Тери Брукс
Молитвената песен (27)

ГЛАВА 27

Нощта се беше спуснала над горите на Анар, когато Брин Омсфорд видя светлините. Те премигваха като светулки през дърветата и сенките, които се простираха далеч в мрака, малки, изплъзващи се, далечни.

Тя забави крачка, обви Роун с ръце, за да не падне. Съсипана беше от умора, но се насилваше да подкрепя планинеца, който беше отпуснал глава на рамото й и изгаряше от треска.

— … Не мога да открия къде… загубих, не мога да открия… — бълнуваше той и така я стисна, че й причини болка.

Тя му шепнеше непрестанно, за да чува гласа й и да знае, че е до него. Роун бавно отпусна пръсти и млъкна.

Брин се взря в светлините. Те танцуваха сред все още отрупаните с есенни листа клони на дърветата като малки светли точици. Огън! — прошепна си тя и думата се блъсна в отчаянието и безнадеждността, които се напластяваха и я притискаха все по-силно, откакто беше тръгнала на изток от Чард Раш. Толкова далеч във времето й се струваше всичко. Аланон го нямаше, Роун — тежко ранен, тя — сама. Стисна очи при спомена. Вървяла беше целия следобед и през нощта. Следваше течението на Чард Раш на изток и се беше надявала, молила се беше реката да я изведе при друго човешко същество, което да й помогне. Не знаеше колко време беше вървяла, нито колко път беше изминала. Загубила беше чувството си за време и разстояние. Знаеше само, че, кой знае как, тя беше продължила да върви, без да спира.

Изправи се. Светлинките блещукаха дружелюбно. Моля ви! — умоляваше тя безгласно. Моля ви, дано това е помощта, от която се нуждая!

Тръгна бавно напред. Роун се беше вкопчил в раменете й и се влачеше отпуснато. Брин вървеше с наведена глава, за да се предпази от ниските клони на дърветата и храсталаците, които я удряха в лицето. Местеше единия крак след другия с несломимо упорство и продължаваше напред. Останала беше почти без сили. Ако тук не намереше помощ…

Внезапно дърветата се разредиха и тя видя източника на светлината. Пред нея се мержелееше сграда. Тя беше потънала в мрак с изключение на тънките струйки светлина, които се промъкваха през две места на тъмния й квадратен силует. Някъде отвътре долитаха гласове, глухи и завалени.

Подхвана Роун и продължи. Постепенно сградата се очерта ясно. Ниска, едноетажна дървена постройка с островърх покрив, изградена върху каменна основа, с покрита веранда. На доста разстояние зад сградата имаше конюшня с два коня и магаре. Предната част на постройката беше с много прозорци, затворени и със спуснати капаци. През процепите на капаците се процеждаше светлина на газени лампи.

— Още малко, Роун — прошепна тя. Знаеше, че нямаше да я разбере, но щеше да реагира на звука на гласа й.

Когато стигна на десетина крачки от верандата, видя табела, която висеше от стрехите на покрива. На нея пишеше: Търговски център „Рукър лайн“.

Нощният вятър поклащаше леко табелата, която беше издраскана и олющена от времето, и с толкова изсветляла боя, че буквите едва се виждаха. Брин й хвърли бърз поглед и отново погледна къщата. Единственото, което я интересуваше, беше дали ще намери някакви хора.

Изкачиха се на верандата и застанаха пред вратата. Брин натисна дръжката и гласовете вътре замлъкнаха. После Девойката от Вейл бутна тежката врата и я отвори.

Десетина груби лица се обърнаха към тях и ги загледаха изненадано и подозрително. Трапери, помисли изтощена Брин — брадати и размъкнати, дрехите им от износена животинска кожа. Изражението на лицата им беше сурово. Седяха на групи до импровизиран бар — дървени греди, поставени върху бурета с бира. Зад него имаше струпани животински кожи и провизии. В стаята бяха поставени няколко малки маси и столове. От полегатите греди на ниския таван висяха газени лампи.

Брин стоеше до отворената врата, увила ръце около Роун, и чакаше.

— Това са духове — измърмори някой от бара. Чу се шум от влачене на крака.

Висок, слаб мъж по ръкави и с престилка, тръгна към тях, като клатеше бавно глава:

— Ако бяха мъртви, нямаше да имат нужда да отварят вратата, нали така? Те просто щяха да минат през нея!

Стигна до средата на стаята и спря:

— Какво ви се е случило, момиче?

Едва сега Брин осъзна, със замъгления си от изтощение и болка мозък, че видът им е кошмарен. Как ли изглеждаха на тези мъже? Като нищо можеха да са дошли от света на мъртъвците — две съсипани от умора и окъсани същества, прогизнали до кости и кални, с изпити от изтощение лица, едва крепящи се на крака, подпирайки се един на друг като сламени плашила. Главата на Роун беше превързана с напоено с кръв парче плат, но си личеше, че раната е дълбока и продължава да кърви. На гърба му ножницата на Меча на Лий висеше празна. Собственото й лице беше кално и изпито, погледът й отнесен. Те стояха в светлината на отворената врата и се олюляваха на черния фон на нощта. Същински призраци!

Брин се опита да проговори, но думите не излизаха от устата й.

— Ей, вие, я помогнете! — провикна се високият мъж към седящите на бара и се завтече да прихване Роун. — Хайде, помогнете!

Мъж със загоряло лице веднага се доближи и двамата помогнаха на девойката от Вейл и на планинеца да стигнат до най-близката маса и да седнат. Роун изпъшка, отпусна се тежко и главата му клюмна.

— Какво ви се е случило? — повтори високият мъж въпроса си и намести младежът от Вейл на стола, за да не падне. — Този изгаря от температура!

Брин преглътна с мъка:

— Загубихме конете си, докато слизахме от планината — излъга тя. — Още преди това му беше прилошало, но сега е много по-зле. Вървяхме по брега на реката, докато стигнем дотук.

— Това е моят дом — осведоми я високият мъж. — Търговец съм. Джефт, донеси бира за тези двамата.

Траперът със загорялото лице отиде зад бара, отвори канелката на едно буре и наля бира в две чаши.

— Защо не ни почерпиш и нас с по една, Стеб — провикна се един от мъжете на бара.

Търговецът го стрелна злобно, отметна кичур коса от оплешивялото си чело и се обърна към Брин:

— Не би трябвало да се мотаете в тези планини, момиче. Тук, горе, има и по-лоши неща от треската.

Брин кимна, без да каже нещо. Устата й беше пресъхнала. След малко дойде мъжът с чашите с бира. Подаде едната на Брин, а после дълго подпира Роун, докато си изпие неговата. Планинецът с труд улучваше чашата и се давеше, когато отпиваше. Траперът я отстрани с рязко движение.

— Остави го да пие! — провикна се онзи от бара.

Друг се изсмя:

— Глупости! Ще отиде на вятъра! Трябва да си глупак, за да не виждаш, че той умира!

Брин стрелна гневно мъжа. Той забеляза погледа й и тръгна бавно към нея с нагла усмивка. Другите се помъкнаха след него, намигаха си съзаклятнически и хихикаха.

— Какво има, момиче? — присмя се мъжът? — Страх те е, че…?

Брин мигновено стана и почти, без да осъзнава какво прави, измъкна дългия си нож от ножницата и го завря под носа му.

— Е хайде, стига — намеси се бързо Джефт на нейна страна и я побутна леко да седне. — От това няма нужда, нали?

Застана пред наглия мъж. Траперът беше едър мъж и се извисяваше над останалите пред него. Мъжете от групата се спогледаха разколебани.

— Уверявам те Джефт, не съм мислил нищо лошо — измърмори нахалникът. Погледна към Роун. — Просто полюбопитствах за тази ножница. Гравираното украшение ми заприлича на някакъв кралски печат. — Премести очи върху Брин. — Откъде сте, момиче?

Изчака малко, но девойката от Вейл не отговори.

— Е, както и да е — сви той безразлично рамене. Върна се на бара, последван от цялата свита. Подновиха пиенето и започнаха да си говорят тихо, с гръб към тях. Джефт ги изгледа, после коленичи до Брин.

— Боклуци — измърмори той презрително. — Лагеруват на запад от Спанинг Ридж и се правят на трапери. Живеят чрез хитрини и от несгодите на другите.

— От сутринта се наливат и си прахосват времето — поклати глава търговецът. — Но винаги имат пари за бира. — Погледна девойката от Вейл. — По-добре ли се чувстваш сега?

Брин му се усмихна:

— Много по-добре, благодаря. — Погледна камата в ръката си. — Не знам какво ме е прихванало. Наистина не знам какво ми беше…

— Ш-т, просто забрави. — Едрият трапер я потупа по ръката. — Изтощена си, това е всичко.

До него Роун Лий стенеше тихо, от време на време повдигаше глава и се взираше с невиждащи очи в пространството. После отново се унасяше.

— Трябва да направя нещо за него — каза тревожно Брин. — Трябва да измисля нещо и да спра треската му. Имате ли нещо тук, което би могло да помогне?

Търговецът погледна разтревожен трапера, после поклати глава:

— Не ми се е случвало да виждам толкова лоша треска, момиче. Имам някакъв сироп за ободряване. Може и да помогне. Пробвайте. Дай на момчето от него да видиш дали ще отнеме треската. — Отново поклати глава. — Може би най-добре ще е да поспи.

Брин кимна. Мозъкът й беше замъглен. Изтощението я приковаваше към стола и тя наблюдаваше с празен поглед камата. После бавно я пъхна обратно в ножницата. Какво си беше въобразила, че ще направи? Никога в живота си не беше наранявала никого. Вярно, че мъжът от западната страна на Спанинг Ридж се беше държал нагло, дори заплашително, може би, но дали тя наистина беше застрашена? Бирата я загря и през тялото й мина топла вълна. Беше уморена и ужасно раздразнителна. Дълбоко в себе си изпитваше някакво странно чувство, че губи нещо, че нещо й се изплъзва.

— Тук няма много възможности за спане — казваше търговецът Стеб. — Зад конюшнята има пристроена стая, нещо като склад, която използвам през ловния сезон. Можете да прекарате нощта там. Има печка, легло за приятеля ти и сламеник за теб.

— Чудесно — измърмори Брин и за своя изненада откри, че плаче.

— Хайде, хайде. — Едрият трапер постави ръка на рамото й и я прикри от погледите на мъжете на бара. — Не бих искал онези там да те видят в това състояние, момиче. Бъди силна, хайде.

Брин кимна, изтри сълзите и стана;

— Нищо ми няма.

— Одеалата са в бараката — каза търговецът и стана. — Ей, сега ще ви настаня.

С помощта на Джефт той вдигна Роун Лий на крака, изведе го от стаята и го поведе по къс тъмен коридор, който минаваше край няколко складови помещения. Брин хвърли бърз поглед на мъжете до бара и излезе. Погледите, с които те я изпратиха, не я интересуваха много.

Търговецът, Джефт, Роун и Брин минаха през малка дървена врата в задната част на къщата и тръгнаха към конюшнята и пристройката. Търговецът мина напред, запали една газена лампа, окачена на гвоздей на стената, после разтвори широко вратата на стаята и ги пусна да влязат. Вътре беше чисто, макар че въздухът беше малко застоял. Имаше два прозореца с капаци. По стените висяха ремъци на хамути и амуниции: на впрегатни животни. В единия ъгъл имаше малка печка, поставена в каменна ниша, а до нея легло.

Търговецът и траперът поставиха внимателно изгарящия от треска планинец в леглото и го покриха с одеалата. После запалиха печката и донесоха един сламеник за Брин. Преди да тръгнат, търговецът постави газената лампа на каменна полица до печката и подаде на девойката малко шише с кехлибарен цвят.

— Това е сиропът за треската му — каза й той. — Дай му да отпие две глътки — не повече. На сутринта — още две. — Поклати недоверчиво глава. — Дано да му помогне, момиче.

Тръгна да излиза и пак се обърна:

— На вратата има резе. Пусни го — каза той и затвори тихо след себе си.

Брин пусна резето. Чу разговора им отвън.

— Пасмина, онези от Спининг Ридж — промърмори траперът.

— Като всички останали — съгласи се търговецът.

— Време е да тръгвам — каза Джефт. — Имам няколко часа път до лагера.

— На добър път — отвърна търговецът.

Поотдалечиха се и гласовете им долетяха приглушено.

— Няма да е лошо да си нащрек с тая сбирщина вътре, Стеб — посъветва го траперът. — Внимавай.

После гласовете напълно заглъхнаха.

Брин се върна при Роун. Повдигна го внимателно и го насили да поеме две глътки от сиропа, който търговецът й даде. После пак го постави върху леглото и го зави.

Седна до печката, уви се в одеалото и остана неподвижна. Върху стената на малката стая, осветена от самотния пламък на газената лампа, сянката й се извисяваше пред нея като черен гигант.

Овъглената част на все още горящия пън се разпадна с тъп звук и Брин се стресна. Не можеше да прецени колко дълго беше спала. Потърка уморено очи и се огледа. Беше тъмно и тихо. Фитилът на газената лампа светеше слабо и самотно сред сенките на стаята.

Веднага се сети за Аланон. Трудно й беше да повярва, че друидът го няма. Имаше чувството, че всеки момент на вратата ще се почука и дълбокият му глас ще извика името й. Като сянка, която идва и си отива заедно със светлината на деня — така го беше описал Роун в нощта, преди друидът да умре…

Стресна се и ужасно се засрами, че си беше позволила да произнесе тази дума дори само на ум. Но Аланон наистина беше умрял, напуснал беше света на простосмъртните, както е писано на всички, отишъл си беше от Четирите земи, отнесен от баща си — може би там, където Бремен беше чакал. За миг се замисли над тази възможност. Възможно ли беше той наистина да е с баща си? Спомни си какво й беше казал: „Когато приключиш с издирването, Брин, ще ме намериш тук“ Значеше ли това, че той също се беше обрекъл на едно адско съществувание, затворен между света на живота и на смъртта?

Сълзи напълниха очите й и тя бързо ги изтри. Не можеше да си позволи да плаче. Аланон си беше отишъл и тя беше сама.

Роун Лий се размърда неспокойно под дебелите одеала. Дишаше остро и неравномерно. Тя стана бавно и се доближи до леглото. Изпитото му, загоряло лице беше горещо, сухо и силно опънато от треската, която изтощаваше тялото му. В миг потрепери, сякаш му стана студено, после се изпъна. Устните му шепнеха думи, смисълът на които се губеше.

Какво трябва да направя с него — питаше се девойката от Вейл безпомощно. Де да имах уменията на баща ми. Дадох му сиропа. Завих го с одеалата, за да не му е студено. Но изглежда това не помага. Какво друго трябва да направя?

Отровата на Джачайра, тя го мори, знаеше го. Аланон й беше казал, че отровата поразява не само тялото, но й духа. Тя уби друида. Вярно, раните му бяха много по-лоши от раните на Роун, но все пак той беше Аланон, много по-силен от младежа от Вейл. Тялото му трудно щеше да се пребори дори и с много по-леки наранявания.

Седна до него в леглото и докосна нежно ръката му. Нейният покровител. Усмихна се тъжно. А сега кой ще покровителства самия него?

В съзнанието й се промъкнаха спомени, смътни и объркани. През толкова неща бяха преминали, докато стигнат до тази самотна, отчаяна нощ, тя и младежът от Вейл. И то на каква ужасна цена. Паранор го нямаше. Аланон беше мъртъв. Дори Мечът на Лий го нямаше. Единственото, което остана, беше песента на желанията.

И все пак Аланон беше казал, че песента на желанията е достатъчна…

Чу провлечени тихи стъпки върху пръстта в конюшнята. Надарена със сетивата на прадедите си елфи, тя долови шума, който други не биха чули. Скочи, забравила умората.

Навън имаше някой, някой, който не искаше да бъде чут.

Протегна ръка към дългата си кама, после я отпусна. Не би могла да направи това. Не би трябвало.

Дръжката на вратата се задвижи нагоре-надолу и спря.

— Кой е? — извика тя.

Отвън някой само изруга тихо и после няколко тежки тела блъскнаха вратата. Брин отстъпи и се огледа. Търсеше друго място, откъдето би могла да се измъкне навън. Телата отново насилиха вратата. Желязната ключалка поддаде, щракна силно и пет тъмни фигури нахлуха в стаята с извадени ножове, които проблясваха на слабата светлина на газената лампа. Скупчиха се в сенките. Бяха пияни.

— Махайте се оттук! — викна им грубо тя, едновременно разярена и уплашена. Отговориха й със смях и един от натрапниците пристъпи напред в светлината. Веднага го позна. Беше един от мъжете, които живеят на запад от Спанинг Ридж, един от онези, които търговецът Стеб беше нарекъл крадци.

— Красиво момиче — изломоти той. — Хайде… ела насам. Петимата се примъкнаха напред и се раздалечиха един от друг. Би мигла да се опита да се промъкне край тях, но това означаваше да остави Роун сам, а тя нямаше такова намерение. Отново доближи ръка до камата.

— Ти пък сега, недей да правиш това… — каза тихо първият и се придвижи още по-напред. Изведнъж скочи, много по-бързо за човек, който беше пил толкова много, стисна китката й и изби оръжието от ръката й. Другите моментално се доближиха, сграбчиха дрехите й, задърпаха я към себе си, събориха я на земята. Тя яростно се съпротивляваше, замахваше с юмруци към нападателите. Те обаче бяха много по-силни от нея и й причиняваха болка.

После нещо в нея щракна, също като ключалката на вратата, когато натрапниците я избиха. Мислите й се разпиляха и всичко изчезна в миг на заслепяващ гняв. Онова, което последва, беше само инстинкт, силен и бърз инстинкт. Започна да пее. Този път песента на желанията прозвуча съвсем различно от всички предишни. Тя изпълни тъмната стая с ярост, която нашепваше за смърт и безсмислено унищожение. Нападателите отстъпиха назад, преплитайки крака, с широко отворени очи и уста, поразени и невярващи. Вдигнаха ръце, за да прикрият очите си. Загърчиха се в агония. Песента на желанията проникваше в сетивата, пробиваше си път в съзнанието, мачкаше го. В нея кънтеше безумие и ярост. Звънтеше болка, толкова горчива, почти осезаема.

Петимата от Спанинг Ридж се задушиха от звука й. Заблъскаха се един друг и се мъчеха да стигнат до вратата, през която бяха влезли. Разкрещяха се. Девойката от Вейл продължаваше да пее, напълно обладана от безумие, което никакъв разум не можеше да спре. Песента на желанията се извиси. Животните в обора буйстваха. Риеха с крака, мятаха се и се блъскаха яростно в преградите. Изплакваха болката си. Гласът на девойката разкъсваше душите им.

Накрая петимата успяха да стигнат до вратата и се измъкнаха залитайки, обзети от подлудяващо отчаяние. Превити на две, сякаш счупени от нещо. Тресяха се и скимтяха. Кръв шуртеше от устите, от очите, от ноздрите им. Закрили бяха лицата си с ръце. Сплетените им пръсти завършваха с криви животински нокти.

Брин ги видя отново, когато заслеплението на беса й изчезна. Видя и търговеца Стеб, който се появи неочаквано от тъмнината. Натрапниците се стрелнаха край него с ужасени лица. Той също спря и отстъпи, закрил очи с ръце. Разумът й се върна, когато внезапно усети чувство на вина. Песента секна.

— По дяволите — извика тя тихо, поразена и невярваща.

Полунощ дойде и отмина. Търговецът отново я беше оставил сама и се беше върнал в уюта на къщата си, уплашен и угнетен. В тъмнината на празното пространство, където се намираше търговският център „Рукър лайн“ всичко беше тихо и спокойно.

Брин се наведе към печката. В нея горяха нови дърва, пращяха и пускаха искри. Обгърнала беше свитите си в колената крака, върху които беше подпряла брадичка. Приличаше на дете, потънало в мисли.

Нейните мисли обаче бяха мрачни и пъкаха от зли духове. В тях се появяваха откъслечни думи на Аланон, нашепваха й това, което тя толкова дълго отказваше да чуе. Песента на желанията е сила, която няма и никога не е имала равна на себе си. Тя ще те закриля. Ще ти помогне да стигнеш невредима до края на диренето. Тя ще унищожи Илдач. Или мен, помисли си тя. Или тези, които са около мен. Тя може да убива. Може да убие и мен.

Размърда се, схваната от позата, в която толкова дълго беше седяла, а в черните й очи прозираше страх. Втренчи се в решетъчната врата на печката и се загледа в червения блясък на пламъците, които танцуваха вътре. Та тя можеше да убие тези петимата, помисли си тя отчаяно. Може би щеше да ги убие, ако не бяха успели да намерят вратата.

Гърлото й се стегна. Какво щеше да предотврати подобно нещо следващия път, когато бъде принудена да използва песента на желанията?

Зад нея Роун стенеше тихо и се мяташе под одеалата. Тя се обърна бавно, потърси лицето му, наведе се и поглади челото му. Той беше ужасно пребледнял и неспокоен, пареше. Дишаше още по-тежко и издаваше хриптящи звуци, сякаш всяко поемане на въздух представляваше огромно усилие, което изцеждаше силите му.

Коленичи до него. Поклати глава. Сиропът не му беше помогнал. Планинецът отслабваше все повече и повече, а отровата проникваше все по-надълбоко в организма му и изсмукваше жизнените му сокове. Ако действието й не бъде спряно, той ще умре…

Като Аланон.

— Не — извика тя тихо, решително и сграбчи ръката му, сякаш можеше да задържи живота, който постепенно го напускаше.

В този момент разбра какво трябваше да направи. Спасител и унищожител — така беше казал за нея духът на Бремен. За тези крадци тя беше унищожител. За Роун може би щеше да бъде спасител.

Продължи да държи ръката му, наведе се до ухото му и започна да пее. Песента на желанията се изплъзваше от устните тихо и нежно, понасяше се като невидим дим във въздуха около двамата. Протегна предпазливо ръка към болния планинец, мъчеше се да напипа болката, която той усещаше, търсеше източника на отровата, която го убиваше.

Трябва да се опитам, повтаряше си тя на ум, докато пееше. Трябва! До сутринта него няма да го има. Отровата ще се е разнесла по целия му организъм — отрова, която засяга не само тялото, но и духа. Аланон й го каза. В такъв случай магията на елфите вероятно ще може да открие лек.

Тя пееше. Мелодията се лееше, нежно и бавно, все по-плътно загръщаше планинеца и го доближаваше до нея. Постепенно той престана да трепери и да се мята, успокои се под утешителните звуци на песента. Отпусна се под одеалата, започна да диша по-свободно и по-дълбоко.

Минутите се нижеха мъчително бавно, а девойката от Вейл пееше ли пееше и чакаше промяната, която усещаше, че ще стане. Накрая тя наистина стана, но толкова внезапно, че девойката от Вейл едва не загуби контрол над това, което правеше. От съсипаното изнемощяло тяло на Роун отровата на Джачайра се издигна като червена мъгла, разсея се от лежащия в безсъзнание планинец, понесе се над него, завъртя се зловещо в слабата светлина на газената лампа и съскайки, за миг увисна над жертвата си. Брин задържа магията на песента на желанията между отровата и Роун Лий. После отровата бавно изчезна в небитието.

На леглото до нея лежеше Роун Лий с лице, обляно в пот. Нямаше го вече онзи изпит и изтерзан вид. Дишането му отново се беше нормализирало. Брин престана да пее и го погледна през насълзените си очи.

Успях, тържествуваше тихо тя. Използвах магията за добро. Този път бях спасител, а не унищожител.

Девойката от Вейл зарови лице в топлото тяло на Принца на Лий и го прегърна. След миг заспа.