Тери Брукс
Молитвената песен (12)

ГЛАВА 12

През по-голямата част от деня Брин Омсфорд и Роун Лий вървяха с Аланон на север към Крепостта на Паранор. Избраната от друида пътека беше дълга и заобиколна. Пътуването беше бавно и трудно. Местността беше насечена от стръмни склонове, тесни проходи и затрънен горски пущинак, затова пък нямаше гноми, Призраци Морди и други зли същества, които биха могли да нападнат нищо неочакващия пътник. Точно по тази причина Аланон я беше избрал. Той беше твърдо решил независимо от всичко, което можеше да ги връхлети в това пътуване, никога повече да не излага на смъртна опасност живота на момичето от Вейл.

Ето защо не ги преведе през Палата на кралете, както беше направил навремето с Ший Омсфорд. Едно минаване оттам щеше да ги принуди да изоставят конете и да вървят пеша през подземните пещери, където бяха погребани кралете на миналото и при всяка крачка можеха да се задвижат капани. Там стражи дебнеха всеки, който се опитваше да премине. Не ги прекара и през Раб до Прохода Дженисън. Това предполагаше да яздят сред открито пространство, където можеха да бъдат лесно забелязани. Пък и един такъв поход щеше да ги отведе прекалено близко до горите на Източната земя и до врага, който те се опитваха да избегнат. Вместо това друидът ги поведе на запад по крайбрежието на Мърмидън през гъстите гори, прикриващи по-ниските склонове на Драконовите зъби, които водеха от Шейлската долина към гористата планина на Тирзис. Яздеха на запад, докато най-после стигнаха прохода Кенън, висока планинска пътека, която ги отведе далеч в Драконовите зъби, на мили разстояние на север сред горите около замъка на Паранор.

Призори на третия ден те се спуснаха от Кенън в долината под него. Ранното утро беше сиво и неумолимо като стомана. Небето беше заоблачено, а въздухът студен като през зимата.

Яздеха един зад друг по тесния проход между голите и сурови склонове на планината. Имаха чувството, че животът беше спрял. Вятърът се носеше по пустите скали в яростни пристъпи и те вървяха с наведени глави, за да не ги отнесе. Долу се простираше гористата долина, където се намираше замъкът на друидите — мрачен и отблъскващ. Рядка мъгла скриваше от погледа островърхата кула на крепостта в далечината.

Докато яздеха Брин Омсфорд се бореше с натрапчивото усещане за предстояща опасност. Някакво предчувствие, което се появи веднага след като напуснаха Шейлската долината и оттогава не я изоставяше. Преследваше я тайно и коварно, една навъсена и неприветлива сянка като земята, през която яздеше, нещо изплъзващо се, което дебнеше сред скалите и зъберите. То притичваше от едно място на друго и я наблюдаваше притворно и злонамерено. Свита в пътното наметало, мъчейки се да извлече всичката топлина от надиплените му гънки, Брин остави коня да я води по тясната пътека, изтормозена от присъствието, което усещаше, че я следва неотклонно.

Може би лошото й предчувствие се беше породило най-вече от Призрака Морд, а не толкова от противния ден, от тайните намерения на друида; когото следваше или от страха, който я облада, когато разбра силата на песента на желанията. Причината за предчувствието й беше Призракът. Аланон я беше уверил, че нямало други. Но това беше толкова ужасно зло същество. Появи се безшумно, нападна светкавично и безпощадно, а после изчезна пак така бързо, както се беше появило, оставяйки след себе си само пепел. То сякаш беше нещо, което идваше в живота от смъртта, където отново се връщаше, без лице, без форма, нещо без самоличност, но толкова ужасяващо.

Не можеше да няма и други. Не знаеше колко бяха на брой, пък и не искаше да знае. Сигурно бяха много и всички те я търсеха. Усещаше го инстинктивно. Призраци Морди — независимо къде се намираха, независимо какви им бяха тъмните намерения — те щяха да я издирват. Друидът каза, че бил само един. А този един ги беше открил. След като един го беше сторил, значи и другите можеха да ги открият. И как така този един беше успял да ги намери? Аланон беше отминал въпроса и без да отговори. Съществото по някакъв начин беше изникнало на пътя им и тръгнало след тях. Сега чакаше подходящия момент да ги нападне, когато преценеше, че друидът е отслабнал. Брин обаче допускаше, че то беше проследило друида още когато той е тръгнал да бяга от Източната земя. Ако предположенията й бяха верни, значи то е отишло първо в Шейдската долина, и при Джеър!

Странно, но преди известно време, за един кратък миг, докато следваше пътя си в сивотата на утрото, сама с мислите си, оградена от вятъра и студа, тя усети докосването на брат си. Изпита чувството, че той я гледа. Видението му сякаш се приближаваше някъде отдалеч, през разстоянието което ги делеше. Сякаш искаше да я открие, докато тя си пробиваше път през огромните скали на Драконовите зъби. Но в миг докосването изчезна и Джеър остана далеч, толкова далеч, колкото и дома, в който го беше оставила, за да го пази.

Тази сутрин тя се притесни за безопасността На Джеър. Призракът може да е отишъл първо в Шейдската долина и да е открил Джеър въпреки уверенията на Аланон. Друидът не допускаше подобно нещо, но на него не можеше да се вярва напълно. Аланон пазеше тайни и всичко, което разкриваше, беше онова, което искаше да се знае — нищо повече. Той винаги се беше държал така с Омсфордови, още с първата му поява при Ший.

Отново се замисли за срещата му с духа на Бремен в Шейлската долина. Между тях се случи нещо, което друидът предпочете да скрие — нещо ужасно. Въпреки уверенията му в противното, той беше научил нещо, което го беше разстроило неимоверно много. Нещо, което дори го беше уплашило. Дали пък това, което беше научил, не се отнасяше и до Джеър?

Тази мисъл я преследваше. Усещаше, че ако нещо се случеше на брат й и друидът разбереше, той нямаше да й го каже. Нямаше да допусне нищо да попречи на задачата, която й беше отредил. Когато решеше твърдо нещо, той беше не по-малко потаен и ужасен, отколкото врага, който те се мъчеха да надвият. В това отношение той я плашеше също толкова, колкото и враговете им. Все още се притесняваше за това, което той направи с Роун.

Роун Лий я обичаше. Нищо, че не й го беше казвал на глас, но то се подразбираше. Тръгнал беше с нея заради любовта си. Искаше да бъде сигурен, че тя има до себе си човек, на когото винаги може да се довери. Усещаше, че Аланон не е този човек. Друидът обаче беше променил намеренията на Роун и в същото време му беше затворил устата. Той беше оспорил ролята, която Роун сам беше си определил, ролята на покровител. Когато младежът прие предизвикателството, той превърна планинеца в по-слаб вариант на самия него, като даде магия на Меча на Лий.

Мечът, стара и очукана реликва, беше само символ, който Роун носеше със себе си, за да му напомня наследените смелост и непоколебимост, присъщи на рода Лий. Друидът обаче превърна символа в оръжие, с което планинецът може би щеше да се стреми към бойни подвизи, често плод на собствената му фантазия. Като направи това, Аланон просто им внуши, че ролята на Роун като покровител е много по-велика от тази, която тя и планинецът си бяха въобразявали. Друидът беше превърнал Роун Лий в нещо, което можеше да унищожи младежа.

— Никога не бях допускал, че е възможно да изпитам това, което ми се случи — каза й Роун, когато останаха сами първата нощ след като напуснаха Шейлската долина. Не звучеше много убедително, но беше възбуден. Трябваше да мине доста време, докато се престраши да сподели чувствата си с нея. — Силата сякаш се взриви в мен. Брин, дори не зная какво ме накара да направя това. Просто се задействах. Когато видях Аланон обгърнат в пламъци просто се втурнах в атака. Докато мечът се врязваше в тях аз усещах силата му. Превърнал се бях в част от него. В този момент изпитах чувството, че нищо не може да ми се опре.

Лицето му пламна при спомена:

— Знаеш ли, Брин, вече не се страхувам дори от друида!

Брин повдигна очи и погледна към горите под нея, все още обвити в сумрака на полу светлината на неприветливия есенен ден. Предчувствието й се процеждаше през скалите и се промъкваше край извивките на прохода, бързо като котка и уверено. Няма да покаже лицето си, докато не ни нападне, помисли си тя. А после ще ни унищожи. Просто го усещам. Един глас шепне в мислите ми за Джеър, за Роун, за Аланон, но най-вече за Призраците Морди. Нашепва ми тайни, които никой не ми е разкривал, в мрачната сивота на този угнетителен ден и в мъглявия здрач на това, което ни очаква.

По пладне бяха в гората. Яздиха целия следобед. Следваха пътеката сред мъгла и сумрак, провираха се между огромни дървета и бодливи храсталаци. Гората беше пуста, лишена от живот и багри, бездушна като стомана в сивотата на есента. Листата бяха придобили пепеляво кафеникав цвят, сбърчени от студа като подплашени същества. Навремето тук са бродели вълци, огромни сиви чудовища и са нападали всеки, който е дръзвал да навлезе в земята на друидите. Вълците обаче бяха изчезнали, времето им отдавна беше отминало и сега единственото, което беше останало, беше скованост и пустота. Всичко наоколо пораждаше чувството, че нещо си отива в небитието.

Вече се смрачаваше, когато Аланон им даде знак да спрат. Усещаха умора и болки по цялото тяло от целодневното яздене. Завързаха конете сред група огромни дъбове и им дадоха малко вода и храна, колкото да не издъхнат. Продължиха напред пеша. С приближаването на нощта мракът около тях се сгъстяваше, а в тишината се разнесе тих, далечен грохот, който увисна във въздуха. Несломим и самоуверен, друидът ги поведе напред, като подбираше пътя с чувството на човек, който познава местността. Нито за миг не се поколеба. Безмълвни като сенките наоколо, тримата се промъкваха между дърветата и шубраците и постепенно се сляха с нощта.

— Какво ли ни предстои да правим? — шепнеше си Брин наум. На каква ли тъмна цел на друида ще служим тази нощ?

В един момент дърветата пред тях се разредиха. В сивкавия здрач се извисяваха скалите на Паранор, отвесни и високи, а на върха им се виждаше замъкът на друидите, наречен Централната кула на крепостта. Тя се издигаше високо в небето, забит в земята чудовищен гигант от камък и желязо. Боботенето, което бяха чули преди малко, идваше от крепостта и планината, върху която тя беше изградена. Колкото повече приближаваха, толкова по-силно ставаше то — равномерно, угнетяващо тракане на механизми, което се носеше някъде отдълбоко и разкъсваше тишината наоколо. Пламъкът на факлите приличаше на очи на сатаната, които надничаха от тесните, покрити с решетки прозорци, кървавочервени и зловещи на фона на нощното небе. Димът им се виеше и разпръсваше в мъглата. Някога друидите бяха влезли в залите отвъд и това е било беше времето на просвещението и на голямото обещание за човешките раси. Тази епоха обаче беше отминала. Сега единствените обитатели на Паранор бяха гномите и Призраците Морди.

— Чуйте ме — изведнъж прошепна Аланон и те се наведоха към него. — Слушайте какво ще ви кажа и не задавайте въпроси. Духът на Бремен ме предупреди. Паранор е в ръцете на Призраците Морди. Те търсят в стените на крепостта скритите истории на друидите, за да увеличат силата си. И в миналото тя е била завземана от врагове, но те винаги са били прогонвани. Този път обаче нещата могат да се развият по друг начин. Това ще означава краят на всичко, което е било досега. Векът свършва и Паранор трябва да изчезне от лицето на земята.

Планинецът и девойката от Вейл погледнаха изумени друида.

— Какви ги говориш, Аланон? — попита вбесена Брин.

Очите на друида блестяха в нощта:

— Казах, че докато съм жив и вие докато сте живи — а може би и докато са живи вашите деца и децата на вашите деца — нито един човек няма да стъпи зад стените на Крепостта след тази нощ. Ние ще бъдем последните. Ще влезем в крепостта през тунелите в по-ниската й част. Призраците Морди и гномите, които тършуват вътре, все още не знаят за тях. Ще отидем там, където силата на друидите е престояла векове наред и с тази сила ще изолираме крепостта от човечеството. Трябва обаче да побързаме, защото всичко, което бъде открито в Крепостта тази нощ, ще загине — дори и ние, ако не сме достатъчно бързи. В момента, в който магията бъде открита, няма да има време да се спасим от нея.

Брин поклати бавно глава:

— Не разбирам. Кому е нужно това? Защо никой няма да може да влезе в Паранор след тази нощ? Ами работата, която ти вършиш?

Друидът докосна нежно бузата й.

— Това е краят, Брин Омсфорд.

— А Мейлморд — Илдач…

— Всичко, което правим тук служи на друга цел и не може да ни помогне в диренето. — Тя почти не чуваше гласа му.

— Ами ако ни видят? — обади се ненадейно Роун.

— Ще трябва да се бием, за да се измъкнем — отвърна му Аланон. — Трябва да го направим. Помни, че първото ти задължение е да защитаваш Брин. Не се отказвай каквото и да се случи. Започне ли магията да действа, не се обръщай назад, не се колебай. — Той се наведе напред и сухото му лице се доближи до лицето на планинеца. Помни и още нещо, че сега ти притежаваш силата на магията на друидите в меча си. Нищо не може да те спре, принц на Лий. Нищо.

Роун Лий кимна сериозно и този път не постави под съмнение думите на друида. Брин поклати бавно глава, а предчувствието заподскача пред очите й.

— Девойко от Вейл. — Друидът й говореше и тя го потърси с поглед. — Не се отделяй от принца на Лий и от мен. Остави ни да те предпазваме от опасностите, които могат да те сполетят. Не прави нищо, което може да изложи живота ти на опасност. Ти трябва да останеш жива. Твоят живот е по-важен от живота на всички останали, защото ти си ключът към унищожаването на Илдач. Издирването е пред теб и ти трябва да го довършиш. Друидът протегна двете си ръце и я хвана за раменете: — Разбра ме, нали? Ако те оставя тук, няма да си в безопасност. Ако можех да гарантирам сигурността ти, щях да те оставя. Тук ще е по-опасно за теб, отколкото ако тръгнеш с нас и дойдеш в Крепостта. Тази нощ смъртта витае в цялата гора, а ти трябва да си далеч от нея.

Замълча и зачака отговора й. Брин кимна бавно с глава:

— Не ме е страх — излъга тя.

Аланон отстъпи назад:

— Тогава да започваме, И да не чувам никакви приказки. Искам пълна тишина, докато не си свършим работата.

Изчезнаха като сенки в нощта.