Тери Брукс
Молитвената песен (9)

ГЛАВА 9

Над високото назъбено било на Драконовите зъби тъмносиньото нощно небе започна да сивее. Луната и звездите избледняха и на изток хоризонтът се просветли с приближаването на зората.

Мрачните очи на Аланон проследиха непроходимата стена наоколо и се плъзнаха по канарите и върховете на чудовищните стари скали — голи и опустошени от вятъра и годините. Погледът му се спря тревожно там, където камъкът се разделяше точно на две. Долу пред него се простираше Шейлската долина, прагът към забранения Палат на кралете, убежище на духовете на вековете. Изведнъж лицето му се натъжи. Огромна маса от черни камъни, които лъщяха като натрошено и безразборно нахвърляно матово стъкло, се спускаше към долината и образуваше неравна пътека. В центъра на скалата имаше езеро. Тъмните води бяха мътни, зеленикаво черни. Повърхността се надигаше лениво в леки кръгообразни вълнички. Приличаше на отвара в огромен казан, разбърквана от нечия невидима ръка с бавни механични движения. Цареше тишина, не нарушавана дори от лек полъх на ветрец.

— Татко — прошепна той беззвучно.

Чу поскърцване на ботуши и се обърна. За миг бе забравил двамата си спътници. Те се появиха от сенките на скалата под него и го доближиха. Мълчаливо се загледаха в пустата долина.

— Това ли е? — попита кратко Роун.

Аланон кимна утвърдително. В гласа и очите на планинеца се прокрадна подозрение. То винаги се забелязваше. Младежът изобщо не се опитваше да го крие.

— Шейлската долина — каза тихо друидът. Тръгна напред и се заспуска по осеяната с камъни лъкатушеща пътека. — Трябва да побързаме.

В очите на момичето от Вейл също имаше подозрение и недоверие, макар че тя се опитваше да не ги издава. Винаги беше така. Хората, които го придружаваха, никога не му вярваха. Ший Омсфорд и Флик също го бяха подозирали, когато ги поведе да издирят Меча на Шанара, както и Уил Омсфорд и девойката елф Амбърл, с които тръгна да търси Огъня на живота. Може би вината беше в него. Доверието е нещо, което трябва да се извоюва. То не се дава сляпо. А за да го извоюва, човек трябва на първо място да бъде открит и честен. Аланон никога не е бил такъв — и никога нямаше да бъде такъв. Той пазеше тайни, които не можеше да сподели с никого и винаги трябваше да завоалира истината, защото истината не може да се каже, тя трябва да се научи. Трудно му беше да не споделя това, което знаеше, но ако го издадеше, той щеше да загуби доверието, което му беше гласувано и което си беше спечелил с толкова много труд.

Погледна назад, за да се увери, че момичето от Вейл и планинецът го следват. После отново се загледа в разпръснатите камъни в краката му и продължи да подбира мълчаливо пътя. Лесно можеше да се откаже от доверието, което поддържаше, да разкрие всичко, което знаеше за съдбите на онези, които съветваше, да издаде тайните, които криеше и да остави нещата да се развиват по начин, различен от определения от него.

Друидът обаче знаеше, че никога нямаше да може да направи това. Подчиняваше се на по-висши норми на съществувание и не изменяше на моралното задължение. Те бяха неговият живот и неговата цел. Ако това означаваше, че той трябва да понася тяхното подозрение, значи така трябваше да бъде. И независимо, че беше жестоко, трябваше да плати цената.

Само че се чувствам ужасно уморен, помисли си той. Татко, уморен съм.

Когато стигнаха долината, Аланон спря. Момичето от Вейл и планинецът застанаха до него и той ги погледна. Вдигна ръка и посочи към езерото:

— Рогът на Хадес — прошепна той. — Баща ми ме чака там и аз трябва да отида при него. Ще стоите тук, докато ви извикам. Не мърдайте от това място. Каквото и да се случи, стойте тук. Освен мен и вас, тук са само мъртвите.

Те не казаха нищо, само кимнаха с глава. Очите им неспокойно шареха натам, където водите на Рога на Хадес се движеха кръгообразно и безшумно. Друидът ги изгледа изпитателно и се отдалечи. Докато приближаваше езерото странна тръпка на очакване премина през тялото му, сякаш се намираше в края на едно дълго пътуване. Винаги беше така, помисли той, спомняйки си миналото. Винаги беше изпитвал странното чувство, че се завръща у дома. Навремето Паранор беше домът на друидите. Друидите вече ги нямаше и сега той усещаше повече като роден дом тази долина, отколкото крепостта. Всичко започваше тук и свършваше тук. Именно тук той се връщаше и намираше съня, който възобновяваше живота му след като приключеше поредното си пътуване из Четирите земи и оставяше тленната си обвивка да виси наполовина в този свят и наполовина в света на мъртвите. Тук двата свята се докосваха, малка пресечна точка, която му даваше краткотраен достъп до всичко, което е било и всичко, което щеше да бъде. Най-важното от всичко обаче беше, че тук той откриваше баща си.

Впримчен, прокуден, в очакване да бъде освободен!

Прогони мисълта от главата си. Вдигна мрачните си очи към проясняващото се небе на изток, после отново се загледа в езерото. Ший Омсфорд беше идвал тук веднъж, преди много години, заедно с брат си Флик и с останалите от малката група, която тръгна да издирва Меча на Шанара. Предсказано беше, че един от тях ще се загуби. Така и стана. Ший беше повлечен към водопада под Драконовия ръб. Друидът си спомни недоверието и подозрението, които другите от групата бяха проявили към него. А той ги беше обичал — и Ший, и Флик, и Уил Омсфорд. Чувствал беше Ший като собствен син, — а и той би могъл да му бъде, може би, ако му беше позволено да има син. Чувствата му към Уил Омсфорд бяха повече като към боен другар. Те просто си бяха поделили отговорността при издирването, което трябваше да възстанови Елкрис и да спаси елфите.

Мрачното му лице се сбръчка още повече. А сега Брин, момиче, което притежаваше сила, по-могъща от силата на всичките си предци. Тя пък какво ли щеше да бъде за него?

Стигна до брега на езерото и спря. Остана неподвижен, загледан в дълбините на водите му. Ах как му се искаше… После бавно вдигна ръце към небето и цялото му тяло започна да излъчва сила. Рогът на Хадес се разпени неспокойно. Водите на езерото се разбушуваха, закипяха и засвистяха. Фонтан от пръски изригна към небето. Пустата долина се разтресе и забоботи, сякаш беше изтръгната от продължителен, дълбок, лишен от сънища сън. После от дълбините на езерото се разнесоха виковете, тихи и ужасни.

Ела при мен, зовеше беззвучно друидът. Освободи се.

Виковете се засилиха. Станаха по-пронизителни и по-нечовешки — заключени души, които крещяха оковани във веригите си и се мъчеха да се освободят. Цялата смрачена долина се огласи от воплите им, а изригналият от мрачните води на Рога на Хадес фонтан изсвистя с явно облекчение. Ела!

От разбунените тъмни води се надигна духът на Бремен. Прегърбено от старост, мършавото му тяло приличаше на прозрачно сив скелет в нощта. Ужасната фигура се изправи и застана на повърхността срещу Аланон. Друидът бавно загърна по-плътно черния плащ, сякаш искаше да се стопли. Вдигна мрачното си лице под качулката и впи очи в празния, невиждащ поглед на баща си.

Аз съм тук.

Духът вдигна ръце, но не го докосна. Въпреки това Аланон усети как студената им прегръдка го обгърна, сякаш беше самата смърт. Гласът на баща му, тих и тъжен, долетя до него:

— Векът свършва. Цикълът се затваря.

Студът вътре в него стана още по-непоносим и го вкочани като лед. Думите бяха изречени на един дъх. Чу ги всичките, всяка една прокънтя в ушите му мъчително ясно, въпреки това те бяха нанизани и стегнати като възли на връв. Изслуша ги в мълчаливо отчаяние. Вцепени се от страх, страх, какъвто не беше изпитвал никога досега. Най-после разбра какво беше предвидено да бъде, какво трябваше да бъде и какво щеше да бъде.

Мрачните му черни очи плувнаха в сълзи.

Уплашени и безмълвни Брин Омсфорд и Роун Лий стояха там, където ги беше оставил друидът. Видяха как духът на Бремен се появи от дълбините на Рога на Хадес. Полазиха ги ледени тръпки. Не от полъх на странстващ вятър. Вятър не духаше. Изтръпнаха от вида на духа на Бремен. И двамата бяха с лице към него. Видяха го как застана пред Аланон, окаян, същински скелет. Видяха как духът вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне и повлече черната фигура на друида към дъното. Не чуха нито дума от това, което той каза. Въздухът около тях ехтеше от пронизителните писъци, които се носеха от езерото. Скалата се друсаше и стенеше под краката им. Ако можеха, щяха да избягат, без да се обръщат назад. Сигурни бяха, че в този момент смъртта се разхождаше свободно наоколо.

Внезапно всичко свърши. Духът на Бремен се обърна и потъна бавно в мътните води. Виковете се извисиха, неистов вопъл на страдание. После замряха. Езерото се разбушува и отново закипя. Не след дълго водата се оттегли, завъртя се бавно за последен път и се успокои.

На изток ръбът на слънцето надникна над нащърбеното било на Драконовите зъби и заля сенките на отиващата си нощ със сребристо сивкава светлина.

Брин чу учестеното дишане на Роун и стисна ръката му. На брега на Рога на Хадес Аланон се свлече на колене и отпусна глава.

— Роун! — прошепна тя с пресипнал глас и се втурна напред. Планинецът я сграбчи и й припомни какво им беше казал друидът. Тя обаче не го изслуша, изтръгна се и хукна към езерото. Младежът мигновено я последва.

Наведоха се над Аланон. Очите му бяха затворени, лицето бледо. Брин докосна ръката му. Студена беше като лед. Друидът май беше изпаднал в транс. Момичето от Вейл погледна питащо Роун. Младежът сви рамене. Тя хвана огромния мъж и леко го раздруса.

— Аланон — прошепна Брин.

Черните очи потрепнаха, отвориха се и я погледнаха. За миг девойката от Вейл видя ясно през тях. Безгранична тъга. И страх. И никаква вяра. Потресе се и бързо отстъпи назад. После всичко, което беше видяла, изчезна. Лицето му потъмня от гняв:

— Казах ви да не мърдате от местата си — стана той рязко.

Брин не Обърна внимание на яростта му:

— Какво стана, Аланон? Какво видя?

Друидът не отговори веднага. Зареял беше поглед в мътните зелени води на езерото. После поклати бавно глава и прошепна:

— Баща ми.

Брин стрелна с очи Роун. Планинецът се намръщи.

Девойката не се отказа. Докосна леко ръкава на друида и отново попита:

— Какво ти каза той?

Бездънните черни очи се вторачиха в нейните:

— Каза ми, че времето ни се изплъзва, девойко от Вейл. Преследват ни от всички страни. Така ще бъде до окончателния край. Краят е предопределен. Не ми каза обаче какъв ще бъде той. Единственото, което каза е, че този край ще дойде, че ти ще го видиш, че за нашата идея ти си едновременно и спасител, и унищожител.

Брин го погледна смаяно:

— Какво значи това, Аланон?

Той сви рамене:

— Не знам.

— Страхотно обяснение, няма що. — Роун стана и се загледа в планините.

Брин не сваляше очи от друида. Сигурна беше, че има и още нещо.

— Какво друго ти каза той? — упорстваше тя.

Друидът поклати отрицателно глава:

— Нищо друго. Това беше всичко.

Той лъжеше! Брин веднага го усети. Казали си бяха и нещо друго, нещо лошо и ужасно, което Аланон не беше готов да разкрие. Уплаши се. Вече изобщо не се съмняваше. Това беше поличба. Тя, също като баща си и прадядо си, щеше да бъде използвана за цел, която не разбира.

Спомни си какво й беше казал преди малко. Спасител и унищожител на идеята им — тя щеше да бъде едновременно и двете. Така бил предсказал духът на Бремен. Възможно ли е това?

— Каза ми и нещо друго — обади се неочаквано Аланон, но Брин веднага усети, че ще й каже не това, което криеше. — Паранор е в ръцете на Призраците Морди. Проникнали са през магията, която охранява достъпите до него. Завзели са го преди два дни. Сега тършуват из залите и търсят написаните от друидите исторически книги и тайните на древността. Всичко, което открият, ще увеличи силата, която те вече притежават.

Изгледа ги — първо единия, после другия — и продължи:

— А ако някой не ги спре, те ще ги намерят, рано или късно. Това не трябва да става.

— Надявам се, че не разчиташ на нас да ги спрем — вметна Роун.

Аланон присви черните си очи:

— Няма кой друг.

Планинецът почервеня:

— А те колко са на брой?

— Десетина-дванадесет Призраци. И група гноми.

Роун го изгледа изумен:

— Да не би да си въобразяваш, че ние ще успеем да ги спрем? Ти, аз и Брин? Само ние тримата? И какво трябва да направим?

Изведнъж очите на друида засвяткаха гневно, застрашително. Роун Лий усети, че беше прекалил, но вече беше късно. Не помръдна от мястото си, когато друидът се доближи до него:

— Принц на Лий, още от самото начало ме подозираш — каза Аланон. — Правех се, че не забелязвам. Повече от ясно е, че обичаш девойката от Вейл. Затова дойде като неин покровител. Само че ми дойде до гуша. Ти премина всякакви граници. Непрестанно поставяш под въпрос моята цел. Не спираш да се питаш дали съм прав, когато твърдя, че тя трябва да бъде постигната. И знаеш ли какво искам да ти кажа? Ти не можеш да схванеш същността. Просто защото си предубеден!

Роун запази самообладание:

— Не съм настроен против теб. Просто съм на страната на Брин. Когато между двамата ви има противоречие, аз заставам на нейна страна, друиде.

— Тогава стой винаги с нея! — извика другият и изтегли меча на Лий от ножницата, която беше прихваната с ремък на гърба му. Роун пребледня. Сигурен беше, че огромният мъж имаше намерението да го убие. Брин се втурна към тях и извика, но друидът вдигна ръка и я спря:

— Не се доближавай, девойко от Вейл. Това си е наша работа — между мен и принца на Лий.

Той впи очи в лицето на Роун. Погледът му беше суров и пронизващ:

— Ще я защитаваш ли, планинецо, както аз я защитавам? — Ако се наложи, ще я защитаваш ли наравно с мен?

— Да — каза Роун твърдо и прикритият страх отстъпи пред непоколебимостта.

Аланон кимна:

— Тогава ще ти дам силата, която ти е необходима за това.

Стисна здраво ръката на Роун и без усилие го изтика на самия край на Рога на Хадес. После му върна меча на Лий и посочи мътните зелени води.

— Потопи върха на меча във водата, принц на Лий — заповяда той. — Но се пази да не намокриш ръката си и дръжката. Дори и най-лекото докосване на Рога на Хадес до човешка плът носи смърт.

Роун го погледна нерешително.

— Направи, каквото ти казвам — нареди му грубо друидът.

Роун стисна зъби. Започна бавно да потапя меча на Лий, докато острието му не се скри напълно в кипежа на водите на езерото. То потъна без никакво съпротивление, като че ли езерото нямаше дъно, а брегът беше някакъв край на отвесна скала, която пропадаше в бездна. Когато металът се допря до езерото, водата около него закипя, засвистя и забълбука, сякаш някаква киселина разяждаше метала. Въпреки уплахата си Роун се насили да държи здраво острието във водата.

— Достатъчно — каза друидът. — Извади го.

Роун изтегли бавно меча от езерото. Излъсканият преди метал на острието беше почернял. Водите на рога на Хадес бяха прилепнали по повърхността и се виеха спираловидно, сякаш бяха живи.

— Роун! — прошепна ужасено Брин.

Планинецът стискаше здраво меча. Протегна напред ръка, без да откъсва очи от водата, която се омотаваше и усукваше около металната повърхност.

— А сега се дръж здраво — заповяда му Аланон и повдигна високо ръка изпод черния плащ. — Не мърдай, принц на Лий!

От пръстите му изригна син огън — поредица от тънки ослепителни пламъци, които преминаха по цялата дължина на острието. Те пареха, обгаряха, разтапяха метала и го спояваха с водата. Синият огън лумна с ослепителна светлина и го нажежи до бяло, но горещината не премина от острието в дръжката на меча. Роун Лий отмести очи без да престава да стиска здраво оръжието.

Миг по-късно всичко свърши. Друидът наведе ръка и огънят изчезна. Роун Лий погледна меча. Острието беше чисто, излъскано и бляскаво черно, ръбовете му твърди и заострени.

— Погледни го по-отблизо, Роун Лий — му каза Аланон.

Младежът се подчини. Брин също се наведе. Те двамата се взряха в черната, огледална повърхност. Дълбоко в метала, се движеха бавно и вълнообразно мътнозелени петна от светлина.

Аланон се доближи и каза:

— Това е магията на живота и смъртта, слети в едно цяло. Това е силата, която сега ти принадлежи, планинецо. Тя вече е твоя отговорност. Ти ставаш покровител на Брин Омсфорд също като мен. Ще имаш същата сила, както и аз. Този меч ще ти я даде.

— Как? — попита тихо Роун.

— Като всички мечове и този сразява и отблъсква удари, само че не плът и кръв, не желязо и камък, а магии. Злата магия на Скитниците Морди. Пресечена или блокирана, тази магия няма да действа. И така, ти вече си посветен и обвързан. Ще бъдеш щит, който ще стои пред това момиче от този момент до края на пътуването. Ще бъдеш нейният защитник, аз те направих такъв.

— Но защо… защо ми даде…? — заекна Роун.

Друидът не отговори. Обърна се и се отдалечи. Младежът от Вейл го проследи със смаян поглед.

— Не е честно, Аланон! — извика Брин след него. Вбесена беше от това, което той беше направил на Роун. Гледаше втренчено отдалечаващата се фигура. — Какво право имаш…?

Не успя да довърши изречението си. Внезапно последва ужасяващ взрив, който я повдигна и запрати на земята. Червени пламъци обгърнаха Аланон и той изчезна.

 

На мили от тях, на юг, Джеър Омсфорд, уморен и с болки по цялото тяло, излезе бавно от нощните сенки и навлезе в неприветливата мъгла и здрача на утрото. Дърветата и тъмнината се отстраниха като внезапно дръпната тежка завеса. Новият ден се появи. Наоколо беше пусто, плътната мъгла създаваше впечатление, че се намира в огромна гробница, изолиран от останалия свят зад непроницаемите й стени. Тя започваше на петдесетина ярда от него и всичко свършваше там. Сънените му очи се взираха в пътеката, покрита със сухи клони и зеленикава вода, която се простираше малко пред него в мъглата и все още не можеше да разбере какво се беше случило.

— Къде сме — измърмори той.

— Блатото на мъглите — отговори Слантър.

Джеър го погледна мълчаливо и срещна уморените очи на гнома.

— Пресекли сме прекалено близко. Ще трябва да го заобиколим.

Младежът кимна и се опита да събере мислите си. До него Гарет Джакс беше мрачен и замислен. Суровите му безизразни очи се плъзнаха по лицето на Джеър и после се взряха в блатото. Майсторът на бойните изкуства мълчаливо направи знак на Слантър и гномът тръгна в обратна посока. Джеър ги последва. В очите на Гарет Джакс не забеляза умора.

Цялата нощ вървяха — един безкраен изнурителен поход из лабиринта на Черните дъбове, който се беше превърнал за младежа в далечен, смътен спомен, в късче време, потънало в изтощение. Единствено непоколебимостта му го крепеше на крака. След известно време дори страхът го напусна и той престана да чувства преследването като непосредствена заплаха. Сякаш беше спал, докато беше вървял, защото не можеше да си спомни какво се беше случило. Въпреки това много добре знаеше, че не беше спал. Спомняше си само безкрайния поход…

В един момент една ръка го дръпна от ръба на езерото. Доста се беше отклонил от пътя.

— Гледай къде вървиш, младежо — подвикна му Гарет Джакс. Джеър измърмори нещо под носа си и продължи напред, залитайки.

— Момчето едва се държи на краката си — изсумтя Слантър, но никой не му отговори.

Младежът от Вейл потърка очи. Слантър беше прав. Останал беше почти без капчица сила. Нямаше да може да издържи още много.

Въпреки умората обаче продължи напред. Вървял беше часове наред, влачейки се през мъглата и сивкавия здрач. Препъваше се не виждащ зад яката фигура на Слантър и смътно усещаше мълчаливото присъствие на Гарет Джакс до него. Загубил беше всякакво чувство за време. Единственото, което продължаваше да усеща беше, че все още е на крака и че не спира да върви. Всяка крачка беше следвана от друга, поставяше единият крак пред другия и всеки път това представляваше отделно осезаемо усилие. А пътеката нямаше край. Докато…

— По дяволите — изръмжа Слантър и внезапно цялото блато сякаш се взриви. Вода и тиня изригнаха като гейзер във въздуха и се изсипаха върху смаяния младеж от Вейл. В тишината на утрото се разнесе тътен, силен и пронизителен, и нещо огромно се извиси почти над Джеър.

— Обитател на блатото — изкрещя Слантър. Джеър залитна назад, объркан и уплашен от огромната фигура, която се извисяваше пред него. Туловището беше покрито с люспи и по него се стичаше блатна тиня, лицето приличаше на муцуна с разтворени челюсти. Завършващите с криви нокти крайници се протягаха към него. — Джеър се помъчи да отстъпи, обзет от неистов страх, но краката не се подчиняваха, обездвижени от изтощение. Огромното туловище беше вече точно над него и сянката му прикриваше здрача. Дъхът беше силно зловонен.

После нещо изсвистя от едната му страна, събори го и го изтласка извън обсега на ноктите на чудовището. Замаян, Джеър видя Слантър да размахва яростно извадения си меч срещу огромното същество, което се протягаше към него. В случая обаче оръжието беше смешно нищожно. Чудовището замахна и го изби от ръката на гнома. В следващия миг огромната ръка се уви здраво около тялото на нападателя.

— Слантър — изкрещя Джеър като се опитваше да се вдигне на крака.

Гарет Джакс вече се беше задвижил. Той скочи напред, като размазана сянка, замахна с черната сопа към зиналата челюст на съществото и я заби дълбоко в меката тъкан на гърлото му. Обитателят на блатото изръмжа от болка, стисна силно челюстите си и строши сопата. Завършващите с криви нокти ръце бръкнаха в гърлото, за да извадят парчетата и отново събориха Слантър на земята.

Гарет Джакс повторно се хвърли върху съществото с изваден къс меч. Метна се толкова бързо, че Джеър почти не видя как се озова върху раменете на чудовището, избягвайки ръцете му. Заби дълбоко острието в гръкляна на Обитателя на блатото, от който бликна тъмна кръв. После бързо отскочи встрани. Съществото се изрева силно, явно много го болеше. Олюля се и препъвайки се, започна да отстъпва обратно в мъглата и тъмнината.

Слантър се мъчеше да стане, олюлявайки се. Гарет Джакс го изпревари, застана до Джеър и го вдигна. Младежът се вторачи в него изумен, с изпълнени със страхопочитание очи.

— Никога не съм виждал… Никога не съм виждал някой… да действа с такава светкавична бързина! — промълви той.

Гарет Джакс не му обърна внимание. Стисна го здраво за яката и го повлече към дърветата. Слантър ги последва бързо.

След няколко секунди откритото пространство остана зад гърба им.

Друидът беше обгърнат от червен огън. Червените пламъци се виеха около него и блестяха ярко и зловещо на сивкавия фон на зората. Замаяна и полузаслепена от взрива, Брин с мъка застана на колене и прикри очи. Сред пламъците Аланон се беше прегърбил до сгрените от светлината черни камъни и слабо синьо сияние отблъскваше пламъците, които го бяха обвили. Тя разбра, че това беше щит, защита срещу ужаса, който щеше да го унищожи.

Девойката от Вейл отчаяно затърси с очи причинителя на този ужас и го откри на разстояние по-малко от двадесет ярда. Там, застинал в светлата златисто-жълтеникава светлина на слънцето, сякаш спуснал се иззад хоризонта, се очертаваше силуетът на висока черна фигура с вдигнати, протегнати напред ръце, от които изкачаха червени пламъци. Скитник Морд! Веднага разбра какво беше това. Доближил се беше безшумно, най-неочаквано, и беше нападнал друида. Без да има някаква възможност да се отбранява, Аланон беше останал жив само благодарение на инстинкта си.

Брин стана. Закрещя като обезумяла срещу черното същество, което беше нападнало друида, но то не се помръдваше и пламъците продължаваха да се стрелкат от ръцете упорито и непрестанно по посока, на свилия се Аланон. Те се виеха около сгърченото му тяло и се хвърляха безпощадно в светлосиния щит, който ги отблъскваше. Тъмночервената светлина проблясваше и се отразяваше към небето и всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в кръв.

Роун Лий се втурна напред и застана пред Брин, приведен като звяр, готов за скок:

— Сатаната! — извика яростно той.

Издигна високо черното метално острие на меча на Лий, без да се замисли дори за миг на кого помага или за кого излага живота си на опасност. В този момент той беше правнукът на Мениън Лий, бърз и дързък, както си беше представял прадядо си, воден от инстинкта. Изкрещя бойния вик на праотците си и се втурна в атака.

— Лий! Лий!

Хвърли се в огъня и замахна с меча, който разсече оковалия Аланон кръг. В същия миг пламъците се разпиляха, сякаш бяха от стъкло и се разсипаха на парчета от свитото тяло на друида. Огънят продължаваше да излита от ръцете на Скитника Морд. Но мечът в ръцете на червенокосия младеж ги привличаше като магнит желязо. Огънят се втурваше към черния метал и изгаряше, но не докосваше ръцете на Роун. Сякаш мечът го поглъщаше. Принцът на Лий стоеше точно между Скитника Морд и друида, с вертикално изправен пред себе си меч, от който тъмночервените пламъци отскача.

Аланон се надигна, също толкова черен и ужасен, колкото и съществото, което го беше издебнало, вече освободен от обгърналите го пламъци. Сухите му ръце се подадоха изпод плаща. Той ги вдигна и от тях се разхвърчаха сини пламъци. Те се удариха в Скитника Морд, повдигнаха го от земята и той отхвръкна назад, сякаш беше ударен от таран. Полите на плаща му се развяха и Брин чу ужасен, беззвучен писък. Друидът още веднъж изстреля огън от ръцете си и миг след това черното същество се превърна в прах.

Огънят стихна в тънки ленти от дим и разпиляна пепел и Шейлската долина потъна в тишина. Мечът на Лий се отпусна и черният метал издаде остър звук при падането. Роун Лий сведе глава. В очите му беше изписано изумление. Брин се доближи до младежа, прегърна го и го притисна до себе си.

— Брин — прошепна той тихо. — Този меч… силата…

Не успя да довърши изречението. Сухата ръка на Аланон обгърна нежно раменете му.

— Не се плаши, принц на Лий. — Гласът на друида прозвуча уморено, но убедително. — Ти наистина притежаваш тази сила. Току-що го показа. Ти действително си покровител на девойката от Вейл, а в случая и на мен.

Високият мъж задържа още малко ръката си на рамото на младежа, после тръгна обратно по пътеката, която ги беше извела дотук.

— Бил е само един — викна им той. — Ако имаше други с него, щяхме да ги видим досега. Хайде. Свършихме си работата тук.

— Аланон — провикна се Брин след него.

— Хайде, момиче. Времето тече. Паранор се нуждае от помощта ни. Незабавно трябва да отидем там.

Без да се обръща, друидът тръгна по пътеката, която извеждаше от долината. Те го последваха безмълвно и смирено.