Тери Брукс
Молитвената песен (29)

ГЛАВА 29

Вървяха през целия този ден и продължиха на следващия. Следваха извивките на Чард Раш, която се виеше все по-навътре в горите на Анар и пресичаше Дарклин Рийч. Роун се възстановяваше, но все още не беше съвсем във форма, затова напредваха бавно. На втората вечер хапнаха набързо и той веднага заспа.

Брин остана пред огъня, загледана в пламъците. Все още я преследваха невесели спомени и черни мисли. В един момент, преди да й се приспи, изпита чувството, че Джеър е с нея. Несъзнателно повдигна очи и го потърси с поглед. Естествено нямаше никой. Логично беше брат й да е далеч. Въздъхна, затрупа огъня и се уви в одеалата.

Едва в късния следобед на третия ден, след като напуснаха търговския център „Рукър лайн“, Брин и Роун забелязаха скалисто образование, което се чернееше в далечината и разбраха, че най-после са открили Хартстоун.

Силуетът му се очертаваше ясно и контрастно на фона на есенните пъстри багри. Назъбената му горна част се открояваше в плитката гориста низина, над която се извисяваше. Приличаше на комин, грамада от камъни, издълбана от изящната ръка на природата, белязана от капризите на времето, дооформена от годините. Достолепната й сянка беше обгърната в мъртва тишина. Самотен и търпелив, Хартстоун подканяше властно от висотата на положението си, стърчащ насред необятния простор на ширналите се гори на Дарклин Рийч.

Девойката от Вейл и Принцът на Лий стояха на билото на един хребет и оглеждаха местността. Брин чуваше беззвучния шепот на природата, който си пробиваше път през умората и несигурността й и я зовеше. Най-неочаквано се отпусна и успокои. Още една отсечка от дългия поход беше почти измината. В момента спомените от всичко, което беше понесла, за да стигне дотук и предупрежденията за това, което предстоеше, й се струваха странно далечни. Усмихна се на Роун и усмивката й явно изненада планинеца. После докосна нежно ръката му и тръгна надолу по склона на долината.

Едва забележима тясна пътека се виеше през гъстата гора. Слънцето следваше неотклонно пътя си на запад и гората отново се затвори около тях. Подбираха внимателно местата край изгнили пънове, заобикаляха назъбени скалисти образования. Накрая, в долната част, гористият склон премина в равнина. Пътеката се разширяваше и губеше сред разреждащите се гъсталаци и умиращи пънове. Топлите лъчи на следобедното слънце струяха меко през пролуките на преплетените клони над главите им и внасяха светлина в сенчестата гора. Множество полянки изпъстряха гористата долина и създаваха чувство за простор. Почвата стана мека и ронлива, покрита с килим от клонки и листа, които шумоляха приятно под краката на Девойката от Вейл и планинеца.

Малката долина създаваше чувство на уют и задушевност, неприсъщи за пущинаците наоколо и Брин се улови, че мисли за Шейдската долина. Звуците на живот — цвърченето на насекомите, лекото прошумоляване, внезапно и плахо, на движещи се сред дърветата животинки, свежият мирис на есенна гора — всичко й напомняше за останалото далеч зад нея селце на Южната земя. Нямаше я Рапахаладран, но имаше множество поточета, които лъкатушеха лениво край пътя им. Девойката от Вейл дишаше дълбоко. Сега разбираше защо старецът Коглайн беше избрал долината за свой дом.

Пътниците навлязоха дълбоко в гората, а времето се изнизваше бавно. От време на време зърваха Хартстоун през тъмната паяжина от клони. Величествената му сянка се открояваше плътно на синьото небе и те се насочваха към нея. Вървяха без да разговарят, съсредоточени в пътеката пред тях. Наслаждаваха се на звуците и гледката около тях.

Роун Лий стисна предупредително ръката на Брин, спря и се ослуша.

— Чу ли нещо? — попита накрая тихо той.

Брин кимна утвърдително. Беше глас — тънък, много тих, но определено човешки. Почакаха малко. Ослушваха се за посоката, от която идваше. Накрая се насочиха към него. За миг гласът изчезна. После пак го чуха — по-силно. Звучеше ядосано. Човекът, който говореше, беше точно пред тях.

— Я по-добре се покажи, и то веднага! — Гласът беше креслив и пронизителен. — Нямам време за игрички!

Последва сумтене и тихи ругатни. Девойката от Вейл и планинецът се спогледаха озадачени.

— Излез, излез, излез! — изкрещя остро гласът и после се снижи в гневно мърморене. — Ама и аз защо ли не те оставих там в блатото… да благодариш на това мое добро сърце, пусто да опустее…

Последваха още ругатни. После до ушите им долетя шумолене в храстите.

— Много добре знаеш, че и аз си имам номерца, нали? Имам прах. С него мога да изрина земята под краката ти. Имам и магия, с която мога да те навържа на възли! Това ти е добре известно, нали? Ти… Я да видим как ще се изкачиш по въже! Я да те видя как ще направиш това! Ти изобщо способен ли си да правиш нещо друго, освен да ме дразниш? Ама и аз пък, защо ли не те оставя тук сам? Какво ще кажеш, а? Тогава едва ли ще се мислиш за толкова хитър, кълна се! Я веднага се покажи!

Брин и Роун минаха през дърветата и храстите, които им пречеха да видят кой говореше и се озоваха в края на малка поляна с широко езеро в средата. Пред тях един старец пълзеше на четири крака и търсеше нещо. Когато чу приближаващите стъпки, той се изправи.

— Аха! Значи си решил да…! — Спря на средата на изречението като ги видя. — А вие пък кои сте? Всъщност това изобщо не ме интересува. Ама хич не ми пука. Просто се разкарайте веднага там, откъдето сте дошли.

Обърна им демонстративно гръб и продължи да пълзи в края на гората. Хилавата му ръка опипваше земята вляво и вдясно, тялото му — прекършено като суха клонка. Огромни кичури бяла коса и брада се спускаха около раменете му, а зелените му дрехи и късо наметало бяха избелели и износени. Двойката от Вейл и планинецът го изгледаха изумени. После се спогледаха.

— Наистина странно — разгневи се старецът, като изливаше яростта си върху безмълвните дървета. После се огледа и видя, че двамата не си бяха тръгнали. — Ама вие какво още чакате? Разкарайте се оттук! Това е моята къща и аз не съм ви канил! Хайде, марш, марш!

— Тук ли живееш? — попита Роун и се огледа наоколо.

Старецът така го погледна, сякаш виждаше пред себе си кръгъл идиот:

— Абе ти глух ли си? Не чу ли какво ти казах. Какво друго бих могъл да правя тук по това време?

— Не знам — призна планинецът.

— В този час на деня човек трябва да си е у дома! — продължи да го нахоква другият. — Интересно какво правите вие тук? Нямате ли си собствени домове?

— Идваме чак от Шейдската долина в Южната земя — опита се да обясни Брин, но старецът така я изгледа, сякаш беше празно пространство. — Тя се намира под Езерото на дъгата, на няколко дни път от тук. — Изражението на лицето му изобщо не се промени. — Както и да е, дойдохме тук, защото търсим един човек…

— Тук няма никой друг освен мен — поклати той енергично глава. — И Уиспър, когото не мога да открия. Къде по дяволите мислите…?

Млъкна изведнъж, сякаш загубил мисълта си, и отново им обърна гръб. Канеше се да поднови издирването на това, което липсваше. Брин погледна озадачено Роун.

— Чакай малко! — извика тя към стареца, който се оглеждаше внимателно. — Един трапер ни насочи насам. Търсим човек, който се казва Коглайн.

Старецът сви безразлично рамене:

— Никога не съм чувал за него.

— Възможно е да живее в някоя друга част на долината. Дали не можеш да ни кажеш къде бихме могли…

— Ама вие изобщо не слушате какво ви говоря — прекъсна я раздразнено другият. — Не знам откъде идвате — впрочем това изобщо не ме интересува — но ей богу, кълна се, че около дома ви не се мотаят непознати хора, нали така? Бас държа, че познавате всички, които живеят там, всички, които идват при вас, по дяволите! Какво ви кара да мислите, че аз съм по-различен от вас?

— Искаш да кажеш, че цялата тази долина е твой дом? — попита Роун недоверчиво.

— Естествено, че е моят дом! Казах ви го поне десет пъти! А сега се разкарайте и ме оставете на мира!

Тропна гневно с обутия си в сандали крак и зачака да си тръгнат. Но Девойката от Вейл и планинецът не помръднаха.

— Това е Хартстоун, нали? — упорстваше Роун, леко раздразнен от поведението на своенравния старец.

— И какво от това? — стисна зъби другият.

— Ами ако тази местност е Хартстоун, тук трябва да живее човек на име Коглайн — или поне е живял допреди две години. Казаха ни, че от много години живее тук. Така че ако ти отдавна обитаваш тези места, трябва да си чувал нещо за него.

Старецът помълча малко, сбърчил замислено вежди. После тросна категорично малката си глава:

— Вече ви казах, никога не съм чувал за него. Тук наоколо никога не се е вясвал човек с това име, няма и сега. Няма, ясно ли е?

Брин обаче забеляза нещо в погледа на стареца. Направи крачка към него и спря:

— Името ти е познато, нали? Коглайн — чувал си го.

Старецът се инатеше:

— Може да го знам, а може и да не го знам. Във всеки случай не съм длъжен да ви казвам!

Брин го посочи с пръст:

— Ти си Коглайн, нали?

Старецът избухна в неудържим смях:

— Аз? Коглайн? Ха-ха-ха. Ама че смехория! Ей, богу, наистина е дяволски смешно!

Девойката от Вейл и планинецът го гледаха смаяни, докато той се превиваше така силно, че накрая падна на земята, омаломощен от пристъп на истеричен смях. Роун хвана Брин за ръката и я извърна към себе си:

— По дяволите, Брин, този е луд! — прошепна той.

— Какво каза? Че съм луд ли? — Старецът стана. Лицето му беше почервеняло от гняв. — Май наистина трябва да ви покажа колко съм луд! Марш от къщата ми! Веднага. Не съм ви канил тук и не ща и да ви гледам повече! Разкарайте се!

— Не дойдохме с лоши намерения — помъчи се да се извини обърканият Роун.

— Марш, марш, марш! Ще ви превърна във валма дим! Ще ви подпаля и ще гледам как горите! Ще… ще…

Подскачаше обезумял от ярост, стиснал кокалестите си ръце в юмруци, а кичурите бяла коса стърчаха във всички посоки. Роун се приближи до него. Имаше желанието да го успокои.

— Не ме доближавай! — крещеше другият и размахваше ръката си като оръжие. Планинецът моментално спря. — Назад! О, къде е този глупав…! Уиспър!

Роун се огледа, но никой не се появи. Старецът беше извън себе си от гняв, обикаляше наоколо, викаше като обезумял в мрака на гората и размахваше ръце като вятърна мелница.

— Уиспър! Уиспър! Ела веднага и ме защити от тези досадници! По дяволите, Уиспър! Нима ще ги оставиш да ме убият? Или искаш да им се дам просто ей-така, без бой? За нищо не те бива, глупак такъв…! Как можах да пропилея толкова много време за теб! Покажи се! Веднага!

Девойката от Вейл и планинецът наблюдаваха шутовщините на стареца едновременно обезпокоени и развеселени. Колкото до Уиспър, който и да беше, той явно беше решил, че не желае да има нещо общо с всичко това. Старецът обаче нямаше намерение да се предава. Продължаваше да подскача истерично и да крещи на вятъра. Накрая Роун се обърна към Брин:

— Доникъде няма да стигнем така — заяви той шепнешком. — Хайде, да тръгваме. Ще трябва да се оправяме сами. Старецът очевидно е загубил разсъдъка си.

Брин обаче поклати глава. Спомни си какво им беше казал горският Джефт за Коглайн — странна птица, по-луд от риба, която се мъчи да плува в трева.

— Искам да опитам още веднъж — отвърна тя. Тръгна към стареца, но той моментално се обърна към нея:

— Значи съм си хабил думите напразно, така ли? Е, добре тогава, предупредих ви честно и почтено. Уиспър! Къде си, по дяволите? Веднага се покажи! Хвани я! Хвани я!

Брин спря неволно и се огледа. Наоколо пак нямаше никой.

После Роун се изправи до нея и започна да ръкомаха, загубил всякакво търпение:

— Слушай, старче. Защо най-после не престанеш? Не виждаш ли, че тук няма никой друг, освен теб. Стига вече, прекаляваш…

— Ха! Никой друг освен мен, така си мислиш. — Ликуващ старецът подскочи във въздуха и се приземи приклекнал. — Сега ще ви покажа аз на вас кой е тук, нахалници такива! Ще пристъпяте прага на моя дом, така ли? Сега ще ви покажа! Уиспър! Уиспър! Проклето…!

Роун клатеше отчаяно глава и се хилеше, когато най-неочаквано, като гръм от ясно небе, точно пред него, на около пет-шест ярда, се появи най-голямата котка, която някога беше виждал в живота си. Тъмносив котарак, с черни ивици от двете страни на тялото, които продължаваха по извития гръб, черна муцуна, уши и опашка, с широки, тромави на вид черни лапи. Звярът беше дълъг повече от десет фута, а огромната космата глава беше на височината на главата на младежа. Под лъскавата козина се очертаваха яки мускули, докато той лениво пристъпваше от лапа на лапа и наблюдаваше планинеца и Девойката от Вейл с присвити искрящи тъмносини очи. Изучава ги известно време, после муцуната му зейна в беззвучна прозявка и разкри блестящи, остри като бръснач зъби.

Роун Лий преглътна с мъка и се вцепени.

— Аха! Май вече не ти е чак толкова смешно, а? — иззлорадства старецът, закиска се весело и заподскача на хилавите си крака. — Луд съм бил, нали така каза? Мислеше, че си говоря сам, нали? Е, а сега какво ще кажеш?

— Никой не ти мисли злото — повтори Брин. Огромният котарак наблюдаваше любопитно Роун. Старецът мина крачка напред, а очите му проблясваха под кичурите коса, която се спускаше върху набръчканото чело. — Мислите си, че с удоволствие ще ви поеме за вечеря, така ли? Това си мислите, нали? Добрият стар Уиспър май наистина е гладен. Вие двамата ще му бъдете добре дошли за хубава гощавка преди лягане! Ха! Какво има? Вие нещо пребледняхте, май ви прилоша, а? Лошо, много лошо. Може би ще трябва да…

Внезапно усмивката изчезна от лицето му:

— Уиспър, не! Недей, Уиспър, почакай малко, не прави това…!

След тези думи котаракът просто изчезна, сякаш се беше изпарил. Известно време тримата гледаха смаяни мястото, където животното стоеше миг преди това. После старецът тропна гневно с крак й ритна празното пространство пред себе си.

— Проклет звяр! Престани с тези номера, чуваш ли! Я ми се покажи, глупаво животно такова, иначе ще те…! — Задуши се от яд и погледна Брин и Роун. — Махайте се от къщата ми! Марш!

На планинеца му беше дошло до гуша. Един луд старец и един вмъгляващ се котарак бяха много повече от това, което влизаше в сметките му. Обърна се рязко, без да каже дума, мина край Брин и й смънка да го последва.

— Не разбираш колко важно за мен е това! — възкликна разпалено тя. — Старецът се наежи. — Не можеш да ни отпратиш току-така. Нуждаем се от помощта ти. Моля те, кажи къде можем да намерим Коглайн.

Старецът я изгледа мълчаливо. Тялото му беше прегърбено и приведено напред, гъстите му вежди свъсени. Изведнъж вдигна рязко ръце и поклати безропотно глава.

— Е, добре — само и само да се отърва от вас! — Въздъхна тежко и се опита да си придаде вид на напълно примирил се със съдбата човек. — Но това ни най-малко няма да ви помогне, разбирате ли — ни най-малко!

Девойката от Вейл чакаше мълчаливо. Зад нея Роун пак се спря и зачака. Старецът навири глава, зарея поглед и се замисли. Прокара нервно ръка през кичурите бяла коса.

— Старият Коглайн е ей там, в основата на голямата скала. — Направи широк жест с ръка по посока на Хартстоун. — Там, където го погребах преди около една година.