Серия
Магическото кралство на Отвъдната земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magic Kingdom for Sale — SOLD!, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 34 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Тери Брукс

Магическо кралство за продан. Продадено!

Издателство „Атлантис“

Превод Мария Кръстева

Редактор Милко Петров

Коректор Мария Димитрова

Художник Жеко Алексиев


Магьосницата от Севера се замиели за миг с наведена глава, забила поглед в земята. После вдигна очи и каза:

— Не зная къде е Канзас, не съм чувала никога за него. Ала кажете ми, там има ли цивилизация?

— О, да — отвърна Дороти.

— Това говори достатъчно. Сигурна съм, че в цивилизованите краища няма вещици, нито магьосници, няма заклинатели и вълшебници. Страната Оз обаче не е била никога цивилизована, защото е откъсната от останалия свят, и тук живеят магьосниците и вълшебниците.

Л. Франк Баум, Магьосникът от Оз

БЕН

Това бе каталог на фирмата „Роузънс“, годишното издание на Коледната книга на желанията.

Адресиран бе до Ани.

Бен Холидей се вцепени пред отворената пощенска кутия, зареял поглед по пъстрата му корица и белия етикет с името и адреса на мъртвата си съпруга. Фоайето на този чикагски небостъргач бе странно притихнало в сивия здрач. Бе късен следобед и в пиковия час тук нямаше никого, освен него и пазача. Зад редицата прозорци от пода до тавана, които обграждаха входа на сградата, се виждаше как есенният вятър извива хладни вихрушки надолу по Мичиганското авеню и нашепва за приближаването на зимата.

Бен поглади с палец гладката корица на Книгата на желанията. Ани обичаше да пазарува, дори и чрез пощенски поръчки. „Роузенс“ бе любимата й фирма.

Той ненадейно се просълзи. Още не бе успял да се примири със загубата, въпреки че бяха минали две години. Понякога му се струваше, че това е само трик на неговото въображение — и като се върне, Ани ще бъде у дома и ще го чака.

Пое си дълбоко дъх и се опита да овладее чувствата, които бе събудило у него дори само името й на корицата на каталога. Беше глупаво. Нищо не можеше да му я върне. Нищо не можеше да промени случилото се.

Той вдигна очи и се загледа в тъмния квадрат на празната пощенска кутия. Спомни си как му бяха съобщили, че е пострадала. Върнал се бе току-що от съда, от предварителното следствие по случая с микролабораторията, който водеше със стария Уилсън Фринк и синовете му. Седеше в кабинета си и мислеше как да убеди своя опонент, адвоката Бейтс, че е във взаимен интерес да постигнат съгласие. В този момент иззвъня телефонът. Ани бе претърпяла злополука на „Кенеди“ и се намираше в критично състояние в „Сент Джуд“. Дали не би могъл да пристигне веднага…?

Бен разтърси глава. Още чуваше гласа на доктора, който му разказа за станалото. Този глас звучеше толкова равно и разсъдъчно. Веднага разбра, че Ани умираше. Разбра го на минутата. Пристигна в болницата, след като тя бе починала. Бебето също. Ани беше бременна едва в третия месец.

— Господин Холидей?

Бен стреснато вдигна очи. Джордж, портиерът, го гледаше иззад бюрото на пропуска.

— Добре ли сте, господине?

Той кимна и се насили да се усмихне.

— Да, просто се бях замислил.

Бен затвори кутията, напъха цялата поща с изключение на каталога в джоба на палтото си и, все още стиснал Книгата на желанията с две ръце, приближи към асансьорите на партера. Бе свикнал да се овладява на момента, което се дължеше на практиката му като адвокат.

— Студен ден — вметна Джордж и хвърли поглед към сумрака навън. — Сурова зима ще бъде, казват, че щяло да има много сняг. Като преди няколко години.

— Май така изглежда — Бен едва го чуваше, отново впил поглед в каталога. Ани винаги се бе радвала на Коледната книга на желанията. Обичаше да му чете по-странните обяви и си измисляше цели истории за хората, които биха купили подобни неща.

Натисна копчето на асансьора и вратата веднага се отвори.

— Приятна вечер, господине — извика Джордж подире му.

Бен се изкачи с асансьора до мансардния си апартамент, смъкна връхното си палто и влезе в хола, все още стискайки каталога в ръце. Сенките пълзяха по мебелите и шареха по килима и стените, но той не запали осветлението и застана неподвижен пред прозорците, които гледаха към покривите и сградите на града. Светлините проблясваха в здрача на вечерта, далечни и самотни, а всяка от тях носеше отделен живот, откъснат от хилядите други.

Толкова дълго живеем сами, помисли си той. Не е ли странно това?

Отново се загледа в каталога. Защо ли го изпращаха до Ани? Защо трябваше да има компании, които продължават да си изпращат пощенските и експресни пратки, каталозите си и бог знае още какво на хора, отдавна починали и погребани? Та те нарушаваха личната неприкосновеност на тези хора. Те им нанасяха оскърбление. Нима компаниите не обновяваха адресните си списъци? Или просто не искаха да се примирят, че са загубили някой купувач?

Той се опита да овладее яда си и се усмихна горчиво и иронично. А може би трябваше да се обади и да разкаже случая на Анди Руни. Щеше да излезе хубав материал.

Светна лампите и отиде до вграденото барче да си налее уиски. Етикетът бе на „Гленливет“ със скалите, заливани от плискащи се вълни. Наля си и отпи да го опита. След около два часа имаше уговорена среща в бара. Бе обещал на Майлс, че този път ще отиде. Майлс Бенет му бе не само партньор, но може би и единственият истински приятел, откакто почина Ани. Всички останали се бяха отдръпнали, увлечени от хаоса на живота. Двойки и самотници се сработваха трудно, а повечето от приятелите му бяха по двойки. Той и не направи усилие да поддържа приятелствата си, защото повечето време бе погълнат от работата и непреодолимата си лична скръб. Вече не беше приятна компания и само Майлс намираше търпение и постоянство да остане до него.

Той отпи от уискито и се върна при отворените прозорци. Насреща му мигаха светлините на града. Не е дотам лошо да си сам, мислеше си той. Такъв е животът. Намръщи се. Е, поне неговият живот е такъв. Сам си го беше избрал. Можеше да си намери приятели, ако поиска. Би могъл да се впише почти във всичките многобройни светски среди в града. Напълно отговаряше на изискванията. Беше млад и преуспяващ. Беше дори богат, ако ставаше въпрос за пари, а в този свят те бяха най-важното. Не, нищо не го принуждаваше да живее самотно.

И все пак едно нещо го принуждаваше — той не се чувстваше принадлежен към никоя общност.

Замисли се над това — сам си наложи да помисли. Той беше единак не само защото така си беше избрал, но и защото самотата бе заложена в собствената му природа. Винаги се бе чувствал аутсайдер. Адвокатската практика му бе помогнала да преодолее това чувство, да си намери място в живота, да почувства здрава почва под краката си. Ала неизменно, макар и по-слабо, продължаваше да се чувства чужд. Загубата на Ани бе пробудила с нова сила това усещане. Тази загуба го бе накарала да разбере цялата преходност на човешките връзки. Често си задаваше въпроса дали и другите хора не се чувстват като него. Допускаше го. Допускаше, че до известна степен всеки се чувства не на мястото си. Ала съзнаваше, че едва ли ги измъчва толкова силно, колкото него. Невъзможно бе да е толкова силно.

Знаеше, че Майлс поне донякъде се чувства като него, но се отнася към това си състояние по-различно. Майлс бе пример за общителен човек, който винаги се чувстваше добре с околните и намираше общ език с тях. Искаше му се да направи такъв и Бен, да го накара да се измъкне от собствената си черупка и да се върне към живота. В това виждаше своеобразно предизвикателство. Ето защо така много държеше на тези загубени срещи по разни барове. Затова и се стремеше да накара Бен да забрави за Ани и да се върне към живота.

Изпи уискито и си наля още едно. Вярно бе, че прекаляваше с пиенето напоследък. Погледна си часовника. Бяха изминали четирийсет и пет минути. След още четирийсет и пет Майлс щеше да се появи, за да го изведе. Врътна глава от неприязън. Майлс не можеше да разбере някои неща.

С питието в ръка отново отиде до прозорците, загледа се в тях, после се дръпна и спусна завесите. Върна се на дивана, колебаейки се дали да не изключи телефона, когато погледът му отново попадна на каталога. Сигурно го бе оставил несъзнателно. Каталогът лежеше заедно с другата поща на малката масичка пред разтегаемия диван и лъскавата му корица блестеше на светлината на лампата.

Фирма „Роузънс“ — Коледна книга на желанията.

Той бавно седна пред каталога и го пое в ръце. Коледен каталог за желания и мечти — какъвто бе виждал и преди. Това бе ежегоден брой на търговска фирма, която предлагаше по нещо за всички. Но този каталог бе за малцина избраници — само за големи богаташи.

Ани го бе харесвала винаги.

Той бавно започна да го прелиства. Обявите плуваха пред очите му — подаръци за хора с капризен вкус, подборка от единствени по рода си ексцентричности, всяка от които не можеше да се намери никъде, освен в Книгата на желанията. Вечеря за двама в частния Калифорнийски дом на прочута филмова звезда, включваща и транспорта. Десетдневно летуване за шестдесет души с яхта, при пълен екипаж и обслужване. Седмица на частен Карибски остров, с ползване на винарска изба и всякакви продоволствия. Бутилка със сто и петдесет годишно вино. Ръчно духано стъкло и диамантени украшения по поръчка. Златна клечка за зъби. Палта от норки за момичешки кукли. Колекция от герои на научнопопулярни филми от слонова кост. Ръчен гоблен, изобразяващ подписването на Декларацията на независимостта.

Списъкът на обявите ставаше все по-екзотичен и странен с всяка следваща точка. Бен отпи голяма глътка уиски, отблъснат, но и очарован от цялата тази екстравагантност. После отгърна каталога по средата. Предлагаше се прозрачна вана с вградени златни рибки; сребърен комплект за бръснене със златни инициали. Защо за бога някой би…?

Мислите му секнаха, щом съзря рисунката, придружаваща обявата на страницата пред него.

Текстът й гласеше:

МАГИЧЕСКО КРАЛСТВО ЗА ПРОДАН

Ландовър — остров на вълшебства и приключения, изваден от мъглите на времето, родина на рицари и измамници, на дракони и феи, на магьосници и вълшебници. Магии, оръжие и смелост — гласи житейският закон на истинския герой. Всички ваши фантазии ще станат реалност в това кралство от друг свят. В цялото платно липсва само една нишка — вие самият — за да управлявате всичко като крал и върховен господар.

Избягайте в мечтите си, за да се родите отново.

 

Цена: 1 000 000 долара.

Лично интервю и финансови гаранции.

Справка: Мийкс, във фирмения офис.

Това гласеше обявата. Една цветна рисунка представяше рицар на кон в битка с огнедишащ дракон, една красива и много изящна девойка, която се бе отдръпнала пред стените на кула и магьосник в тъмна мантия, вдигнал ръце, сякаш да направи страшна, смъртоносна магия. Някакви създания, подобни на елфи и гноми, кръстосваха в задния план на рисунката, а над хълмовете и мъглите се извисяваха кули и парапети на огромни замъци.

Рисунката беше като взета от книга за крал Артур и рицарите на Кръглата маса.

— Що за лудост! — промърмори Бен, без изобщо да се замисли.

Взря се недоверчиво в обявата, сигурен, че тук има някаква грешка. После я прочете отново. Прочете я за трети път. Все едно и също. Изпи уискито си на един дъх и сдъвка леда, подразнен от безсмислието на подобно предложение. Един милион долара за някакво си вълшебно кралство? Та това бе смешно. Сигурно е някаква шега.

Захвърли каталога, скочи и отиде до барчето да си налее още. Зърна отражението си в огледалото на вратичката — мъж със среден ръст, слаб, стегнат и атлетичен на вид, с доста изпито лице и издадени скули и чело, с леко оредя ваша коса, орлов нос и проницателни сини очи. Беше мъж на трийсет и девет, но създаваше впечатление за петдесет годишен — отиващ към средната възраст твърде рано.

Избягайте в сънищата си…

Върна се на дивана, остави чашата си на малката масичка и отново взе Книгата на желанията. Повторно прочете обявата за Ландовър и поклати глава. Такова място не можеше да съществува. Тази обява беше някаква измама, закачка. Истината бе маскирана зад странна риторика. Той нервно хапеше устна. Все пак обявата не беше чак толкова риторична. А и „Роузънс“ беше високо уважавана фирма; едва ли щеше да си позволи да предложи нещо, което не може да достави, ако се появи купувач.

Той се усмихна. Що за мисъл? Какъв купувач? Кой човек със здрав разум би си дори помислил…? Ала въпросът се отнасяше към него самия. Той си бе помислил. Стоеше тук, пиеше си питието и мислеше, че не принадлежи на този свят; и когато взе Книгата на желанията, обявата за Ландовър веднага привлече вниманието му. Той самият се чувстваше аутсайдер в собствения си свят, винаги се бе чувствал аутсайдер, винаги бе търсил начин да избяга от себе си.

И ето че сега му се предоставяше шанс.

Той широко се усмихна. Та това бе лудост! Обмисляше нещо, за което никой нормален човек дори не би си и помислил!

Уискито вече бе замаяло главата му и той отново стана, за да се разтъпче. Погледна си часовника, мислейки за Майлс, и внезапно изпита пълно нежелание да ходи на тазвечершната среща. Не искаше никъде да отива.

Приближи до телефона и се обади на приятеля си.

— Бенет — чу се познатият глас.

— Майлс, реших да не идвам тази вечер. Надявам се да ме извиниш.

Настъпи мълчание.

— Док, ти ли си?

— Да, аз — Майлс обичаше да го нарича Док, откакто в началото на кариерата им спечелиха случая срещу Уелс-Фарго. Док Холидей, победителят от съдебната зала. Бен загуби търпение. — Ще трябва да отидеш без мен.

— Трябва да дойдеш — не отстъпваше Майлс.

— Казал си, че ще дойдеш, и ще дойдеш. Обещал си.

— Вземам си думите назад. Адвокатите си го позволяват непрекъснато — чети вестниците.

— Бен, ти имаш нужда да поизлезеш. Трябва да видиш малко свят, отвъд кабинета и апартамента си — колкото и те да са ти приятни. Колегите трябва да разберат, че си още жив!

— Ами тогава ти им кажи, че съм жив. Кажи им, че на следващата среща непременно ще дойда. Кажи им каквото искаш. Но тази вечер ме остави на мира.

Настъпи отново мълчание, този път по-дълго.

— Добре ли си?

— Добре съм. Но съм се захванал с нещо. Искам да го разбера.

— Много работиш, Бен.

— Та не работим ли всички много? До утре. Той остави слушалката, преди Майлс да може да каже още нещо. Остана загледан в телефона. Поне не беше излъгал. Наистина бе на път да открие нещо и искаше да го разбере — колкото и налудничаво да беше това. Отпи глътка от уискито. Ако Ани беше тук, тя щеше да разбере. Тя винаги бе разбирала неговото увлечение по загадки и предизвикателства, които другите просто биха отминали. Тя самата го споделяше.

Бен разтърси глава. Ако Ани беше тук, нищо нямаше да бъде такова, каквото е. Той едва ли би мислил да избяга в една неосъществима мечта.

Спря се, поразен от тази мисъл. После с чаша в ръка се върна до масичката, взе каталога и започна отново да го чете.

 

Бен отиде късно в кантората на Холидей и Бенет на другата сутрин и настроението му бе повече от лошо. По програма имаше насрочено рано сутринта дело и беше отишъл право в съда, само за да открие, че то е свалено от дневния ред. Администраторите нямаха и представа как е станало това, защитникът на противната страна го нямаше никъде и председателят на съда просто го посъветва да насрочи следваща дата. Тъй случаят бе спешен, Бен поиска скорошно разглеждане, ала му казаха че най-ранната възможна дата е след трийсет дни. Графиците били винаги много натоварени преди ваканционния сезон, обясни дежурният администратор с пълно безразличие. Бен бе чувал същото обяснение поне двайсет пъти този ноември и поиска дата за предварително съдебно разглеждане, но му казаха, че съдията, който изслушва жалбите, е на ваканционно летуване през следващите трийсет дни на някакъв ски курорт в Колорадо и още не е решено кой ще го замества, докато се върне. Подобно решение щяло да бъде взето до края на седмицата и той трябвало да се обади отново.

Погледите, които му отправиха както администраторите, така и съдията, говореха че така стоят нещата в съдебната практика и той трябва досега да го е разбрал. Трябвало е фактически просто да го приеме.

Той обаче не искаше да го приеме, нямаше ни най-малко намерение да то приема и му бе дошло до гуша от цялата тази работа. От друга страна не можеше да направи кой знае какво. И така, нервен и ядосан, отиде на работа, поздрави секретарките в приемната, като едва промърмори добро утро, взе списъка с телефонните обаждания и се оттегли в кабинета си, за да се отдаде на яда си. Не можа обаче дълго да се наслаждава на това, защото Майлс се появи на вратата след около пет минути.

— Е, чудничко, тази сутрин си грейнал като слънце, а? — пошегува се приятелят му.

— Точно така — съгласи се Бен като се люлееше на стола си. — За радост на света.

— Делото май не е минало чак толкова добре?

— Делото не мина въобще. Някакъв невежа го е смъкнал от графика. Казаха ми, че може да се насрочи на кукуво лято — той тръсна глава. — И това ако е живот.

— Живи хора сме. Всичко става така — бързай, чакай, във времето ни е цялата надежда.

— До гуша ми дойде от всичко това!

Майлс отиде и седна на един от столовете за клиенти пред дългото дъбово бюро. Беше едър човек, широк в кръста, с гъста тъмна коса и мустак, който придаваше мъжествен вид на почти юношеското му лице.

Очите му, обикновено полупритворени, бавно примигнаха.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Бен?

— Трябва да съм го разбрал — толкова често си ми го повтарял.

— Защо тогава не искаш да ме чуеш? Престани да си губиш времето и да се опитваш да променяш неща, които не можеш да промениш.

— Майлс…

— Смъртта на Ани и начинът, по който работи юрисдикцията, са все неща, които не можеш да промениш, Бен. Нито сега, нито когато и да било. Приличаш на Дон Кихот, който се бори с вятърните мелници! Не разбираш ли, че си съсипваш живота?

Бен махна с ръка.

— Честно казано, не го разбирам. Освен това ти съпоставяш несъпоставими неща. Зная, че Ани не може с нищо да се върне — приел съм това. Но може би за съдебната система не е толкова късно — за тази система на справедливостта, която някога познавахме, заради която и двамата сме се заели с юридическа практика.

— Добре е понякога сам да се чуеш какво приказваш — въздъхна Майлс. — Не съпоставям несъпоставими неща, шефе. Нещата са до болка съпоставими. Ти още не си успял да приемеш смъртта на Ани. Живееш затворен в проклетата си черупка тъкмо защото не можеш да приемеш случилото се. Като че ли ако живееш по този начин можеш да промениш нещо! Аз съм твой приятел, Бен — вероятно единствения, който ти е останал. Затова си позволявам да ти говоря така — защото не можеш да си позволиш да ме загубиш!

Огромният мъж се приведе напред.

— И всичките тези приказки за това, каква е била навремето съдебната практика, ми изглеждат все едно баща ми да ми говори как е изминавал по пет километра през снега, за да стигне до училище. Какво се очаква от мене — да си продам колата и да вървя пеш на работа от Барингтън ли? Не можеш да върнеш времето назад, колкото и да ти се иска. Налага се да приемеш нещата такива, каквито са.

Бен остави Майлс да говори без да го прекъсва. Майлс беше прав в едно — само той можеше да си позволи да му говори така и то защото беше единственият му приятел. Но Майлс винаги се беше отнасял към живота различно, винаги бе предпочитал да се приспособява към обстоятелствата вместо да ги променя, предпочитал бе да не си създава проблеми. Просто не разбираше, че в живота има неща, които човек не бива да приема.

— Да оставим Ани за момент — Бен замълча многозначително преди да продължи. — Нека приемем, че промяната е житейски факт, че тя е процес, предизвикан от усилията на хората, които не са доволни от положението на нещата и тя по същество е нещо добро. Нека приемем, че промяната често е резултат на онова, което сме познали, а не просто сме си въобразили. Промяната е част от историята. Ето защо онова, което някога е било и е било добро, не бива да се отхвърля просто защото е минало.

Майлс вдигна ръка.

— Виж, аз не искам да кажа…

— Можеш ли честно да ми кажеш Майлс, че си доволен от развитието на юридическата практика в тази страна? Можеш ли да твърдиш поне, че е честна и почтена като преди петнайсет години, когато навлизахме в професията? Та виж какво става, за бога! Потънали сме в тресавище от укази и разпоредби, което стига оттук до края на света, та дори съдиите и адвокатите не го разбират и наполовина. На времето бяхме компетентни във всяка област — сега имаме късмет, ако познаваме една-две области, защото трябва непрестанно да навлизаме в нови неща, за да бъдем в крак с времето. Съдилищата са бавни и пренатоварени. Съдиите често са посредствени юристи, избирани по политически причини, адвокатите излизат от юридическите факултети и гледат да натрупат пари и да си видят името във вестника, а не да помагат на хората. Професията се превръща в една тоталитарна машина. Ние само се рекламираме! Все едно че сме прекупвачи на старо. Не се образоваме както трябва. Нямаме правилна политика. Просто сме се оставили на течението и се опитваме да се оправим някак си.

Майлс го гледаше, навирил глава във възхита.

— Свърши ли вече?

Бен кимна леко почервенял.

— Мисля, че да. Пропуснах ли нещо? Майлс поклати глава.

— Беше напълно изчерпателен. Е, стана ли ти по-добре?

— Благодаря, много.

— Чудесно. Тогава само една последна забележка. Изслушах те внимателно, запаметих всяка изречена дума и донякъде съм съгласен с теб. И все пак — какво от това? Държани са хиляди речи, провеждани са хиляди заседания, написани са хиляди статии все в тази насока, която ти така красноречиво очерта в своята тирада — и какво от това?

Бен въздъхна.

— Нищо особено.

— Ето че започваш да схващаш. А щом е така, какъв смисъл има да се занимаваш с всичко това?

— Не зная, но не е там работата.

— Така и предполагах. Е, в какво е въпросната работа? Ако искаш да обявиш сам война на системата, опитвайки се да я промениш — това е чудесно. Но можеш да бъдеш малко по-умерен в тази твоя мисия. Някой и друг ден, отделен за по-маловажните неща в живота, може да ти даде известна перспектива, та да не ти изгорят съвсем бушоните, съгласен ли си?

Бен кимна.

— Е, добре, съгласен. Но умереността не ми е, много в стила.

Майлс се усмихна.

— Няма защо да ми го казваш. А сега нека поговорим за нещо друго. Например за снощи. Може и да ти се стори невероятно, но имаше хора, които питаха за теб и казаха, че им липсваш.

— Е, значи са някои отчаяни самотници. Майлс сви рамене.

— И така да е. Какво толкова те спря да не дойдеш? Нов случай ли?

Бен се позамисли, но само тръсна глава.

— Не, нищо ново. Просто исках нещо да разбера — той се подвоуми, после импулсивно взе куфарчето си и измъкна оттам Книгата на желанията. — Майлс, искаш ли да видиш нещо наистина странно? Погледни тук.

Той отвори каталога на обявата за Ландовър и му го подаде през бюрото. Приятелят му се понадигна да го вземе и отново се отпусна на стола.

— Магическо кралство за продан… Ландовър — остров на вълшебства и приключения… Хей, що за нещо е това? — Майлс обърна за да погледне корицата.

— Коледен каталог — бързо поясни Бен. — От компанията „Роузънс“ в Ню Йорк. Книга на желанията. Виждал си такива — с подаръци — уникати.

Майлс отново се зачете и, като свърши, вдигна поглед.

— И само за милион долара, а? Чудничка сделка! Хайде да идем в Ню Йорк и да се кандидатираме — ще направим голям удар.

— Как ти се струва? Майлс го изгледа.

— Ти да не си го взел насериозно? Трябва да е някой луд.

Той бавно закима с глава.

— И аз така си помислих. Но „Роузънс“ едва ли ще дадат в каталога си обява за нещо, което не могат да предложат.

— Е, значи е нещо режисирано. Драконите сигурно са някакви гигантски гущери или нещо подобно, а магията кой знае какво фокусничество — Майлс се разсмя. — Рицари и прекрасни девойки по поръчка, дракони от зоологическата градина в Сан Диего! Джони Карсън ще ви представи цялата менажерия някой ден от идната седмица!

Бен изчака Майлс да престане да се смее.

— Така ли мислиш?

— Разбира се, че така мисля! А ти не мислиш ли?

— Не съм сигурен.

Майлс се намръщи и прочете още веднъж обявата, после подаде каталога през бюрото на Бен.

— Заради това ли не дойде снощи?

— Донякъде.

Настъпи дълго мълчание. Майлс се прокашля.

— Бен, не ми казвай, че смяташ да… Телефонът иззвъня. Бен го вдигна, изслуша го мълчаливо и се обърна към приятеля си.

— Госпожа Ланг е тук.

Майлс си погледна часовника и се изправи.

— Сигурно иска пренаписване на завещанието си — подвоуми се, изглежда искаше да каже още нещо, но само си пъхна ръцете в джобовете на панталоните и се обърна към вратата.

— Е стига, трябва малко да поработя. Ще ти се обадя по-късно.

И излезе начумерен от стаята. Бен го остави да си върви.

 

Бен си тръгна от работа в ранния следобед и отиде в спортния клуб да потренира. Прекара един час в залата за вдигане на тежести, после още един при боксовите тренажори, които бе издействал да монтират преди няколко години. Като юноша се занимаваше с бокс — състезаваше се в отбора на Нортсайд повече от пет години. Беше удостоен със сребърната ръкавица и можеше да получи и златната, но други интереси го накараха да напусне и тръгна в едно училище на изток. От време на време продължаваше да тренира — и дори посещаваше Нортсайд, когато намереше свободно време. Но тренираше само колкото да си поддържа формата. Откакто Ани загина, го правеше с фанатично постоянство. Така се освобождаваше от напрежението и гнева и си запълваше времето.

Вярно е, че така и не успях да се примиря с нейната смърт, мислеше си той, докато таксито му си пробиваше път през натоварения трафик в този пиков час, в който пътуваше от спортния клуб до небостъргача. Можеше да си го признае, ако не пред Майлс, то поне пред себе си. Истината бе, че не знаеше как да се примири. Беше я обичал с плашеща сила, тя него — също. Никога не говореха за това, нямаше нужда. Но винаги го чувстваха. Когато тя умря, реши да се самоубие. Не го направи, само защото дълбоко в себе си чувстваше, че би било очевидна грешка, че Ани не би желала това. И така продължи да живее, както може, но не можа да приеме, че наистина я няма. Сигурно никога нямаше да се примири.

А и беше все едно дали ще се примири или не.

Плати на шофьора на таксито, влезе във фоайето на небостъргача, поздрави Джордж и натисна копчето на асансьора до мансардния си апартамент.

Майлс гледаше на него като на отшелник, потънал в мъката си, който се крие от целия свят да оплаква мъртвата си жена. Може би всички гледаха на него така. Но не смъртта на Ани бе създала условията за неговата изолация, тя само я бе подтикнала. Бен все повече се затваряше в себе си през последните години, неудовлетворен от постоянната деградация на професията, притеснен от начина, по който тя западаше и преставаше да служи на собствените си цели. На Майлс му се струваше странно, че се чувства така — Док Холидей, съдебният следовател, който бе унищожил толкова Голиати, колкото Давид не бе и сънувал. За какво трябваше да се безпокои, когато системата работеше толкова ефективно в негова полза? Ала понякога личният успех само подчертава несправедливостта спрямо другите хора. Така беше и с него.

Той смеси „Гленливет“ и вода в апартамента си и се оттегли в хола. Седна на дивана и се загледа през прозореца към светлините на града. След време извади от куфарчето с Коледната книга на желанията от „Роузънс“ и я отгърна на обявата за Ландовър. Цял ден беше мислил за нея, не бе мислил за нищо друго, откакто я зърна миналата вечер.

Ами ако е реална?

Дълго седя така с чаша в ръка и отворения каталог пред себе си, обмисляйки подобна възможност.

Чувстваше, че сегашният му живот бе стигнал до задънена улица. Ани бе мъртва. Юридическата му професия — поне за него — също бе мъртва. Имаше още случаи за разглеждане, още съдебни битки, още Голиати, които да убие като Давид. Ала недостатъците и пропуските в правната система щяха да продължават. Накрая щеше да се окаже, че повтаря един рутинен ход с всичките му притеснения и разочарования, който е безсмислен сам по себе си. Трябваше да има още нещо в живота.

Трябваше да има.

Загледа се в цветната картинка — рицаря в двубой с дракона, девойката пред дворцовата крепост, магьосника, който правеше заклинанието си, и вълшебните същества, които гледаха всичко това. Ландовър. Една мечта от Книгата на желанията.

Избягайте в царството на мечтите си…

Срещу един милион долара, разбира се. Но той разполагаше с тези пари. Имаше достатъчно, за да си купи трикратно Ландовър. Баща му и майка му на времето са били богати, а и той самият имаше просперираща практика. Милионът беше на разположение — ако реши да го похарчи по този начин.

А трябваше да проведе и разговор с този Мийкс. Това го изпълваше с недоумение. Защо беше необходим подобен разговор — нима за преценка на желаещите? Да не би да си въобразяват, че ще имат кой знае какъв избор? Много е възможно — та нали ставаше дума за избор на крал!

Той си пое дълбоко дъх. Що за крал можеше да излезе от него? Разполагаше с парите да си купи цяло кралство — но не беше единствен. Имаше физически и интелектуални качества, но и други ги имаха. Беше милосърден. Беше почтен. Беше проницателен.

Та той направо се е побъркал!

Допи си чашата, затвори Книгата на желанията и отиде в кухнята да си приготви вечеря. Това му отне много време — приготви си доста изискано ястие от телешко със зеленчуци и си го сервира с вино. Щом се нахрани, отново се върна в хола и седна на дивана пред Книгата на желанията.

Вече знаеше какво ще направи. Май го знаеше от самото начало. Имаше нужда отново да повярва в нещо, да изживее отново онази магия, заради която се бе обърнал към юридическата практика — онова удивление и вълнение, което тя бе внесла в живота му. И най-вече се нуждаеше от предизвикателство — защото само то можеше да придаде смисъл на живота му.

Ландовър наистина му го предлагаше.

Все още, разбира се, не можеше да бъде напълно сигурен. Всичко можеше да се окаже пародия, както си представяше Майлс, в която драконите да са огромни игуани, а рицарите и магьосниците — преоблечени актьори. Можеше да се окаже, че мечтата е пародия, разиграване на продуктите на въображението. Дори ако всичко бе реално — ако всичко бе според рекламата и картинката, която я придружаваше — пак можеше да се окаже не както в мечтите. Можеше да се окаже съвсем прозаично като сегашния му живот.

И все пак предизвикателството си струваше, защото на настоящото му съществуване му бяха познати и не криеха неизвестни за него. По някакъв необясним начин съзнаваше, че каквото и да избере, сега, когато Ани я няма вече, единственият погрешен избор би бил да се откаже от правото на избор.

Отиде отново до барчето и си приготви коктейл. Загледа се тържествено в огледалото и отпи.

Чувстваше се приятно възбуден.

 

На идната заран Бен отиде в офиса, само колкото да отложи ангажиментите си до края на следващата седмица и да свърши някои неотложни дела. Каза на секретарките и на студента, който беше на стаж, че си взема кратка отпуска. Всичко можеше да почака, докато се върне. Майлс беше в съда в Кристъл Лейк, тъй че не възникнаха въпроси. Толкова по-добре.

После позвъни на летище O’Хеър и си запази билет за самолета.

По обяд вече летеше за Ню Йорк.