Тери Брукс
Молитвената песен (28)

ГЛАВА 28

Останаха два дни в търговския център „Рукър лайн“. Чакаха Роун да събере достатъчно сили, за да могат да продължат на изток. До сутринта треската спря и планинецът се успокои, но беше напълно изтощен и неспособен да тръгне на път. Брин помоли търговеца Стеб да им разреши да ползват стаята още един ден и той се съгласи. Донесе им храна, бира, лекарства и още одеала, но категорично отказа да вземе пари. Уверяваше девойката от Вейл, че за него е удоволствие да им помогне. Чувстваше се обаче неспокоен в нейно присъствие и упорито избягваше погледа й. Брин го разбираше много добре. Търговецът беше любезен и почтен човек, но вече се плашеше от нея и от това, което тя можеше да направи с него, ако й откажеше помощта си. Вероятно той щеше така или иначе да й помогне от най-обикновено благородство, но страхът явно допринасяше за прекалено настойчивото му гостоприемство. Очевидно усещаше, че по този начин той щеше да се отърве от нея най-бързо и най-лесно.

През по-голямата част от времето Брин стоеше в стаята и се грижеше за Роун. Говореха си за това, което им се беше случило след смъртта на Аланон и разговорите май им помагаха. И двамата бяха потресени от случилото си, но докато споделяха чувствата си у тях се засилваше убеждението, че трябва да завършат диренето, което друидът им беше завещал. Между тях се породи нова близост, по-силна и по-определена. След смъртта на Аланон те нямаше на кого да разчитат, освен един на друг и всеки влагаше нов смисъл в присъствието на другия. Останали сами в уединението на малката пристройка зад обора на търговеца, те разискваха почти шепнешком решенията, които бяха вземали и които ги бяха докарали до това положение, както и избора, който тепърва ще трябва да направят. Така те постепенно се свързаха тясно и се сляха в едно.

И все пак въпреки спойката им по дух и по цел, имаше нещо, за което Брин не можеше да говори, дори и с Роун Лий. Тя не можеше да му каже за кръвта, която Аланон беше взел от собственото си смъртно ранено тяло и я беше поставил на челото й — кръв, която по някакъв начин трябваше да я обвърже с него, да я врече в него, дори и в смъртта. Не можеше да сподели с планинеца и начина, по който беше използвала песента на желанията — първия път в момент на ярост, обзета от желание да унищожава човешки живот, втория, в момент на отчаяние, изгаряща от желание да спаси човешки живот. Не можеше да говори за тези неща с Роун — отчасти защото тя самата не ги разбираше напълно и отчасти защото последиците я плашеха толкова много, че тя не беше сигурна дали иска да говори за тях. Кръвната клетва беше толкова далечна по цел, че нямаше смисъл да се разисква в момента. Използването на песента на желанията беше породено от емоции, а тя се зарече никога вече да не дава воля на подобни чувства.

Имаше и друга причина, поради която тя не говореше с Роун за тези неща. Планинецът и без това си имаше достатъчно тревоги заради Меча на Лий. Всъщност той беше толкова потиснат от загубата, че едва ли беше в състояние да мисли за нещо друго. Твърдо беше решил да си го върне, каза й го неведнъж. Щял да го търси, независимо на каква цена. Упорството му я плашеше, защото той се беше обвързал с меча така, сякаш оръжието се беше превърнало в част от него. Планинецът не вярваше, че ще може да надживее това, което го очакваше занапред, без този меч, мислеше си тя. Роун имаше чувството, без него той със сигурност ще бъде загубен.

Докато го слушаше да говори за това и усещаше колко силно зависим е станал от магията на меча, девойката от Вейл си мислеше и за собствената си зависимост от песента на желанията. Това е само игра — беше си повтаряла тя — но то е било лъжа. Тя е всичко друго, но не и игра. Песента на желанията е магия, точно толкова опасна, колкото и Мечът на Лий. Тя може да убива. Всъщност тя е това, което баща й винаги беше казвал — право по рождение, без което тя щеше да бъде по-добре. Аланон я беше предупредил преди да умре: силата на песента на желанията е нещо, което не съм виждал досега. Думите му звучаха мрачно в ушите й, докато слушаше Роун. Сила да лекува. Сила да унищожава. Видя ги и двете. Трябваше ли да бъде зависима от магията така, както Роун изглеждаше зависим от меча в момента? Кой щеше да бъде господарят — тя или магията на елфите?

Баща й се е мъчил сам да намери отговора на този въпрос. Опитвал се е, когато е трябвало да надвие неспособността си да овладее силата на магията, съдържаща се в камъните на елфите. Успял е, издържал е на лашкащите го сили, които тя е освободила вътре в него и после я захвърлил завинаги. Въпреки това той е трябвало да плати цената за краткотрайното й използване — магията от камъните на елфите се предала на децата му. Така че борбата с нея ще трябва да се води още веднъж. Какво обаче ще стане, ако този път силата няма да може да бъде овладяна?

Вторият ден си отиде и настъпи нощ. Девойката от Вейл и планинецът изядоха донесеното от търговеца месо. Когато Роун се почувства уморен и заспа, Брин излезе, за да подиша острите и свежи благоухания на есенната нощ и да се наслади на осветеното от луната и звездите небе. Когато минаваше покрай търговския център, тя забеляза търговеца, който седеше на празната веранда и пушеше лула. Тази вечер никой не беше дошъл на пиене или на разговорка и той беше сам.

Тя тихо се доближи до него.

— Добър вечер — побърза да я поздрави той и се изправи в стола си прекалено бързо, сякаш се готвеше да избяга.

Брин кимна.

— Утре си тръгваме — уведоми го тя и й се стори, че в погледа му пробягна чувство на облекчение. — Много ви благодаря за помощта.

Той поклати глава:

— Няма за какво. — Замълча и прокара пръсти през оредяващата коса. — Ще се погрижа да ви осигуря храна поне за първите няколко дни.

Брин не се възпротиви. Безсмислено беше да се противопоставя на това, което й предлагаха.

— Имате ли някакъв лък — попита тя, като си мислеше за Роун. — Лък, който да можем да използваме за лов, когато…

— Лък ли? Да, имам един — каза търговецът, моментално стана и изчезна нанякъде. Минута след това се появи с лък и стрели. Вземи ги — настоя той. — Безплатно, естествено. Добри, солидни оръжия. Така или иначе, те са си твои. Оставиха ги онези, които ти прогони. — Усети се какво каза и се изкашля смутено. Както и да е, вземаш ги — довърши той.

Постави ги пред нея и отново седна на стола си, като барабанеше нервно с пръсти по дървената подпора за ръката.

Брин взе лъка и стрелите.

— Те всъщност не ми принадлежат, знаеш ли — каза тя тихо. — Най-малко заради… това, което се случи.

Търговецът погледна краката си и отвърна:

— Не са и мои. Ти ще ги вземеш, момиче.

Дълго мълчаха. Търговецът не я поглеждаше, вперил очи в тъмнината зад нея. Брин поклати глава.

— Позната ли ти е местността на изток оттук? — попита Брин.

— Не много добре. Неприветлива е — каза той, без да я поглежда.

— Има ли някой, който би могъл да ми каже нещо повече за нея?

Търговецът не отговори.

— Например траперът, който беше онази вечер тук?

— Джефт? — Търговецът замълча. — Може би. Бил е на много места.

— Как мога да го намеря? — не преставаше тя, чувствайки се все по-неловко от необщителността на мъжа.

Търговецът сключи вежди. Чудеше се какво да й отговори. Накрая я погледна право в очите:

— Няма да му сториш нищо зло, нали, момиче?

Брин го изгледа тъжно и поклати отрицателно глава:

— Не, нямам никакви лоши намерения.

Търговецът я изучава известно време, после извърна поглед:

— Той ми е приятел, разбираш ли? — Посочи с ръка към Чард Раш. — Установил се е на няколко мили надолу по реката, на южния бряг.

Брин кимна. Обърна се, канейки се да си тръгва. После спря:

— Аз съм си същата, каквато бях първата вечер, когато ми помогна — каза тя тихо.

Кожените ботуши се затътриха по дървените греди на верандата.

— Може би на мен не ми изглежда точно така — чу тя отговора му.

Брин сви устни:

— Знаеш ли, не трябва да се страхуваш от мен. Наистина не трябва.

Търговецът спря и погледна в краката си:

— Аз не се страхувам — отвърна той тихо.

Тя постоя още малко и напразно се мъчеше да измисли какво още да каже. После се обърна и си тръгна. Следващата сутрин, малко след зазоряване, Брин и Роун напуснаха търговския център „Рукър лайн“ и се отправиха на изток. Натоварени с храна, одеала и с лъка, който търговецът им даде, те се сбогуваха с него и изчезнаха между дърветата.

Денят беше светъл и топъл. Въздухът трептеше от звуците на живота в гората, наситен с мириса на вехнещи листа. От далечните планини Волфкстааг на запад духаше лек вятър, листата се откъсваха от дърветата, понасяха се на изток бавно и се завъртаха плавно, преди да паднат на земята. Пред тях се разстилаха леко наклонени възвишения и долини. Катерички се разбягваха при шума от приближаващите им стъпки и прекъсваха подготовката си за зимата, която в този ден изглеждаше така далечна.

В средата на сутринта девойката от Вейл и планинецът спряха за малко да починат и седнаха на кух и прояден от червеи пън. Пред тях, на не повече от дванадесетина ярда, Чард Раш течеше на изток към дълбоките гори на Анар.

— Все още не мога да повярвам, че той наистина си отиде — каза Роун, загледан във водите на реката.

Брин много добре знаеше кого имаше младежът предвид.

— И аз — призна тихо тя. Понякога си мисля, че в действителност той изобщо не си е отишъл, че това, което видях, всъщност не се е случило, че ако имам малко повече търпение, той ще се върне, както винаги го е правил.

— Толкова ли странно ще бъде това? — чудеше се Роун. — Толкова ли изненадващо би било, ако Аланон направи точно това?

Девойката от Вейл го погледна:

— Той е мъртъв, Роун.

Планинецът не я погледна, но кимна:

— Знам. — Помълча малко и продължи. — Мислиш ли, че можеше да се направи нещо, за да бъде спасен, Брин?

Погледна я. Питаше я, дали е имало нещо, което той би могъл да направи.

Брин се усмихна тъжно:

— Не, Роун. Той знаеше, че ще умре. Предупреден е бил, че няма да завърши диренето. Мисля си, че той вече беше приел неизбежното.

Роун поклати глава:

— Аз не бих постъпил така.

— Сигурно не — съгласи се Брин. — Може би точно затова е предпочел да не ни казва какво ще се случи. И вероятно това, че е приел неизбежността на нещата е нещо, което ние никога няма да разберем, защото никога няма да разберем самия Аланон.

Планинецът се наведе напред и подпря ръце на изпънатите си крака:

— И така, последният друид изчезна от земята и сега няма кой да се изправи срещу Черните скитници, освен ти и аз. — Поклати безпомощно глава. — Горките ние.

Брин погледна неловко ръцете си, сключени в скута й. Спомни си как Аланон докосна челото й с кървавите си пръсти и потръпна.

— Горките ние — повтори тя тихо.

Починаха си още малко и после пак потеглиха. След около час пресякоха една плитчина, поток с каменисто дъно, който лъкатушеше лениво и се отдалечаваше от бързото течение на главното корито на Чард Раш по едно сухо дере. Забелязаха скрита сред дърветата малка колиба. Тя беше построена от дъсчени трупи, поставени кръстообразно, а цепнатините между тях — запълнени с хоросан. Намираше се в празно пространство на хълм, зад който следваше поредица от ниски възвишения, които се спускаха далеч и стигаха до гората. Няколко овце и кози и една крава пасяха в гората зад колибата. Когато чу стъпките им, старо ловджийско куче се надигна от любимото си място за дрямка до колибата и се протегна доволно.

Гол до кръста Джефт цепеше дърва в отдалечения край на поляната. Когато забеляза младежа и девойката, той заби брадвата в пъна, върху който сечеше дървата, подпря се на гладкия край на дългата дръжка на секирата и зачака.

— Добро утро — поздрави Брин, докато се приближаваха към него.

— Добро утро — отвърна траперът и кимна. Изобщо не изглеждаше изненадан от появата им. Погледна Роун:

— По-добре ли се чувстваш, момче?

— Много по-добре — отвърна Роун. — Донякъде благодарение на теб.

Траперът сви рамене и мускулите на якото му тяло изпъкнаха. Посочи към колибата. — На площадката има кана с прясна вода. Всеки ден я нося от височинката ей там.

Отведе ги до площадката. И тримата пиха жадно. После седнаха и траперът извади лула и тютюн. Предложи на гостите да запалят, но те отказаха. Той запали и задими с лулата си.

— Всичко ли е наред в търговския център? — попита той небрежно. Последва дълго мълчание. — Чух какво се е случило онази нощ на мъжете от Спанинг Ридж.

Бавно премести очи към Брин:

— Тук клюките се разнасят много по-бързо, отколкото си мислите.

Девойката от Вейл издържа на погледа му, като преодоля неудобството си:

— Търговецът ни каза къде да те намерим — отвърна тя. — Каза, че би могъл да ни помогнеш.

Траперът продължи да пуши лулата:

— С какво по-точно?

— Каза ни, че познаваш добре тази местност.

— Отдавна съм тук — призна мъжът.

Брин се наведе към него:

— Вече сме ти длъжници за това, което направи в търговския център. Само че отново се нуждаем от помощта ти. Трябва да намерим път през местността на изток оттук.

Траперът я погледна остро, после извади лулата, която беше стиснал между зъбите си:

— На изток оттук ли? Имаш предвид Дарклин Ридж?

И девойката от Вейл, и планинецът кимнаха утвърдително. Траперът поклати невярващо глава:

— Местността е опасна. Никой не ходи в Дарклин Ридж, ако не е крайно наложително. — Погледна ги. — И до къде искате да отидете?

— До края — отвърна тихо Брин. А после в тресавището Оулдън и Рейвънсхорн.

— Вие сте луди — каза траперът сухо, изтърси пепелта от лулата на земята и я размаза с крак. — Тази земя принадлежи на гномите и Черните скитници, и на още по-зли от тях същества. Никога няма да можете да се измъкнете от там живи.

Те не отговориха. Траперът се загледа в лицата им, потри замислено брадата си, накрая сви рамене.

— Е, сигурно си имате някакви причини за това и не е моя работа да ви се бъркам. Но пак ви казвам, правите огромна грешка — може би най-голямата грешка в живота ви. Дори и траперите не стъпват там. Всеки, който влезе по тези места, изчезва като дим — без никаква следа.

Млъкна и зачака да кажат нещо. Брин хвърли поглед на Роун и после пак погледна мъжа:

— Трябва да отидем. Ще ни помогнеш ли?

— Аз ли? — Траперът се усмихна криво и поклати глава. — А, не. Без мен, момиче. Дори и да тръгнех с вас — нещо, което не бих направил, защото ми е скъп животът — щях да се загубя още на първия ден. — Замълча и ги загледа проницателно. — Ама вие май твърдо сте решили, а?

Брин кимна, без да каже дума и зачака. Траперът въздъхна:

— Е, може би все пак има нещичко, с което мога да ви помогна, стига да сте сигурни, че искате да отидете там. Духна силно в лулата си, за да я прочисти и скръсти ръце пред гърдите си. — Има един старец. Казва се Коглайн. Трябва да е ударил деветдесетака, ако все още е жив. Не съм го виждал вече почти две години, така че не мога да гарантирам, че той все още е там. Но преди две години живееше там горе до едно скалисто образувание, наречено Хартстоун. Намира се точно в средата на Дарклин Ридж. Прилича не огромен комин. — Поклати замислено глава. — Мога да ви дам някакви ориентири. Но пътеките, които водят до там, са много. Местността е много дива. Толкова далеч на изток май единствените живи същества са гномите.

— Мислиш ли, че той ще ни помогне? — попита Брин.

Траперът сви рамене:

— Старецът познава околностите. Цял живот е прекарал там. Идваше насам по веднъж на годината. А през последните две години изобщо не се е вясвал. Оцелява някак си в тази джунгла. — Вдигна гъстите си вежди. — Странна птица е този Коглайн. По-луд е от риба, която се опитва да плува в тревата. Той по-скоро би ви създал неприятности, отколкото да ви помогне.

— Ще се оправим — увери го Брин.

— Може би. — Траперът я изгледа внимателно и каза сериозно:

— Хубава си и не би трябвало да се скиташ в тази страна, момиче, ако, че притежаваш тази песен, която да те закриля. Там има не само крадци и разбойници. На ваше място бих се позамислил повечко, преди да тръгна.

— Размислили сме вече — каза Брин и стана. — Решението е взето.

Траперът кимна:

— Е, тогава вземете толкова вода, колкото можете да носите. Поне да не умрете от жажда.

Донесе прясна вода от потока, който течеше надолу по хълма зад колибата и им помогна да напълнят меховете за вода. После им обясни как да стигнат до Хартстоун, като начерта груба карта върху пръстта пред верандата.

— Пазете се — посъветва ги той и им подаде ръка.

Брин и Роун махнаха за последно сбогом, метнаха провизиите на гърбовете си и се отправиха бавно към дърветата. Зад тях траперът стоеше и ги наблюдаваше. По израза на лицето му се виждаше, че не очаква отново да ги види.