Тери Брукс
Молитвената песен (34)

ГЛАВА 34

Брин мълча почти през цялото време по пътя от Гримпонд до Хартстоун. Необходимо й беше време, за да отсее казаното и да разтълкува подтекста на всичко, което беше чула. Сигурна беше, че колкото повече време минава, толкова по-объркана щеше да става. Спътниците й обаче настояваха да им разкаже за срещата си с Гримпонд. Единственото, което девойката от Вейл им каза беше, че Мечът на Лий е в ръцете на гномите паяци и че тя ще може да стигне до Мейлморд незабелязана през каналите на Греймарк. После ги помоли да не й задават повече въпроси, докато не се върнат в долината. Потъна в мисли и се мъчеше да разгадае гатанката, която й беше задала Гримпонд.

Странният образ на Джеър в тази тъмна стая и загърнатата фигура, която се доближаваше заплашително към него, не излизаха от главата й. Когато й показа това видението не беше на себе си от гняв, така че Брин изобщо не можеше да повярва, че в него имаше капчица истина. Загърнатата фигура не беше нито на гном, нито на Призрак Морд, а точно те бяха враговете, които търсеха членовете на фамилията Омсфорд. Гримпонд я беше вбесило, като остави образа да трепти пред очите й, дразнило я беше, защото беше решило да прави точно това. Ако беше проявила малко разум, тя щеше веднага да си тръгне и да не позволи да бъде тормозена. Джеър се намираше на сигурно място във Вейл с родителите и приятелите й. Образът, който видението й беше показало, беше една нагла лъжа.

И все пак не можеше, да бъде съвсем сигурна.

Неспособна да направи нещо повече по-този въпрос, който ужасно я притесняваше, тя отхвърли тази мисъл и се залови с другите недомлъвки на Гримпонд. А те бяха много. Миналото и бъдещето са свързани по някакъв начин от черната магия, беше подхвърлило видението. Силата, над която Господарят на магиите беше властвал по времето на Ший Омсфорд, е същата, която Призраците Морди владеят сега. Но смисълът беше по-дълбок. Намекнало беше за някаква връзка между Войните на расите и по-неотдавнашната война, която баща й и елфите от Западната земя бяха воювали срещу света на магьосничеството. И това подло подмятане, че Мечът на Шанара бил победил Господаря на магиите, но не го бил напълно унищожил. Кой сега подстрекава Призраците Морди и ги изпраща с магията по Четирите земи — беше я попитало видението Гримпонд. И най-ужасен от всичко беше коварният, неколкократно направен намек, че Аланон, който през цялото си съществувание беше служил вярно на Четирите земи и на народа й, Аланон, който винаги беше предсказвал всичко, този път се бил излъгал. Като мислел, че прозрява истината, той всъщност не я виждал такава, каквато е. Как точно го беше казало видението? А, да, Аланон бил виждал само завръщането на Господаря на магиите, той бил виждал само миналото.

Какво виждаш ти, беше прошепнало видението. Отворени ли са очите ти?

Девойката от Вейл се почувства напълно безпомощна, но се помъчи да се окопити. Объркването и безпомощността само бяха заслепили баща й. Тя трябваше да вижда ясно и да държи съзнанието си будно, ако искаше да вникне в смисъла на думите на Гримпонд. Ами ако Аланон наистина се е заблуждавал, помисли тя. Трудно й беше да повярва, но ако искаше да разтълкува казаното от видението, просто трябваше да го приеме за вярно. И така, ако той действително се е заблуждавал, каква е била причината за това? Друидът безспорно беше вярвал неоснователно в две неща. Първо, че Призраците Морди няма да допуснат, че те ще минат през Волфсктааг за Източната земя. И второ, че те не са ги проследили след като напуснаха Шейдската долина. Дали тези заблуди не са били само част от една по-голяма заблуда?

Отворени ли са очите ти? Виждаш ли? Тези два въпроса се набиваха упорито в съзнанието й. Предупреждение, което тя не можеше да разбере. Самоизмамата на Аланон не беше ли в известна степен и нейна собствена самоизмама? Поклати глава при тази мисъл. Трябваше да размисли много сериозно. Трябваше да допусне, че Аланон, без да иска, се е подвел и погрешно е преценил опасността, която ги е дебнела в Мейлморд. Може би силата на Призраците Морди е по-голяма, отколкото той е подозирал. Дали пък някаква част от Господаря на магиите не е оцеляла при унищожението му? Друидът може би е подценявал силата на враговете им или е надценявал собствената си сила и силата на девойката от Вейл.

После си спомни какво й беше казало видението за самата нея. Дете на мрака, я беше нарекло то, обречена да умре в Мейлморд, носителка на семената на собственото си унищожение. Явно причината за това унищожение ще бъде магията на песента на желанията — недостатъчна и несигурна защита срещу магията на Черните скитници. Призраците Морди бяха жертви на своята магия. И, тя също, й беше казало Гримпонд. А когато Брин се опита да го убеди, че тя не е като тях, то й беше отвърнало, че никой не използвал магията. Магията властвала над хората, които я използвали.

— Там е ключът на това, което търсиш — беше й казало то.

Още една загадка. Сигурно беше истина, че магията я използва точно толкова, колкото тя използваше магията. Спомни си гнева срещу мъжете от Спанинг Ридж. Спомни си и как Аланон й беше показал какво можеше да направи магията с дърветата, които бяха преплели здраво клони. Спасител и унищожител — тя щеше да бъде и двете, така беше предупредил Бремен. А сега и Гримпонд.

Коглайн прошепна нещо и се отдалечи подскачайки, след като Кимбър Бо го смъмри да се държи прилично. За миг мислите й се разпиляха и тя се загледа след стареца, който се шмугна в гъсталака. Смееше се и дърдореше като полуоткачен. Брин пое дълбоко хладния въздух и видя, че сенките на ранната вечер бяха започнали да падат върху земята. Усети, че Аланон й липсва. Стори й се странно, защото мрачното му и потискащо присъствие никак не й беше действало успокоително, докато бяха заедно. Въпреки всичко между тях се беше породила някаква близост, някакво чувство на разбиране, на някакво сходство…

Дали то не се дължеше на магията, която двамата носеха в себе си — песента на желанията и силата на друидите?

Очите, й се напълниха със сълзи и тя отново си представи нараненото му тяло, приведено в онази огряна от слънцето долчинка, кървящо и разкъсано. Колко окаян й се стори тогава, повален от приближаващата смърт, вдигнал потопените в собствената си кръв пръсти, за да докосне челото й… Самотен и съсипан. Така й изглеждаше той в последните мигове на живота си, изпълнен не със силата на друид, а изтерзан от чувството за вината на друидите. Отдал сили на клетвата на баща си, да освободи друидите от отговорността, която те носеха за пренасянето на черната магия в света на хората.

А сега тази отговорност беше прехвърлена върху нея.

Следобедът мина, настъпи вечер. Малката група излезе от пущинаците и се озова в долината Хартстоун. Брин престана да си блъска мозъка върху думите на Гримпонд. Замисли се какво да каже на спътниците си и как да използва малкото неща, които беше научила. Нейната роля в цялата тази работа беше строго определена, но не беше така с останалите, дори и с Роун. Може би ако споделеше с Принца на Лий всичко, което й беше казало видението, тя щеше да успее да го убеди да я остави да отиде в Мейлморд сама. Ако беше предопределено да намери смъртта си там, тя вероятно щеше да може да предотврати неговата смърт.

Час по-късно те стояха пред огъня на камината в малката колиба, изтегнати в удобни столове — Брин, старецът, момичето и Роун. Нощта се беше спуснала, студена и спокойна, и пламъците танцуваха по лицата им и ги сгряваха. Уиспър дремеше върху рогозката си, проснат пред камината. Почти през целия им път до Гримпонд и обратно котаракът беше останал невидим. Появи се едва при завръщането им в долината и бързо се изтегна на любимото си място.

— Гримпонд ми се яви с моя образ — започна тихо Брин. — Яви ми се със собственото ми лице и ме изтормози с това, което каза за мен.

— Видението обича да прави такива номера — отбеляза съчувствено Кимбър Бо. — Не трябва да му се връзваш.

— Само лъжи и измислици! То е злобно и порочно — прошепна Коглайн и наведе напред хилавото си тяло. — Закрепостено е в езерото още преди изчезването на стария свят. Разказва гатанки, които нито един мъж не може да разгадае — камо ли една жена.

— Дядо — сряза го тихо Кимбър Бо.

— Какво е искало да ти каже Гримпонд? — мъчеше се да разбере Роун.

— Това, което ви казах — отвърна Брин, — че Мечът на Лий е в ръцете на гномите паяци, извлечен от водите на Чард Раш и че отиването до Мейлморд няма да бъде забелязано от Призраците Морди, ако се мине през каналите на Греймарк.

— А дали не те е излъгало? — упорстваше Принцът на Лий.

Брин поклати бавно глава и си спомни зловещия начин, по който беше използвала магията на песента на желанията. — Не, за това не.

Коглайн се изсмя подигравателно.

— Всичко останало обаче е било лъжи, кълна се.

Брин се извърна към него.

— Гримпонд каза, че смъртта ще ме застигне в Мейлморд, че няма да успея да я избегна.

Всички мълчаха потресени.

— Пак лъжи, както каза старецът — измърмори накрая Роун.

— Гримпонд каза, че там смъртта дебне и теб. Каза, че ние двамата носим семената на тази смърт в магията, която ще използваме — твоята в Мечът на Лий, моята в песента на желанията.

— И ти вярваш на всички тези глупости? — погледна я учудено планинецът. — Аз пък не вярвам. Мога да се грижа и за двама ни.

Брин се усмихна тъжно.

— Ами ако Гримпонд не ме е излъгало? Какво ще стане, ако и това не е лъжа? Трябва ли смъртта ти да ми тежи на съвестта, Роун? Пак ли ще настояваш да умреш заедно с мен?

Роун се изчерви.

— Ако се налага, да. Аланон ме направи твой закрилник, когато пожелах да стана такъв: Какъв закрилник ще ти бъда, ако те изоставя сега и те пусна да вървиш сама? Предопределено е да умрем заедно, така че няма какво да ти тежи това на съвестта. Нека то тежи на моята съвест.

Очите й отново се наляха със сълзи и тя се опита да потисне чувството, което се надигна в нея.

— Момиче, момиче, не плачи! — Коглайн стана рязко и се затътри към нея. За нейна изненада той протегна ръка и нежно изтри сълзите. — Гримпонд просто си играе, говори само лъжи и полуистини. Видението предсказва смърт на всички. Въобразява си, че е осенено от някакво вътрешно прозрение. Хайде, хайде. Какво може едно призрачно същество да знае за смъртта?

Старецът погали Брин по рамото, после, незнайно защо, се озъби на Роун, сякаш той имаше някаква вина, и измънка нещо сърдито срещу проклетите натрапници.

— Дядо, трябва да им помогнем — изведнъж заяви Кимбър Бо.

Коглайн се обърна рязко към нея и се наежи:

— Да им помогнем ли? И как точно, мога ли да знам, момиче? Като събираме дърва за огън?

— Не дядо, не мисля, че… дядо, но…

— Хайде стига — махна старецът нетърпеливо с ръка. — Естествено, че ще им помогнем!

Девойката от Вейл и планинецът изгледаха смаяно Коглайн. Той се изкиска пронизително, ритна спящия Уиспър и вдигна рязко главата му.

— Аз и това скапано животно — ще помогнем, с каквото можем! Трудно, се понасят тези сълзи! Как ще оставим гостите ни да се скитат по тези места без да има кой да им покаже пътя!

— Дядо — опита се да го прекъсне Кимбър Бо, но той не й обърна никакво внимание.

— Отдавна не съм се срещал с тези гноми паяци, нали така? Много ми допада идеята да ги подсетим, че все още сме тук, ако случайно са си помислили, че сме се преместили някъде другаде. Знам къде ще ги намерим, на върха на Тофър Ридж. Всъщност не, не там по това време на годината. Те трябва вече да са слезли от хребета в мочурището. Там им е свърталището. Там ще си премерим силите. Уиспър ще ни заведе при тях. После ще тръгнем на изток, ще заобиколим тресавището и ще пресечем Рейвънсхорн. Ще ни трябват най-много ден-два.

Обърна се рязко.

— Но без теб, Кимбър. Не мога да ти разреша да се скиташ по тези места. Черните скитници и тем подобните са много опасни. Ти ще останеш да пазиш къщата.

Кимбър го погледна възмутено.

— Все още се отнася към мен като към дете. А всъщност детето е той.

— Ха! И таз добра. Оставаше ти да се притесняваш за мен! — кипна Коглайн.

Кимбър се усмихна снизходително и му отвърна спокойно:

— Не мога да не се безпокоя за теб. Та аз те обичам — Погледна девойката от Вейл. — Брин, трябва да знаеш нещо. Дядо вече никога не напуска долината без мен. От време на време той има нужда от очите и паметта ми. Дядо, моля те, не се дразни от думите ми. Не можеш да отречеш, че понякога забравяш. Освен това Уиспър не винаги прави това, което му наредиш. Понякога, ако си сам с него, изчезва точно тогава, когато най-малко ти се иска.

Коглайн се намръщи:

— Права си, това глупаво животно наистина се държи идиотски. — Хвърли гневен поглед на котарака, който премигна сънливо. — Само си загубих времето да го уча на добро поведение. Май наистина трябва да тръгнем всички заедно. Само че ми обещай да се пазиш. Остави опасностите на мен.

Брин и Роун се спогледаха. Кимбър се обърна към тях и каза:

— Значи всичко е решено. Тръгваме призори.

Девойката от Вейл и планинецът си размениха смаяни погледи. Не можеха да повярват на ушите си. Едно момиче на възрастта на Брин, един слабоумен старец и една котка, която ставаше невидима, когато си поискаше, бяха решили да тръгнат с тях и да вземат Меча на Лий от съществата, които бяха нарекли гноми паяци. Сякаш това беше най-естественото нещо в света. И на всичкото отгоре после щяха да ги преведат до планините Рейвънсхорн и Греймарк! Наистина невероятно! Гномите и Черните скитници и разните му там други опасни същества ще бъдат наоколо — същества, които чрез силата си бяха унищожили друида Аланон. А момичето и старецът се държаха така, сякаш това нямаше абсолютно никакво значение!

— Не, Кимбър. Не съм съгласна — каза най-после Брин, след като не можа да измисли нищо друго. — Не можеш да тръгнеш с нас.

Кимбър Бо изгледа двамата.

— Много по-наясно съм с нещата, отколкото предполагате. И преди ви казах, тази земя е мой дом. И на дядо ми. Знаем какви опасности крие тя.

— Вие обаче не познавате Черните скитници! — избухна Роун. — Как можете да се предпазите от тях?

Кимбър не отстъпваше:

— Не знам. Общо взето това, което вие бихте направили. Така си мисля. Просто трябва да ги избягваме.

— А ако не можете да ги избегнете? — упорстваше Роун. Какво ще стане тогава?

Коглайн извади кожена кесия, пъхната в колана му и я вдигна високо.

— Ще им дам от моята магия, чужденецо! Ще ги накарам да опитат вкуса на огъня, който никога не са опитвали!

Планинецът сви недоверчиво вежди и погледна към Брин с надеждата, че тя ще го подкрепи.

— Това е лудост — процеди той през зъби.

— Е, не подценявай така бързо магията на дядо ми — посъветва го Кимбър и кимна успокоително на стареца. — Той е прекарал целия си живот сред тези пущинаци и се е справял с хиляди опасности. Прави неща, които изобщо не подозирате. Много ще ви помогне, ще видите! Уиспър и аз също.

— Според мен идеята е кошмарна, Кимбър — поклати глава Брин.

Момичето кимна с разбиране.

— Ще си промениш мнението, Брин. Във всеки случай вие просто нямате друг избор. Уиспър ви е необходим, за да души и открива пътя. Дядо ви е нужен, за да ви води. Имате нужда и от мен, за да помагам на тях двамата.

Девойката от Вейл понечи да възрази отново, но се спря. Какво всъщност искаше тя? Нали бяха дошли чак до Хартстоун, защото им трябваше някой, който да ги преведе през Дарклин Рийч.

А само един човек можеше да го направи и това беше Коглайн. Без Коглайн те могат да се лутат седмици наред в Анар, седмици, с които не разполагаха. Сега, когато най-после го бяха открили и той им предлагаше помощта, от която имаха крещяща нужда, тя започна да се дърпа!

Колебаеше се. Може би имаше пълното основание за това. Кимбър й се стори момиче, чието сърце беше по-голямо от силата му. Само че Коглайн едва ли щеше да си мръдне пръста без нея. Имаше ли право Брин да поставя безпокойствата си за Кимбър над доверието, което Аланон й беше гласувал?

Едва ли.

— Мисля, че няма какво повече да умуваме — каза тихо Кимбър.

Брин погледна Роун за последен път. Планинецът поклати безпомощно глава, напълно примирен.

Девойката от Вейл се обърна и се усмихна уморено:

— Май си права — съгласи се тя и противно на всякакъв здрав разум се надяваше, че решението е правилно.