Тери Брукс
Молитвената песен (48)

ГЛАВА 48

Така магията изчезнала от Четирите земи, а приказките за друидите и Паранор се превърнали в легенда. Известно време мнозина твърдели, че друидите са били живи същества от плът и кръв, които обикаляли из Четирите земи като простосмъртни. Имало и малцина, които уверявали, че магията не е била измислица, а нещо действително, че между доброто и злото магьосничество наистина се е водила ужасна борба. С течение на годините обаче броят на вярващите намалявал и накрая не останал почти никой, който да вярва.

Сутринта, в която Аланон изчезна завинаги от света на хората, членовете на малката група си казаха сбогом и се разделиха. Всеки тръгна за собствената си земя.

— Ще ми липсваш, Брин Омсфорд — каза тъжно Кимбър. — Ще липсваш и на дядо. Нали, дядо?

Коглайн пристъпваше нервно от крак на крак и кимна утвърдително с глава, без да поглежда Девойката от Вейл:

— Да, донякъде — призна той неохотно. — Със сигурност обаче няма да ми липсва целия този ужас. Не и това. Е, не мога да си изкривя душата и да отрека, че изживяхме няколко чудесни приключения, момиче. Заради тях ти наистина ще ми липсваш. Гномите паяци и Черните скитници и всичко останало. Почти като едно време…

Старецът млъкна, а Брин се усмихна:

— И вие двамата ще ми липсвате. Уиспър също. Дължа живота си както на вас, така и на него. Ако той не беше слязъл в Мейлморд да ме открие…

— Уиспър усещаше, че имаш нужда от него — заяви уверено Кимбър. — Иначе нямаше да пренебрегне предупреждението ти. Той просто е усещал, че помощта му е нужна. Струва ми се, че между вас съществува особена връзка, по-различна от връзката, създадена чрез песента.

— И все пак не ми идвай на гости, преди да си ме предупредила — внезапно се намеси Коглайн. — Чакай аз да те поканя. Човек не може да се изтърсва в нечий дом току-така, без да е бил поканен!

— Дядо — въздъхна Кимбър, усмихна се и погледна стареца. — Мисля да остана известно време с дядо и Уиспър в Хартстоун. Доста дълго бях далеч от дома. Домъчня ми за долината.

Брин се доближи до нея и я прегърна.

— И на мен ми домъчня за дома, Кимбър. Някой ден обаче ние отново ще се срещнем.

— Винаги ще ми бъдеш приятелка, Брин. — В очите й бликнаха сълзи и тя бързи скри лице в рамото на Девойката от Вейл

— И ти моя — прошепна Брин. — Сбогом, Кимбър. Благодаря ти.

Роун се сбогува с Кимбър и се доближи до Уиспър. Големият блатен котарак седна на задните си лапи и кръглите му сини очи се загледаха с любопитство в планинеца.

— Знаеш ли, не бях прав за теб, котарако — промърмори неохотно младежът. Замълча за миг. — За теб това може би е без значение, но за мен не е. Ти спаси и моя живот. — Гледа известно време Уиспър, после обърна очи към останалите. — Обещах си да призная това, ако извади Брин от черната дупка. Въпреки това се чувствам като идиот. Стоя тук и говоря на една котка… По дяволите…

Роун млъкна. Уиспър се прозя сънливо и показа всичките си зъби.

Застанал встрани от тях Джеър също се чувстваше като идиот, изправен пред Слантър, объркан и задушаван от чувствата си.

— Виж какво, момче — изръмжа грубо и нервно гномът. — Я не се вживявай чак толкова много. Просто го кажи. Сбогом. Кажи го.

Джеър разтърси упорито глава:

— Не мога, Слантър. Не е достатъчно. Ти и аз бяхме заедно още от самото начало — още от момента, в който те изиграх със змиите и те затворих в онази дървена кофа.

— Не ми припомняй това, ако обичаш! — измърмори гневно гномът.

— Само ние останахме, Слантър — опитваше се да обясни Джеър. Помисли си как тръгнахме, ти, аз и останалите. Тях обаче вече ги няма. Останахме само ти и аз. — Младежът от Вейл поклати глава. — Толкова много неща се случиха. Не мога да изтрия всичко от паметта си само с едно „сбогом“.

Слантър въздъхна:

— Хайде, стига. Говориш така, сякаш се виждаме за последен път. Какво ти става? Да не би да си мислиш, че и аз ще свърша като тях? Я се стегни! Знам как да се грижа за себе си. Помни това, ясно ли е? Нищо лошо няма да ми се случи. Сигурен съм, че и на теб няма да ти се случи нищо лошо! Кълна се! Умееш да се измъкваш от трудни положения като същински дявол!

Джеър неволно се усмихна:

— Приемам го почти като комплимент, след като излиза от твоята уста. — Младежът от Вейл пое дълбоко въздух. — Ела с мен, Слантър. Ела в Кълхейвън и им разкажи какво се случи. Трябва да го чуят от теб.

— Не, момче. — Гномът наведе грубото си лице и поклати глава. — Никога не бих се върнал там. Още много години гномите няма да бъдат желани в Долен Анар, независимо от причините. Не, сега мястото ми е в граничните райони. Поне засега.

Джеър кимна. Двамата замълчаха неловко.

— Довиждане, Слантър. До следващата ни среща.

Младежът от Вейл доближи гнома и го прегърна. Слантър се поколеба, после го потупа грубо по рамото:

— Е, момче, времето, което прекарахме заедно не беше чак толкова лошо, нали?

Дълго не можа да откъсне очи от младежа.

Мина повече от седмица, докато Брин, Джеър и Роун стигнат до Шейдската долина и тръгнат по покритата с чакъл пътека, водеща до дома на Омсфордови. Беше късен следобед. Слънцето вече се беше скрило зад хълмовете. Гората беше обгърната в сенки и сумрак. В спокойния есенен въздух от разпръснатите наоколо къщи долитаха гласове. Окапали листа шумоляха сред високата трева.

Прозорците на къщата вече светеха.

— Брин, как ще обясним всичко това? — попита Джеър за стотен път.

Минаха край сливата, която беше останала без листа и в този момент вратата се отвори широко. Еритрия се втурна към тях:

— Уил, те се върнаха! — викна тя през рамо и се завтече да прегърне децата си и Роун. Миг след това се появи и Уил Омсфорд. Той целуна Брин и Джеър и подаде сърдечно ръка на Роун.

— Изглеждаш малко уморена, Брин. — установи тихо той. — Май докато сте били в Лий, ти и брат ти изобщо не сте спали?

Брин и Джеър се спогледаха, а Роун се усмихна мило и заби поглед в земята.

— Как мина пътуването ви на юг, татко? — побърза да смени темата Джеър.

— За щастие успяхме да помогнем на много хора. — Уил Омсфорд се вгледа внимателно в сина си. — Работата ни задържа по-дълго, отколкото възнамерявахме. Затова не можахме да минем през Лий да ви видим. Едва снощи се върнахме.

Брин и Джеър отново се спогледаха. Този път баща им го забеляза веднага.

— А сега някой от вас ще благоволи ли да ми каже кой беше онзи старец, когото бяхте изпратили при нас?

Брин го изгледа смаяно:

— Какъв старец?

— Старецът с известието, Брин.

Джеър се намръщи:

— Какво известие?

Този път се намеси Еритрия. В очите й се четеше недоволство:

— Един старец дойде при нас в селцето Кайпра, далеч на юг. Каза, че е от Лий. Донесе ни бележка. В нея пишеше, че сте отишли в планините и няма да се върнете няколко седмици, затова да не се притесняваме. Баща ти и аз се учудихме, че бащата на Роун е използвал този толкова стар човек като куриер, но…

— Брин! — прошепна Джеър стъписай.

— Стори ми се познат. Имах чувството, че и преди го бях виждал — отбеляза изведнъж Уил.

— Брин, не съм изпращал никакъв… — започна да обяснява Джеър и после се спря. Всички бяха втренчили очи в него. — Чакайте… само за минутка… не мърдайте оттук… само… един момент — изломоти той и префуча край тях. — Веднага се връщам.

Втурна се в къщата, прекоси коридора и влезе в кухнята. Отправи се направо към камината и се спря до третата ниша с полици. Отмести каменната плоча и протегна вътре ръка.

Пръстите му напипаха камъните на елфите и познатата кожена торбичка.

Остана изумен. После взе камъните и се запъти към останалите, които го чакаха на пътеката. Усмихна се и показа торбичката и съдържанието й на смаяните Брин и Роун.

Последва дълго мълчание. После Брин хвана майка си с едната ръка, а баща си с другата:

— Майко. Татко. Мисля, че е най-добре да влезем у дома. — Девойката от Вейл се усмихна. — Джеър и аз имаме да ви казваме нещо.