Тери Брукс
Молитвената песен (40)

ГЛАВА 40

Вървяха през планинските проходи към избите под Греймарк. Приличаха на Призраците Морди, срещата с които се мъчеха да избегнат. Осветяваха пътя с факлите, които намериха в ниша при входа на тунела. Напредваха бавно в тъмнината и тишината. Навлизаха все по-дълбоко в недрата на крепостта. Водеше ги Слантър. Грубото му жълто лице беше ниско приведено над светлината, в проблясващите черни очи се четеше страх. Гномът вървеше бързо, без никакво колебание. Само очите му издаваха това, което вероятно искаше да скрие дори от самия себе си. Джеър обаче забеляза страха на гнома. Долови го. Осъзна, че очите на Слантър отразяваха чувствата, които бяха обладали и него самия.

Младежът от Вейл също се страхуваше. Предчувствието, което до неотдавна му вдъхваше такава сила и решителност, го нямаше. Изтласкано бе от страха — подлудяващ, непреодолим страх. Този страх го прегазваше. Сковаваше волята му. Странни разпилени мисли се въртяха в главата му. Вървеше редом с другите през скалния тунел, запушил нос. Опитваше се да се спаси от миризмата на плесен и на собствената си пот. Мислеше си за дома във Вейл, за разпръснатото по Четирите земи семейство, за приятелите и любимите неща, които беше изоставил, а може би и загубил, за призрачните същества, които го преследваха, за Аланон и Брин, за причината, поради която те бяха дошли в това зловещо място и в това злокобно време. Всички образи бяха разклатени и размити като пуснати във вода водни бои. Никой не можеше да даде разумно обяснение за поведението на нито един от тях. Страхът пропъждаше мислите му. Младежът от Вейл се опита да се съсредоточи, да събере кураж и да му се противопостави.

Проходите се виеха нагоре — един лабиринт, който като че ли нямаше нито начало, нито край. Слантър обаче не спираше и продължаваше упорито напред. Най-после стигнаха до широка, обкована с желязо, закрепена към скалата врата. Доближиха мълчаливо и спряха. Гномът прилепи ухо и се ослуша. Джеър и другите клекнаха. В гробната тишина на съзнанието си Младежът от Вейл чуваше биенето на сърцето си.

Слантър се изправи и кимна. Той внимателно вдигна резето и постави ръка на дръжката. Дръпна вратата. Тя се отвори с тихо поскърцване. Видяха стълба, която се губеше в тъмнината. Започнаха да се изкачват. Водеше ги пак Слантър. Напредваха стъпало по стъпало. Бавно и предпазливо. Ставаше все по-непрогледно тъмно. И тихо. Стълбата свърши. Озоваха се на каменна площадка. Над тях проехтя остро поскърцване на ботуши. Заглъхна в тишината. Джеър изтръпна. През цялото време му се беше струвало, че са сами в мрака.

Взираха се в тъмнината с протегнати напред факли. Светлината не можеше да достигне нито до стените, нито до тавана. Нямаше обаче никакво съмнение, че се намираха в огромно помещение. Толкова огромно, че те приличаха на джуджета. Успяха да различат контурите на кошове и бидони. Дървото — сухо и прогнило. Железните скоби — ръждясали. Навсякъде паяжини. Подът покрит с дебел слой прах.

Следи в прахта. Някой беше минал оттук. Всъщност не някой, а нещо — нещо очевидно нечовешко. Личеше, че онова, което беше дръзнало да влезе на по-ниските равнища на Греймарк, е било тук не много отдавна. Джеър изтръпна от ужас.

Слантър им даде знак да продължат. Членовете на малката група тръгнаха в тъмнината. Под ботушите им се вдигаха облаци прах и се смесваха със слабата светлина на факлите. Вървяха край купчини от струпани запаси и провизии. Отминаваха ги. Краят на помещението изобщо не се виждаше.

Изведнъж равнището на целия под започна да се издига като се губеше някъде в мрака. Изкачваха стълбите плътно един зад друг. Изминаха около двадесетина ярда. Озоваха се в огромен сводест коридор. От двете страни имаше залостени с решетки железни врати. По стените — метални поставки с пъхнати в тях обгорели дръжки на факли. Край стените бяха струпани вериги. Наоколо пъплеха стоножки. Подплашени от светлината, те хукваха като обезумели и търсеха убежище в тъмнината. Въздухът смърдеше непоносимо. Зловоние, силно и задушаващо. Притъпяваше сетивата. Носеше се на талази от камъка на избата.

Коридорът свърши. Появи се нова стълба. Тази се виеше като змия нагоре. Слантър спря, после започна да се изкачва. Другите го последваха. Стигнаха до друг коридор. След няколко десетки ярда той се разклоняваше в две посоки. Слантър тръгна вдясно. Не след дълго се изправиха пред затворена желязна врата. Гномът дръпна резето. То не поддаде. Той поклати безпомощно глава. Лицето му беше угрижено, когато се обърна към останалите. Явно се беше надявал, че тя нямаше да е заключена,

Гарет Джакс посочи назад към коридорите. Неизказаният въпрос се четеше в очите му. Дали не можеха да се върнат и да тръгнат по другия коридор? Слантър бавно поклати глава. Очите му говореха красноречиво. Гномът не можеше да отговори на този въпрос. Той просто не знаеше.

Останаха неподвижни още малко. Затворили очи, стиснали силно клепачи. Чудеха се какво да предприемат. После Слантър мина край тях и им махна да го последват. Поведе ги обратно по коридора към мястото, където той се разклоняваше. Този път поеха вляво. Вторият коридор се оказа по-дълъг от първия. Минаваше край забулени в сенки ниши и множество врати, всичките залостени с решетки. Гномът се спираше пред тях, после продължаваше напред. Минутите се изнизваха и безпокойството на Джеър непрестанно растеше.

Накрая коридорът свърши, този път с две големи железни врати. Те бяха толкова огромни, че Слантър трябваше да подскочи, за да стигне дръжките, които поддадоха с невероятна лекота и вратата вдясно се отвори беззвучно. Мъжете от малката група надникнаха предпазливо. Видяха огромна, претъпкана със запаси стая. В стените, близо до високия таван на помещението, имаше тънки процепи, през които се процеждаше сивкава светлина и разсейваше мрака.

Слантър посочи към процепите, после към отсрещната страна на стаята, където имаше друга затворена врата. Останалите веднага го разбраха. Намираха се сред външните стени на Греймарк.

Следвайки гнома, те всички влязоха предпазливо в другото помещение. Тук подът не беше наслоен с прах. Въздухът пак вонеше, силно и отвратително, но смрадта като че ли идваше отвън, а не от стените. Джеър запуши носа си отвратен. Зловонието можеше да ги довърши преди да бъдат открити от Призраци Морди. То беше толкова противно, че…

Някъде нещо проскърца тихо. Гарет Джакс светкавично се обърна, стиснал по една кама в двете си ръце. Викна предупредително на другите.

Прекалено късно. Нещо огромно, черно, с крила, се изстреля от сенките. Извиси се в полумрака и увисна във въздуха като някой уродлив прилеп. Зъбите и кривите му нокти пробляснаха, сякаш бяха от слонова кост. От гърлото му се изтръгна оглушителен вик. Нападна ги така ненадейно, че те нямаха време да реагират. Стрелна се светкавично към тях, прелетя край останалите и спря до Хелт. Размаха яростно криле и се спусна стремглаво към огромния човек от границата. Пронизителният му крясък се беше превърнал в съскане, което смразяваше кръвта. Хелт отскочи назад, сграбчи черното същество с двете си ръце и го отхвърли яростно от себе си. То прелетя през стаята и се сгромоляса шумно върху купчина от провизии.

Гарет Джакс се хвърли със скок напред. Камата му изхвърча от ръката и закова съществото в дървените кошове.

Слантър беше стигнал до отдалечения край на помещението и отвори широко желязната врата.

— Да се махаме! — изрева той.

Всички се втурнаха един след друг в съседната стая. Слантър тръшна вратата и я залости. Разтреперан, той се подпря на нея с цялата тежест на тялото си.

— Какво беше това? — попита задъхан Форейкър, свил гневно вежди. Брадясалото му лице лъщеше от пот.

Гномът поклати глава:

— Не знам. Нещо, което Черните скитници са изобретили чрез черната магия — някаква охрана, може би.

Хелт беше клекнал на едно коляно, заврял глава в ръцете си. През пръстите му се стичаше яркочервена кръв.

— Хелт! — прошепна Джеър и тръгна към него. — Хелт, ти си ранен…

Човекът от границата вдигна бавно глава. Лицето му беше потъмняло от гняв. Едното му око беше надуто и почти затворено. Попиваше кръвта от раните с ръкава на куртката си. Направи знак на Младежа от Вейл да не се доближава:

— Не, недей. Само някакви си драскотини. Няма нищо страшно.

Свил се беше на две от болка. Изправи се с усилие на крака и се подпря на стената. Изглеждаше смутен и тревожен.

Слантър се беше отдалечил от вратата и се оглеждаше неспокойно. Намираха се в средата на тесен коридор, който от едната страна завършваше с две затворени врати, а от другата със стълба, която водеше към светлината.

— Оттук — викна той и хукна към светлината. — Бързо, докато нещо друго не е изскочило насреща ни!

Всички се втурнаха след него с изключение на Хелт, който стоеше подпрян на стената на коридора. Джеър погледна назад и поизостана.

— Хелт! — викна той.

— Побързай, Джеър. Лицето на огромния мъж продължаваше да кърви. Той се отблъсна от стената и тръгна. — Е, хайде, върви. Не се отделяй от другите.

Джеър изпълни нареждането му. Чуваше, че човекът от границата го следва. Усещаше, че за това му бяха нужни огромни усилия. Случило му се беше нещо много лошо.

Стигнаха края на коридора и хукнаха нагоре по стълбите. Неестествената тишина на крепостта беше нарушена от други стъпки и гласове — разпокъсани, далечни, неясни. Крясъкът на крилатото същество беше сигнал за тревога, че в крепостта има неканени гости. Мислите на Джеър препускаха като бесни в парещия му мозък. Не трябваше да забравя, че песента на желанията е неговата защита, че можеше да я използва само ако запазеше разума си…

Нещо изсвистя край лицето му. Той се препъна и падна. Една стрела се заби в стената до него. Хелт мигновено му се притече на помощ и го вдигна. Гноми преследвачи се появиха в коридора под тях и на парапетите над тях и ги засипаха със стрели. Мъжете от малката група бяха сред стените на Греймарк. Враговете им бяха научили това и вече прииждаха. Джеър изпълзя на върха на стълбите и зави надясно след другите край парапети, които се извисяваха над широк вътрешен двор и множество кули и укрепления. От всички страни изникваха въоръжени гноми. Надаваха оглушителни крясъци. Неколцина лежаха скупчени пред тях, повалени от Гарет Джакс, който разчистваше пътя на спътниците си. Шестимата преминаха бързо парапетите и се озоваха пред тясна стълба на кула. Слантър им направи знак да спрат.

— Вратата към пътеката. Ето там! — Той посочи към подвижна вертикална решетка в отсрещния край на вътрешния двор, която висеше над сводест вход. Най-бързият път, по който можем да стигнем до пътеката Кроуг за Извора на рая. — Жълтеникавото му лице се изкриви, докато се мъчеше да си поеме въздух. — Гномите бързо ще се досетят за намеренията ни. А когато това стане, те ще свалят подвижната врата, за да ни хванат в капан. Но ако успеем да ги изпреварим, ние ще можем да използваме вратата вместо тях и да им пресечем пътя!

Гарет Джакс кимна. Изглеждаше невероятно спокоен в този напрегнат момент.

— Къде е кулата с механизмите за управление? — попита той с равен глас.

Слантър посочи с ръка:

— Под вратата — от тази страна. Ще трябва да блокираме зъбчатото колело!

От всички страни се разнесоха викове и крясъци. Гномите бяха започнали да се събират в двора под тях. Гарет Джакс се изправи:

— Хайде. Трябва да побързаме и да ги изпреварим, преди да са станали прекалено много за нас.

Малката група се втурна надолу по стълбите. Слантър отново беше пръв. После прекосиха един тъмен и тесен коридор и стигнаха до врата, която извеждаше навън. Целият двор беше препълнен с гноми преследвачи, които ги чакаха.

— По дяволите — изръмжа Слантър.

После шестимата се втурнаха към вратата.

Брин Омсфорд се изправи бавно, подпряла леко ръка върху огромната глава на Уиспър. В пещерата отново цареше тишина. Девойката от Вейл остана няколко минути в средата на каменния мост, загледана в отсрещната страна на бездната, където слънцето осветяваше високия сводест отвор, който водеше навън. Тя погали нежно Уиспър по главата и напипа дълбоките рани от ужасната битка с черните същества. Усети болката, която той изпитваше.

— Това никога няма да се повтори — прошепна тихо тя. Обърна се и се отдалечи, без да се обръща. Мина бързо по моста и се насочи към сводестия отвор. Уиспър тръгна тихо след нея. Големите му кръгли сини очи блестяха. Девойката от Вейл знаеше, че той я следва. Тя внимателно огледа отвора в скалата, за да се увери, че около него няма нито черни същества, нито някакви други ужасни творения на черната магия. Нямаше никой друг освен нея и блатния котарак.

След няколко минути Девойката от Вейл беше при отвора. Във високите му гладки стени бяха вдълбани заплетени рисунки, каквито беше забелязала и преди. Не им обърна внимание, а продължи бързо към изхода и светлината отвън. Обладана беше от една единствена цел.

Отворът остана зад нея и тя отново се радваше на слънчевите лъчи. Беше средата на следобеда. Слънцето слизаше на запад към короните на дърветата. Ярките му лъчи мержелееха през мъглата и облаците, които се носеха високо в небето. Брин се намираше на издатина над дълбока долина, заобиколена от голи назъбени върхове. Планините, облаците, мъглата — всичко изглеждаше странно, като на сън. Сякаш цялата долина беше потопена в блещукаща оловна отливка. Огледа се бавно наоколо. После се обърна и плъзна поглед нагоре. Високо в скалите се издигаше самотна мрачна крепост. Греймарк. От нея и още по-високо, докъдето погледът й не можеше да стигне, се виеше каменната пътека Кроуг, която водеше до Извора на рая. Тя минаваше през издатината, на която Брин се намираше, и продължаваше спираловидния си път надолу към долината.

Девойката от Вейл се загледа в долината. Дълбока вдлъбнатина, която постепенно се скриваше от светлината, потъваше в сенки и изчезваше сред мъгла и тъмнина. Пътеката Кроуг лъкатушеше в този мрак, сред множество дървета, лози, гъсти шубраци и храсталаци, толкова гъсти, че през тях не можеше да проникне никаква светлина. Един пущинак от разкривени, чворести, здраво преплетени клони и стволове, който сякаш нямаше начало и край. Една дива природа с буйна растителност, която се обуздаваше единствено от скалистите върхове.

Брин се вторачи. Ето откъде е идвало свистенето, което беше чула преди това в каналите. Наподобяваше дишане. Девойката от Вейл премигна в сивкавия сумрак. Дали беше видяла…?

В най-ниската част на долината гората се раздвижи.

— Ти си жива — прошепна тя и се помъчи да потисне чувството, което я завладя, когато разбра това.

Приближи се до края на издатината, до самия й ръб, точно там, където пътеката Кроуг се съединяваше с нея. Груби каменни стъпала бяха издялани в скалата и се губеха в един завой. Девойката от Вейл отново погледна долината под нея.

— Мейлморд, дойдох при теб — прошепна тя.

После се обърна към Уиспър. Клекна до него и го почеса нежно зад ушите. Усмихваше се тъжно и кротко.

— Не трябва да идваш с мен, Уиспър, въпреки че господарката ти те е изпратила да ме пазиш. Не трябва да идваш по-нататък с мен. Трябва да останеш тук и да я чакаш, докато дойде при теб. Разбираш ли?

Блестящите очи на блатния котарак премигнаха и той се отърка в девойката.

— Охранявай пътя, докато се върна, ако изобщо се наложи да ме защитаваш — каза тя тихо. — Може би няма да се случи точно това, което Гримпонд предсказа — че аз ще умра там. Може би ще се върна. Пази пътя за мен, Уиспър. Бди над господарката си и приятелите ми. Не им позволявай да ме последват. Чакай тук. Когато свърша с това, което трябва да направя, ще се върна при теб, ако мога. Обещавам ти.

После Девойката от Вейл запя на котарака. Този път тя не използваше песента на желанията като средство за убеждение или измама, а като обяснение. Извика образи, които щяха да въздействат на съзнанието на блатния котарак, образи, чрез които да му покажат какво трябваше Брин да направи. Когато свърши, тя се наведе и притисна Уиспър до себе си. Завря лице в твърдата му козина и почувства как топлината на животното проникна в цялото й тяло. Тя задържа за себе си малко от тази топлина, за да й дава сила.

После Девойката от Вейл стана и отстъпи крачка назад. Уиспър бавно клекна на задните си лапи и се подпря на предните. Погледна я право в очите. Тя кимна одобрително и му се усмихна. Той заемаше отбранително положение. Щеше да охранява пътя й. Щеше да я послуша и да направи това, което тя искаше.

— Довиждане, Уиспър — каза тя тихо и стъпи на пътеката Кроуг.

Зловонието на бездната, което насмалко не я беше задушило, сега отново се надигна — този път от наситените с изпарения дълбини на долината под нея. Брин се загледа за миг над скалите, в обления от ярките лъчи на слънцето хоризонт. Помисли си за Аланон и се зачуди дали той не можеше да я види отнякъде сега или някак си да бъде до нея.

После пое дълбоко въздух и се заспуска по пътеката.