Серия
Шанара (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Shannara, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 27 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

A Del Rey Book. Published by The Ballantine publishing Group

 

„АБАГАР ХОЛДИНГ“ — София 1995


КНИГА ПЪРВА

ГЛАВА 1

Слънцето вече потъваше в тъмнозеленото на хълмовете на запад от долината, а червените и сиво-розовите му отблясъци докосваха кътчетата ма земята, когато Флик Омсфорд пое надолу. Пътеката лъкатушеше но северния склон, виеше се през струпани на огромни купчини заоблени камъни, с които беше осеяна неравната пресечена местност, чезнеше в гъстите гори на низината и току се мернеше в някоя малка полянка и рядка горичка. Флик гледаше познатата пътека и следваше уморено, но упорито пътя си, а леката торба се поклащаше на рамото му. Широкото му, загоряло от слънцето лице, изглеждаше безучастно и спокойно. Само големите сиви очи издаваха кипящата енергия, която напираше под спокойната външност. Той беше млад, но набитото му тяло, посивяващата кестенява коса и гъстите вежди го състаряваха. Облечен беше в непридирчивото свободно работно облекло на хората от Вейл, а в торбата си имаше няколко метални сечива, които от време на време леко подрънкваха.

Вечерният въздух беше хладен и Флик загърна по-плътно около врата см разтворената яка на вълнена та риза. Чакаше го път през гори и хълмисти равнини, които все още не се виждаха от гората. Силуетите на високите дъбове и тъмните хикории се протягаха нагоре и закриваха безоблачното нощно небе. Слънцето залезе и остави след себе си само тъмносиньото на небето, осеяно с хиляди дружелюбни звезди. Огромните дървета закриваха дори и тях и Флик беше оставен сам в смълчаната тъмнина, докато се движеше бавно по отъпканата пътека — Младият мъж беше минавал оттук стотици пъти и сега забеляза необичайното безмълвие, което тази вечер сякаш беше омагьосало цялата долина. Нямаше го познатото бръмчене и жужене на насекомите, които обикновено огласяха тишината на нощта, нямаше ги крясъците на птиците, които със залеза на слънцето се пробуждаха и литваха да търсят храна. Флик се заслуша напрегнато, за да чуе някакъв звук на живот, но острият му слух не долови нищо. Поизвърна неспокойно глава. Дълбоката тишина го разтревожи. Носеха се слухове за някакво страховито същество с черни криле, което било забелязано само няколко дни преди това в нощното небе на север в долината.

Насили се да засвирука с уста и отново се замисли за всекидневната си работа на север от Вейл, където живеещите уединено семейства обработваха земята и отглеждаха домашни животни. Всяка седмица ходеше по домовете им, носеше им разни неща, за които го бяха помолили и им разказваше за Вейл, а понякога и за откъснатите градове в далечните краища на Южната земя. Малцина познаваха околните места по-добре от него, а още по-малко имаха желание да напускат относителната сигурност на домовете си в долината. В тези времена хората предпочитаха да живеят в изолирани общности и да оставят останалия свят да се оправя както намери за добре. Но Флик обичаше да пътува от време на време извън долината, отдалечените ферми се нуждаеха от услугите му и охотно му плащаха за труда, а бащата на Флик не беше от хората, които пропускаха възможността да правят пари. Така че всички бяха доволни.

Нисък клон докосна главата му. Флик се стресна и отскочи. Позасрамен се съвзе и се втренчи в листатото препятствие после продължи пътя си, леко ускорил крачки. Навлязъл беше дълбоко в гората на низината и само снопчетата лунна светлина които успяваха да се промъкнат през гъстите клони над главата му, осветяваха слабо тъмната лъкатушна пътека. Толкова тъмно беше, че Флик трудно откриваше пътя и докато проучваше релефа на местността пред себе си, отново усети дълбоката тишина. Сякаш внезапно всичко живо беше изчезнало, а той — оставен сам да търси пътя, който да го изведе от тази зелена гробница. Отново си спомни странните слухове. Обзе го тревога и неволно се огледа. Но нищо не помръдваше по пътеката напред, нито пък в дърветата наоколо. Изпита облекчение, макар и притеснен.

Спря се за миг на осветена от луната полянка и преди да навлезе отново между дърветата се загледа в ширналото се над главата му безкрайно нощно небе. Вървеше бавно подбирайки пътя си по виещата се пътека. След полянката тя се беше стеснила и сега сякаш щеше да се блъсне и изчезне в стената от дървета и храсти пред него. Знаеше, че само така му се струва, но се улови, че се оглежда неспокойно. След малко пътеката отново се разшири и той успя да зърне късчета небе, които надничаха през високите дървета. Намираше се почти в края на долината на около две мили от дома. Усмихна се, започна да си подсвирква стара кръчмарска песен и продължи бързо напред. Така се беше вторачил в пътеката пред себе си и (в полянката зад гората, че не забеляза огромната черна сянка. Тя сякаш внезапно се източи, отдели се от голям дъб вляво от него и се задвижи бързо към пътеката, за да го пресрещне. Тъмната фигура почти се беше изравнила с човека от Вейл, когато той усети присъствието й. Извисяваше се заплашително пред него като огромен черен камък, който всеки момент застрашаваше да смаже по-крехкото му тяло. Стресна се, извика от страх и отскочи встрани, а торбата падна на пътеката с метален звън. Лявата му ръка измъкна дълъг тънък нож.

— Не бързай. Почакай, приятелю. Не съм враг и не искам да те наранявам.

Той приклекна, готов за скок, но беше възпрян от властен жест на ръка, която се вдигна над него и от силен, но успокоителен глас, който заговори бързо.

— Почакай приятелю. Не съм враг и не искам да те наранявам. Просто се заблудих и ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш.

Флик се поотпусна и се помъчи да проникне в тъмнината пред него, като се опитваше да открие някаква прилика на фигурата с човешко същество. Но не успя да види нищо и с предпазливи стъпки се отмести вляво. Взираше се да долови чертите й в разсеяната от дърветата лунна светлина.

— Уверявам те, нямам никакво намерение да ти сторя зло — продължи гласът, сякаш четеше мислите на човека от Вейл. — Нямах намерение да те плаша, но те забелязах, едва когато се изпречи пред очите ми. Уплаших се, че можеш да ме отминеш, без да ме видиш.

Гласът секна и огромната черна фигура замълча. Но Флик усещаше, че очите го следят, докато се промъкваше по пътеката, за да застане с гръб към светлината. Очертанията на странника започнаха бавно да се открояват на бледата лунна светлина в неясни контури и сини сенки. Дълго седяха безмълвно един срещу друг и се изучаваха. Флик се мъчеше да прецени какво е това, което стои срещу него, а странникът чакаше мълчаливо. Внезапно огромната фигура се хвърли напред с изумителна бързина, силните ръце сграбчиха китката на човека от Вейл, рязко го отделиха от твърдата земя и го вдигнаха нависоко. Ножът падна от безчувствените му пръсти, а дълбокият глас се изсмя ехидно:

— Е, млади приятелю. Любопитно ми е какво ще правиш сега. Веднага можех да изтръгна сърцето ти с ножа си и да те оставя за храна на вълците, ако бях поискал, нали така?

Флик се мяташе енергично, за да се освободи, а ужасът сковаваше мозъка му и единствената му мисъл беше как да се спаси. Нямаше представа що за същество го е пленило. Но несъмнено то беше много по-силно от всеки нормален човек и явно изобщо не смяташе да се церемони с него. Внезапно огромната фигура го отдалечи от себе си и присмехулният глас стана ледено студен от гняв.

— Виж какво, момче. Стига толкова номера. Уморен съм, гладен съм и нямам никакво намерение да вися на горската пътека във вечерния хлад, докато ти благоволиш да решиш дали съм човек или звяр. Ще те пусна на земята, за да можеш да ми покажеш пътя. И внимавай, хич не си прави труда да хитруваш и да се мъчиш да ми се изплъзнеш, защото иначе, предупреждавам те, ще ти се случи нещо много лошо.

Силният глас постепенно заглъхна, гневният тон изчезна, а предишната ехидност се върна и се чу кратък смях.

— Освен това — избоботи фигурата, докато пръстите охлабваха желязната хватка и Флик беше спуснат на земята — аз мога да бъда много по-добър приятел, отколкото можеш да си представиш.

Фигурата отстъпи крачка назад. Флик се изправи и разтърка внимателно китката си, за да раздвижи кръвта в изтръпналата ръка. Искаше да избяга, но беше сигурен, че странникът отново ще го хване и този път ще го убие без изобщо да се замисли. Наведе се предпазливо, вдигна падналия нож и го пъхна обратно в пояса си.

Сега Флик можеше да види по-ясно странника. Хвърли му бърз, проницателен поглед и разбра, че той определено е човек, но много по-едър от всеки друг, който Флик беше виждал досега. Висок беше най-малко седем фута, но извънредно слаб. И все пак не можеше да бъде абсолютно сигурен в това, защото фигурата беше обгърната в диплещ се черен плащ и падаща свободно около главата качулка. Затуленото лице беше продълговато и набраздено от дълбоки бръчки, които му придаваха суров вид. Изглеждаше като издялано от камък. Очите бяха дълбоко хлътнали и почти не се виждаха изпод гъстите вежди, виснали свирепо над дълъг широк нос. Къса, черна брада очертаваше широката уста, която беше като черта на лицето — черта, която сякаш никога не помръдваше. Целият му вид, цялата тази суровост и ръст будеха страх и Флик трябваше да потисне надигащото се у него желание да хукне към края на гората. Насили се да погледне право в хлътналите, неумолими очи на странника, и се помъчи да се усмихне.

— Помислих си, че си крадец — промърмори той нерешително.

— Сгрешил си — отговори другият тихо. После гласът поомекна. — Трябва да се научиш да различаваш приятел от враг. Може би някой ден животът ти ще зависи от това. Е, хайде, кажи как се казваш.

— Флик Омсфорд.

Флик се поколеба и после продължи малко по-смело.

— Баща ми е Курсад Омсфорд. Собственик е на страноприемница във Вейлската долина на една-две мили оттук. Там можеш да намериш подслон и храна.

— А, Вейлската долина — внезапно се оживи странникът. — Точно там отивам. — Замълча, сякаш размишляваше върху собствените си думи. Флик го наблюдаваше внимателно, докато той почесваше е извит пръст ръбатото си лице и гледаше отвъд гората към хълмистата тревиста долина. Не отмести погледа си, когато проговори отново.

— Ти… имаш брат.

Това не беше въпрос, а просто установяване на факт. Изречено беше толкова сдържано и тихо, сякаш високият странник изобщо не се интересуваше от отговора. Флик едва го чу. После изведнъж осъзна смисъла на казаното, трепна и го стрелна с поглед.

— Откъде…

— Я, стига — отвърна мъжът. — Нима всички младежи като теб от Вейлската долина нямат някакъв брат?

Флик кимна мълчаливо, но не можеше да разбере какво се криеше зад думите му. Чудеше се какво ли още можеше да знае за Вейлската долина. Странникът го гледаше въпросително и очевидно чакаше да бъде отведен при обещаните храна и подслон. Флик се обърна бързо и потърси падналата торба, вдигна я и я метна на рамото си, после погледна към извисяващата се над него фигура.

— Пътят е оттук. — Той посочи с ръка и двамата тръгнаха. Пресякоха гъстата гора и излязоха на тихата хълмиста местност, която трябваше да изминат до селцето, разположено в края на Вейлската долина. Над дърветата беше светла нощ.

Бялото кълбо на луната над главите им блестеше и ясно осветяваше контурите на долината. Самата пътека беше неясно очертана линия, която се виеше по затревените хребети и можеше да бъде различена само по изровените тук-таме от дъжда бразди и заравнените повърхности — твърди парчета земя, врязващи се в тучната трева. Вятърът събра сили и връхлетя върху двамата мъже с бързи пориви, които удряха като с камшик дрехите им и ги принудиха да приведат леко глави, за да предпазят очите си. Продължаваха пътя си и никой не проронваше дума, и двамата вторачили погледи в очертанията на местността в далечината. След всеки изминат рид пред очите им изникваха нови възвишения и малки падини. Като се изключат пристъпите на вятъра, нощта беше тиха. Флик се ослушваше напрегнато и в един момент му се стори, че чу пронизителен вик далеч на север, но миг след това той изчезна и повече не се чу. Тишината изглежда не правеше никакво впечатление на странника. Вниманието му като че ли беше съсредоточено върху някаква непрестанно движеща се точка върху земята на няколко крачки пред тях. Не вдигаше глава и не поглеждаше към младия си водач, за да разбере в каква посока се движат. Напротив, той сякаш знаеше накъде точно го води другият и вървеше доверчиво до него.

След известно време Флик започна да се затруднява да поддържа темпото на високия мъж, който вървеше по пътеката с размах, с широки крачки. В сравнение с неговите ситните крачки на Флик наподобяваха походката на джудже. Понякога човекът от Вейлската долина трябваше да подтичва, за да се изравнява с него. Един-два пъти другият сведе поглед към по-дребния си спътник и като видя, че му е трудно да го следва, забави хода си. Накрая, когато се приближиха до южните склонове на долината, възвишенията започнаха да се снижават в покрити с шубраци поляни, което показваше, че се доближават до нови гори. Пътеката се заспуска по лек наклон и Флик забеляза няколко познати слога, които ограждаха подножието на Вейлската долина. Неволно се отпусна и успокои. Селцето и родният му дом бяха точно пред него.

Странникът не продума нито дума през краткия им път, а Флик нямаше никакво желание да подхваща разговор. Вместо това се мъчеше да изучи гиганта, като му хвърляше бегли погледи и се стараеше той да не забележи. Обзелият го страх беше разбираем. Продълговатото ръбато лице, закрито под острата черна брада, му напомняше за страховития Господар на магиите. Научил беше за него още като невръстно дете от разказите на сурови мъже, седнали край тлеещия в късна вечер огън. Най-ужасяващото в странника бяха очите — или по-скоро дълбоките тъмни кухини под рунтавите вежди, където трябваше да са очите му. Флик не можеше да проникне в огромните сенки, които продължаваха да прикриват всичко това, което беше лицето му. Дълбоко набръчкано то приличаше на издялано от камък. Изведнъж, докато се опитваше да разгадае тайнствения образ, Флик се сети, че странникът изобщо не е споменавал името си.

Двамата се озоваха на външния край на Вейл, където вече ясно се виждаше как пътеката се вие през големи гъсти храсталаци, почти непроходими за човешки крак. Високият спътник внезапно спря, закова се на място, наведе глава и изостри слух. Флик се спря до него и зачака мълчаливо. Вслушваше се напрегнато, но не долавяше нищо. Стори му се, че бяха стояли застинали неподвижно цяла вечност, когато накрая огромният мъж се извърна към по-малкия си спътник.

— Бързо. Да се скрием в храстите пред нас. Хайде, тичай!

Той дърпаше и влачеше Флик след себе си, докато бягаше към високия храст. Уплашен, Флик запрепуска към храсталака. Торбата му се удряше бясно в гърба, а металните сечива дрънчаха. Странникът се обърна, грабна му торбата и я пъхна под дългия си плащ.

— Тихо! — изсъска той. — Хайде, тичай! И нито гьк!

Тичаха бързо към тъмната стена на листака пред тях н високият мъж припряно теглеше Флик през преплетените клони, които ги шибаха по лицата. Изтегли го грубо в средата на голям гъст шубрак, където се спряха и задишаха тежко. Флик хвърли поглед на спътника си и го видя, че наднича през гъсталака и се оглежда. Взираше се нагоре към листата, през които прозираше нощното небе. То приличаше на тъкан, покрита с безразборно съшити и различни по големина кръпки. Човекът от Вейлската долина проследи погледа на другия и му се стори, че небето е ясно. Единствено неизменните звезди му намигаха, докато наблюдаваше и чакаше. Изминаха минути. Понечи да каже нещо, но силната ръка на странника го сграбчи предупредително за рамото и не му позволи да си отвори устата. Флик остана неподвижен. Гледаше нощта и напрягаше слух, за да долови някакъв звук на някаква опасност. Но не чуваше нищо, освен собственото см тежко дишане и тихия полъх на вятъра, който се провираше през гъстите клони на скривалището им.

После, точно когато Флик се канеше да седне, за да отпусне уморените си крака, небето над него внезапно се закри от нещо огромно и черно, което се понесе над главите им и после изчезна. Минута по-късно отново се появи. Кръжеше бавно, сякаш без да помръдва. Сянката му висеше зловещо над двамата скрити пътници, сякаш се канеше да връхлети върху тях. Внезапно чувство на ужас обзе Флик и го оплете в стоманена мрежа, а той се мъчеше да се освободи от страхотното обезумяване, което го притискаше. Нещо сякаш пълзеше надолу в гърдите му и изтласкваше бавно въздуха от белите му дробове. Отвори широко уста и се опита да поеме дълбоко глътка въздух. Пред погледа му ясно се мярна черен образ, изпъстрен с червено, ръце, които завършваха с животински нокти, и огромни крила, образ на нещо толкова зло, че със самото си присъствие застрашаваше крехкия му живот. За момент му се стори, че ще започне да крещи, но ръката на странника го сграбчи здраво за рамото и го измъкна от гибелната бездна. Сянката изчезна точно така внезапно, както се беше появила. Остана само спокойното небе.

Ръката върху рамото на Флик постепенно се отпусна и човекът от Вейлската долина бавно се свлече на земята с обезсилено от избилата го студена пот тяло. Високият странник седна тихо до спътника си и през лицето му пробягна лека усмивка. Постави дългата си ръка върху ръката на Флик и я погали, сякаш беше ръка на дете.

— Хайде, млади приятелю — прошепна той. — Ти си жив и нищо ти няма, а Вейл е точно пред нас.

Флик вдигна глава към спокойното лице на другия. Поклати бавно глава с разширени от ужас очи.

— Това нещо! Какво беше това ужасно нещо?

— Просто сянка — отвърна мъжът спокойно. — Но не му е нито мястото, нито времето, да се занимаваме с подобни неща. Ще говорим за това по-късно. Единственото, което искам сега, е малко храна и топлина, преди да съм загубил всякакво търпение.

Помогна на Флик да се изправи на крака и му подаде торбата. После направи широк жест с покритата от плаща ръка и показа, че е готов да го следва ако младежът няма нищо против да го води. Когато излязоха от прикритието на гъсталака, Флик беше изпълнен с лоши предчувствия и тревожно погледна нощното небе. Имаше чувството, че всичко, което се беше случило, е плод на прекалено разпаленото му въображение. Замисли се сериозно над преживелиците си и бързо реши, че каквато и да е била причината, това му е предостатъчно за една вечер. Първо този непознат гигант, а после тази ужасяваща сянка. Негласно се зарече друг път да мисли два пъти преди да тръгне на път през нощта толкова далеч от сигурността на Вейл. След няколко минути дърветата и гъсталакът започнаха да се разреждат и в тъмнината заблещука жълта светлина. Докато се приближаваха, неясните форми на сградите започнаха да се очертават в мрака като квадратни и правоъгълни масивни фигури. Пътеката се разшири в по-равен черен път, който водеше направо в селцето.

Без повече приказки той се отдалечи тихо и се приближи до малка маса в задната част на стаята. Седна с гръб към мъжете на бара, с леко приведена глава. Човекът от Вейл го наблюдава за момент, после бързо се приближи към двойната врата в задната част на стаята и влезе в салона зад нея. Баща му вероятно беше в кухнята и вечеряше с Ший. Флик прекоси бързо салона и мина покрай няколко врати, преди да стигне до вратата на кухнята. Когато влезе, двамата готвачи, които работеха в задната й част, го посрещнаха усмихнати. Баща му беше седнал на края на дълга маса. Както беше предположил Флик, той приключваше с вечерята си. Махна му със загорялата си ръка за поздрав.

— Идваш малко по-късно от обикновено, синко — промърмори весело той. — Ела и хапни, докато все още има нещо.

Флик се приближи уморено, постави торбата си на пода, при което сечивата леко подръннаха, и се настани на един от високите столове до масата. Баща му изправи едрото си тяло, докато отместваше празната чиния, и го погледна изпитателно, с чело, набраздено от бръчки.

— По пътя срещнах странник, който се беше запътил към долината — започна нерешително Флик, — Поиска подслон и храна. Покани ни да му правим компания за вечеря.

— Значи е дошъл точно където трябва — каза старият Омсфорд. — Не виждам защо да не седнем при него и да похапнем заедно. Лесно бих могъл да се справя с още малко храна, стига някой да ми помогне.

Надигна едрото си тяло от стола и поръча на готвачите вечеря за трима. Флик се огледа за Ший, но не го видя никъде. Баща му се запъти тежко към готвачите, за да им даде специални напътствия за менюто на малката компания, Флик се приближи до легена на мивката, за да измие прахта и мръсотията от пътя. Когато баща му се върна, той попита за брат си.

— Излезе да изпълни една моя поръчка и трябва да се върне всеки момент — отвърна баща му. — Между другото, как се казва човекът, когото си довел със себе си?

— Не знам. Не си каза името — вдигна рамене Флик. Баща му се намръщи и измърмори нещо по адрес на обвиващите се в загадъчност непознати. Накрая смутолеви, че никога повече няма да пуска в страноприемницата си такива потайни типове. После поведе сина си към кухненската врата и широките му рамене се отриха леко в стената, когато се обърна наляво и се насочи към салона. Флик го последва бързо, а широкото му лице бе помръкнало от подозрение.

Непознатият продължаваше да седи мълчаливо, с гръб към мъжете на бара. Когато чу вратата да се отваря, се поизвърна и хвърли бегъл поглед към бащата и сина. Изненада се от голямата прилика между тях. И двамата бяха средни на ръст, широкоплещести, с еднакво широки, спокойни лица и прошарена кестенява коса. Поспряха се на вратата и Флик посочи към тъмната фигура. Странникът забеляза учудването в очите на съдържателя на страноприемницата. Стана вежливо и се извиси над другите двама.

— Добре дошли в страноприемницата, страннико — поздрави го по-възрастният Омсфорд, и напразно се мъчеше да надникне зад качулката, която закриваше тъмното лице на другия. — Името ми е, както сигурно синът ми ви е казал, Курсад Омсфорд.

Странникът стисна протегнатата ръка толкова силно, че лицето на якия мъж се поизкриви от болка, а после кимна към Флик.

— Синът ви беше достатъчно любезен да ме доведе до тази приятна страноприемница — пусна той усмивка, която Флик беше готов да се закълне, че не беше нищо друго, освен ехидна гримаса. — Надявам се, че ще ми правите компания за вечеря.

— Естествено — отговори съдържателят на хана, като придърпа шумно един празен стол и седна. Флик също седна, без да откъсва очи от странника, който обсипваше с комплименти баща му за хубавата страноприемница. По-старият Омсфорд сияеше от удоволствие и кимаше със задоволство към Флик, докато поръчваше на човека от бара да донесе три чаши. Високият мъж не сваляше качулката на плаща си, която хвърляше сянка върху лицето му. Флик искаше да надзърне под сенките, но се страхуваше, че странникът ще го забележи. Един такъв опит вече му беше коствал болки в китките, но и искрено страхопочитание към силата и нрава на големия мъж. По-безопасно щеше да бъде да си остане в неведение.

Седеше мълчаливо, докато разговорът между баща му и странника премина от размяна на неангажиращи, вежливи подмятащи за това, колко меко е времето, към по-конкретни коментари за хората и събитията във Вейл. Флик забеляза, че баща му, който и без това не се нуждаеше от особено подканяне, водеше целия разговор, прекъсван само от време на време от някой въпрос на другия. Може би в това нямаше нищо лошо, но те не знаеха нищо за странника. Дори името си не им беше казал. Сега той доста умело измъкваше информация за Вейл от един нищо неподозиращ съдържател на страноприемница. Всичко това притесняваше Флик, но той не знаеше какво точно да направи. Поиска му се Ший да се прибере и да разбере какво става. Но брат му не се връщаше. Дългоочакваната вечеря беше сервирана и изядена и чак тогава вратата в предверието се отвори и Ший се появи от мрака.

Флик забеляза, че за първи път странникът с качулката прояви към някого нещо повече от бегъл интерес Силните ръце се вкопчиха в масата, докато тъмната фигура се надигна мълчаливо и се извиси над бащата и сина, сякаш забравила за присъствието им. Бръчките на челото се врязаха още по-дълбоко, а изсечените черти излъчваха напрегнато съсредоточаване. За момент Флик изпита страх, защото му се стори, че по някакъв начин странникът щеше да унищожи Ший, но после чувството изчезна и беше заместено с друго. Мъжът проникваше в мислите на брат му.

Втренчил се беше напрегнато в Ший, дълбоките му засенчени очи шареха по дребното лице и крехкото телосложение. Веднага забеляза издайническите черти на елфите — леко заострените уши под разрошените руси кичури коса, писаните вежди, които в основата на носа тръгваха право нагоре под остър ъгъл, а не напряко на челото, и нежните нос и челюст. Видя в това лице интелигентност и доблест и докато наблюдаваше Ший в отсрещния край на стаята, забеляза твърдост в проницателните му сини очи — твърдост, която внезапно се изписа върху лицето на младежа, когато двамата срещнаха погледите си. За момент Ший се спря със страхопочитание пред огромното тъмно привидение в отсрещната страна на стаята. Изпита необяснимо чувство на хванат в капан, но се въоръжи с неподозирано мъжество и се насочи към внушаващата страх фигура.

Флик и баща му наблюдаваха приближаващия се Ший, който продължаваше да се взира във високия странник. Сякаш внезапно осъзнали кой е той и двамата станаха от масата. Последва момент на неловко мълчание. Гледаха се без да мигнат. После бащата и двамата братя Омсфорд се поздравиха в един глас. Изведнъж започнаха да говорят един през друг и думите ги освободиха от първоначалното напрежение. Ший се усмихна на Флик, но не можеше да свали очи от внушителната фигура пред себе си. Той беше малко по-нисък от брат си и изглеждаше още по-дребен в сянката на странника. Но това не го изнервяше особено много. Курсад Омсфорд го разпитваше за поръчката и вниманието на Ший беше отклонено, докато отговаряше на настойчивите въпроси на баща си. След няколко разменени реплики той се извърна към новодошлия във Вейл.

— Не мисля, че сме се срещали преди. Но ми се струва, че се познаваме отнякъде. Имам странното чувство, че съм ви виждал.

Тайнственото лице над него кимна и познатата присмехулна усмивка за миг пробягна по устните.

— Сигурно си ме виждал. Но не се изненадвам, че не ме помниш. Аз обаче знам кой си. Да, познавам те добре.

Ший беше слисан от отговора и без да може да продума, гледаше втрещено странника. Другият вдигна мършавата си ръка, поглади малката си черна брада и бавно огледа тримата мъже, които го чакаха да продължи. Флик тъкмо щеше да изрече въпроса, който се въртеше в главите и на тримата, когато странникът вдигна ръка и отметна плаща си. Откри широко тъмното си лице, обградено от дълга почти до раменете черна коса, която закриваше хлътналите дълбоко очи. Дори и сега те приличаха на черни процепи в сянката на гъстите вежди.

— Казвам се Аланон — изрече тихо той.

Последва дълго мълчание и тримата го гледаха втренчено — изумени и потресени, без да могат да проговорят. Аланон — тайнственият странник на Четирите земи, историкът на расите, философът и учителят, и както твърдяха някои — специалистът в областта на мистиката. Аланон — мъжът, който е бил навсякъде, от най-потайните кътчета на Анар до недостъпните върхове на планините Чарнал. Името му беше известно дори на хората от най-отдалечените общности на Южната земя. Сега, най-неочаквано, той стоеше пред бащата и братята Омсфорд. Нито един от тях не беше рискувал да излезе, освен само няколко пъти, извън родната им долина.

Аланон за първи път се усмихна сърдечно, но вътрешно им съчувстваше. Спокойното съществувание, което бяха водили толкова много години, беше свършила И вината, донякъде, е негова.

— Какво ви води насам? — попита най-после Ший. Високият човек го погледна остро и от устата му се разнесе дълбоко, гърлено хихикане, което ги изненада.

— Ти, Ший — промърмори той. — Дойдох тук, защото търся теб.