Андреа Кейн
Благословена жена (7)

6

Конър не се върна в града до късния следобед в понеделник.

Кара с часове след като си тръгна от училището на Брайън, адски разтревожен от мрачното настроение на иначе жизнерадостния си племенник. Това направо го убиваше. И изпитваше силно желание да набие малко разум и, още по-важно, малко приоритети в главата на брат си.

Нима Стивън не виждаше какво причинява на сина си?

Прекрачвайки прага на апартамента си в Горен Уест сайд, Конър съблече сакото си и го хвърли на дивана. Чувстваше се като пребит. Излезе от апартамента призори, стигна в офиса преди седем и тръгна към десет, за да се върне в предградието, от което си тръгна бесен преди два дни. И защо? Защото се надяваше да намери нещо, което да го успокои. Вместо това откри, че Брайън е още по-зле отколкото в събота. Очевидно напрежението между Стивън и Нанси бе избухнало някъде между събота следобед — след хапливите думи, които двамата със Стивън си размениха на четири очи — и понеделник сутринта, когато Брайън е тръгнал за училище. Толкова чувствителен, Брайън бе попил всяка капка от стреса на родителите си. Стрес, който можеше да се избегне напълно, ако Стивън искаше.

По дяволите! Той отново играе хазарт.

Конър промърмори една ругатня и отиде до шкафа да си налее питие. Взе го със себе си, застана до прозорците в дневната и се втренчи в очертанията на Манхатън.

Комарджийството на Стивън започна в гимназията. Дори преди това, ако се броят дреболиите като басовете с приятели за това дали училищният отбор ще спечели трофея през следващата година. От там нататък той премина на по-големи залози и на професионални футболни клубове — от малки суми за редовните мачове през сезона до хиляди за Супер купата и световните финали. Страстта се задълбочаваше с времето. Заедно с това характерът на Стивън ставаше все по-непостоянен, понякога жизнерадостен, понякога затворен. Драматичните извисявания и спадове говореха много сами за себе си.

Конър по-добре от всеки разбираше къде се кореняха проблемите на брат му. Стивън трябваше да се докаже, да стане победител.

Да оправдае очакванията на баща им.

Конър не хранеше илюзии. Харисън Стратфорд беше надменен кучи син, чиято страст да прави пари бе засенчена само от страстта му към властта. Той вярваше в победата, винаги и независимо от шансовете. И не очакваше нищо по-малко от синовете си.

Стивън извади лошия късмет да е първороден син. С една година по-голям от Конър, той незабавно бе обявен за златното момче на баща им. Най-добрите училища, най-добрите оценки, капитан на най-настървените университетски отбори. От там в Йейл и в Юридическия факултет на Йейл. Планът включваше серия от крайъгълни камъни: първо, изключителен адвокат; след това силна местна политическа фигура; после скок в щатския сенат, в Конгреса и — с точната биография, имидж, платформи и подкрепа — право в Белия дом.

Онова, което искаше самият Стивън, никога не се обсъждаше, тъй като според баща им, то не беше важно. Нито пък неговите способности, интереси или смелост.

Пътят на Конър бе по-лесен. Да започнем с това, че бе второто дете. Очакванията бяха различни. Също така той се вписваше идеално в професионалния калъп на баща си. Имаше природна склонност към правенето на пари. Според Харисън това го превръщаше в бащичко. И без роля за изпълнение, без национална задача, Конър бе свободен да преследва целта си, проправяйки си път през Харвард и право нагоре през бизнес школата. От самото начало беше ясно, че той има талант да прави правилните инвестиции. Това му спечели властови позиции и огромен финансов успех. Докато навърши трийсет беше създал собствена компания и излезе сам на пазара. До трийсет и три беше милионер. В резултат от това спечели уважението на баща си и изпълни очакванията му.

Очакванията за Стивън бяха много по-високи и по-дългосрочни. Конър бе свършен факт, Стивън бе проект в развитие.

Харисън си нямаше и представа за хазартния проблем на сина си. Конър полагаше адски усилия за това, измъквайки Стивън винаги, когато той се главозамаеше, и покриваше загубите му. Нещо по-важно, той разговаряше с него или по-скоро му четеше конско. И дума не можеше да става за професионална помощ — ако пресата дочуеше какви са причините, стоящи зад терапията, Стивън щеше да бъде свършен. Така че работата оставаше за онези, които ги бе грижа за Стивън — в началото за Конър, после за Нанси — те трябваше да му дадат силите, от които той се нуждаеше, за да се въздържа.

С брака, бащинството, успешния кметски мандат и лекциите на Конър Стивън най-накрая се подобри. Той успя да поеме контрола върху живота си, да заключи хазартната си страст в някакъв тъмен ъгъл от минатото си и тя си остана там.

До тази проклета сенаторска надпревара, която набираше ход.

Изведнъж напрежението от необходимостта да успее, да стане велик, да спечели се върна върху лицето му и се издигна над него като някакво хищно животно.

Конър усети промяната в настроенията на брат си около Нова година, когато стартираха плановете за кампанията. Той тихо наблюдаваше Стивън без да казва нищо на никого — дори на Нанси, чиито прекалено блеснали очи и твърде слънчева усмивка му подсказваха, че тя вече знае. Конър се молеше да не е прав. Но всички инстинкти в него му крещяха, че старите демони на Стивън надигат глава. Неспособен да се отърси от тревогите си, той започна да посещава Лийф Брук все по-често и по-често, изучавайки поведението на Стивън и нещо по-съществено, наблюдавайки възможния му ефект върху Брайън.

Досега Брайън изглеждаше добре.

Но миналата събота всичко стана ясно. Поведението на Стивън — спешното обаждане, заради което се наложи да напусне мача, свръхчувствителността му относно финансовата подкрепа — потвърди най-лошите подозрения на Конър. А враждебната реакция на Брайън потвърди най-ужасните му страхове.

Това страхотно хлапе се превръщаше в жертва на войната на Стивън.

Спорът на Конър със Стивън не бе от приятните. Той не му спести нищо, грубо напомняйки миналите издънки на брат си, които струваха цяло състояние и поставиха под адско напрежение брака на Стивън. После напомни на Стивън, че той сега има син, който е достатъчно голям и прозорлив, за да усети поведението на баща си и, в резултат от това, да получи огромни емоционални удари.

Стивън се озъби и двамата мъже проведоха един изтощителен и яростен двубой с много крясъци. Който завърши с това, че Стивън обяви Конър за лицемерно копеле и с прости думи му каза да си гледа работата, да си вземе проклетите пари и конските евангелия и да върви право в ада.

Конър беше бесен. Адски се изкушаваше да си тръгне без да поглежда назад. И точно така щеше да направи ако не беше Брайън.

Но не можеше да понесе мисълта за това, че племенникът му страда заради слабостта на Стивън и заради отказа на Нанси да погледне истината в очите. Брайън се нуждаеше от стабилен живот, от някой, на когото да разчита. А засега това бе чичо му Конър.

Чичо му Конър и Джулия Талбот.

Несъмнено Брайън имаше силен съюзник в лицето на мис Талбот. Нейната преданост към Брайън през тези последни няколко седмици говореше сама за себе си. А днес — да, тя със сигурност даде да се разбере колко го обича. Да не споменаваме за това как се опитваше да го защити. Предаността й бе направо за възхищение.

Конър завъртя чашата между пръстите си и се замисли за учителката на Брайън, спомняйки си за краткото им общуване през деня.

Джулия Талбот не бе точно такава, каквато си я представяше първоначално. О, някои от наблюденията му се оказаха точни. На първо място нейната непосредственост. Тя гледаше на света през очи, поразително незасенчени от цинизма или от желанието да реализира някакъв свой план. Физическите й черти бяха също толкова естествени и също толкова забележителни — факт, който Конър не можеше да не забележи, въпреки че съзнанието му бе изцяло погълнато от Брайън. И, разбира се, чувствата й към Брайън, които бяха напълно искрени.

От друга страна, тя бе много по-смела, отколкото той си мислеше, с известна язвителност в хумора си и впечатляваща непосредственост в поведението си. Според неговия опит хората бяха словоохотливи, понякога язвителни, но рядко директни. И това го изненада, особено от една идеалистка, от една начална учителка.

Колкото до отношението й към Брайън, то бе безпогрешно. От една страна, това беше добре. Тя го наглеждаше, наблюдаваше го като орлица, търсейки признаци за напрежение. От друга страна, ако не харесаше видяното, можеше да направи следващата крачка. Можеше да се свърже с Нанси или със Стивън, или да обсъди притесненията си с някой от своите началници. И това можеше да доведе до неприятности.

Джулия Талбот не биваше да се въвлича по-надълбоко в този проблем. Трябваше да стои настрани.

И той трябваше да се погрижи за това.

Използвайки всички възможни средства.