Тери Брукс
Молитвената песен (23)

ГЛАВА 23

Късно следобед в деня, в който Паранор изчезна от лицето на земята, целият Калахорн беше залян от поройни дъждове. Бурята бушуваше по граничните земи, вихреше се през гори и открити местности, носеше се над Драконовите зъби и Рън и накрая се спускаше и политаше над равнината Раб. Там тя застигна Аланон, Брин и Роун Лий, по пътя им на изток към Анар.

Те спряха да пренощуват, изложени на поройния дъжд, сгушени в прогизналите си наметала, под невзрачния навес на очукан и съсипан от прищевките на годишните сезони дъб. Гола и пуста, равнината се простираше додето очите им виждаха. Над главите им кънтяха гръмотевици, а яркото проблясване на светкавиците разкриваше вкочанената плът на Раб. Нямаше никакъв живот, нито в пукнатините на изсъхналата почва, нито върху голата повърхност на земята. Единствените живи същества бяха те. Можеха да продължат да яздят на изток през нощта до зазоряване и да прекосят Анар преди да спрат за почивка. Друидът обаче забеляза, че планинецът и девойката от Вейл са изтощени и реши, че е по-добре да не ги пресилва.

И така, пренощуваха в Раб и призори отново потеглиха. Денят ги посрещна сив и дъждовен. Слънцето грееше слабо и приличаше на размазано кълбо зад покритото с буреносни облаци есенно небе. Яздеха на изток през равнината, докато стигнаха до бреговете на реката Раб, после свиха на юг. Там, където главното корито на реката се разклоняваше на запад, те пресякоха едно дефиле близо до периферията на гората и продължиха на юг до свечеряване.

Втора нощ прекараха в Раб под открито небе, свити в наметалата и качулките си. Дъждът продължи да вали тихо и напоително. Измокри ги до кости и не им позволи да спят. Студът се беше загнездил около тях. Друидът не беше засегнат видимо от студа и безсънието, които с безмилостно упорство изцеждаха силите на девойката и планинеца. Умората започна да оказва пагубното си въздействие най-вече върху Брин.

Въпреки това на следващата сутрин тя ги увери, че е готова да продължи. Желязната й воля се подсилваше от вътрешната борба, която тя водеше през празните часове на нощта, мъчейки се да не загуби разума си. Дъждът, който ги беше преследвал след излизането от Драконовите зъби, спря. Запълзя рядка, прозрачна мъгла. Небето се проясни и бели перести облаци се понесоха в слънчевите лъчи, които надничаха иззад короните на дърветата. Появата на слънцето възстанови силата на ума и на тялото на Брин, изцедена от мъглата и дъжда. Тя храбро се мъчеше да не обръща внимание на изтощението, което я обземаше. Отпуснато върху седлото на коня, момичето от Вейл с благодарност се обърна към топлината на все още замъглената слънчева светлина. Загледа се как тя бавно, но упорито изпълзяваше от изток.

Откри, че никак не е лесно човек да се съвземе от изтощението. Въпреки че денят беше ясен, тя продължаваше да усеща умората дълбоко в себе си, обладана от съмнения и страхове, които не я напускаха. В сенките им се мятаха зли духове без лица. Изскачаха от съзнанието й и се стрелваха към гората, край която вървяха, хихикаха ехидно и й се подиграваха. Дебнеха я нечии очи. Също като в Драконовите зъби, тя имаше чувството, че я наблюдават, понякога от много, много далеч, сякаш от безкрая, понякога много отблизо. И пак това коварно предчувствие. Появи се за пръв път в скалите и сенките на Драконовите зъби. Преследваше я, непрестанно я дразнеше, предупреждаваше я, че тя и спътниците й си играят със смърт, която няма да могат да надвият. След Паранор си помисли, че я беше оставило на мира. Спасили се бяха от крепостта на друидите живи и невредими. Но ето че пак се появи в дъжда и мъглата на последните два дни. Беше зло и въпреки неимоверните й усилия, упорити и гневни, да го прогони от мислите си, то не си отиваше.

През сутрешния преход на третия ден часовете течаха бавно, а заедно с тях постепенно се топеше и непоколебимостта на Брин Омсфорд. Първо започна да изпитва едно необяснимо чувство на самотност. Обсадена от предчувствието си — предчувствие, за което спътниците й дори не се досещаха, девойката от Вейл започна да се затваря в себе си. Правеше го като самозащита — оттегляне от нещото, което се опитваше да я съсипе със злокобните си предупреждения и с коварния си тормоз. Издигна стени, затръшна врати и прозорци, потърси убежище вътре в себе си и се помъчи да изключи предчувствието от съзнанието си.

Само че Аланон и Роун също останаха навън и тя не можеше да намери начин да ги вкара отново вътре. Останала беше сама, пленница на самата себе си, окована в окови, които сама беше изковала. У нея настъпваше неуловима промяна. Бавно, неумолимо започна да вярва само на себе си. Никога не бе чувствала Аланон близък. Сдържан и суров дори когато можеше да се поотпусне, чужд човек, към когото можеше да изпитва съжаление и в същото време някаква странна близост. С Роун Лий беше по-различно, естествено. Планинецът обаче се беше променил. От неин приятел и спътник той се беше превърнал в покровител, точно толкова ужасен и недостъпен, колкото и друида. Причина за тази промяна бе мечът на Лий, който му даваше сила. Благодарение на нея Роун си въобразяваше, че е равен на всеки, който се изправи срещу него. Магията, родена от черните води на Рога на пъкъла и от черното магьосничество на Аланон, го поквари. Нямаше го вече чувството на близост, което ги свързваше. Сега Роун беше обвързан с Аланон и чувстваше близък друида.

Отслабването на непоколебимостта на Брин обаче бързо излезе извън границите на чувството й за самотност. Стана така, че тя престана да вижда смисъла в това дирене. Е, не напълно, разбира се, но тя някак си се разколеба. Преди целта беше ясна и категорична. Тя трябваше да отиде в Източната земя, да мине през Анар и Рейвънсхорн и да стигне до ямата, която наричаха Мейлморд, да слезе в черната й паст и да унищожи Илдач, книгата на черната магия. Това беше целта. Но с течение на времето, в мрачните, студени дни и нощи на пътуването с всичките му неудобства, Брин загуби вяра в тази цел. Сега тя й се струваше далечна и недостижима. Аланон и Роун бяха силни и убедени — непоклатими, изправени срещу призраци, които щяха да ги спрат. За какво им беше тя? Не можеха ли да се справят в това дирене не по-зле от нея, въпреки че друидът твърдеше обратното. Тя просто усещаше, че те двамата биха могли, че не тя беше важният член на групата им. Те просто не го разбираха. Опитваше се да им каже, че грешат. Усещаше го, а това усещане я правеше още по-самотна. Денят преполови и следобедът затече бавно. Утринната мъгла се разсея и денят стана ясен и слънчев. Върху голата равнина отново се появиха цветни петна. Тревата отново се показа по напуканата изтощена земя. За известно време Брин се поосвободи от потискащото я чувство за самотност.

Привечер тримата стигнаха в Сторлок, общността на гномите лечители. Селото беше старо и известно, със скупчени непретенциозни постройки от камък и хоросан. Точно тук Уил Омсфорд беше изучавал и усвоявал любимата си професия.