Тери Брукс
Молитвената песен (22)

ГЛАВА 22

Призраците Морди идваха от Силидълън. Плъзгаха се по повърхността на водата почти неподвижни. Загърнати бяха в плащове, лицата им скрити в дълбоките сенки на надиплени качулки. Можеха да бъдат взети за безплътни духове, ако не бяха завършващите с черни животински нокти пръсти, които се подаваха изпод наметалата, стиснали в мъртвешка хватка три сиви магически пръчки за заклинания. Последователите им гноми се разридаха пронизително, вопълът се извиси, превърна се в крясък и се сля с воя на вятъра. Черните фигури сякаш се носеха окрилени от този звук.

После, най-неочаквано, гномите млъкнаха. Оглушителният писък на вятъра прониза празния простор на Силидълън и повърхността на езерото се надипли.

Призракът Морд, който беше най-отпред, вдигна високо магическата си пръчка. Черната, суха като вейка ръка, изскочи изпод плаща, сякаш повдигната от внезапен силен порив на вятър. Странна тишина се спусна над възвишенията, увисна неподвижно и затрептя във въздуха. Дори и вятърът като че ли притихна за миг. Призракът спусна бавно пръчката към потъмнелите води на езерото. Другите два призрака направиха същото. Трите лъскави върха се потопиха в Силидълън и се сляха в едно.

В първия миг нищо не се случи. После лумна огън. Пръчките, превърнали се в яркочервени пламъци, запълзяха надолу в хладните дълбини. Водата се развълнува, надигна се и се разпени. Гномите се разкрещяха като обезумели, едновременно ликуващи и уплашени до смърт. Започнаха да отстъпват от брега, препъваха се и залитаха.

— Призовават магията! — изкрещя Слантър.

Червените пламъци горяха ярко в мрачната непрогледна тъмнина. Проникваха в дълбините на езерото, които никога не бяха виждали светлина. Като кърваво петно светлината се разля и заплува нагоре и все по-нагоре към повърхността. Доближаваше я. Водата засъска яростно и закипя. Надигна се пара. Гейзер от пръски изригна към небето.

Защитниците на укрепленията на крепостта на джуджетата наблюдаваха изтръпнали и нерешителни. Нещо щеше да се случи, нещо неописуемо. Никой не знаеше как да го предотврати.

— Трябва да се махаме оттук — викна трескаво Слантър на Гарет Джакс. Трепереше от страх, но не беше загубил ума си. — Бързо, Майсторе на бойните изкуства!

Магическите пръчки спряха да излъчват огън и се вдигнаха от Силидълън. Завършващите с животински нокти ръце се прибраха под плащовете. Водите обаче продължаваха да буйстват. Кърваво червеното петно потъмня и се превърна в далечен блясък, който светеше дълбоко под повърхността на езерото. Приличаше на току-що отворени след сън очи.

ООООООММММММММММ!

Воят на гномите от обсадната армия пак се надигна, пронизителен, изпълнен с очакване. Пръчките на Призраците Морди отново дадоха сигнал. Гора от ръце се вдигна и протегна към небето. Езерото задими, изригна пара и водите на Силидълън отново се взривиха яростно.

После нещо огромно и черно започна да се надига от дълбините му.

— Майсторе на бойните изкуства! — крещеше неистово Слантър.

Гарет Джакс поклати глава:

— Не мърдай! Хелт, донеси дългите лъкове.

Човекът от границата мигом хукна към наблюдателната кула. Джеър го погледна и отново обърна очи към Силидълън — към оглушителния вой на гномите и към черното нещо, което се надигаше от дълбините.

То пореше бързо водите и доближаваше повърхността. Ставаше все по-голямо и по-голямо. Злото. Призованото от Призраците Морди зло. Но що за творение беше това? Гърлото на Джеър се беше свило и той преглътна с мъка. Каквото и да беше, нямаше съмнение, че е нещо чудовищно. Туловището му сякаш покри дъното на цялото езеро, когато се изтръгна от дълбините. Започна бавно да придобива форма. Огромно тромаво същество с ръце, които се гърчеха и дращеха въздуха…

После то се надигна с оглушителен трясък и се откъсна от повърхността на езерото. Безформеното черно туловище се освободи от оковите на водите и за миг силуетът му увисна на фона на сивкавата светлина на утрото. Приличаше на буре, цялото покрито с кал и тиня, с прилепнали по тях мидени черупки и корали. Четирите му крака-перки завършваха с извити животински нокти и бодли. Главата му — маса от поклащащи се пипала, която ограждаше огромна, подобна на човка мутра. Зъбите — същински бръсначи. От вътрешната страна пипалата имаха множество смукала, всяко колкото човешка длан с разперени пръсти. Люспи и бодли покриваха външната им страна. Зад пипалата проблясваха невъзмутимо чифт червени студени очи. Съществото се надигна и протегна. Високо беше повече от сто фута, широко четиридесет.

От укрепленията на Капаал се разнесоха викове на ужас:

— Кракен! — каза Форейкър. — Е, сега вече е свършено с нас! Воят на гномите се превърна в оглушителен крясък, лишен от всичко човешко. Когато силуетът на чудовището се очерта в светлината, той се понесе надлъж и шир из Капаал. Приличаше на боен вик. Долу във водите на езерото черното туловище на кракена се извъртя рязко, вдигна невъобразим шум и внезапно се обърна към бента и крепостта, която го защитаваше.

— Идва за нас! — прошепна изумен Гарет Джакс. — Какво търси същество, което не може да живее в сладка вода, същество, което идва от океана — тук! Доведено от черната магия! — Сивите му очи пробляснаха сурово и непоколебимо. — Само че ние, надявам се, няма да му се дадем. Хелт!

Огромният човек от границата мигновено застана до него с три дълги лъка в грамадната си ръка. Гарет Джакс взе единия, остави другия на човека от границата, а третия подаде на Еден Елеседил.

Слантър ги доближи:

— Повярвайте ми! Не си въобразявайте, че можете да надвиете това същество! То е чудовище, призовано от злото!

Гарет Джакс не му обърна никакво внимание.

— Остани с младежа от Вейл, гноме. Сега ти отговаряш за него. Погрижи се за него.

Слезе от наблюдателната кула. Хелт и Еден Елеседил го следваха по петите. Форейкър хвърли недоверчив поглед на Слантър и се поколеба за миг. После и той тръгна след тях.

Кракенът се измъкна до стената на цитаделата на джуджетата. Огромното му туловище се блъскаше изумително силно в камъка и хоросана. Невероятно големите пипала изскочиха от водата и се протегнаха към струпалите се по парапетите джуджета. Докопаха много от тях, обгърнаха ги със смукалата и бодлите и ги запокитиха във водите на езерото. Утринният въздух се цепеше от писъците и стоновете на умиращите джуджета. Оръжия се сипеха като дъжд върху черното чудовище, но твърдата обвивка на туловището го предпазваше от наранявания. То с лекота се отърваваше от мъчещите се да го възпрат дребни фигури, разкъсваше ги с дългите си камшичести ръце, трошеше парапетите, зад които те се опитваха да се спасят.

Гномите също се включиха в атаката. Обсадната армия разби вратите от двата края на бента. Напредваха, стиснали здраво в ръце стълбите за катерене и куките за прикачване. Джуджетата защитници се втурнаха към парапетите и дадоха силен отпор на новия щурм. Гномите обаче сякаш бяха загубили разсъдъка си. Без да обръщат внимание на огромните жертви, които даваха, те се хвърляха с главата напред срещу вратите и стените и умираха.

И все пак цялото това безумие не беше безцелно. Докато, вниманието на джуджетата защитници беше отвлечено от безразсъдните нападатели, кракенът се придвижи на север, доближи се до стената и се прислони до вратите. С внезапен подскок чудовището се отблъсна от каменния бент с краката-перки, изскочи от водите на езерото и се измъкна на брега. Изхвърли към стените огромните си пипала, впи смукалата във вратите и отново се отхвърли назад. Дърво и желязо се разхвърчаха във всички посоки. Лостовете се изпотрошиха с трясък, клиновете изскочиха. Изтръгнати от пантите вратите на цитаделата се сгромолясаха. Армията на гномите връхлетя с победоносни викове.

Застанали на парапетите на наблюдателната кула Джеър и Слантър наблюдаваха битката с нарастващ ужас. Сега, когато вратите бяха изкъртени, джуджетата нямаше да могат да удържат нападателите. Само за няколко минути крепостта щеше да бъде превзета. Защитниците й вече отстъпваха край стените на скупчени около командирите си малки групички и отчаяно се мъчеха да устоят на щурма. Но от мястото, където стояха Джеър и Слантър, се виждаше ясно, че битката беше загубена.

— Трябва да се спасяваме, докато все още можем, момче! — повтаряше гномът, сграбчил ръката на младежа от Вейл;

Джеър обаче отказваше да тръгне и продължаваше да търси с очи приятелите си. Толкова ужасен беше от това, което ставаше, че не беше в състояние да се помръдне. Кракенът отново се потопи във водите на езерото и повлече туловището си покрай стената, насочил се към центъра на бента. След него Призраците Морди се спуснаха край разклатените парапети, вдигнали високо сивите магически пръчки. Заклинаха гномите да нападнат. Вълни от гномската армия се надигнаха и заприиждаха към крепостта на джуджетата.

— Слантър! — извика изведнъж Джеър и посочи в центъра на битката.

На върха на укрепленията на предната стена огромната фигура на Хелт се очертаваше сред дима и мъглата. Елб Форейкър беше до него. Стиснал здраво лъка в едната си ръка, човекът от границата застана върху парапета, прицели се към мястото, където бяха Призраците Морди, бавно опъна тетивата и после я отпусна. Дългата черна стрела политна и се заби дълбоко в гърлото на Черния скитник, който беше най-отпред. Съществото се разтресе и залитна назад от силата на удара. Втора стрела последва първата и призракът отново отстъпи, като залитна назад. От гърлата на онези, които бяха най близко до Призрака Морд, се изтръгнаха викове на ужас и за миг щурмуващите гноми като че ли се объркаха.

Призракът Морд обаче се свести от шока. Стисна с едната си ръка забитите в него стрели и ги изтегли с невероятна лекота. Вдигна ги високо, за да могат всички да ги видят. Натроши ги на малки парчета. После вдигна магическата пръчка и от върха й избухна червен огън. Пламъците му плъзнаха по цялата дължина на парапетите. Обгърнаха и камъка, и защитниците. Хелт и Форейкър побягнаха от пълзящия към тях огън и изчезнаха в лавина от срутващи се стени и прахоляк.

Джеър наблюдаваше сцената и беснееше, а Слантър крещеше:

— Нищо не можеш да направиш, за да им помогнеш, момче! — Без да чака отговор, той задърпа младежа от Вейл през укрепленията към каменната стълба, която водеше надолу. Крайно време е да започнеш да мислиш за себе си! Може би ако сме достатъчно бързи…

В този момент забелязаха кракена. Чудовището се беше надигнало от Силидълън по средата на стената, там, където широкият двор се съединяваше с крепостта, която охраняваше краищата на високия бент. Пипалата и краката-перки задраскаха по камъка. Когато се измъкна достатъчно, така че само долната част на подобното на буре туловище остана във водата, то се изви бавно по посока на мястото, където джуджетата защитници се опитваха да избягат от северната крепост. Пипалата се протегнаха през високата стена, усукаха се, и след няколко секунди пътят, който водеше извън крепостта, беше блокиран.

— Слантър! — извика предупредително Джеър и приклекна. Едно огромно пипало се плъзна край главата му.

Заотстъпваха бързо надолу по стълбите. Вдигнатите от перката на чудовището пръски ги засипваха. Примесени бяха с пръст и разтрошени камъни. Долу пипалата на кракена дращеха по стените на крепостта и я удряха яростно. Сграбчваха всичко, което попаднеше в обсега им.

За момент изглеждаше, че вече няма никаква възможност за бягство през двора. Но джуджетата контраатакуваха. Втурнаха се нагоре от по-ниските нива на крепостта, по тъмните тесни стълби и тунелите отдолу. Най-отпред беше главнокомандващият на джуджетата Радъм. С развяна червена коса той водеше войниците си в плетеницата от огромни пипала. Размахваше и посичаше с брадвата си всичко, което му попаднеше род ръка. От туловището на кракена хвърчаха покрити с кървава пяна късове и се разпиляваха по мокрия бент. Кракенът обаче беше нещо чудовищно. За него джуджетата бяха досадни мушици, от които трябваше да се отърве. Пипалата се спускаха и размазваха дребните създания, които кръжаха наоколо. Въпреки това защитниците продължаваха да прииждат, твърдо решени да разчистят пътя за онези, които бяха останали в капана на обречената крепост. Но в момента, в който те се появяха, кракенът ги помиташе. Всичко около чудовището се покри с трупове.

Накрая когато Радъм се опита да се шмугне покрай него, кракенът го залови. Чудовището вдигна рязко джуджето във въздуха, което все още упорито размахваше брадвата, удари го с бясна сила в камъка и пусна натрошеното му, обезобразено, мъртво тяло на земята.

Слантър напразно теглеше Джеър.

— Давай да бягаме! — крещеше отчаяно той.

Покрай тях профучаваха пипала. Удряха се бясно в парапетите и във всички посоки хвърчаха късове натрошен камък. Върху младежа от Вейл и гнома се изсипа дъжд от нащърбени парчета, които, ги повалиха и едва не ги погребаха живи. Джеър разтърси замаяната си глава, стана, залитна и тръгна към каменната стена. Долу джуджетата се бяха оттеглили в обсадената крепост. Гибелта на Радъм беше сломила духа им. Кракенът все още седеше проснал се насред двора. Сега се примъкваше към стените, до които се беше свил Джеър. Младежът от Вейл започна да отстъпва надолу. Изведнъж спря ужасен. В краката му лежеше Слантър. От дълбока рана в главата му се стичаше кръв.

После най-неочаквано, някъде отдолу, се появи Гарет Джакс. Мършавата му и черна на фона на сивата светлина на утрото фигура се стрелна иззад укритието на парапета. В ръката си стискаше късо копие. Джеър му викна. Изтръгнат от дъното на душата обезумял вик, който потъна във воя на вятъра и в стенанията на сражаващите се. Майсторът на бойните изкуства тичаше по напоения с кръв висок бент — дребна и пъргава фигура. Бягаше не от пипалата на Кракен. Тичаше право към тях. Виеше се и се изплъзваше, сякаш не беше от плът. Летеше към зиналата паст на чудовището. Пипалата замахнаха към него, искаха да го смачкат, не го улучваха, плъзгаха се край него. Прекалено бавни бяха за човек, толкова бърз като Майстора на бойните изкуства. Но само едно подхлъзване, само една неволна грешка и…

Изправен срещу скритата в качулка човка Гарет Джакс подскочи срещу самата муцуна на чудовището. Нанесе изумително бърз удар и заби късото копие дълбоко в меката тъкан на отворената уста. В миг пипалата се свиха и огромното туловище се приведе. Гарет Джакс моментално отскочи и се измъкна от капана, който вече се затваряше. Отново на крака, Майсторът на бойните изкуства сграбчи друго оръжие, този път пика с метален връх. Дръжката й беше здраво хваната от вкочанените ръце на убития й притежател. Гарет Джакс я издърпа светкавично. На два ярда от него кракенът забеляза опасния нападател през полуотвореното си око, но вече беше късно. Майстора на бойните изкуства замахна яростно с металния връх на пиката към незащитеното око и го заби през кожата, кръвта и костта право в мозъка.

Кракенът се изви силно назад и размаха като обезумял краката-перки. Каменните укрепления се раздрусаха наоколо, докато чудовището се мъчеше да стигне до водите на Силидълън. Гарет Джакс не изпускаше забитата в мозъка му пика. Набиваше острието й все по-надълбоко и го чакаше да издъхне. Кракенът обаче беше невероятно силен. Той се надигна, освободи се от високата стена, сгромоляса се с трясък в Силидълън и потъна бавно във водите му, повличайки със себе си и Майстора на бойните изкуства, който продължаваше да стиска дръжката на пиката.

Стъписан, Джеър залитна назад и се подпря на парапета, без да може да повярва на очите си. Гневният вик заседна в гърлото му. На високия бент долу отново нямаше никой. Джуджетата защитници бяха хванати в капан, без никаква надежда да се доберат до сигурността на южната крепостна кула.

Слантър отново застана до него, олюлявайки се на крака. Сбръчканото му жълто лице беше покрито с кръв, но гномът спокойно я изтри и викна на младежа от Вейл да го последва надолу по стълбите. Като се препъваха и падаха, те стигнаха до двора и тръгнаха в посоката на бягащите джуджета.

Оказа се, че бяха закъснели. Гномите преследвачи се бяха появили от двете страни на парапетите зад тях. Те крещяха и виеха, огромна маса от бронирани, потънали в кръв тела, които пъплеха по ръба на високия бент и се спускаха в двора. Слантър хвърли бърз поглед назад и грубо затегли Джеър по някаква тъмна стълба. Спуснаха се тичешком по няколко осветени от лампи стъпала дълбоко в тъмнината на по-ниските равнища, които водеха към вътрешните механизми на шлюзите. Горе стъпките на преследвачите започнаха да заглъхват.

Когато стълбата свърши те се озоваха в слабо осветен коридор, който продължаваше по дължината на бента. Слантър се поколеба за миг, после тръгна на север, влачейки Джеър след себе си.

— Слантър! — извика младежът от Вейл, като се мъчеше да накара гнома да намали скоростта. — Този тунел води обратно натам, откъдето дойдохме — отдалечава ни от джуджетата!

— Гномите също ще тръгнат в обратната посока! — изрева Слантър. — Те няма да хукнат да гонят джуджетата или когото и да било оттук, нали така? Хайде, тичай!

Те бягаха в мрака по празния коридор. Шумовете от сражението вече бяха далечни и слаби на фона на монотонното тракане на механизмите на шлюзите и на тихото шумолене на водите на Силидълън. Главата на Джеър се въртеше от ужаса, който изживя, когато видя какво се случи. От малката група от Кълхейвън не беше останало нищо. Хелт и Форейкър бяха повалени от Черните скитници, Гарет Джакс повлечен от кракена, а Еден Елеседил изчезна. Останали бяха само той и Слантър, а те бягаха, за да спасят живота си. Край с Капаал. Крепостта беше превзета от гномите. Шлюзите и бентовете, които регулираха течението на Сребърната река на запад в родината на джуджетата, бяха попаднали в ръцете на най-безпощадния враг. Всичко беше загубено.

Започна да се задъхва от тичането и задиша тежко и учестено. Сълзите смъдяха в очите му, а устата му беше пресъхнала от горчивина и гняв. Какво да прави сега? Как да стигне до Брин? Нямаше да може да я открие преди тя да навлезе в Мейлморд и да бъде погубена. Как да изпълни задачата, възложена му от Краля…?

Залитна, ударен от нещо, което не видя, и се просна в тъмнината. Напред Слантър продължаваше да тича, забравил всичко останало, бледа сянка в мрака на тунела. Джеър бързо се вдигна на крака. Разстоянието между него и Слантър беше голямо.

Внезапно някаква ръка изникна от тъмнината и му запуши устата. Беше груба и покрита с люспи, едва не го задуши. Друга ръка се уви около тялото му, яка като стомана, и го повлече в сенките на една отворена врата.

— Посстой, малки хора — изсъска един глас. — Приятели семе, ние на магията. Приятелисс!

Беззвучен вик раздра съзнанието на Джеър.

В средата на сутринта Слантър се измъкна от тайния тунел на джуджетата. Той завършваше с множество гъсти храсталаци, сред които беше скрит изходът. Седеше сам на обрулените от вятъра хребети на планината северно от Капаал. Сива размазана светлина се процеждаше от заоблаченото дъждовно небе, а скалите все още бяха просмукани от студения нощен въздух. Гномът се огледа предпазливо, после приклекна до един храст и продължи по склона до мястото, където той се спускаше рязко в дефилето.

Далеч долу шлюзите и бентовете на Капаал гъмжаха от гноми. По цялото продължение на широките обръчи от каменни блокове, около парапетите и укрепленията на крепостта, както и във вътрешните съоръжения на комплекса, гномите преследвачи щъкаха като загрижени за мравуняка си мравки.

Е, всичко това не можеше да завърши другояче, помисли си Слантър. Поклати грубото си жълто лице, мрачен и убеден в правотата си. Никой не е в състояние да се изправи срещу Черните скитници. Сега крепостта Капаал е тяхна. Обсадата свърши.

Стана бавно без да откъсва очи от гледката под него. Едва ли щяха да го открият тук, на високото. Всички гноми бяха в крепостта, а малцината, които бяха останали от армията на джуджетата, бяха хукнали да се спасяват на юг към Кълхейвън. Нищо друго не му оставаше, освен да си тръгне по пътя.

През цялото време това желание не беше го напускало.

Въпреки това стоеше там и мислено си задаваше въпроси, на които нямаше отговори. Все още не знаеше какво се беше случило на Джеър Омсфорд. Уж беше точно зад него, а в миг младежът просто изчезна яко дим. Слантър, естествено, се опита да го намери. Но от него нямаше никакви следи. Накрая гномът продължи сам, защото, в крайна сметка, какво друго можеше да направи?

— Момчето и без това ми създаваше прекалено много неприятности — промърмори си той раздразнено. Само че думите не му прозвучаха много убедително.

Въздъхна, погледна сивото небе и бавно се отдалечи. Сега, когато го нямаше младежът от Вейл, а другите от малката група бяха или мъртви, или разпръснати кой знае къде, пътуването до Извора на рая беше приключило. И по-добре, разбира се. Още от самото начало диренето беше глупаво, неосъществимо. Неведнъж им беше казвал това — на всички до един. Те просто нямаха представа срещу какво бяха тръгнали. Нямаха никаква представа за силата на Черните скитници. Той нямаше никаква вина, че те се провалиха.

Набърчи още по-силно чело. И все пак, нещо го човъркаше. Какво ли се беше случило на момчето?

Промъкна се обратно край храста, който прикриваше тайния вход на тунела и се изкачи на скалиста издатина, от която се виждаше Източната земя и протежението й на запад. Е, поне беше проявил достатъчно разум да планира собственото си бягство, помисли си той самодоволно. И как не, нали беше човек, който умееше да оцелява. А всички, които умеят да оцеляват, намират време да планират бягството си, с изключение на такива откачени като Гарет Джакс. Намръщеното лице на Слантър се разтегна в лека усмивка. Той много отдавна се беше научил да не се излага безпричинно на опасност, освен в крайни случаи. Много отдавна се беше научил винаги да има едно на ум как може да се измъкне, когато се намира в някое опасно място. Така че, когато джуджето беше така любезно да му предостави картите с тайните тунели, които щяха да ги изведат на север зад обсадната армия, той си направи труда да ги разучи. Ето защо сега беше жив и на свобода. Ако останалите не бяха толкова глупави…

Носещият се от скалистите планини вятър духаше в лицето му, остър и щипещ. Горите на Анар се простираха далеч на север и на запад, изпъстрени от багрите на есента, влажни от мъглата и дъжда. Натам трябва да тръгне, замисли се той. Обратно към граничните райони, към някакво подобие на нормално съществувание и спокойствие, където щеше да се върне към предишния си начин на живот и да забрави всичко това. Отново беше свободен и можеше да отиде, където си поиска. Седмица, две път, и Източната земя, заедно с войната, която я опустошаваше, ще бъдат зад гърба му.

Разрови с крак скалистата почва:

— И все пак това момче е смелчага — промълви тихо, зареян в мисли.

Загледа се нерешително в дъжда.