Тери Брукс
Молитвената песен (43)

ГЛАВА 43

Дървената врата, износена и напукана от годините, беше открехната и висеше на полуизкъртени, ръждясали от неупотреба панти. Обгърната от мелодията на песента си, Девойката от Вейл влезе през тъмния вход. Вътре цареше мрак, но през пролуките и пукнатините на рушащата се кула се процеждаше слаба мъглява светлина, благодарение на която девойката можеше да вижда. Каменният под беше покрит с прах. Тук беше прохладно. Жегата и зловонието бяха останали навън.

Брин тръгна по-бавно. Пред нея се виеше коридор. Тя се обърна рязко. Нещо вътре в нея я предупреждаваше да бъде бдителна. Загледа се в джунглата, която изолираше като стена това място.

Продължи напред. Силата на магията изведнъж я заля внезапно с гореща вълна. Стори й се, че се носи безтегловно. Вървеше по коридора, следвайки чупките и завоите, без да обръща внимание на прахта, която се вдигаше като пара под краката й. Направи й впечатление, че нямаше следи от никакви други стъпки. Зачуди се как е възможно това, след като Призраци Морди сигурно бяха минавали оттук, но бързо забрави какво беше забелязала.

Стигна до стълби и започна да се изкачва. Едно бавно, безкрайно изкачване. Дочуваше шепот, който я зовеше, гласове, неопределени, ничии. Те просто излизаха от въздуха, който дишаше. Навсякъде около нея се носеше шепот. Сенките и сумракът се смесваха и сливаха. Струваше й се, че се просмуква в камъка на самата кула, че се движи като призрак през стаите, че се разстила и превръща в едно цяло с нея, също както се беше сляла с Мейлморд. Усещаше го как става, малко по малко. Постепенно приятно обтягане в тялото й. Правеше го магията на песента, която се протягаше към скритото там зло. А то се прокрадваше тайно вътре в нея, сякаш Брин наистина се беше съединила с него.

Стълбата свърши и Девойката от Вейл застана на прага на куполообразно, подобно на пещера кръгло помещение. То беше старо, отблъскващо и празно. Почти от само себе си мелодията на песента заглъхна в шепот, а гласовете във въздуха около нея стихнаха.

Брин влезе в стаята. Направи го без да си дава сметка, че тялото й се движи. Все още й се струваше, че се носи безтегловно. Сенките се отдръпнаха и очите й се приспособиха към светлината. Стаята не беше празна, както й се стори в началото. Почти невидима в сумрака се издигаше една платформа. Върху платформата имаше олтар. Девойката от Вейл направи крачка напред. Върху олтара беше поставено нещо огромно, четвъртито, потънало в мрак, нещо, което сякаш се излъчваше отвътре. Приближи се с още една крачка. Обзе я страхотна възбуда.

Това беше Илдач!

Веднага разбра, без да беше още сигурна какво точно търсеше. Това беше Илдач, сърцето на злото. Силата на песента на желанията я изпълни и прокара през цялото й тяло нажежена до бяло енергия.

Брин прекоси стаята, разкъсвана от мислите си. Сви се дълбоко в себе си като навита на кълбо змия. Песента на желанията се превърна в злобно съскане. Стаята като че ли се отдръпна от нея, стените отстъпиха в сенките. Накрая не остана нищо друго в света, освен книгата. Девойката от Вейл изкачи стъпалата на платформата и се доближи до олтара, върху който беше поставена книгата. Тя беше вехта и протрита, с потъмнели тъмнозелени медни кантове, с напукани и омазани кожени корици. Огромна и чудовищна, сякаш е била свидетел на всички отминали епохи на човечеството.

Девойката от Вейл остана за миг неподвижна. Втренчила се беше и чакаше, изпитваше огромно задоволство, че най-после книгата е пред нея.

После се протегна и я хвана в ръцете си.

— Дете на мрака.

Гласът шепнеше тихо в съзнанието й и пръстите й замръзнаха върху потъмнелите корици.

— Дете на мрака.

Песента на желанията се превърна в шепот и замря. Гърлото на Брин се сви и препречи пътя на мелодията. Девойката стоеше мълчаливо пред олтара. Ръцете й все още стискаха книгата. Ехото на гласа кънтеше на пресекулки в съзнанието й, като филизи, които се протягаха и я овързваха така, че не можеше да се помръдне.

— Чаках те, дете на мрака. Чакам те още, откакто се пръкна на белия свят, още от времето, когато се роди от утробата на майка си. Дете на магията на елфите. Винаги сме били свързани, ти и аз, с връзки, по-силни от кръвните, по-силни от плътта. Много пъти духът ни се е докосвал и въпреки че никога не съм познавала нито теб, нито начина, по който използваш магията си, винаги съм знаела, че един ден ще дойдеш.

Гласът беше равен и беззвучен. Не беше нито на жена, нито на мъж, а на нещо, което беше едновременно и двете, лишен от всякакви емоции и чувства. Звучеше кухо. Бездушен шепот, лишен от живот. Брин слушаше гласа и кръвта й се смразяваше във вените. Дълбоко вътре в нея егото, което тя все още криеше усърдно, потръпна от ужас.

— Дете на мрака.

Девойката от Вейл се огледа бързо наоколо. Къде е това нещо, което й говореше, което я беше завладяло? Какво представляваше то? Погледна ужасена дебелата книга, която държеше здраво в ръце. Пръстите й бяха побелели от стискане, а обложката пареше.

— Аз съм, дете на мрака, същата като теб. Аз имам живот. Винаги е било така. Винаги е имало някой, който да ми дава живот. Винаги е имало някой, който е бил готов да даде собствения си живот заради мен.

Брин отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Паренето се разнесе от дланите в ръцете й и започна да пълзи нагоре.

— Познаваш ме. Аз съм Илдач, книгата на черната магия, създадена от епохата на магьосничеството. По-стара съм от елфите. Стара съм колкото Краля на Сребърната река, древна съм като света. Онези, които ме създадоха, онези, които ми придадоха форма, отдавна напуснаха земята с появата на световете на магьосничеството и на човека. Навремето аз бях част от света, скрита от хорски очи. За мен се говореше само нощем. Аз бях сбор от тайни. После тези тайни придобиха форма, бяха написани и усвоени от онези, които щяха да познаят моята сила. Винаги е имало същества, които са опознавали силата ми. През всички тези векове аз бях тук за тях и издавах тайните си на онези, които искаха да ги узнаят. Създавах същества на магията и им давах сила. Никога досега обаче не е имало някой като теб.

Думите преминаха в шепот, изпълнени с очакване и обещание. Девойката от Вейл ги усещаше като духнати от вятъра листа, които се носеха в мозъка й. Вече цялата изгаряше от огън, който приличаше на горещината, която изскача стремително от отворена внезапно врата на пещ.

— Преди тебе са идвали много други. От друидите се родиха Господарят на магиите и Носителите на черепи. Те откриха в мен тайните, които търсеха и станаха това, което щяха да станат. Само че силата бях аз. От прокудените от расите се родиха Призраците Морди, вече посети семена. Силата пак бях аз. Винаги аз съм силата. Всеки път, когато има върховно прозрение за това, какво трябва да стане със света и с неговите същества. Всеки път това прозрение придобива форма чрез умовете на онези, които ще използват силата, заключена в страниците ми. Всеки път прозрението се оказва неточно и този, който го е оформил, се проваля. Дете на мрака, можеш ли сега да прозреш нещо от онова, което мога да ти предложа.

Ръцете на Брин сякаш сами отвориха внимателно книгата на Илдач и пергаментните й страници започнаха да се прелистват. Думите от текста зашептяха на някакъв древен шрифт и език, по-стари от човека, надигнаха се от текста и се превърнаха в глас, тих и тайнствен. Съзнанието на Девойката от Вейл се отвори за тях и тя веднага разбра смисъла. По малко оттук, по малко оттам и тайните на силата й се разкриха — черни и ужасни.

После, също толкова бързо, както се бяха появили, откровенията изчезнаха, оставили бледа следа в дразнещи спомени. Страниците на книгата се прелистиха обратно и кориците се затвориха. Ръцете на Брин, все още стиснали огромния том, се разтрепериха.

— Показах ти една съвсем малка част от това, което съм. Аз съм сила, дете на мрака. Сила, пред която всичко, усвоено от друида Брона и последователите му, бледнее. Сила, в сравнение, с която силата на Призраците Морди, които сега идват при мен, е нищо. Усещаш ли, как тази сила те обладава в момента?

Горещината отново се разля по тялото на Девойката от Вейл. Тя изпита усещането, че набъбва и се уголемява.

— Хиляди години бях използвана по начини, които определяха твоята съдба и съдбата на такива като теб. Хиляди години враговете на семейството ти са призовавали силата ми и са се мъчили да унищожат това, което би те запазило. Аз направих така, че да дойдеш на това място по това време. Аз те направих такава, каквато си. Аз оформих живота ти. Във всяко нещо, което се случва, има логика. Така че и в това има логика. Досещаш ли се каква е тази логика? Погледни навътре.

Изведнъж някакво предупреждение й нашепна и тя си спомни бегло една висока, облечена в черно фигура с посивели коси и пронизващи очи. Тя й говореше за нещо, което щеше да мами и покварява. Помъчи се да си спомни името на мъжа, но не успя и видението беше изтласкано от паренето вътре в нея и от спомена за думите на Илдач.

— Не виждаш ли самата себе си? Не виждаш ли каква си всъщност? Погледни навътре.

Гласът беше студен, равен, лишен от емоции, но толкова настойчив, че прогони мислите й. Погледът й се замъгли и тя успя да види отстрани съществото, в което се беше превърнала чрез магията на песента на желанията.

Ние сме едно цяло, дете на мрака, точно както ти пожела. Никога не е имало нужда от магията на елфите, защото ти си такава, каквато си и винаги си била такава. Точно това ни свързва. Има връзки, създадени от магията. Те ни правят такива, каквито сме, защото ние не сме нищо друго освен магиите, които носим в себе си — ти в твоето тяло от плът и кръв, а аз в пергамента и мастилото. Ние сме два живота свързани в един и това, което е било преди, ни се предоставя сега. Всичките тези години чаках точно този момент.

Лъже! Думата проблясна като светкавица в съзнанието на Брин и изчезна. Мислите й се завъртяха объркано и разумът й се разпиля. Ръцете й продължаваха да стискат книгата, сякаш вътре беше собственият й живот. Думите, изречени от безжизнения глас на Илдач, й прозвучаха невероятно убедителни. Наистина имаше връзки, които ги обвързваха. Имаше някакво сливане. Тя беше като Илдач, част от нея, сродна.

Извика мислено името на друида и се мъчеше да възкреси спомена, която сега й се губеше. У нея се надигна бурна гореща вълна, заля го и го помете. Гласът отново проговори.

— Всички тези години чаках теб, дете на мрака. Най-после ти дойде и аз съм твоя. Виждаш ли какво трябва да се направи с мен? Прошепни ми го.

Думите се сляха в съзнанието й. Черни на фона на червената мъглявина на видението й. Искаше да изкрещи, но викът заседна в гърлото й.

— Прошепни ми какво трябва да се направи с мен.

Не! Не!

— Прошепни ми какво трябва да се направи с мен.

Очите й се напълниха със сълзи, които се затъркаляха бавно по бузите.

— Трябва да те използвам — отвърна тя.

 

Роун се отдръпна разгневен от Кроуг, отдалечи се и отново се върна. Така стискаше абаносовочерното острие на меча, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— До гуша ми дойде. Разкарай тази котка от пътя ми, Кимбър! — заповяда той на момичето и тръгна към него, но се поспря, когато Уиспър вдигна огромната си глава към него.

Девойката обаче отново поклати глава:

— Не мога да направя това, Роун. По този въпрос Уиспър си има собствено мнение.

— Пет пари не давам за мнението му! — избухна Роун. — Той е само едно животно и не може да взема решения за подобни неща! Ще мина край него, независимо дали това му харесва или не! Няма да оставя Брин сама в онази черна дупка!

Вдигна меча и тръгна към Уиспър. В този момент планината се разтресе. Тътенът се носеше от зловещата джунгла на Мейлморд. Трусът беше толкова силен, че планинецът и момичето залитнаха. Изненадани и озадачени те се втурнаха към ръба на скалите.

— Какво става там долу? — прошепна тревожно Роун. — Какво става, Кимбър?

— Черни скитници, предполагам — озъби се Коглайн някъде зад тях. — Кой знае, може би призовават черната магия, за да я използват срещу момичето.

— Дядо — кресна му Кимбър. Този път тя наистина се беше ядосала.

Роун се обърна разгневен:

— Старецо, ако нещо се случи на Брин само защото тази котка тук не ме пуска да мина…

Изведнъж млъкна. Върху стълбата Кроуг се появи редица от сенки, приведени и обгърнати от здрача на късния следобед. Вървяха една след друга. Спускаха се от оловносивите стени на Греймарк към издатината, където стояха Роун и спътниците му.

— Призраци Морди — едва продума планинецът.

Уиспър се обърна и зае отбранителна поза. Коглайн пое рязко въздух с остро изсвистяване.

Роун гледаше онемял как редицата от черни фигури се удължава и напредва. Бяха ужасно много.

— Застани зад мен — каза той тихо на Кимбър. Изтегли меча си.

 

Трябва да те използвам… да те използвам, да те използвам. Думите се повтаряха отново и отново в съзнанието на Брин, извисяваха се в молитва, превръщаха се в идея фикс, която имаше опасност да обладае целия й разум. И все пак беше й останало някакво мъничко подобие на логика, което пищеше сред това натрапчиво монотонно повтаряне на думите.

Това е черната магия, Девойко от Вейл! Това е злото, заради което ти дойде тук, за да го унищожиш!

Допира на книгата до кожата на ръцете й обаче и паренето в цялото й тяло така я сковаваха, че нищо друго не беше в състояние да отвлече вниманието й. Гласът отново се появи и я обгърна плътно.

— Та аз не съм нищо друго освен сборник от мъдри поуки, натрупвани през вековете и съхранени, за да бъдат използвани от простосмъртни! Аз не съм нито добро, нито зло, а просто нещо, което съществува. Знания, записани и събрани на едно място. На разположение на всеки, който проявява интерес към тях. Вземам това, което ми се дава от живота, на онези, които изпълняват моите пророкувания. Аз съм само едно тяхно отражение. Помисли, дете на мрака. Кои са онези, които са ме използвали? На каква цел са искали да служат? Ти не си като тях.

Брин се подпря на олтара, стиснала книгата в ръце. Не слушай! Не слушай!

— Хиляди години, че и повече, бях в ръцете на враговете ти. Сега не те, а ти си тук. Имаш възможност да ме използваш, както никой друг досега. Държиш силата, която е моя. Държиш тайните, които бяха погрешно използвани от толкова много други. Помисли си само какво би могла да направиш с тази сила, дете на мрака. И животът, и смъртта могат да бъдат променени благодарение на това, което съм. Свързване на песента на желанията с написаните думи, сливане на магия с магия. Колко прекрасно би било! Усещаш ли колко чудесно би било! От теб не се иска нищо друго, освен да опиташ. Просто опитай.

Не беше необходимо да опитва. Усещала го беше и преди в магията на песента на желанията. Сила! Обладавана беше от нея, отдавала се беше на насладата, която тя й доставяше. Когато силата я поглъщаше изцяло, тя се издигаше нависоко, извисяваше се над света и над съществата в него. Тогава тя можеше да ги приюти в дланта си или да ги унищожи с един замах, както си пожелаеше. Какво още тогава би могла да направи, да изпита, ако притежаваше и силата на тази книга?

— Всичко, което е, ще бъде твое. Всичко. Ще бъдеш такава, каквато ще си и ще правиш света такъв, какъвто смяташ, че би трябвал да бъде. Така ще можеш да направиш много неща и те ще бъдат такива, каквито ти пожелаеш, а не, каквито са пожелавали всички преди тебе. Ти притежаваш силата, която на тях им липсва. Ти си родена от магията на елфите. Използвай ме, дете на мрака. Открий границите на твоята и моята магия. Слей се с мен. Толкова години чаках точно това и точно за това ти дойде. То винаги ни е било предопределено. Винаги.

Главата на Брин се люшкаше бавно наляво и надясно. Дойдох да унищожа това, дойдох да сложа край… Вътре в нея всичко се раздираше, трошеше се като изпуснато върху камък стъкло. Връхлитаха я ослепително горещи вълни. Имаше чувството, че е нещо отделно от тялото, което се мъчеше да я задържи.

— Имам знание, което ти предлагам и ще ти го дам. Притежавам прозрение, което превъзхожда всичко, за което някога простосмъртните са могли да мечтаят. Мога да направя всичко, което пожелаеш. Целият свят може да бъде сътворен отново, направен такъв, какъвто би трябвало да бъде, какъвто ти смяташ, че би трябвало да бъде. Ако ме унищожиш, всичко, което притежавам, ще бъде ненужно погубено. Ако ме унищожиш нищо от това, което би могло да се случи, няма да може никога да се случи. Запази това, което е добро, дете на мрака, и го направи свое.

Аланон, Аланон…

Гласът обаче прекъсна беззвучния й вик.

— Виждаш ли, дете на мрака? Това, което ти наистина ще унищожиш, стои зад теб. Обърни се и виж.

Брин се обърна. Група от облечени в плащове Черни скитници се промъкваше край сенките. Същински призраци, високи, черни, зловещи. Те влязоха в кръглото помещение един по един и се поспряха несигурно, когато видяха Брин, стиснала в ръце книгата на черната магия. Гласът на Илдач зашепна отново.

— Песента на желанията, дете на мрака. Използвай магията.

Унищожи ги. Унищожи ги.

Тя се подчини без да се замисля. Притисна Илдач до тялото си, сякаш да се предпази, и призова силата на магията си. Тя дойде мигновено, отприщена вътре в нея като водите на придошла река. Брин извика и песента на желанията разкъса злокобната тишина в кулата. Понесе се из мрака на кръглото помещение, почти като нещо материално. Заля Черните скитници с взрив от звуци и ги изпрати в небитието. От тях не остана дори и пепел.

Брин залитна назад към олтара. Вътре в нея магията на песента на желанията се сливаше с магията на книгата.

— Усети я, дете на мрака. Усети силата, която е твоя. Тя те изпълва и аз съм част от нея. Колко лесно враговете ти падат в краката, когато тази сила е призована. Продължаваш ли да се съмняваш какво би трябвало да бъде? Никога вече не мисли, че би могло да бъде нещо друго. Никога вече не мисли, че ние не сме едно цяло. Вземи ме и ме използвай. Унищожи Призраците Морди и черните същества, които ще се изправят срещу теб. Направи ме част от себе си. Дай ми живот.

Онази малка част от нея, която Брин беше заключила дълбоко в себе си, понечи да се възпротиви на гласа, но тялото вече не й принадлежеше. Сега то принадлежеше на магията и Девойката от Вейл беше зазидана в нейната черупка. Започна да се разтяга, да се превръща в ново същество. А онази мъничка част от собственото й аз, която все още виждаше истината, беше забравена. Брин се уголеми ужасно много. В един момент й се стори, че е изпълнила малкото помещение. Тук й беше тясно! Тя трябваше да притежава простора, който я чакаше навън!

Продължителен изтормозен стон се изтръгна от устните й. Девойката от Вейл протегна ръце и вдигна високо книгата Илдач.

— Използвай ме. Използвай ме.

Вътре в нея силата започна да се гради и укрепва.