Тери Брукс
Молитвената песен (32)

ГЛАВА 32

Коглайн продължи да се киска и на следващата сутрин, когато странната малка група тръгна да търси Гримпонд. Мърмореше си нещо под носа, нахилен до уши, и търчеше по опадалите листа на дърветата, сякаш беше тръгнал на разходка. Замъгленото му съзнание се луташе в някакъв си негов полуналудничав свят. Въпреки това проницателните му очи често се стрелваха към угриженото лице на Брин — хитри и лукави. В гласа му се прокрадваше иронична нотка.

— Опитай, момиче от Вейл — ти наистина трябва да опиташ! Ха-ха! Говори с Гримпонд и питай каквото ти хрумне! Питай за всички тайни, които са били и които ще бъдат! Гримпонд знае всичко. Хиляди и хиляди години въплъщението е наблюдавало какво светът е причинявал сам на себе си. Виждало е всичко със собствените си очи — очи, каквито никой друг не може да има! Питай, девойко от Вейл. Докосни призрака и научи!

Отново се закиска и затанцува. Кимбър Бо неведнъж се опита да го вразуми, било със смъмряне, било с укорителен поглед. Уверяваше стареца, че се държи глупаво и досажда на околните. На него обаче това явно не му въздействаше и той продължаваше да ги дразни и тероризира.

Денят беше стоманено сив и мъглив. Гъсти облаци покриваха небето и се простираха от мрачната планина Волфкстааг на запад до чезнещите в далечината върхове на дърветата на изток. От север се носеше хладен вятър и вдигаше прахоляк, който се забиваше в лицата и очите им. В светлината на ранното утро гората изглеждаше безцветна и промита и първите признаци на приближаващата зима се забелязваха в сивкавите силуети на дърветата.

Малката група се движеше на север от Хартстоун. Най-отпред вървеше Кимбър Бо, сериозна и решителна. Брин и Роун я следваха на няколко крачки отзад. Старият Коглайн подскачаше около тях. Уиспър тичаше далеч встрани през лабиринта от дървета. Минаха под сянката на високата скала, на която беше кръстена долината, пресякоха широката поляна и поеха през пущинака зад нея. Изсъхнали клони и храсти задушаваха гората, през която вървяха. Към пладне забавиха чувствително крачка. Коглайн беше престанал да пърха като волна птичка. Гъсталаци ги обграждаха плътно от всички страни. Пробиваха си път през тях в колона по един. Само Уиспър продължи да се движи свободно, като сянка през черната маса от дървета, безшумно и гъвкаво.

По обед теренът стана още по-неравен. Над дърветата в далечината се показаха тъмните очертания на верига от хребети. Местността беше осеяна с камъни и чукари и често им се налагаше да се катерят. С приближаването на хребетите вятърът утихна и въздухът замириса на гнило и на плесен.

Най-после се измъкнаха от широкото дълбоко дефиле и се озоваха пред тясна долина, притисната между два високи хребета, които чезнеха на север в мъглата.

— Ето там — посочи Кимбър.

Гъсти дървета ограждаха малкото блато. Водите едва се виждаха през сплъстената мъгла, която се движеше и виеше от поривите на вятъра.

— Гримпонд! — захихика Коглайн и замушка леко с пръст Брин.

Тръгнаха през гъстата плетеница от борове към мястото, където мъглата се издигаше лениво над малкото езеро. Вятърът стихна. Въздухът застина неподвижно. В гората настъпи дълбока тишина. Уиспър изобщо не се виждаше. Земята беше застлана с борови иглички и свлечени камъни. Денят беше само преполовил, но гъстата мъглива пелена не допускаше никаква светлина и създаваше впечатлението, че вече е нощ. Брин следваше Кимбър Бо, вслушваше се в тишината на гората и се оглеждаше за някакви признаци на живот. Ставаше все по-неспокойна. Тук наистина имаше нещо измамно, нещо скрито. Усещаше го как чакаше дебнешком.

Колкото по-навътре навлизаха сред дърветата, толкова по-ниско се спускаше мъглата, но те продължаваха да вървят. Точно когато им се стори, че ще се загубят, се озоваха на малка поляна. Край открито огнище, сред което чернееха овъглени пънове и пепел, имаше стари каменни пейки.

Изровена пътека в другия край на поляната водеше отново в мъглата.

Кимбър се обърна към Брин:

— Оттук нататък трябва да вървиш сама. Следвай пътеката, докато стигнеш до езерото. Там ще се появи Гримпонд.

— И ще ти зашепне тайни в ухото! — закикоти се Коглайн и приклекна до нея.

— Дядо — смъмри го момичето.

— Истини и лъжи, но кое какво е? — продължи да се киска старецът и се отдалечи към боровете.

— Не се плаши — посъветва я угрижено Кимбър като видя изписаната по лицето на девойката от Вейл тревога. Гримпонд не може да ти стори нищо лошо. То е само видение.

— Може би някой от нас трябва да я придружи — обади се обезпокоен Роун, но Кимбър тръсна рязко глава.

— Не. Гримпонд говори само в присъствието на един човек. То няма дори да се яви, ако има повече хора. — Усмихна се окуражително. — Брин трябва да продължи сама.

Девойката от Вейл кимна:

— Мисля, че вече е решено.

— Не забравяй какво те предупредих — напомни й Кимбър. — Внимавай какво ти говори. Голяма част от това, което ще ти каже, ще бъде или лъжливо, или изопачено.

— Но как ще разбера кое е истина и кое лъжа? — попита я Брин.

Кимбър сви рамене:

— Ти сама ще трябва да преценяваш. Гримпонд ще си играе с теб. Ще ти се появи и ще ти каже само това, което то реши. Ще те дразни. То просто си е такова. Ще ти върти номера. Кой знае, ти може да се окажеш по-добра от него в тази игра. — Докосна я по рамото. — Точно затова мисля, че е по-добре ти да говориш с Гримпонд, а не аз. Ти притежаваш магията. Използвай я, ако можеш. Нищо чудно да намериш начин песента на желанията да ти помогне.

Смехът на Коглайн се разнесе от края на полянката. Брин не му обърна внимание, загърна по-плътно наметалото си и кимна:

— Добре, ще опитам.

Кимбър й се усмихна и луничавото лице се покри с бръчици. После я прегърна сърдечно.

— Късмет, Брин.

Изненадана, девойката от Вейл отвърна на прегръдката й и я погали по дългата черна коса. Роун се доближи и я целуна.

— И внимавай!

Тя му се усмихна в отговор. После се обърна и навлезе сред дърветата.

Сенките и мъглата я обгърнаха изцяло. Стана внезапно и в един миг Брин осъзна, че върви слепешката, без да вижда нищо наоколо. Поспря, огледа се безпомощно и зачака очите й да привикнат с тъмнината. Въздухът беше студен и мъглата от езерото проникваше през дрехите й. След няколко дълги и напрегнати минути тя започна да различава смътно тънките стволове на боровете най-близо до нея. Приличаха на фантоми, които ту се появяваха, ту изчезваха в движещата се мъгла. Реши, че е малко вероятно да започне да вижда по-ясно. Освободи се от притеснението и несигурността и тръгна предпазливо, с протегната напред ръка. Тя по-скоро усещаше, а не виждаше пътеката, която се виеше надолу сред дърветата и водеше до езерото.

Минутите се влачеха бавно. Брин чуваше тихия плясък на водите в брега. Забави крачка и се вгледа внимателно в мъглата. Не видя нищо освен сивкавия сумрак и отново тръгна.

После изведнъж дърветата и мъглата се разредиха и разтвориха пред нея. Намираше се на тесен, покрит с камъни бряг, от който се виждаха тъмносивите води на езерото. Наоколо се стелеше пустош. Девойката от Вейл беше притисната под похлупак от облаци мъгла. Почувства се като в затвор…

Побиха я ледени тръпки. Усещаше тялото си изпразнено, затворено в ледена черупка. Бързо се огледа уплашено. Какво беше това? После в нея се надигна гняв, жесток и непримирим. Изгаряше я отвътре и прогонваше студа. Пламъците му пълзяха свирепо и отблъскваха страха, който се мъчеше да я обладае и скове. Стоеше на брега на езерото, сама зад паравана на мъглата. Изведнъж някаква странна непоколебимост се надигна в нея. Почувства се достатъчно силна да унищожи всичко, което й се изпречи на пътя.

Нещо прошава в мъглата. В миг странното чувство изчезна, измъкна се тихомълком като крадец и се спотаи дълбоко в душата й. Не можеше да разбере какво й се беше случило в тези кратки мигове, а сега нямаше време да разсъждава върху това. Нещо се движеше в мъглата. Постепенно сянката придоби очертания — тъмна, надигаща се от сивотата. Изправи се над водите на езерото и пое към нея.

Девойката от Вейл я наблюдаваше. Забулено, призрачно същество, което се плъзгаше мълчаливо във въздуха, измъкваше се от мъглата и се приближаваше към девойката от Вейл, която чакаше. Загърнато беше в плащ, главата скрита в качулка, безтегловно като мъглата, от която се беше появило, подобно на човек, но без лице.

Призрачното видение спря на няколко крачки от Брин. Увисна над водите на езерото, а сивата му фигура изпускаше пара. Наведе бавно забуленото в качулка лице към момичето на брега и го погледна с две малки като глава на топлийка блестящи червени огънчета.

— Погледни ме, девойко от Вейл — прошепна видението с глас, който свистеше като внезапно отпушена гореща пара под налягане. — Погледни Гримпонд!

Съществото вдигна високо глава и качулката се свлече. Гримпонд й разкри лицето си.

В него Брин видя собственото си лице.

 

Джеър се пробуди във вонящата, влажна и тъмна килия на Дън Фий Арън. Тънка струя сивкава светлина се промъкваше като острие през тесния процеп на каменната стена. Отново е ден, помисли той и отчаяно се замъчи да определи времето, което беше прекарал в затвора. Струваше му се, че бяха изминали седмици, но си даде сметка, че това беше едва вторият ден. Не беше виждал никакво живо същество, освен муелрета и немия гном тъмничар.

Младежът от Вейл се надигна сковано и седна върху запарената купчина от слама. Китките и глезените му бяха оковани във вериги, завършващи със заковани в каменните стени железни халки. Приковали го бяха с тези белезници още в първия ден след затварянето му. Тъмничарят му ги беше сложил по заповед на Стайтис. При всяко негово помръдване те издрънчаваха остро в дълбоката тишина и отекваха по коридорите зад залостената врата на килията. Уморен въпреки продължителния сън, той се вслушваше в заглъхващото ехо на веригите и напрягаше слух с надеждата да долови някакъв друг шум. Отговаряше му единствено тишината. Вън нямаше никой, който да го чуе, никой, който да му се притече на помощ.

Очите му се наляха със сълзи, които се стекоха по бузите и намокриха замърсената му куртка. Какво си въобразяваше той? Че някой ще дойде да му помогне да се измъкне от тази черна дупка? Сърцето го заболя от увереността, че нямаше и капчица надежда за помощ. Всички от малката група от Кълхейвън си бяха отишли — загубени, мъртви или изчезнали незнайно къде. Дори и Слантър. Изтри сълзите си и се помъчи да прогони отчаянието. Нямаше значение, че никой нямаше да дойде, убеждаваше се той. Джеър никога нямаше, да даде на муелрета това, което той искаше. И щеше да намери някакъв начин да се спаси.

Младежът от Вейл отново, както правеше всеки път след като се събудеше, се зае със сковаващите го вериги. Опитваше се да разхлаби стягащите ги болтове и да се освободи. Дълго дърпа и тегли желязото, впил отчаян поглед в закованите в стените куки. Безнадеждни усилия. Накрая пак се отказа, както всеки предишен път. Нямаше никакъв смисъл да насилва плът и кръв срещу ковано желязо. Единствено ключът на тъмничаря можеше да го освободи.

Свободен. Повтори думата наум. Трябваше да намери начин да се освободи. Трябваше.

После помисли за Брин. Спомни си какво беше видял в огледалната повърхност на Кристала на виденията. Колко странна и тъжна изглеждаше сестра му — седнала сама пред огън, с напрегнато и отчаяно лице, зареяла поглед в гората пред нея. Какво се беше случило на Брин и й беше причинило такава мъка?

Почти несъзнателно протегна ръка към малката издутина на кристала. Стайтис все още не го беше открил, нито торбичката със Сребърния прах. Джеър усърдно ги криеше в куртката всеки път, когато муелретът беше наблизо. Гущероподобното същество прекалено често го посещаваше. Изникваше безшумно от тъмнината, когато младежът от Вейл най-малко го очакваше. Примъкваше се крадешком от сенките като някой гаден призрак, започваше да го придумва и прилъгва, да го заплашва: Дай ми това, което искам, и ще бъдеш свободен… Кажи ми това, което искам да знам!

Лицето на Джеър придоби суров и решителен вид. Да помогна на това чудовище? В никакъв случай, поне докато съм жив!

Младежът от Вейл бързо изтегли от куртката сребърната верижка и камъка и ги постави внимателно в свитите си длани. Това беше единствената му връзка с външния свят, единственото средство, с което можеше да разбере какво прави Брин. Ще го използва още веднъж. Знаеше, че трябва да бъде много бдителен и предпазлив. Необходимо му беше съвсем мъничко време. Само щеше да извика образа и веднага да го прогони. Чудовището нямаше да може да го изненада.

Трябваше да разбере какво става с Брин.

Започна да пее. Тихо и провлечено. Гласът му призоваваше дремещата сила на кристала и проникваше в тъмната му вътрешност. Постепенно светлината заблещука и се разсея навън в ослепително бял сноп, който освети ужасната тъмнина и той неволно се усмихна.

— Брин — викаше тихо Джеър.

Образът се появи. Лицето на сестра му затрептя в светлината пред него. Той продължи да пее и ликът й се избистри. Сега тя стоеше пред някакво езеро. Тъгата от лицето й беше изчезнала. Този път тя беше потресена от нещо. Застинала неподвижно, Брин се беше вторачила в забулен в плащ и качулка призрак, който висеше във въздуха пред нея. Докато Джеър пееше видението се извъртя така, че той успя да види лицето му.

Гласът му трепна и песента на желанията секна, когато лицето се приближи.

То беше на Брин!

Младежът от Вейл чу шум от крадливи стъпки и сърцето му се сви от ужас. Спотаи се и образът изчезна. Стисна кристала в дланите си и отчаяно го запъха дълбоко в куртката си. Знаеше, че вече беше късно,

— Виссдам, малки приятелю, це сси намерил нацин да ми помогнесс — изсъска познатият глас на влечуго.

Загърнатата фигура на муелрета се доближаваше от отворената врата на килията.

 

На брега на езерото Гримпонд зацари мъчително дълга тишина. Нарушаваше я единствено плясъкът на сивите води, които се удряха в брега. Въплъщението и девойката от Вейл се гледаха лице в лице през мъглата и сенките като безмълвни призраци, призовани от друг свят и друго време.

— Погледни ме! — заповяда видението.

Брин не отместваше очи. Лицето на Гримпонд беше нейното собствено лице — уморено, напрегнато, измъчено, изтерзано от неописуема мъка. На мястото на очите й две огнено червени цепки горяха като ярки въглени. На устните на видението играеше презрителна насмешка, присмех, който всъщност беше изписан в собствената й усмивка. То я дразнеше и преследваше коварна цел чрез нея самата. Смееше се гърлено и злобно.

— Познаваш ли ме? — прошепна призрачното видение. — Кажи как се казвам.

Брин се задушаваше от заседналата в гърлото й буца. Преглътна с мъка и каза:

— Ти си Гримпонд.

Привидението се заля от смях.

— Аз съм ти, Брин от хората на Вейл, Брин от рода на Омсфорд и рода на Шанара. Аз съм ти! Аз ще разкажа твоя живот и в моите думи ти ще откриеш съдбата си. Е, хайде търси това, което искаш.

Съскащият глас на Гримпонд заглъхна и водата, над която видението висеше, внезапно се размъти. В замъгления въздух тънка струя се взриви като гейзер и намокри девойката от Вейл — ледена като ужасното докосване на смъртта.

Гримпонд присви огненочервените си очи:

— Познаваш ли, дете на светлината, тъмнината на това, което е Илдач?

Брин мълчаливо кимна с глава. Гримпонд се изсмя невесело и се плъзна към нея.

— Всичко, което е черната магия и всичко, което тя е била, води до книгата, свързано е с нишки, които обвързват здраво теб и хората ти. Войни на расите, войни на Човека — мистични демони — всичко е едно. Като хармонията на гласа, те всички са едно. Хората се докосват до черната магия, търсят сила, която не могат да се надяват да превърнат в своя собственост — следователно търсят смъртта. Те се промъкват тайно до скривалището на книгата, теглени от съблазънта, от потребността. Един път лице на смъртта, един път непрогледен мрак. Всеки път те откриват това, което търсят, и то ги погубва, превръща ги от личности с морал в зли духове. Носители на черепи или Призраци Морди — няма никаква разлика. Олицетворение на едно и също зло.

Гласът млъкна. Брин мислеше усилено, мъчеше се да схване смисъла на това, което чу. Един път лице на смъртта… Планината на черепа. Минало и настояще са едно, Носител на черепи и Призрак Морд — това имаше предвид Гримпонд. Родени от едно и също зло. И по някакъв начин всички са тясно свързани с един и същ източник.

— Всички те са творения на черната магия — каза тя бързо. — Господарят на магиите и Носителите на черепи, появили се по времето на прадядо ми. А сега Призраците Морди. Това искаш да кажеш, нали?

— Дали? — изсвистя тихо гласът. — Първо един, после друг? А можеш ли да ми кажеш къде е сега Господарят на магиите, девойко от Вейл? Чий в момента е гласът на черната магия, който изпраща Призраците Морди?

Брин гледаше смаяно привидението. Да не би то да искаше да каже, че Господарят на магиите се е върнал? Не, това беше невъзможно…

— Този глас, който говори на хората, е зловещ — изсвистя напевно Гримпонд. — Този глас е рожба на магията, рожба на съблазънта. Проявява се по различни начини — понякога чрез книга, понякога… чрез песен!

Брин се вцепени.

— Аз не съм от тях! — извика бързо тя. — Аз не използвам черна магия!

Гримпонд се изсмя.

— И те не я използват, девойко от Вейл. Черната магия използва тях. Там е ключът на всичко, което търсиш. Там се крие всичко, което искаш да узнаеш.

Брин се мъчеше да разбере.

— Говори още — подкани тя привидението.

— Още? Още какво? — Обгърнатата в мъгла фигура потръпна мрачно. — Искаш да ти кажа за очите — очите, които те следят, очите, които те дебнат зад всеки завой, зад всяко дърво? — девойката от Вейл се смрази. — С тези очи те гледа обичта, когато са очите, които командват кристала. С тези очи обаче те гледат и зли помисли, когато очите са невидими, дело на наследените ти способности. Ти виждаш ли? Отворени ли са очите ти? За разлика от очите на друида, когато беше жив, една черна сянка на времето, в което живееше. Те бяха затворени за по-голямата част от истината. Горкият Аланон, той не виждаше истината. Той виждаше само завръщането на Господаря на магиите. Виждаше онова, което беше единствено такова, каквото беше. Не го виждаше като нещо, което щеше да бъде. Заблуден, горкият Аланон. Дори и в смъртта той отиде там, където черната магия пожела да бъде. В края на живота си той беше изигран като първия глупак.

Брин се изуми.

— Черните скитници — те са знаели, че той пристига, така ли? Знаели са, че той ще отиде във Волфсктааг. Затова Джачайра беше там.

Смехът се усили и проехтя в мъгливата тишина.

— Истината се казва! Но само веднъж, може би. Не вярвай на думите на Гримпонд. Да говоря ли още? Да ти кажа ли за пътуването ти до Мейлморд с шута Принц на Лий и със загубената му магия? О, колко отчаяно се стреми той към тази магия, каква огромна нужда има от това, което ще го унищожи. Ти подозираш, че тя ще го унищожи, нали девойко от Вейл? Ами остави го тогава да я намери, нека се сбъдне желанието му и да стане един от всички, които преди са имали това желание и след като са го постигнали, са намерили смъртта си. Неговата силна ръка те води към подобна участ. Искаш ли да ти кажа как ще умреш?

Мургавото лице на Брин се напрегна.

— Кажи ми, каквото си искаш, привидение. Само че аз ще слушам само истината.

— Така ли? Аз ли трябва да преценявам кое е истина и кое не е, когато говорим за неща, които тепърва ще се случват? — Гласът на Гримпонд беше тих и предизвикателен. — Книгата на живота ти е разтворена пред мен, но има страници, които ще трябва да се пишат. Това, което трябва да се допише, ще бъде написано от теб, а не от думите, които може би ще кажа. Ти си последната от трима души, всеки, от които живее в сянката на другите двама, всеки, от които се мъчи да се освободи от тази сянка, да се разграничи и после да достигне до онези, които са били преди. Твоят път е най-тъмният на земята.

Брин се зачуди. Ший Омсфорд трябваше да е първият, баща й вторият, а тя третата. И тримата са се опитвали да се освободят от наследството на елфите от рода Шанара, от който и тримата произхождат. Но какво означаваше последната част?

— О, смъртта ти те очаква в страната на Черните скитници — изсъска тихо Гримпонд. — В дупката на мрака, в утробата на магията, която се стремиш да унищожиш, там ще намериш смъртта си. Така е предопределено, девойко от Вейл, защото ти носиш семето й в собственото си тяло.

Брин прекъсна видението като вдигна нетърпеливо ръка.

— Тогава ми кажи как да стигна до там, Гримпонд. Покажи ми път до Мейлморд, който ще ме прикрива от очите на Черните скитници. Нека да стигна бързо до смъртта, след като ти виждаш, че ще умра.

Гримпонд се засмя мрачно:

— Хитруша. Мъчиш се да ме подлъжеш да ти кажа направо всичко това, което си дошла да търсиш тук. Знам какво те е довело тук, дете на расата на елфите. Нищо не можеш да скриеш от мен, защото живея от самото начало на всичко, което е било и ще живея до края на всичко, което ще бъде. Имам право на избор да правя това, да остана в този стар свят и да не се помирявам с друг. Направих си играчки от простосмъртните, които сега са ми единствените спътници и никой от тях не е проникнал през бронята, която само си сложил. Искаш ли да чуеш истината за това, което те интересува, девойко от Вейл? Тогава си я изпроси от мен.

Самоувереността на Гримпонд я разгневи и Брин застана на самия края на езерото. Пръски вода се надигнаха от мъглата и изсъскаха заплашително, но тя не им обърна внимание.

— Предупредиха ме, че ще ми правиш номера — каза девойката от Вейл и гласът й прозвуча сурово. — Изминах много път, докато стигна дотук и понесох много страдания и болка. Нямам намерение да се оставям да ме тормозиш. Не ме мачкай, привидение. Говори само истината. Как ще стигна до дупката на Мейлморд без да разберат Черните скитници къде отивам?

Гримпонд присви рязко очи и я стрелна с тъмночервения им блясък.

— Намери си пътя сама, Брин от народа на Вейл. — изсъска Гримпонд.

Брин се разяри вътрешно, но кимна с глава. Успяла беше да се овладее външно. После отстъпи назад и седна на брега, загърната в наметалото.

— Няма никакъв смисъл да чакаш — каза жлъчно въплъщението.

Брин обаче не помръдна. Владееше се отлично, поемаше дълбоко влажния въздух на езерото и се съсредоточаваше. Гримпонд висеше неподвижно над водите на езерото и я наблюдаваше. Мургавото лице на девойката от Вейл се проясни и тя отметна назад дългата си коса. Видението все още не знае какво съм намислила! Усмихна се вътрешно.

После започна да пее тихо. Песента на желанията се лееше от устата й мелодично и нежно и се носеше във въздуха около нея. Приятните звуци политнаха към призрачната фигура на Гримпонд. Магията им се заувива и заусуква около видението. То така се стресна, че остана като заковано на място. Висеше неподвижно в мрежата на магията, която все по-силно го стягаше. В един миг Гримпонд изглежда се усети какво става. Водите на езерото под надипления плащ закипяха и засъскаха. Песента на желанията обаче бързо прилепна към попадналата в плен фигура и я уви като в пашкул.

Гласът на девойката от Вейл се извиси и прозвуча по-самоуверено. Пелената на първата песен, притиснала като в утроба видението, без то да се усети, беше изчезнала. Превърнало се в пленник, също като муха, попаднала в мрежите на паяжина, то щеше да бъде подвластно на желанията на похитителя си. Въпреки това девойката от Вейл не използва нито силата на ръцете си, нито силата на ума си срещу това същество. Разбрала беше, че по този начин нямаше да постигне нищо. Тя призова на помощ спомените — спомените от онова, което е било, от всичко, което сега беше безвъзвратно загубено. Всички те се появиха, призовани от мелодията на песента на желанията. Имаше го докосването на човешка ръка, тъй топла и нежна, имаше я ласката, тъй сладка и приятна, имаше я тръпката на любовта, носеща ограда, имаше ухание на живот и дъх на смърт. Имаше го всичко това и много други неща от живота, който си беше отишъл толкова отдавна, вече чужди на Гримпонд, почти забравени.

Видението изкрещя от болка и се помъчи да се освободи от тези толкова отдавнашни преживелици. Затрепери и се загърчи в мъгливата пелена. Не можеше да се изскубне от магията на песента. Изживяванията бавно го обладаха, задушиха го в прегръдките си и то се отдаде на спомените. Брин усещаше как емоциите го връщаха към живота. Изровените от забвението спомени изтръгнаха сълзи от очите му. Девойката от Вейл продължаваше да пее. Когато видя, че видението й се е покорило напълно, тя надви собствената си болка и си взе обратно всичко, което беше дала.

— Не! — простена Гримпонд ужасено. — Върни ми ги, девойко от Вейл! Върни ми ги!

— Кажи ми това, което искам да знам — изпя тя. Думите на въпросите бяха преплетени в мелодията на песента. — Кажи ми.

Най-неочаквано Гримпонд започна да се излива, сякаш разкъсало оковите на забравената си изтерзана душа.

— Греймарк свързва Мейлморд, който е разположен в Рейвънсхорн — Греймарк, замъкът на Призраците Морди. Там минава пътят, който ти търсиш, лабиринт от канали, които излизат от залите и помещенията, скрити дълбоко под скалата, и се изливат в един резервоар много по-надолу. Ако влезеш през каналите очите на Черните скитници няма да те видят!

— Мечът на Лий — продължи да го притиска Брин. — Къде можем да го намерим? Кажи ми!

Фигурата на Гримпонд се гърчеше отново и отново, всеки път, когато девойката от Вейл го докосваше с мъчителния спомен на безвъзвратно загубени чувства и усещания.

— Гноми паяци! — извика отчаяно видението. — Мечът е в техния лагер, извадили са го от водите на Чард Раш, след като попаднал в поставени от тях мрежи и капани.

Изведнъж Брин изтегли магията на песента на желанията, нагнетена със спомени за отдавна отминал живот. Дръпна я рязко и безболезнено, в миг. Освободи попадналото в клопките й същество. Ехото на песента се разнесе в надвиснала над пустото езеро тишина, затрептя в един единствен натрапчив тон и звънна. Един звук на забрава — приятен и далечен вик. Гримпонд отново се превърна в това, което беше.

Настъпи продължителна, угнетителна тишина. Брин бавно стана и се втренчи в лицето, огледално отражение на нейното. Нещо дълбоко в нея зави от ужас, когато видя изражението му. Сякаш всичко, което беше предизвикала, беше изживяно от самата нея!

Гримпонд осъзна какво му беше сторено.

— Ти с хитрост изтръгна истината от мен, дете на мрака! — простена горчиво призракът. — Просто го усещам. О, колко си подла. Престъпна!

Видението млъкна. Сивите води под него се разбушуваха и закипяха. Девойката от Вейл стоеше на самия край на езерото. Не смееше нито да се обърне, нито да продума. Чувстваше се изпразнена и вкочанена.

Гримпонд повдигна покритата си с плащ ръка.

— Е, какво ще кажеш за един последен номер, девойко от Вейл? Нещо от мен за теб! Приеми го като мой подарък! Погледни мъглата, тук до мен, където тя се оформя. Сега се вгледай внимателно! Виж това!

В този момент Брин беше сигурна, че трябваше да избяга. Но нещо вътре в нея я задържаше. Мъглата се сгъсти пред нея, завъртя се и се разгъна като сив лист хартия, който постепенно избеля и се гланцира. На повърхността нещо се размърда и надипли, сякаш някой беше хвърлил камъче в спокойни води. Оформи се образ — свита в тъмна килия фигура — боязлива и плаха…

 

Джеър сграбчи кристала и го натика дълбоко в куртката си. Молеше се муелретът да не забележи какво прави в сенките и мрака. Може би беше действал достатъчно бързо. Може би…

— Видях магията, елфце — проскърца грубият глас и погреба всичките му надежди. — Пресс цялото време уссесстах, це магиите са се теб. Ссподели ги се мен, малки приятелю. Покаши какво притешаваш.

Джеър поклати бавно глава, а в сините му очи се четеше ужас.

— Не ме доближавай, Стайтис. Стой настрана от мен.

Муелретът се изсмя. Нисък, гърлен смях, който проехтя в празната килия и в дългите коридори отвън. Съществото изведнъж набъбна в тъмния си плащ, уголеми се в слабата светлина като сянка на чудовище.

— Ссаплассвасс ме, нисстоссесство? Ссте те ссмацкам като рохко яйце, ако иссполссвасс магиите ссрессту мен. Сстой мирен, малки приятелю. Висс оците ми. Висс ссветлините.

Присвитите, покрити с люспи очи, проблясваха сурово. Придърпваха го. Джеър се насили да сведе поглед. Знаеше много добре, че ако погледнеше, той отново щеше да стане подвластен на съществото. А толкова му беше трудно да не го поглежда. Така му се искаше да надникне в тези очи. Искаше му се да се потопи в тях, в тишината и спокойствието, които чакаха там.

— Погледни, елфцесс? — изсъска чудовището.

Джеър така силно стисна малката издутина на Кристала на виденията, че острите ръбове се впиха в дланта му. Съсредоточи се върху болката, а мисълта запрепуска бясно в съзнанието му. Не поглеждай. Не поглеждай!

Тогава муелретът изсъска гневно и вдигна ръка:

— Дай сси ми магиите сси! Дай сси ми ги!

Безмълвен Джеър Омсфорд отстъпи назад…

Гримпонд свали рязко покритата с наметало ръка. Гъстата мъгла се разсея и изчезна. Обезумяла Брин пристъпи безразсъдно напред и нагази в сивите води на езерото. Джеър! Това беше Джеър! Какво го беше сполетяло?

— Хареса ли ти номера, Брин от народа на Вейл? — изсъска хрипкаво видението, а водите отново се разпениха под мястото, над което висеше. — Видя ли какво се е случило на скъпоценния ти брат, за когото си въобразяваше, че е на сигурно място в Шейдската долина? Видя ли?

Брин се мъчеше да потисне гнева, който се надигаше в нея.

— Лъжеш, Гримпонд. Този път лъжеш.

Видението се изкиска тихо.

— Лъжа ли? Мисли си, каквото щеш, девойко от Вейл. В крайна сметка играта си е игра. Отвличане на вниманието от истината. Всъщност кой знае, дали пък тя не е самата истина? — Видението протегна напред ръце, мъглата около Брин се завихри в кръг. — Черна си ти, Брин от рода Шанара, от рода Омсфорд, потомство на историята. Черна като магията, с която си играеш. А сега се махни от мен: Замисли се над това, което си научила от магията на клоуна принц и за пътя ти до смъртта. Открий онова, което търсиш и стани това, което със сигурност ще бъдеш! Махни се от мен!

Гримпонд започна да отстъпва в сивата мъгла, която се носеше зад него над мътните води на езерото. Брин стоеше като закована на брега. Искаше да върне видението, но знаеше, че този път нямаше да може. Внезапно призракът спря, червените му очи се присвиха. Ухили се злобно с лицето на Брин — изкривена маска на злото.

— Виж ме такава, каквато си, Брин от народа на Вейл. Спасителка и унищожителка, отражение на живота и смъртта. Магията използва всички, дете на мрака — дори и теб!

После Гримпонд изчезна в непрогледната стена от мъгла. Смехът му долиташе тих и зловещ в дълбоката тишина. Сивотата го обгърна, пое го и го понесе беззвучно. То изчезна. Брин го гледа известно време мълчаливо, лашкана между страхове, съмнения и нашепвани предупреждения. После бавно се обърна и се запъти обратно към дърветата.