Тери Брукс
Молитвената песен (17)

ГЛАВА 17

Някъде призори дъждът спря, докато членовете на малката група от Кълхейвън спяха в малка пещера на около десетина мили източно от Клина. Никой не знаеше кога точно, дори и Еден Елеседил, който последен трябваше да стои на пост. Изтощен от мъчителната битка и той, като другите, заспа.

С идването на новия ден настъпи промяна във времето. На север, почти невидима в синкавата мараня на хоризонта, се простираше огромната планинска верига, която наричаха Рейвънсхорн. Под гигантските й върхове духаше студен вятър, който напомняше, че есента си отива и настъпва зимата. Бръснещ и упорит, той помиташе на юг облаците, дъжда и мъглата, които бяха забулили Сребърната река, и небето отново ставаше безбрежно синьо. Нямаше ги вече влагата и угнетеността. Подгизналата почва отново изсъхна, дъждовната вода се изпари и цялата земя пак изсветля — обляна от златисти слънчеви лъчи, с изумително чисти контури, сякаш гланцирана.

Групата продължаваше пътя си на изток. Всички бяха плътно загърнати във все още прогизналите от дъжда вълнени наметала, за да се предпазят от лютия студ на вятъра. От двете страни на Сребърната река се извисяваха планински вериги и тревисти стръмни склонове. От мястото, където се движеха, виждаха Анар като на длан. През целия ден скупчените върхове на Капаал се мержелееха на североизток от тях, стърчаха над дърветата като огромни, насочени към небета остриета, сякаш всеки момент щяха да го пронижат. Малко по на изток, там, откъдето беше изгряло слънцето, върховете се приближаваха все повече с всеки изминал час. По пладне групата стигна до ниските им склонове и започна да ги изкачва.

Не бяха вървели дълго, когато Еден Елеседил им направи знак да спрат:

— Слушайте — прозвуча тревожно гласът му. — Чувате ли го?

Стояха мълчаливо на открития склон, обърнали глави към върховете, накъдето беше посочил елфът. Вятърът виеше свирепо и се носеше яростно от скалите. Чуваше се единствено злокобният му вой.

— Нищо не чувам — промърмори тихо Форейкър, но никой не помръдна. Слухът на елфа беше много по-остър от техния.

После вятърът като че ли промени посоката си и замря. Някъде от далечината се разнесе равномерен тътен. Чуваше се слабо и приглушено и се губеше в множеството чупки и завои на дефилето.

Обраслото с черна брада лице на Форейкър се намръщи:

— Барабани на гноми!

Продължиха напред, вече по-предпазливо, а очите им шареха по отвесните скали и склонове пред тях. Барабаненето се чуваше все по-силно и по-остро, смесваше се с връхлитащия вятър, и трополеше злокобно във въздуха.

После, с напредването на следобеда, когато сенките на върховете се протегнаха далеч надолу, където шестимата вървяха, нов звук достигна до ушите им. Странен, угнетителен вой. В началото им се стори, че беше самия вятър, но после звукът стана отчетливо висок и пронизителен. Надигаше се от далечните възвишения, понасяше се надолу по планинските склонове и сякаш ги помиташе вкупом. Те се изгледаха озадачени и накрая Гарет Джакс каза изненадан:

— Води се битка.

Форейкър кимна и отново тръгна напред:

— Нападнали са Капаал.

Заизкачваха се по планината. Напредваха все по трудно, проправяйки си път през мъчно проходимата плетеница от безразборно разхвърляни камъни, скални процепи и стръмни склонове. Слънцето се скри и се здрачи. Сенките се удължиха върху южната открита местност. Вятърът спря и студът поомекна. Земята потъна в тишина, оголените й кътчета кънтяха от вибриращото пронизително ехо на барабаните и крясъците на сражението. Някъде, далеч от мястото, където се движеха, през процепите на голите върхове се виждаха лешояди, които бавно кръжаха и чакаха плячката.

Накрая групата се изкачи на билото и навлезе в дълбоко тъмно ждрело, което ги поведе между скалите в нощта. Отвесните стени ги ограждаха от всички страни и те напрегнато се взираха в полумрака, като се мъчеха да открият някакви признаци на движение. Но пътят пред тях беше открит и като че ли целият живот сред тези скали беше въвлечен в битката, която се водеше пред тях.

Минути по-късно излязоха от ждрелото и спряха. Скалата се спускаше отвесно надолу и те видяха всичко, което се простираше напред.

— По дяволите! — прошепна гневно Форейкър.

Отвъд един проход, високо сред върховете, между които течеше Сребърната река, се намираха шлюзите и бентовете на Капаал. Огромни и изумително бели сред черните, скали, те се извисяваха горе в планината и събираха водите на Силидълън като в шепи на някой гигант. На върха на широкото разлято било, простряна на три нива, се намираше крепостта, която служеше като щит — извисила се маса от кули, стени и укрепления. По-голямата част на цитаделата беше издигната в северния край на този комплекс, с изглед към леко наклонена равнина, ширнала се на завет под върховете отвъд. На отсамния й края, където върховете се спускаха към бреговете на водохранилището, се издигаше малка наблюдателна кула. Към нея водеха само няколко тесни пътеки.

Битката се водеше точно там. Армията на гномите се беше разпростряла по широкото пространство на далечния край и по склоновете отвъд, както и по протежението на пътеките и скалните склонове, които се спускаха надолу. Многочислена и мощна, тя се бе надигнала срещу назъбените каменни стени на Капаал като черна вълна от бронирани тела и размахани оръжия. Мъчеше се да направи пробив в укрепленията, които отбраняваха крепостта. Катапулти мятаха огромни камъни в гаснещата светлина и размазваха с невероятна сила бронята и плътта на защитниците джуджета. Виковете и стенанията се извисяваха над металния звън на желязо и мъртви тела се стелеха надлъж и нашир. И джуджетата, и гномите — в далечината мънички същества без лица — се биеха пред укрепленията и бяха помитани от касапницата на сражението.

— Ето какво са направили гномите с Капаал! — извика Форейкър. — Обсадили са я! Това обяснява защо толкова безстрашно се бяха разположили в Клина!

Джеър мина напред, за да може да види по-добре какво става:

— Джуджетата в капан ли са попаднали? — попита той тревожно. — Не могат ли да се измъкнат?

— О, те много лесно биха могли да се спасят, но няма да го направят. — Елб Форейкър погледна мрачно младежа от Вейл. — Под земята има тунели, които водят и към двете страни на планината, тайни проходи, предвидени за бягство, в случай, че крепостта падне. Ни нито една армия не може да пробие през стените на Капаал, затова джуджетата ще останат в крепостта и ще я защитават.

— Но защо?

— Шлюзите и бентовете — посочи Форейкър с ръка към тях. — Виждаш ли водите на Силидълън? Те са почернели от отровата на Призраците Морди. Отровени са. Бентовете не позволят на водата да продължи по земите на запад. Шлюзите контролират течението й. Ако крепостта бъде изоставена, бентовете ще попаднат в ръцете на врага. Гномите ще отворят шлюзите и ще изпразнят цялото езеро Силидълън. Водите ще потекат по земите на запад и ще отровят цялата земя, през която минават, ще убият живота по нея. А те са способни да направят това. Призраците Морди ще се погрижат злото да бъде сторено. Дори и Кълхейвън ще загине. — Поклати мрачно глава. — Джуджетата никога няма да допуснат подобно нещо.

Джеър погледна отново разразяващата се долу битка, ужасен от жестокостта й. Крепостта беше обсадена от толкова много гноми. Възможно ли беше джуджетата да ги възпрат?

— Как ще се промъкнем през цялата тази бъркотия? — попита Гарет Джакс, който изучаваше склона.

Джуджето беше потънало в мисли:

— Когато се стъмни, ще тръгнете на изток по възвишенията. Така ще останете над лагера на гномите. Ще минете край Силидълън, ще слезете до реката и ще я прекосите. После тръгнете на север. Там ще бъдете в безопасност. Замълча и протегна ръка. — Късмет, Гарет.

Майсторът на бойните изкуства се наежи:

— Късмет ли? Надявам се, че не мислиш да оставаш.

Другият сви рамене:

— Какво има да му мисля. Всичко е решено.

Гарет Джакс го изгледа изумен:

— Тук с нищо не можеш да помогнеш, Елб.

Форейкър поклати бавно глава:

— Някой трябва да предупреди гарнизона, че мостът при Клина е съборен. В противен случай, ако се случи най-лошото и Капаал падне, те ще се опитат да се измъкнат през планините и там ще попаднат в капан. — Сви рамене. — Освен това Хелт може да ви води в тъмнината по-добре от мен. И без това не познавам местността след Капаал. Оттам нататък ще трябва да ви води гномът.

— Слушай, ние се споразумяхме, нали така. Всичките шестима. — Тонът на Майстора на бойните изкуства беше станал недружелюбен. — Имаме нужда от теб.

Джуджето стисна зъби и отвърна хладно:

— Те също имат нужда от мен.

— Остави го да върви — измърмори тихо Елб. — Той има право на избор.

— Изборът беше направен в Кълхейвън — стрелна го Гарет Джакс с леден поглед.

Джеър изтръпна. Искаше да каже нещо — нещо каквото и да било — само и само да намали напрежението между джуджето и Майсторът на бойните изкуства. За съжаление нищо не можеше да измисли. Хвърли поглед на Слантър, за да види какво мислеше той, то гномът седеше абсолютно безучастен към всички.

— Имам идея — каза изведнъж Еден Елеседил. Всички погледи се втренчиха в него. — Може и да не се получи, но си заслужава да опитаме. — Наведе се напред. — Ако успея да се доближа достатъчно до крепостта, бих могъл да прикрепя съобщение към една стрела и да я изпратя вътре. Така ще предупредим защитниците какво е станало с Клина.

Гарет Джакс се извърна към Форейкър:

— Какво мислиш за това?

Джуджето се намръщи:

— Опасно е. Ще трябва да се доближиш много повече, отколкото би ти се искало. Много повече.

— Тогава ще отида аз — заяви Хелт.

— Идеята беше моя — настоя Еден Елеседил. — Аз ще отида.

Гарет Джакс вдигна ръце:

— Ако решим, че някой все пак ще отиде, тогава ще отидем всички. Ако се разделим в тази планина, после няма да можем да се намерим. — Погледна въпросително Джеър — Съгласен ли си?

Джеър моментално кимна:

— Да.

— А ти, Елб? — Майсторът на бойните изкуства отново погледна джуджето.

Елб Форейкър кимна бавно с глава:

— Да.

— И ако успеем да изпратим съобщението в гарнизона?

Другият пак кимна:

— Ще трябва да тръгнем на север.

Гарет Джакс огледа за последен път мястото на полесражението, после махна на другите да го последват и се запъти обратно към скалите:

— Ще изчакаме падането на нощта — викна им той през рамо.

Джеър тръгна след него и видя Слантър до себе си.

— Направи ми впечатление, че той изобщо не попита дали аз съм съгласен — изсумтя гномът и го задмина.

Малката група се спусна към купчина камъни, скри се в сенките им и зачака да се стъмни. Шестимата вечеряха студена храна, загърнаха се в наметалата и потънаха в мълчание. След известно време Форейкър и Гарет Джакс излязоха от прикритието и изчезнаха надолу по склона, за да разгледат по-отблизо прохода на изток. Еден Елеседил застана на пост, а Хелт се просна на каменистата земя и почти мигновено заспа. Джеър поседя няколко минути сам, после стана и отиде при Слантър, който беше зареял поглед в тъмнината.

— Оценявам това, което направи за мен в Клина — каза той тихо.

— Просто забрави — отвърна Слантър, без да се обръща.

— Не мога. Вече трети път ми спасяваш живота.

— За трети път ли, казваш? — захихика той.

— Да. За трети.

— Кой знае, следващия път може да ме няма, момче. Какво ще правиш тогава?

Джеър сви рамене:

— Не знам.

Настъпи неловко мълчание. Слантър продължи да не обръща внимание на младежа от Вейл. Джеър помисли да се отдалечи, но инатът му надделя и той си наложи да остане. Седна бавно до гнома.

— Редно беше да те попита — каза той тихо.

— Кой? Какво да ме попита?

— Гарет Джакс. Трябваше да те попита дали искаш да дойдеш с нас в крепостта.

Този път Слантър се обърна:

— Досега не ме е питал за нищо. Защо пък този път трябваше да ме пита?

— Може би, ако ти…

— Може би, ако разперех крила щях да успея да прелетя! — Лицето на гнома почервеня от гняв. — Теб пък какво те засяга това?

— Засяга ме.

— Какво по-точно? Че съм тук ли? Ама на теб наистина ли ти пука? Я ми кажи, момче, какво по дяволите търся тук?

Притеснен Джеър извърна поглед, но Слантър го сграбчи за ръката и грубо го обърна към себе си:

— Я ме погледни в очите! Какво търся аз тук? Какво общо има цялата тази история с мен? Там е работата, че нищо. Абсолютно нищо! Единствената причина е, че проявих невероятна глупост и се съгласих да ви отведа до Кълхейвън. Това е истината! Помогни ни да се промъкнем край Черните скитници, помолихте ме вие! Помогни ни да стигнем до Източната земя! Можеш да го направиш, защото си следотърсач! Ха-ха!

Протегна грубото си жълто лице към младежа от Вейл и продължи:

— И този глупав сън! Само някакъв си сън, момче, това е било, ясно ли ти е? Няма никакъв Крал на Сребърната река и цялото това пътуване на изток е само губене на време! Да, ама аз съм тук, нали? А не искам да съм тук. Нямам абсолютно никаква причина да съм тук, но така или иначе съм тук! — Поклати горко глава. — И то само заради теб!

Джеър се освободи от ръката му. Сега и той се беше разгневил:

— Може и така да е. Може би вината за това, че си тук, да е моя. Но сънят беше реален, Слантър. И грешиш, като твърдиш, че нямаш нищо общо е цялата тази работа. Непрекъснато ме наричаш „момче“, но ти си този, който се държи като невръстно момче!

— Аха, значи ти си „вълче“, така ли? — изгледа го свирепо Слантър.

— Наричай ме както си искаш, твоя си работа — почервеня Джеър. — Но няма да е зле най-после да се позамислиш и ти кой си в крайна сметка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами искам да ти кажа, че трябва да престанеш да си повтаряш, че това, което се случва на другите, не те засяга, защото не е така. Засяга те, Слантър, и още как!

— За теб аз май съм едно нищо, а? — каза най-после Слантър.

Джеър въздъхна уморено:

— Там е работата, че грешиш. Прекалено много те ценя.

Гномът го изучава няколко минути и извърна очи:

— И аз те харесвам. И преди съм ти го казвал — дързък си. И аз бях като теб в най-добрите си години. — Засмя се тихо и пак го погледна. — А сега ме чуй добре, защото няма повече да го повтарям. Нямам нищо общо с тази работа. Това не е моя борба. И независимо дали те харесвам или не, ще се махна при първия удобен случай.

Джеър се поколеба дали да продължи, после стана неохотно и се отдалечи. Когато мина край Хелт го чу да промърморва:

— Казах ти, че не си му безразличен.

Джеър Омсфорд го погледна изненадан, после се усмихна и му отвърна шепнешком, без да спре:

— Знам.

Наближаваше полунощ, когато Гарет Джакс изведе групата от укритието на купчината камъни и ги поведе по склона.

Долу стотици огньове на гномите, разпръснати по скалите от двете страни на обсадените шлюзи и бентове, ограждаха в кръг крепостта Капаал. Шестимата заслизаха, водени от Елб Форейкър. Продължиха надолу по склона, после тръгнаха по тясна пътека, която минаваше през няколко дефилета и скалисти издатини. Те предпазливо вървяха напред, мълчаливи сенки в нощта.

Мина повече от час преди да стигнат до периметъра на огньовете в близката част на лагера. Тук гномите бяха по-малко на брой. Повечето се бяха разположили в края на назъбените стени на крепостта на джуджетата. Огньовете по водещите към нея пътеки бяха малко и разпръснати. Отвъд обсадните линии на южните склонове се извисяваше група от върхове. Приличаха на бинтовани в основата, протегнати към небето разкривени и изпотрошени пръсти. Шестимата знаеха, че зад тези върхове има разпръснати ниски възвишения, които граничеха с южните брегове на Силидълън, а зад тях беше простиращото се на изток укритие на горите. Щом стигнеха там, те щяха да могат да се слеят с тъмнината и да се промъкнат на север без опасност да бъдат забелязани.

Преди това обаче трябваше да си проправят незабелязано път много близо до укрепленията на Капаал, за да може Хелт да използва ясеновия си лък и да изпрати съобщението на Форейкър до джуджетата защитници на крепостта. Решили бяха човекът от границата да стреля, независимо, че идеята беше на Еден Елеседил, защото Хелт беше много по-силен от елфа. Лъкът му беше голям, така че той нямаше да има нужда да се доближава на повече от около двеста ярда от стените на крепостта, за да изпълни задачата.

Шестимата слизаха бавно от планинските възвишения, като минаваха през линиите на гномската охрана. Гномите се бяха разположили на по-широките пътеки, които тръгваха от ограждащия стените на крепостта главен лагер. Не обръщаха внимание на по-малките пътеки и участъци, които навлизаха между скалите. Форейкър поведе малката група точно оттам. Спускаха се предпазливо, защото почвата беше несигурна, а прикритието слабо. Увили бяха ботушите си с парчета от мека кожа й бяха намазали лицата си с въглен. Не говореха. Ръцете и краката им подбираха внимателно пътя, внимаваха да не се подхлъзнат по податливата скала и да не издават нито звук, за да не привлекат вниманието.

На двеста ярда от стените на крепостта те продължаваха да са зад предните обсадни линии на армията на гномите. Навсякъде около тях горяха огньове. Те се прикриха безшумно в ниските храсталаци и зачакаха Хелт. Огромният човек от границата свали стрелата със съобщението, нагласи я на лъка и изчезна в нощта. На около пет-шест ярда от тях, на края на храсталака, той застана на едно коляно, опъна лъка, прицели се и дръпна тетивата.

Остър звук разсече тишината в укритието на малката група, но той потъна в обичайната глъчка на гномския лагер. Въпреки това шестимата мъже останаха дълго притиснати към земята. Чакаха и се ослушваха да разберат, дали не бяха разкрити. Не се случи нищо. Хелт се върна и кимна леко на Форейкър. Съобщението беше стигнало целта си.

Малката група отново запълзя в нощта, между огньовете и линиите на гномите, този път на изток към блещукащите в меката светлина на луната води на Силидълън. Далеч зад езерото, където бентът се съединяваше с обширните северни склонове на планината, огньовете на гномите горяха ярко край обкръжените шлюзи и бентове и по крайбрежието на Силидълън. Джеър погледна множеството огньове и кръвта му се смрази от ужас. Колко ли хиляди гноми бяха докарани за обсадата на крепостта, чудеше се той мрачно. Невероятно много, както се вижда. Ужасно много. Огньовете хвърляха върху езерото червеникави отблясъци, които танцуваха върху огледалната повърхност като капки кръв.

Времето течеше. Далеч на север заблещукаха звезди, разпръснати и някак самотни в необятността на нощта. Групата отново се изкачи над огньовете на южния склон и тръгна на юг от мястото на обсадата на гномите. Изкачиха се високо по скалата и почти бяха стигнали там, откъдето щяха да могат да видят низините край южния бряг на Силидълън, там, откъдето щяха да започнат спускането в горите под тях. Джеър усети силно облекчение. Чувстваше се ужасно уязвим и изложен върху тези открити склонове на скалите. Толкова по-добре щяха да се чувстват, когато стигнеха отново укритието на гората.

После свиха зад ръба на скалата, спуснаха се през купчина от огромни камъни и внезапно спряха разтревожени.

Склонът пред тях се разширяваше и спускаше към бреговете на Силидълън по проход, който лъкатушеше между камъни и скали. По цялата му дължина и ширина светеха огньове. Джеър се вцепени от страх. Пътят пред тях беше блокиран от друга армия на гноми.

Гарет Джакс даде знак с очи на Форейкър и джуджето изчезна в мрака. Останалите петима се свиха в прикритието на камъните и зачакаха.

Времето се влачеше бавно и мъчително. Форейкър се появи чак след половин час. Изникна от тъмнината също толкова безшумно, както беше и изчезнал. Всички го наобиколиха тревожно.

— Разположили са се по цялата скала! — прошепна той. — Невъзможно е да минем!

В следващия миг чуха шум от ботуши и гласове по пътеката зад тях.