Джийн М. Оел
Айла през равнината (40)

39

Джондалар и Айла тръгнаха на север към Донау — Великата майка река, която беше ръководила стъпките им през по-голямата част от Пътешествието. Когато я достигнаха, те се обърнаха отново на запад и продължиха към изворите на реката, но големият воден път беше променил вида си — Донау вече не представляваше огромна криволичеща вълна, напредваща с бавно достойнство през равните поля, присъединяваща безброй притоци и много наноси, а след това се разделяше на канали и образуваше крайречни езера.

Там, където реката извираше, водата бе по-бистра и по-бълбукаща — един по-маловоден и по-плитък поток, който клокочеше в широкото си скалисто корито, като се спускаше по стръмния планински склон. Но маршрутът на пътешествениците в западна посока по продължение на бързотечащата река се бе превърнал в едно дълго катерене към неизбежната среща с дебелия слой нестопяем лед, покриващ обширното високо плато на каменистите планини.

Формите на ледниците следваха контурите на повърхнината. Тези, намиращи се на високите планински върхове, представляваха скалисти ледени хълмове, тези на земното ниво се разстилаха с почти еднаква дебелина, издигащи се малко по-високо в средната си част, оставяйки зад себе си чакълени насипи и издълбавайки вдлъбнатини, които се превръщаха в езера и блата. В най-изнесения си край най-южният дял от обширния континентален леден кейк, чийто равен връх беше почти толкова висок, колкото планината наоколо, се разминаваше за пет градуса географска ширина със сблъсъка с най-северните подстъпи на планинските ледници. Между континенталния и планинските ледници се намираше най-студената зона на земята.

За разлика от планинските ледници, замръзналите реки, пълзящи бавно надолу по планинските склонове, вечният лед върху заоблените възвишения — ледникът, който толкова интересуваше Джондалар, беше все още на запад от тях. Той представляваше платовиден ледник — една миниатюрна версия на огромната дебела покривка от лед, която се простираше над равнините от континента и продължаваше на север.

Тъй като продължиха по поречието на реката, те печелеха височина с всяка стъпка. Изкачваха се с тежко натоварените коне, като през повечето време ги водеха, вместо да ги яздят. Айла беше особено загрижена за Уини, мъкнеща основната част от затоплените камъни, благодарение на които се надяваха да оцелеят при прекосяване на ледената повърхност.

Освен прътовете, които влачеше Уини, двата коня носеха тежки вързопи, въпреки че товарът на гърба на кобилата беше по-лек, за да компенсира плазовете, които теглеше. Товарът на Рейсър беше натрупан толкова високо върху гърба му, че беше труден за носене, но и денковете на гърбовете на мъжа и жената бяха значителни. Само вълкът беше освободен от допълнителни товари и Айла беше започнала да наблюдава неговите необременени движения, мислейки, че и той също би могъл да поеме своя дял от товара.

— Толкова усилия да носим камъни — отбеляза тя една сутрин, докато нарамваше денка си. — Някои хора биха си помислили, че е странно да влачим този тежък товар по планините.

— Много повече хора мислят, че е странно да пътуваме с два коня и вълк — отвърна Джондалар. — Но ако ще ги прекарваме през леда, ще трябва да изкачим камъните там горе. И има нещо, за което да се радваме.

— Какво е то?

— Колко лесно ще бъде, щом веднъж достигнем другата страна.

Горното течение на реката пресичаше северната граница на планинските вериги в посока юг. Разстоянието бе толкова огромно, че пътниците имаха малка представа за неговия изключителен размер. Лозадунаите живееха в една област точно на юг от реката, състояща се от по-заоблени, масивни варовикови планини и обширни територии от сравнително равнинни плата. Въпреки разрушителното действие на вятъра и водата през вековете ерозиралите възвишения бяха достатъчно величествени, за да носят тежестта на блестящите корони от лед през цялата година. Между реката и планините се разкриваше пейзаж от скрита растителност, наслояваща зона от пясъчници. Тя от своя страна беше покрита от тънка покривка зимен сняг, която размиваше очертанията на по-ниските граници на вечния лед, но синкавата светлина на ледника разкриваше неговата същност.

По на юг, блестейки на слънцето като огромни чирепи от счупен алабастър, се извисяваха величествените зъбери на централната зона. Пътешествениците продължаваха своето изкачване по високата западна верига. Пред себе си виждаха мрачна двойка назъбени върхове, извисени далече над останалите.

На север, оттатък реката, се издигаше стръмно древният кристален масив като хълмистата му повърхност понякога биваше надвишавана от скалисти зъбери и покривана от каменни полета с високи ливади помежду им. Гледайки напред, в посока запад, по-високите заоблени хълмове, някои от които покрити с малки ледени корони, се простираха през замръзналата река, за да се съединят с леда на по-младо нагънатите хребети на южната верига.

Все по-рядко валеше сняг. Пътешествието им ги отвеждаше към най-студената част на континента — областта, намираща се между най-отдалеченото северно разширение на планинския ледник и най-южните подстъпи на обширните, простиращи се по континента ледени покривки. Дори и ветровитите степи, покрити с льос в източните равнини, не можеха да се сравнят със суровия студ на този район. Земята беше спасена от опустошението на замръзналите ледени покривки само благодарение на смекчаващото морско влияние на западния океан.

Високопланинският ледник, през които възнамеряваха да преминат, може да се бе увеличил и да бе направил невъзможен техния преход. Морските въздействия, които им позволиха да преминат на западните степи и тундри, задържаха напредването на ледниците към земята на Зеландониите, спестявайки й тежкия леден слой, който покриваше другите земи от същата географска ширина.

Джондалар и Айла се завърнаха лесно към своя маршрут, макар че на нея й се струваше, че са пътували цяла вечност. Тя копнееше да достигнат края на своето Пътешествие. Мислеше си за спокойната зима, прекарана в землянката на Лъвския бивак, докато едвам си проправяха път през монотонността на зимния пейзаж. Тя с удоволствие си припомняше и най-малките случки, забравяйки за тъгата, която беше помрачавала дните й през цялото време, докато си бе мислела, че Джондалар е престанал да я обича.

 

 

Тъй като почти не валеше сняг, налагаше се да топят речен лед, за да си осигурят вода. Смразяващият студ обаче имаше и някои предимства. Притоците на Голямата майка река бяха по-малки и добре замръзнали, което ги правеше по-лесни за преминаване. Те постепенно се забързваха, пресичайки дефилетата на десния бряг заради свирепите ветрове, които бушуваха през долините на реки и потоци. Тези напори на вятъра изтласкваха ледения въздух от районите с високо налягане в южните планини, добавяйки студенината на вятъра към вече смразяващия въздух.

Треперейки дори в дрехите си от дебели кожи, Айла почувства облекчение, когато накрая преминаха широката долина и достигнаха защитната преграда на близките височини.

— Толкова ми е студено! — каза тя, тракайки зъби. — Бих искала малко да се позатопли.

Джондалар я погледна с безпокойство.

— Не си пожелавай това, Айла!

— Защо не?

— Ние трябва да сме преминали глетчера, преди да се промени времето. Топлият вятър означава фьон, който топи снеговете и ще промени сезона. Тогава ние ще трябва да заобиколим в посока към север, през страната на Клана. Това ще ни отнеме много повече време и след всичките неприятности, които Чароли им е причинявал, не вярвам да бъдат много гостоприемни.

Тя кимна с разбиране, гледайки към северния бряг на реката.

— Те притежават по-добрата страна — рече Айла, след като го наблюдава известно време.

— Какво те накара да го кажеш?

— Дори оттук можеш да видиш, че има равнини с хубава трева, и това би могло да привлече повече дивеч за ловуване. От тази страна се намират най-вече иглолистни храсталаци, което означава песъчлива земя и оскъдна трева. Тази страна трябва да е твърде близо до леда, за да бъде студена и по-малко богата.

— Може би си права — каза Джондалар, мислейки, че преценката й бе твърде проницателна. — Аз не знам как е през лятото; бил съм тук само през зимата.

Тя беше преценила правилно. Земите в северните равнинни части на долината на Великата река представляваха предимно льос, разположен върху варовикова основна скала, и бяха много по-плодородни в сравнение с тези от южната страна. В допълнение планинските ледници от юг се събираха по-наблизо един до друг, правейки зимите по-сурови, а летата — толкова хладни, че натрупаните снегове и зимният скреж по земята не можеха да се стопят. Повечето от ледниците нарастваха непрекъснато.

Спящото състояние, в което се намираха дърветата през зимата, често караше Айла да се съмнява в тяхното разнообразие, докато не провереше чрез опитване на част от клонче или пъпка или пък на парченце от вътрешната страна на кората. Близо до реката, където преобладаваше елшата, а така също и по протежение на ниските долини на нейните притоци, тя знаеше, че щяха да се намират в торфени блатисти гори, ако беше през лятото; местата, където тези гори се смесваха с върби и тополи, щяха да бъдат най-влажните, докато случайните ясен, бряст или габър — едва ли повече от една оскъдна горица, говореха за суха почва. Рядко срещаният нисък дъб, борещ се за оцеляване в по-защитените кътчета, едва ли намекваше на масивните дъбови гори, че един ден щеше да заеме по-умерени територии. Върху песъчливите почви, които се намираха на издигната камениста земя, не се срещаха никакви дървета. Там вирееха само храсти, боровинки, редки треви, мъхове и лишеи.

Дори и при този студен климат някои птици и животни оцеляваха; тук имаше много от приспособените към студа животни от степите и планините и ловуването беше лесно. Само в редки случаи Айла и Джондалар използваха храната, дадена им от Зеландониите, тъй като искаха да я запазят за прекосяването. Нямаше да се наложи да разчитат изцяло на запасите, които носеха, докато не стигнеха до замръзналата пустош.

Жената видя необикновено дребно снежно бухалче и го показа на Джондалар. Той се превърна в експерт по намирането на диви кокошки, които имаха вкус на бяла яребица, която толкова бе заобичал, особено по начина, по който Айла ги приготвяше.

Преливащите се цветове на перата на дивата кокошка й осигуряваха по-добро прикритие в една територия, непокрита изцяло със сняг. Младият мъж си спомни, че бе имало повече сняг последния път, когато беше идвал насам.

Областта беше повлияна както от континенталния изток, така и от морския запад, представени от необичайна смесица от животни и растения, които при други условия рядко съжителстваха. Малките пухкави животинчета бяха един пример, макар че през студения сезон мишките, съселчетата, плъховете, съселите и хамстерите се забелязваха трудно, освен когато случайно не попаднеха на хралупа, в която те бяха складирали зеленчукова храна за зимата.

По високите равнини и речните долини често съглеждаха дълговлакнести маймуни, обикновено в стада от сродени женски индивиди и един мъжки екземпляр, въпреки че през студения сезон групи от мъжки животни се събираха често заедно. Носорозите бяха неизменни самотници, с изключение на женските с по едно или две още неспособни да се грижат за себе си малки. През по-топлите сезони изобилстваха бизонът, зубърът и всички разновидности на сърната — от огромните елени до малката планинска сърна, но само северният елен оставаше и за през зимата. Дивата овца, дивата коза и ибексът бяха мигрирали по-надолу от своите високи летни обители и Джондалар никога не беше виждал толкова много мускусни бикове.

Изглеждаше да бе година, в която популацията на мускусния бик се намираше в своя апогей. Следващата година те вероятно щяха да намалеят до минимум, но междувременно пътешествениците откриха колко полезен е уредът за изхвърляне на копие. Когато биваха застрашени, мускусните бикове, особено войнствените мъжкари, образуваха здрава преграда от наведени ниско рога, обърнати с гръб към един кръг, за да защитят малките и някои женски индивиди. Това ги спасяваше от повечето хищници, но не и от уреда за изхвърляне на копие.

Без да се приближават до животните и да се излагат на опасност, Джондалар и Айла се прицелваха от безопасно разстояние. Това беше твърде лесно, въпреки че трябваше да бъдат точни и да хвърлят силно, за да бъдат сигурни, че копието ще проникне през дебелата четина.

При наличието на няколкото вида животни, измежду които можеха да избират, на тях не им липсваше храна и те доста пъти оставяха парчета месо за други месоядни хищници и лешояди. В този случай не ставаше дума за разточителство, а за потребност. Тяхната храна с високо съдържание на протеини, състояща се от крехко месо, не им бе достатъчна. Вътрешността на дървените кори и чайовете, приготвени от иглички и връхчета на дървета, предлагаха само ограничено облекчение.

Всеядните човешки същества можеха да преживяват при едно разнообразие на храната, като протеините бяха от съществено значение, но сами по себе си недостатъчни. Знаеше се за хора, умрели от протеинов глад, без наличието на поне един или друг от зеленчуковите продукти или мазнините. Пътешествайки в края на зимата почти без растителна храна, Джондалар и Айла се нуждаеха от мазнина, за да оцелеят, но сезонът привършваше и затова животните, които улавяха, бяха изразходвали повечето от своите собствени запаси. Пътешествениците избирателно взимаха месото и вътрешните органи, които съдържаха по-голямата част от мазнината, като оставяха постното или го даваха на Вълчо. Той сам си набавяше обилна храна от горите и равнините по пътя.

Животни от друг вид също обитаваха района и въпреки че те винаги ги забелязваха, нито Джондалар, нито Айла можеха да си наложат да ловят коне. Техните придружители се хранеха твърде добре с грубата суха трева, мъховете, лишеите и дори малките клонки и тънката кора.

Двамата пътуваха на запад, следвайки течението на реката и завивайки леко на север. Когато реката се изви в известна степен на югозапад, Джондалар знаеше, че бяха близо. Земята между древните северни високи плата и южните планини се издигаше нагоре към един див пейзаж, който се показваше в скалисти зъбери. Те отминаха мястото, където се съединяваха три потока, за да образуват видимото начало на Голямата майка река, след това пресякоха и продължиха по левия бряг на средното течение — Средната майка река. Това беше реката, за която Джондалар беше чул, че е истинската Майка река, макар че всяка една от трите би могла да бъде считана за такава.

Достигането на това, което всъщност представляваше началото на Великата река, не беше онова дълбоко преживяване, което Айла очакваше. Великата майка река не извираше от точно очертано място, както огромното вътрешно море, в което се вливаше. Нямаше ясно начало и дори границата на северната територия, считана за страната на плоскоглавците, беше несигурна, но Джондалар изпитваше чувството, че познава областта, в която се намираха. Той мислеше, че бяха близо до ръба на истинския ледник, въпреки че бяха вървели през заснежени места и беше трудно да се отгатне.

Беше само следобед, но те решиха да потърсят място за бивак и пресякоха през територията към десния бряг на горния приток. Решиха да спрат по-нататък — точно отвъд долината на един относително дълъг поток, който се присъединяваше откъм северната страна.

Когато Айла видя открита крайречна ивица чакъл, тя спря да избере няколко гладки заоблени камъка, които щяха да бъдат идеални за прашката й, и ги прибра в торбичката си. Мислеше, че ще може да отиде на лов за бяла яребица или бял заек по-късно този следобед, или може би на следващата сутрин.

Мислите им за краткия им престой при Лозадунаите бяха отстъпили място на безпокойството за ледника. Особено разтревожен бе Джондалар. Заради тежкия товар изминаваха пътя пеша. Това ги бе забавило и той се опасяваше, че краят на дългата зима ще настъпи твърде скоро. Пристигането на пролетта винаги беше непредсказуемо, но това беше година, в която той се надяваше тя да закъснее.

Разтовариха конете и изградиха бивака си. Тъй като беше още рано, решиха да наловят пресен дивеч. Навлязоха в една рядка гора и попаднаха на следите на сърна, което озадачи и двамата и разтревожи Джондалар. Той се надяваше, че завръщащата се сърна не бе знак за това, че пролетта ще да последва скоро. Тя свирна на Вълчо и те продължиха през горите, вървейки един зад друг, като Джондалар беше начело. Жената го следваше, а Вълчо вървеше по петите й. Тя не искаше той да тича наоколо и да плаши плячката им.

Проследиха следата през откритите гори към една висока оголена скала, която им пречеше да виждат. Айла забеляза, че раменете на Джондалар се отпуснаха, той престана да върви дебнешком. Следите на сърната показваха, че се е носела с голяма бързина. Нещо очевидно я беше изплашило.

И двамата застинаха, като чуха тихото ръмжене на Вълчо. Той подушваше нещо. Айла беше сигурна, че е чула шум от боричкане от другата страна на дългата скала, която препречваше пътеката. Двамата с Джондалар се спогледаха, мъжът също беше чул шума. Запромъкваха се бавно напред, придвижвайки се по края на оголената скала. След това последваха викове, шум от нещо, което се приземи тежко, и почти едновременно с това ужасен вик.

Имаше нещо във вика, от което по гърба на Айла полазиха ледени тръпки. Това беше познат вик.

— Джондалар! Някой е в беда! — каза тя, втурвайки се покрай скалата.

— Почакай, Айла! Може да е опасно! — извика той, но вече беше твърде късно.

Сграбчвайки копието си, той изтича да я настигне.

Около голата скала неколцина млади мъже се бореха с някого на земята. Отправяха груби забележки към един мъж, който беше на колене, надвесен над някого, когото други двама се опитваха да удържат.

— Побързай, Дануси! Колко още помощ ти трябва? Тази се бори.

— Може би той се нуждае от помощ да я намери.

— Той просто не знае какво да прави с нея.

— Тогава дай на някой друг да опита.

Айла съзря руса коса и с чувство на отвращение осъзна, че държаха жена. Знаеше какво се опитват да направят с нея. Когато изтича към тях, бе обзета от друго прозрение. Това се дължеше може би на формата на крака или на ръката, или на гласа, но изведнъж тя разбра, че пред нея е жена от Клана. Тя беше потресена.

Вълчо ръмжеше, готов за атака, но наблюдаваше Айла и се въздържаше.

— Това трябва да е бандата на Чароли! — каза Джондалар, настигайки я.

Той сграбчи този, който беше най-отгоре за връхната му дреха и го изтръгна от жената. Тогава отстъпи встрани и свивайки юмрук го прасна в лицето. Мъжът падна на земята. Другите двама зяпнаха от изненада, пуснаха жената и се обърнаха, за да нападнат непознатия. Единият скочи на гърба му, докато другите го удряха с юмруци по лицето и гърдите. Големият мъж отхвърли единия от гърба си, посрещна силен удар в рамото си и се прицели с юмрук в корема на този, който стоеше пред него.

Когато двамата мъже тръгнаха след Джондалар, жената се обърна и отстъпи назад, за да се отдалечи и да изтича към другата група борещи се мъже. Докато единият от мъжете се превиваше от болка, Джондалар се обърна към другия. Айла забеляза, че първият се опитва да се изправи.

— Вълчо! Помогни на Джондалар! Хвани тези мъже! — каза тя, давайки му знак.

Големият вълк се впусна с желание в битката, докато Айла си сваляше вързопа, разхлабваше прашката около главата си и бъркаше в торбичката за камъни. Единият от тримата мъже беше повален отново и тя наблюдаваше другия, който с ужас издигна ръка, за да отстрани огромния вълк. Животното скочи на задните си крака, заби зъбите си в ръкава на дебелото зимно палто и отпра ръкава, докато Джондалар стовари силен юмрук върху челюстта на третия мъж.

Слагайки камък в джоба на прашката, тя насочи вниманието си към другата група борещи се мъже. Единият беше вдигнал костена бухалка с две ръце и беше готов да я стовари. Тя бързо запрати камъка и видя, че мъжът с бухалката падна на земята. Друг мъж, който държеше копие в заплашителна стойка върху някого на земята, наблюдаваше приятеля си да пада. Поклати глава и не видя втория камък да лети, но извика от болка, когато го удари. Копието падна на земята и той хвана наранената си ръка.

Шестима мъже не успяваха да се справят с този, който бе на земята. С прашката си Айла улучи двама, а нападнатата жена здраво налагаше трети. Той бе вдигнал ръце и се опитваше да се предпази от нейните удари. Друг, който беше много близо до мъжа, когото се опитваха да обуздаят, беше блъснат от силен удар. Той се запромъква назад. Айла имаше още два камъка, готови да излетят. Тя запрати единия, предоставяйки на поваления мъж — един мъж от Клана, както се беше досетила — благоприятна възможност. Въпреки че седеше, той сграбчи най-близкия до него мъж, повдигна го от земята и го хвърли към другия мъж.

Жената от Клана поднови своята дива атака, прогонвайки накрая мъжа, с когото се бореше. Въпреки че боят не беше характерен за тях, жените от Клана бяха толкова силни, колкото и техните мъже. И въпреки че би предпочела да се примири, отколкото да се защитава срещу мъж, който би я пожелал, за да облекчи нуждите си, тази жена беше принудена да се бори, за да защити своя наранен другар.

Никой от младите мъже вече не се бореше. Единият лежеше в безсъзнание близо до крака на мъжа от Клана с рана на главата, от която се стичаше кръв, сплъстяваща мръсната му коса. Друг си разтриваше рамото, гледайки кръвнишки жената, която държеше прашката си готова. Останалите бяха контузени и съсипани, а окото на единия се беше подуло и затворило. Тримата, които бяха преследвали жената, трепереха сгушени един до друг с разпокъсани дрехи в страх от вълка, който стоеше и ги наблюдаваше с оголени зъби и предупредително ръмжене.

Джондалар обикаляше наоколо, за да се убеди, че Айла не е пострадала, след което погледна човека на земята и изведнъж бе озарен от мисълта, че това бе мъж от Клана.

Чудеше се защо мъжът все още лежи. Издърпа мъжа, който бе в безсъзнание, далеч от себе си и го преобърна; той дишаше. И тогава видя защо мъжът от Клана не се повдига. Бедрото на левия му крак, точно над коляното, беше наклонено под неестествен ъгъл. Джондалар погледна мъжа с възхищение. Той бе удържал шестима мъже дори със счупен крак! Знаеше, че плоскоглавците са силни, но не беше осъзнал големината на силата и решителността им. Мъжът трябваше да изпитва огромна болка, но не го показваше.

Изведнъж се появи друг мъж, който не беше участвал в нито една от битките. Той се заоглежда наоколо и повдигна вежди. Всичките млади мъже се сгърчиха от неудобство под презрителния му поглед. Те не знаеха как да обяснят това, което се бе случило. В първия момент бяха успели да се отнесат грубо и да се позабавляват с двамата плоскоглавци, които за нещастие се бяха изпречили на пътя им, а в следващия момент зависеха от снизхождението на жена, която можеше да се цели с камъни, от един мъж с твърди като скала юмруци и от най-големия вълк, който някога бяха виждали.

— Какво се случи? — попита новодошлият.

— Твоите хора накрая си го получиха. Сега ти си наред.

Жената беше напълно непозната. Откъде знаеше, че това беше неговата банда? Тя говореше на неговия език, но със странен акцент и той се учуди коя бе тя. Когато Айла изрече това, жената от Клана извърна главата си и започна да я изучава отблизо, въпреки че никой друг не забеляза погледа й. Мъжът с цицината на главата започна да се събужда и Айла отиде да види колко е ударен.

— Махни се от него — нареди мъжът, но в гласа му се долавяше страх.

Айла спря, явно прецени, че мъжът се опитва да запази авторитета си пред бандата, а не проявяваше особена загриженост за ранения.

Тя продължи:

— Той ще има главоболие няколко дни, но ще се оправи. Ако наистина исках да го нараня, нямаше да се спра. Той щеше да е мъртъв, Чароли.

— Откъде знаеш името ми! — извика младият мъж уплашено.

Откъде тази непозната знаеше кой е той?

— Ние знаем повече от твоето име. — Сви рамене Айла.

Тя погледна по посока на мъжа и жената от Клана. За повечето от присъстващите те изглеждаха невъзмутими, но Айла можеше да забележи тяхната изненада и притеснение. Те внимателно наблюдаваха хората от Другите, опитвайки се да проумеят странния обрат на събитията.

Мъжът си казваше, че в момента, изглежда, са в безопасност. Не разбираше обаче защо този грамаден мъж им помагаше, като се опълчваше срещу своите. А жената? Ако тя беше жена. Тя владееше оръжието по-добре от повечето мъже, които познаваше. Коя жена използваше оръжие? Срещу хора от нейния род? Дори по-обезпокояващ беше вълкът — животно, което се беше справило с тези мъже, които се бяха опитали да наранят неговата жена… неговата много специална нова жена. Може би високият мъж имаше вълк тотем, но тотемите бяха духове, а това беше истински вълк. Всичко, което можеше да направи, бе да чака. Да не показва болката и да чака.

Забелязвайки неговия предпазлив поглед, отправен към Вълчо, и отгатвайки страховете му, Айла реши да поднесе всички изненади наведнъж. Тя изсвири, ясен настойчив звук, наподобяващ повика на птица, но на птица, която никой никога не беше чувал. Всички я зяпнаха неспокойно, но когато нищо не се случи веднага, те си отдъхнаха. Не след дълго обаче чуха удари на копита и два послушни коня — една кобила и един необикновен кафяв жребец, се появиха и се запътиха право към жената.

„Какво странно нещо? Мъртъв ли съм или се намирам в страната на духовете?“ — помисли си човекът от Клана.

Конете, изглежда, изплашиха много повече младите мъже, отколкото хората от Клана. Въпреки че се опитаха да не го показват, те се страхуваха, защото знаеха, че някой ден ще бъдат разкрити и ще трябва да отговарят за стореното. Някои дори желаеха това да се случи по-скоро, преди нещата да са се влошили.

Дануси, този, който беше предмет на подигравки, защото имаше проблеми с покоряването на една жена, го беше споделил с двама от другите, на които мислеше, че може да се довери. Плоскоглавите жени бяха едно нещо, но това момиче, което викаше и се биеше. Дори да беше вълнуващо за момента — жените на този етап бяха винаги вълнуващи — след това той беше засрамен и уплашен от отмъщението на Дуна. Какво щеше да им стори тя?

И сега тук имаше жена, непозната, с едър русокос мъж — не се ли предполагаше, че Нейният любовник ще бъде по-едър и по-светъл от другите мъже? И един вълк! И коне, които пристигаха при нейното повикване. Никой не я беше виждал преди, но въпреки това тя знаеше кои бяха те. Говореше по особен начин, със сигурност идваше отдалеч, но знаеше техния език. Бяха ли казали откъде идва? Беше ли дунайка? Майка — дух в човешки образ? Дануси потръпна.

— Какво искате от нас? — попита Чароли. — Ние не ви безпокояхме. Просто се забавлявахме с няколко плоскоглавци. Какво лошо има малко да се позабавляваме с няколко животни?

Джондалар забеляза, че Айла полагаше големи усилия да не избухне.

— А Мадения? — попита той. — Тя също ли беше животно?

Те знаеха. Младите мъже се спогледаха, а после погледнаха към Чароли за помощ. Акцентът на мъжа не беше същият като нейния. Той беше от Зеландониите. Ако Зеландониите знаеха, те нямаше да могат да отидат там и да се скрият при необходимост, претендирайки, че са на пътешествие, както бяха запланували. Кой още знаеше? Имаше ли място, където можеха да отидат?

— Тези хора не са животни — възмутено извика Айла.

Джондалар я погледна учудено. Никога не я беше виждал толкова ядосана.

— Ако бяха животни, щяхте ли дори да се опитате да ги насилите? Насилвате ли вълци? Насилвате ли коне? Не, вие търсите жена, но нито една жена не ви желае. Това са единствените жени, които можете да намерите — каза тя. — Но тези хора не са животни! — Тя погледна към хората от Клана. — Вие сте животните! Вие сте хиени! Душещи около остатъците и миришещи на гнило, мирисът на вашата злина. Нараняващи хора, насилващи жени, грабещи това, което не е ваше. Ще ви кажа, че ако сега не се върнете, ще загубите всичко. Няма да имате семейство, Пещера, народ и никога няма да имате жена край огнището. Ще прекарвате живота си като хиени, винаги обирайки остатъците на другите, и ще бъдете принудени да крадете от своя собствен народ.

— Те знаят и за това също! — каза един от мъжете.

— Не казвай нищо! — предупреди го Чароли. — Те не знаят, само предполагат.

— Ние знаем — каза Джондалар. — Всички хора знаят.

Той не владееше перфектно езика им, но говореше разбираемо.

— Това го казваш ти, но ние дори не те познаваме — отвърна Чароли. — Ти си непознат, дори не си Лозадунай. Ние няма да се върнем. Не се нуждаем от никого и имаме собствена Пещера.

— Затова ли сте принудени да крадете храна и насилвате жени? — попита Айла. — Пещера без жена до вашите огнища не е Пещера.

Мъжът отговори:

— Ние нямаме нужда да слушаме това. Ще вземем всичко, което искаме и когато го искаме — храна, жени. Никой не ни е спирал преди и никой няма да го направи сега. Хайде, нека се махаме оттук — каза той, обръщайки се да си върви.

— Чароли! — извика Джондалар след младия мъж, като го достигна с няколко крачки.

— Какво искаш?

— Имам да ти давам нещо — отвърна големият мъж.

След това без предупреждение той сви юмрука си и го заби в лицето му. Главата на Чароли се наклони назад и той загуби равновесие от зашеметяващия удар.

— Това е за Мадения! — каза Джондалар, гледайки към мъжа, проснат на земята.

После се обърна и се отдалечи. Айла погледна замаяния млад мъж. Тънка струйка кръв течеше от устните му, но тя дори не помръдна, за да му помогне. Двама от приятелите му сториха това. Тогава тя насочи вниманието си към бандата млади мъже, като се вглеждаше във всеки един от тях поотделно. Те представляваха жалка картина: несресани, мръсни, дрехите им бяха дрипави и кирливи. Изпитите им лица показваха, че гладуват. Нищо чудно, че крадяха храна. Те имаха нужда от помощта и подкрепата на семейството и приятелите в Пещерата. Може би свободният скитнически живот с бандата на Чароли беше започнал да губи своето очарование и те бяха готови да се завърнат.

— Те ви търсят — каза им тя. — Всички са съгласни, че вие отидохте твърде далеч, дори Томаси, който е роднина на Чароли. Ако се завърнете в Пещерата си и изтърпите това, което заслужавате, може би ще имате възможност да се присъедините отново към семействата си. Ако чакате, докато ви намерят, ще стане по-лошо за вас.

Затова ли бе тя тук? Беше ли дошла да ги предупреди, чудеше се Дануси, преди да бе станало твърде късно? Ако се завърнеха сами и се опитаха да се поправят, щяха ли техните Пещери да ги приемат отново?

Когато бандата на Чароли се оттегли, тя се приближи до двамата от Клана. Те бяха наблюдавали с изненада както разговора на Айла с мъжете, така и удара, който беше повалил другия мъж на земята. Хора от Клана никога не удряха други хора от Клана, но хората от Другите бяха странни. Те приличаха на мъже, но всъщност не постъпваха много като мъже и особено мъжът, който беше ударен. Всички от клана го познаваха и мъжът на земята трябваше да признае, че почувства особено задоволство да го види повален. Беше още по-доволен да види всичките да си тръгват.

Сега той желаеше и другите двама да си отидат. Техните действия бяха толкова неочаквани, че той се чувстваше неудобно. Просто искаше да се върне обратно при своя клан, макар да не знаеше как щеше да го направи със счупен крак. Следващият жест на Айла напълно изненада мъжа и жената. Дори Джондалар можа да забележи тяхното объркване. Тя грациозно се наведе, като кръстоса краката си пред мъжа и погледна скромно надолу към земята.

Джондалар също беше изненадан. Тя беше правила същото пред него понякога, обикновено когато имаше да му казва нещо важно и биваше разстроена, защото не можеше да намери думи да се изрази, но сега за пръв път я виждаше да използва тази поза като жест на уважение. Тя искаше разрешение да го заговори, но големият мъж беше много изненадан да види Айла, която беше толкова способна и независима, да се обръща към този плоскоглавец, този мъж от Клана с такава почит. Веднъж се беше опитала да обясни на Джондалар, че това е акт на внимание, традиция, техният начин на изразяване, а не непременно позор, но той знаеше, че нито една жена от Зеландониите или някоя друга, която познаваше, някога би доближила някого, мъж или жена, по този начин.

Докато Айла седеше търпеливо, чакайки мъжа да потупа рамото й, тя дори не беше сигурна, дали езикът на тези хора от Клана беше същият като този на клана, който я беше отгледал. Разстоянието между тях беше огромно и тези хора изглеждаха по различен начин. Но тя беше забелязала прилики в езиците, на които говореха, макар че колкото по-далеч живееха народите един от друг, толкова по-малко си приличаха езиците им. Тя можеше само да се надява, че езикът на знаците на тези хора ще е същият като на нейния клан.

Тя считаше, че техният език на жестовете, подобно на много от техните познания и видове дейности, произтичаха от спомените им, расовите спомени, но подобие на инстинкта, с който всяко дете се ражда. Ако тези хора от Клана произхождаха от същите древни издънки, като тези, които беше познавала, езикът им трябваше да бъде поне подобен.

Докато чакаше неспокойно, започна да се чуди дали мъжът имаше някаква представа какво се опитва да направи. Тогава почувства неговото потупване по рамото си и пое дълбоко дъх. Беше минало доста дълго време, откакто не беше говорила с хора от Клана, не и откакто беше прокълната… Трябваше да забрави за това. Не трябваше да допусне тези хора да разберат, че тя бе мъртва, що се отнасяше до Клана. В противен случай те щяха да престанат да я забелязват, като че ли не съществуваше. Тя вдигна поглед към мъжа и те започнаха да се изучават.

Той не можеше да открие никакви белези на Клана в нея. Тя беше жена от Другите. Не беше като тези, чиито черти бяха странно деформирани чрез смесица на духове, както много бяха родени в тези времена. Но откъде тази жена от Другите беше научила правилния начин да се обръща към един мъж?

От много години Айла не беше виждала лице от Клана, а неговото лице беше типично, но то не изглеждаше като лицето на хората, които познаваше. Косата и брадата на мъжа бяха по-светлокафяви и изглеждаха меки и не толкова къдрави. Очите му бяха също по-светли, кафяви, но те не бяха дълбоките, влажни, почти черни очи на нейния народ. Неговите черти бяха по-силни, по-подчертани: краищата на веждите му бяха по-тежки, носът му бе по-остър, челото му изглеждаше да се извива назад по-рязко и главата му беше по-удължена. Той, изглежда, бе повече Клан, отколкото нейния Клан.

Айла започна да говори с жестовете и думите от ежедневния език на клана на Брун, езика на Клана, който беше научила като дете. Веднага стана ясно, че той не разбира. Тогава мъжът издаде няколко звуци. По интонация и артикулация те приличаха на звуците на Клана — доста гърлени, с почти недоловими гласни — и тя се напрегна, опитвайки се да разбере смисъла им.

Кракът на мъжа беше счупен и тя искаше да му помогне, но освен това й се щеше да узнае повече за тези хора от рода на Клана. В известен смисъл тя се чувстваше по-добре с тях, отколкото с хората от Другите. Но за да му помогне, тя трябваше да намери общ език с него, да го накара да я разбере. Той отново заговори и направи няколко знака с ръце. Стори й се, че тези жестове би трябвало да са й познати, но не можа да схване смисъла им, а звуците му й бяха съвсем непознати. Толкова ли беше различен езикът на нейния Клан, че да не може да общува с клановете от този край?