „растението на смъртта“.

Тя се загледа в пространството, а спомените отново нахлуха в главата й.

— Иза си мислеше, че очите ми са слаби, защото се насълзяваха. — Айла се усмихна. — Взимаше едно свежо бяло „растение на смъртта“ и изстисквай сокът от стъблото му направо в очите ми. Ако бяха възпалени от много плач, те винаги се оправяха. — Помълча известно време, после леко поклати глава. — Не съм сигурна, че тези са полезни за очите. Иза ги използуваше при дребни наранявания и за някои тумори.

— Как се казват?

— Мисля, че името им трябва да е… как наричате това дърво, Джондалар?

— Не знам точно. Струва ми се, че такива не растат близо до моя дом, но названието им на езика на Шарамудоите е „бук“.

— Тогава според мен те трябва да се казват „букови капки“ — отвърна тя, стана и изтърси ръцете си от праха.

Изведнъж Вълчо замръзна на място и насочи муцуната си към гъстата гора. Джондалар забеляза дебнещата поза, спомни си как вълкът беше надушил мечката и се пресегна да вземе едно копие. После го постави върху жлеба на копиехвъргача, който представляваше оформено парче дърво, дълго на половината на копието, и се държеше в хоризонтално положение с дясната ръка. Джондалар намести вдлъбнатината от дебелия край на копието в издълбания прорез отзад на хвъргача. После мушна пръстите си в двете примки отпред на метателното оръжие, които достигаха малко преди средата на копието, за да го прикрепят неподвижно. Всичко това той извърши бързо, с плавни движения и застана леко приклекнал, готов за стрелба. Айла бе събрала камъни и приготвила прашката, но съжаляваше, че и тя не бе взела със себе си копиехвъргача.

Вълчо се придвижваше през редките храсталаци. Изведнъж се втурна към едно дърво. Нещо притича между буковите жълъди, после някакво малко животинче се втурна по гладкия ствол. Изправен на задни крака, сякаш се готвеше да се изкатери, Вълчо залая по пухкавото същество.

Внезапно боричкане в клоните на дървото привлече вниманието им. Те съзряха разкошния черно-кафяв кожух и издължените гъвкави форми на белка, която преследваше една катерица. Катерицата цвърчеше силно и си мислеше, че е успяла да избяга нагоре по дървото. Вълчо не беше единственият, който смяташе, че тя заслужава внимание. Но подобното на невестулка животно, дълго близо половин метър, с пухкава опашка, която добавяше още почти толкова към размерите му, имаше повече шансове да успее. Белката се катереше по високите клони и бе също толкова пъргава и подвижна като жертвата си.

— Тая катерица май е обезумяла от страх.

— Може и да успее да избяга.

— Едва ли. Не бих заложила и пукнат камък на това.

Катерицата пищеше неистово. Крясъкът на една разтревожена сойка допълни суматохата. После синигер издаде присъствието си с пронизително пиукане. Вълчо не можа да се въздържи. Трябваше да се присъедини. Изпъна глава назад и нададе продължителен вой. Малката катеричка се изкачи на края на един клон, и тогава за изненада на двамата човеци тя скочи във въздуха. Опъна крака, разпери широки ципи от кожа отстрани на тялото, които свързваха предните и задните крака, и се извиси във въздуха.

Като видя как катерицата лети покрай клони и дървета, дъхът на Айла спря. Рунтавата опашка й служеше за кормило. Като променяше положението на краката и опашката, се променяше натискът върху ципата и катерицата можеше да преминава покрай препятствия в своя полет. С дълга плавна извивка тя се спусна надолу. Беше се насочила към едно дърво и когато го наближи, повдигна тялото и опашката си, после кацна върху ствола му и бързо се закатери нагоре. Когато стигна до горните клони, рошавото зверче се обърна и се спусна отново надолу, с главата напред, като разперваше задните си лапички и забиваше нокти в кората, за да се задържа. Огледа се и изчезна в една малка дупка. Решителният скок и полетът я бяха спасили, но такива удивителни прояви невинаги завършваха с успех.

Вълчо все още стоеше до дървото, изправен на задните си крака и търсеше катерицата, която толкова лесно му бе избягала. След това стъпи на земята, започна да души из храсталака и се втурна да преследва нещо друго.

— Джондалар! Не знаех, че катериците могат да летят — усмихна се Айла учудено.

— Май трябваше да се обзаложа. Но и аз не бях виждал това преди, само бях чувал, че има летящи катерици. Тогава не вярвах. Хората все говореха, че са ги виждали да летят нощем, но аз мислех, че е бил някой прилеп, който те по грешка са взели за катерица. А това там със сигурност не беше прилеп. — Той се усмихна кисело. — Сега и аз ще съм един от ония, на които никой не вярва, като разправя, че е виждал летяща катерица.

— Все пак се радвам, че беше само катерица — рече Айла и внезапно почувствува хлад. Погледна нагоре и видя, че слънцето бе закрито от облаци. Усети, че я полазват тръпки, макар и да не беше много студено. — Не можах да разбера след какво хукна Вълчо този път.

Джондалар се почувства малко глупаво, че е реагирал така рязко на една мнима заплаха, и леко отпусна оръжието си.

— Помислих, че може да е някоя мечка — оправда се той. — Особено в тая гъста гора.

— Някои дървета винаги никнат покрай реките, но не бях виждала като тези, откакто напуснах Клана. Не е ли странно, че растат точно тук?

— Да, необичайно е. Това място ми напомня за земите на Шарамудои, но те са на юг от тук, дори на юг от планините, които се виждат на запад, и е близо до Донау — Великата Река Майка.

Изведнъж Айла се закова на място. Смушка Джондалар и без да продума, посочи нещо. Отначало той не видя какво бе привлякло вниманието й. После забеляза леко движение на червеникава козина и тройното разклонение на рога на сърна. Суматохата и миризмата на вълк бяха накарали плашливата сърничка да замръзне на място. Тя бе стояла неподвижно, скрита в храстите, и бе чакала да разбере дали хищникът я заплашва по някакъв начин. Едва след като четириногият ловец си бе отишъл, тя предпазливо бе започнала да се оттегля. Копието и оръжието на Джондалар бяха все още в дясната му ръка. Той бавно го вдигна, прицели се и метна копието към шията на животното. Опасността, от която сърната се страхуваше, дойде от неочаквана за нея посока. Изстреляно с всичка сила, копието попадна право в целта. Дори и ударена, сърната се опита да отскочи, но направи няколко несигурни крачки и се строполи на земята.

Полетът на катерицата и неудачният лов на белката скоро бяха забравени. Джондалар и Айла се озоваха до сърната. Тя обърна главата й, а той коленичи до гърчещото се животно. После бързо преряза гърлото му с острия си нож, остави кръвта да изтече и се изправи.

— Сърничко, когато твоят дух се върне при Великата Майка Земя, благодари й, че ни е дарила с твоето тяло, за да можем да се нахраним — изрече Джондалар тихо.

Застанала до него, Айла само кимна. След това се подготви да му помогне да одерат и нарежат месото за вечеря.