Тери Брукс
Молитвената песен (38)

ГЛАВА 38

През останалата част от нощта Брин и спасителите й си пробиваха път през Тресавището Оулдън. Нямаше да успеят да се справят без помощта на Уиспър. Блатният котарак се чувстваше като у дома си в тази долина и нито мъглата, нито хлъзгавата разкаляна почва го притесняваха. Тресавището не можеше да подведе инстинкта, с който той подбираше пътя, и ги водеше на юг към черната стена на Рейвънсхорн.

— Ако не беше Уиспър, нямаше да можем да те намерим в тресавището — каза Кимбър Бо на Брин преди да тръгнат на юг. — Той те откри в мъглата. Никакви видения не биха го подлъгали и нищо в това тресавище не би могло да го измами. За щастие пристигнахме при теб навреме, Брин. Не трябва да се отделяш от нас след всичко това.

Брин прие добронамерения упрек без коментар. Нямаше смисъл да разискват повече случилото се. Вече беше взела решение — ще ги напусне преди да стигнат до Мейлморд. Просто трябваше да изчака удобния момент. Причините бяха много прости. Поверената й от Аланон задача беше да проникне през горската бариера, която охраняваше Илдач и да направи всичко възможно да унищожи книгата на черната магия. Тя ще го направи, като издигне магията на песента на желанията срещу магията на Мейлморд. В началото не беше сигурна, че това ще бъде възможно, но вече изобщо не се съмняваше, че ще успее. Сега Девойката от Вейл се чудеше дали това нямаше да се окаже фатално. Освободената силата магиите ще бъде нещо страхотно. Предстоеше й да противопостави не бяла магия срещу черна, както навремето си беше въобразявала, а две еднакво черни по сила и въздействие магии. Мейлморд беше създадена да унищожава. Само че и песента на желанията можеше да разрушава. Брин вече беше убедена, че тя не само притежава способността да унищожава, но и че не е в състояние да контролира това унищожение. Тя можеше да се зарича, че ще се владее. Можеше най-искрено да се кълне. Никога обаче нямаше да е сигурна, че ще удържи на думата си. Вече се съмняваше, че е способна да се въздържа да не използва песента на желанията. Поела беше риска за себе си. Направила го беше отдавна, когато реши да се впусне в това издирване. Тя обаче нямаше право да излага на опасност живота на тези, които бяха тръгнали с нея.

Трябва да ги изостави. Независимо от това, което й е писано да изживее, след като влезе в Мейлморд, тя не трябва да допуска спътниците й да споделят нейната съдба. Вървиш към смъртта си, Брин от рода Шанара, беше я предупредило Гримпонд. Ти носиш в себе си семената на това унищожение. Кой знае, можеше и да е така. Възможно беше тези семена да се съдържат в магията на песента на желанията. Едно обаче беше сигурно. Останалите от малката група бяха излагали на опасност живота си заради нея предостатъчно. Повече нямаше да им позволи да правят това.

През цялата нощ, докато се влачеше уморено през долината, Девойката от Вейл си мислеше и си спомняше какво беше изпитвала всеки път, когато беше използвала магията на песента на желанията. Часовете се точеха бавно. Върколаците не се върнаха да ги преследват. В съзнанието на Брин обаче се въртяха друг вид демони.

Призори малката група излезе от Тресавището Оулдън и се озова в подножието на южните части на Рейвънсхорн. Уморени бяха от дългия път и от събитията през предишната нощ. Освен това се страхуваха, че можеха да бъдат забелязани, ако продължат да вървят през деня. Затова петимата спряха сред малка групичка от борове в едно празно пространство между два хребета и заспаха.

Тръгнаха отново когато се здрачи. Поеха на изток край високата стена на планината, която стърчеше зад тресавището. Валма мъгла се виеха сред дърветата на гората по по-ниските склонове. Изпитваха чувството, че се движат в някаква заплетена паяжина. Хребетите на Рейвънсхорн бяха огромни и голи. Очертаваха се рязко над гората и тъмният им силует се протягаше високо в небето. Нощта беше тиха, лишена от всякакви звуци, сякаш всичко наоколо беше мъртво. Скалите, гората, гъстата мъгла на тресавището — всичко тънеше в сенки. Нищо не помръдваше.

В полунощ спряха да починат. Ослушваха се неспокойно в тишината, докато разтриваха изтръпналите си крайници. Изведнъж Коглайн започна да им говори за магията си.

— Това, което аз умея да правя, също е магия — зашепна той на Брин и Роун, като непрестанно се озърташе, сякаш се страхуваше, че някой можеше да го чуе. — Само че магия, по-различна от магията на Черните скитници. Моята не се е появила нито по тяхно време, нито по времето на елфите, а някъде между тях. Тя няма нищо общо със силата, която са притежавали обитателите на света на магьосничеството.

Наведе се напред. Погледна ги строго като че ли ги обвиняваше в нещо.

— Мислеше си, че не знам нищо за стария свят, нали така, момиче? — попита той Брин. — Само че и аз притежавам познанията на стария свят. Предадени са ми от моите прадеди. Не друидите, не. А от учители, момиче, от учители! Когато Великите войни предизвикали ужасното унищожение на човечеството, знанията за съществуващия тогава свят са били у тях!

— Дядо — предупреди го тихо Кимбър Бо. Просто им обясни.

— Ти не ми се бъркай — възропта Коглайн. — Просто им обясни, казва тя. А ти какво мислиш, че правя? — Старецът сбърчи вежди. — Силата на земята! Това е магията, която притежавам. Не магията на думите и на съзаклятията — не, не тази магия! Сила, родена от елементите на земята, върху която ходим, чуждоземци. Това е силата на земята. Малки частички от метали и различни видове прах, и комбинации, които могат да бъдат видени с око и пипнати с ръка. Химикали, така са ги наричали навремето. Изобретени от хора с по-различни умения. Не са тези, простите, които сега използваме в Четирите земи. Повечето от тези знания са изчезнали заедно със стария свят. Въпреки това нещичко е било спасено. Нещо съвсем мъничко. И сега е време да го използвам.

— Това ли носиш в тези торбички? — попита Роун. — С тях ли взриви огньовете?

— Ха-ха! — изсмя се тихо Коглайн. — Те правят не само това, а още много други неща, младежо от Южната земя. С тях можеш да взривиш огън, да превърнеш земята в кал, въздуха в задушаващ прах, плътта в камък! Имам достатъчно количество за всичко това, дори в излишък. Подбираш и смесваш, по малко от това, по малко от онова. — Отново се изсмя. — Ще покажа на Черните скитници сила, която те изобщо не са виждали досега!

Роун поклати недоверчиво глава:

— Има огромна разлика между гномите паяци и Призраците Морди. Черните призраци само да те посочат с пръст и те превръщат в пепел. Моят Меч е единствената защита срещу тези същества на злото. Той е пропит с магията на друида.

— Нима — изсмя се презрително Коглайн. — Ти по-добре се дръж за мен, за да те защитавам — ти и момичето ти!

Роун се канеше да му възрази остро, но се позамисли, преди да отвърне и само сви рамене:

— Ако срещнем Черните скитници и двамата ще трябва да помагаме на Брин, всеки, с каквото може.

Младежът от Вейл хвърли поглед на Девойката от Вейл за потвърждение. Тя му се усмихна кротко. Нищо не й костваше една усмивка. Брин вече знаеше със сигурност, че нито единият, нито другият щяха да бъдат с нея.

Замисли се за това, което им каза Коглайн. Притесни се от факта, че някои от старите умения са оцелели в унищожението на Великите войни. Не й се искаше да вярва, че такава огромна сила може отново да се появи. Достатъчно лошо беше, че магията на света на магьосничеството е била възкресена от усилията на шепа друиди бунтари в Съвета на Паранор. Още по-тревожна обаче беше възможността отново да се използват знанията за силата и енергията. Почти всички познания в тази насока са изчезнали с разрушаването на стария свят. Друидите отново са изолирали малкото, което било останало от тях. Но ето, че сега този старец, полулуд и див като природата, сред която живееше, притежаваше поне част от тези знания, особен вид магия, която сега беше негова.

Девойката от Вейл поклати глава. Дали пък всички познания, независимо дали са били натрупвани с добри или лоши намерения, независимо дали са били използвани да дават живот или да го отнемат, неизбежно се появяват отново след определен период от време. Може би това важеше както за уменията, така и за магиите — едните, родени в света на хората, другите, в света на магьосничеството. Може би и двете трябваше да се появяват периодично с течение на времето и отново да изчезват, после пак да се появяват и пак да изчезват, и всичко това да се повтаря безкрай.

Само че какво щеше да стане при завръщането на знанията за енергията и силата точно сега, когато последният друид беше напуснал завинаги земята.?

Е, Коглайн беше много стар, а познанията му ограничени. Когато умре, знанията може би ще си отидат заедно с него и ще изчезнат. За известно време поне.

Същото вероятно щеше да стане и с нейната магия. През останалата част на нощта продължиха на изток като си подбираха пътя през разреждащата се гора. Доближаваха стената на Рейвънсхорн, която свиваше на север в пущинаците на Анар. Издигаше се пред тях като черна сянка в нощта. Тресавището Оулдън остана далеч зад гърба им и само бледата зеленина на подножието ги делеше от високите планински склонове. Земята като че ли потъна в още по-дълбока тишина. Поеха на север и Брин знаеше, че там, някъде пред тях, бяха Греймарк и Мейлморд.

Там трябва да намеря начин да се измъкна от другите. Там трябва да поема сама.

Първите слънчеви лъчи започнаха да се промъкват иззад билото на планината. Небето постепенно се проясни. От тъмносиньо стана сиво, после сивото посребря и накрая сребристите оттенъци порозовяха и заблестяха в златисто жълто. Сенките се стопиха в отиващата си нощ и местността започна постепенно да се очертава в здрача. Първо се откроиха дърветата, листата, кривите клони и грубите пънове. После слънцето освети скалите, храсталаците и пущинака. Известно време сенките на планината мержелееха пред тях като тъмна стена на фона на светлината, потънали в сумрака, който все още не си беше отишъл. Накрая обаче и те отстъпиха пред слънчевите лъчи. Светлината се разля над върховете и разкри ужасното лице на Рейвънсхорн.

Вкочанено и грозно, похабено от годините и времето, и от посятата в него черна магия; На север, където планината се врязваше в пустошта, скалата беше безцветна и обезобразена — сякаш животът в нея беше одран като кожа до костта. Планината се издигаше високо в небето. Отвесните й скали и обрасли дефилета бяха посърнали от преминалите през тях векове и от изживените ужаси. Сива пустош, отблъскваща, безжизнена.

Повя вятър и Брин вдигна лице. Сбърчи погнусено нос. Отнякъде пред тях се носеше отвратителна миризма.

— Каналите на Греймарк — изсумтя презрително Коглайн и присви зорките си очи. — Приближаваме.

Кимбър се доближи до Уиспър, който душеше внимателно утринния въздух. Тя се наведе над огромния котарак и му каза нещо тихо — само една дума. Звярът отърка нежно муцуна в лицето й.

Момичето се обърна към тях:

— Хайде, бързо, преди да се е развиделило съвсем. Уиспър ще ни покаже пътя.

Тръгнаха след Уиспър, който ги поведе към мястото, където Рейвънсхорн свиваше на север. Дърветата и храстите изчезнаха напълно, тревата се разреди, а почвата стана камениста. Гадната миризма ги блъсна още по-силно в ноздрите — зловоние и смрад, които задушаваха дори свежестта на ранното утро. Брин усети, че с мъка си поема въздух. Как ли щеше да вони, когато намерят пътя в самите канали?

Равнината рязко се снижи и пред тях се откри дълбока долина, скрита в сенките на огромната планина. Сред нея имаше тъмно езеро, водата му мътна, застояла, неподвижна. В него се стичаше лъкатушещ през скалите поток, който извираше от една грамадна черна дупка.

Уиспър спря. Кимбър посочи с ръка:

— Ето там са каналите.

Брин прокара поглед по назъбените контури на билата. Там, все още скрити от очите им, се намираха Греймарк, Мейлморд и Илдач.

Брин преглътна, опитвайки се да притъпи зловонието на каналите. Там я чакаше и нейната съдба. Усмихна се решително. Тя трябва да отиде и да я посрещне.

Когато стигнаха до входа на каналите, Коглайн им разкри още нещичко от магията си. Старецът извади един пакет от множеството торбички, които висяха на колана му и го разпечата. В него имаше мазило. Като го втриеш в ноздрите си, преставаш да усещаш така остро нетърпимата смрад на каналите. Малка магия, уверяваше ги Коглайн. Е, не можеш да се отървеш напълно от вонята, но тя все пак става поносима. Измъкна къси сухи клонки и пъхна върховете им в друга торбичка. Когато ги извади, те бяха покрити със сребристо вещество, което светеше като газена лампа в тъмнината на скала.

— Нищо особено, просто още една моя малка Магия, чуждоземци. — Той захихика, когато те се втренчиха изумени в малките факли. — Химикали, нали не сте забравили? Нещо, за което Черните скитници изобщо не са чували. А имам и още няколко изненади. Ще видите.

Роун се намръщи и поклати недоверчиво глава. Брин не каза нищо, но си помисли, че по-добре би било, ако никога не се наложеше тези изненади да бъдат демонстрирани.

С факлите в ръцете навлязоха в тъмните тунели на каналите. Те бяха широки и дълбоки. Изсипаната в Греймарк и Мейлморд течна отрова се стичаше по врязан в пода на тунела канал. От двете му страни имаше каменни пътеки, които бяха достатъчно широки, за да могат всичките да минат. Уиспър ги водеше. Блестящите му очи премигваха в светлината на факлите, лапите му пристъпваха безшумно по каменния под. Коглайн и Кимбър бяха непосредствено зад него, а Брин и Роун след тях.

Вървяха много дълго. Брин загуби всякаква представа за времето. Съзнанието й беше раздвоено. Мъчеше се да внимава къде стъпва в полумрака и мислеше какво да направи, за да удържи на обещанието си да влезе в Мейлморд без останалите. Каналът водеше нагоре през скалистата планина, виеше се и се усукваше като намотана на кълбо змия. Вонята беше непоносима, въпреки мазилото, което Коглайн им беше дал, за да облекчат дишането си. От време на време отгоре, от върховете, към които се изкачваха, подухваше студен вятър, който отвяваше смрадта. Но полъх на свеж въздух имаше рядко и беше краткотраен, така че зловонието на каналите бързо се връщаше.

Сутринта мина. Часовете изтекоха в едно безкрайно спираловидно изкачване. В един момент стигнаха до масивна желязна решетка, през която не можеше да се провре нищо по-голямо от плъх. Роун посегна към Меча си, но Коглайн извика остро и го стресна. Старецът се закикоти доволно и им направи знак да се отдръпнат. После пак извади някаква торбичка. В нея имаше странен черен прах, примесен с нещо, което приличаше на сажди. Той поръси с него пръчките на решетката там, където бяха заковани в скалата, бързо докосна посипаното място с факлата и прахът лумна с ослепително бял пламък. Когато светлината изчезна, те видяха, че пръчките бяха напълно проядени. Само с едно побутване и цялата решетка се сгромоляса на пода на пещерата. Те продължиха напред.

Изкачваха се, без да говорят. Ослушваха се за врага, който дебнеше някъде горе — Черните скитници и съществата, които им служеха. От тях не се чуваше нищо, но имаше други шумове, които отекваха в празните тунели — звуци, които идваха далеч отгоре и не можеха да бъдат точно определени. Чуваше се глухо дрънчене и трополене, като от падане на тежки тела, скърцане и стържене, тих вой, сякаш силен вятър се спущаше от върховете надолу по тунелите, свистене като че някой процеп в земята изпускаше пара. Тези звуци изпълваха иначе гробната тишина на каналите и тя им се струваше още по-злокобна. Брин се мъчеше да определи на какво точно приличаха те, но безуспешно. Май й беше познато само това свистене, което ту се засилваше, ту заглъхваше на изумително равни интервали. Девойката от Вейл потръпна. Напомняше й за появата на Гримпонд от езерото и мъглата.

Трябва да намеря начин да продължа сама, помисли си отново тя. Трябва да побързам.

Тунелите се сменяха един след друг и изкачването продължаваше. Въздухът в каналите беше станал осезателно по-топъл с напредването на деня и членовете на малката група се потяха обилно. През проходите започна да се просмуква странна мъгла, лепкава и мръсна, пропита със зловонието на каналите.

Отвратени те се опитваха да я прогонят, но тя се носеше неотлъчно след тях, доближаваше ги и не се отказваше от преследването. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-гъста и лепкава ставаше тя. Скоро престанаха да виждат на повече от няколко крачки пред себе си.

Внезапно мъглата и мракът се разсеяха и петимата се озоваха върху издадена скала. Тя висеше над огромна бездна, която се губеше дълбоко в черната паст на планината. Те се спогледаха тревожно. Вдясно проходът се виеше нагоре в скалата и следваше канала, по който течаха нечистотиите от убежището на Призраците Морди. Вляво имаше пътека, която се спускаше на неголямо разстояние до тесен каменен мост, широк не повече от един ярд. Той висеше над пропастта и извеждаше до тъмен тунел на отсрещната страна на скалата.

— Ами сега по кой път да тръгнем — измърмори Роун толкова тихо, сякаш задаваше въпроса на себе си.

Вляво, помисли си Брин веднага. Вляво, през бездната. Не знаеше защо, но инстинктивно усещаше, че това беше пътят, който тя трябваше да избере.

— Пътят е през каналите — погледна Коглайн Девойката от Вейл. — Така ти каза Гримпонд, нали, момиче?

Брин не беше в състояние да отговори.

— Брин — повика я тихо Кимбър.

— Да — отвърна най-после тя. — Да, това е пътят. Тръгнаха вдясно по издадената скала. Следваха канала и отново навлязоха в тъмнината. Брин мислеше усилено. Не, това не е пътят. Защо им казах, че трябва да минем оттук? Пое дълбоко въздух и се опита да подреди мислите си. Пътят, който тя търсеше, беше останал зад тях, пътят, по който бяха дошли, назад през каменния мост. До Мейлморд се стигаше по този път, назад. Усещаше го. Но защо тогава тя им…?

Отговорът дойде почти едновременно с въпроса. Ами просто, защото точно тук тя трябваше да ги остави. Това е възможността, за която тя непрестанно си беше мислила, след като излязоха от тресавището Оулдън. Така трябваше да стане. Песента на желанията щеше да й помогне — една дребна измама, една мъничка лъжа. Пое дълбоко въздух при мисълта. Трябва да го направи, нищо, че щеше да злоупотреби с доверието им.

Девойката от Вейл започна тихо да си тананика. Използва песента на желанията като камък, с който издигна непрогледна стена, а на свое място и в съзнанието на другите създаде образ на самата себе си. После се отдалечи от собственото си видение, прилепи се към каменната стена на прохода и се загледа как спътниците й се отдалечават.

Илюзията щеше да трае само няколко минути. Тя се спусна бързо обратно по тунела на канала. Собственото й дишане кънтеше в ушите й. Стигна до издадената скала, мина през стеснението и се спря пред каменния мост. Черната бездна зейна пред очите й. Пристъпи и се озова на моста. Пое напред. В мрака и мъглата, която се виеше около нея, цареше тишина. Въпреки това тя имаше усещането, че не е сама. За миг изпита страх и съмнение. Опита се да ги потисне чрез разума си. Затвори се дълбоко в себе си — безучастна и невъзмутима. Няма да допусне някой да я докосне.

Най-после се озова на отсрещния край на моста. Постоя малко пред отвора на новия тунел и позволи на чувствата й да се върнат. Сети се за Роун и другите. Мисълта се мерна и мигновено изчезна. Вече и срещу тях беше използвала песента на желанията, помисли си Девойката от Вейл с горчивина. Може би наистина трябваше да го направи. Въпреки това й беше много болно, че беше постъпила така.

Обърна се рязко към каменния мост и запя. Песента на желанията се изтръгна като остър пронизителен вик и проехтя гневно в тъмнината. Мостът се разби на хиляди парченца, които изчезнаха в бездната.

Сега вече нямаше връщане назад.

Девойката от Вейл се обърна към тунела и потъна в него.

Викът проникна в тунела на канала и стигна до ушите на останалите, които продължаваха напред в мрака.

— По дяволите! Какво е това? — изкрещя Роун.

Ехото заглъхна. И тримата мълчаха известно време.

— Брин. Това беше Брин — прошепна най-после Кимбър.

Роун я изгледа изумен. Как така Брин? Та тя е до него…

В този миг образът, който Девойката от Вейл беше създала в съзнанието им, внезапно изчезна. Коглайн изруга тихо и тропна с крак.

— Какво е направила…? — заекна объркан планинецът и млъкна безпомощно, неспособен да довърши мисълта си.

Кимбър застана до него. Лицето й беше напрегнато.

— Струва ми се, че е направила това, което искаше да направи още от самото начало. Оставила ни е и е тръгнала сама. Нали ни каза, че не иска никой от нас да я придружава? Е, сега вече е сигурна, че ще е сама.

— По дяволите! — Роун беше ужасен. — Брин не разбира ли колко опасно е да…?

— Брин разбира всичко — прекъсна го момичето и тръгна назад към тунела на канала. — Трябваше по-рано да се сетя, че тя ще го направи. Трябва да побързаме, ако искаме да я настигнем. Уиспър, души!

Огромният блатен котарак се втурна обратно в сенките. Тримата го последваха бързо. Роун Лий беше едновременно ядосан и уплашен. Защо Брин беше постъпила така? Не можеше да разбере.

Отново бяха на издадената скала. Взираха се през бездната в съборения мост.

— Ето, виждате ли, използвала е магията! — отбеляза троснато Коглайн.

Без да каже дума Роун тръгна припряно напред и стъпи на стърчащото нащърбено парче от моста. На двадесет фута отсреща от скалата стърчеше другия му край. Изведнъж си помисли, че би могъл да скочи на отсрещната страна. Разстоянието никак не беше малко, но той можеше да го прескочи. Или поне да опита…

— Не, Роун Лий — издърпа го Кимбър от ръба на пропастта, досетила се за намеренията му. Стискаше го за ръката изненадващо силно. — Не бъди глупав. Не можеш да скочиш чак дотам.

— Не мога да я оставя и този път — инатеше се той. — Втори път няма да я изоставя.

Момичето кимна с глава:

— Разбирам. Тя и на мен не ми е безразлична. — Обърна се. — Уиспър! — Блатният котарак се доближи до нея. Кимбър му заговори нещо, като го галеше нежно зад ушите. После се отдалечи. — Търси, Уиспър! — изкомандва тя.

Блатният котарак се обърна и се стрелна към моста, засили се и скочи във въздуха. Прелетя с лекота над бездната и се приземи на отсрещната страна на съборения мост. После изчезна в черния тунел.

На лицето на Кимбър Бо беше изписана тревога. Никак не й се искаше да се разделя с котарака, но Брин вероятно щеше да има огромна нужда от него, а Девойката от Вейл й беше приятелка.

— Пази я добре — извика тя след Уиспър. После отново погледна Роун. — А сега хайде и ние да се опитаме да намерим път до Брин Омсфорд.