Андреа Кейн
Благословена жена (9)

8

Нанси изглеждаше на ръба на припадъка, когато Конър влезе през входната врата четиридесет и пет минути по-късно. Той се намръщи, защото не беше свикнал да вижда винаги самоуверената си снаха в чифт стари джинси, с петна по лицето и с очи, подпухнали от сълзи.

— Хей. — Той пусна чантата си и я сграбчи за раменете. — Добре ли си?

Тя кимна. Очевидно полагаше огромни усилия да се овладее.

— Благодаря, че дойде. Стивън може да ме убие заради това, че ти се обадих, но трябваше да направя нещо. Не можех да позволя Брайън да види баща си в това състояние. — Разтреперана, тя сведе поглед към себе си. — Като говорим, че Брайън не трябва да ни вижда така, мисля да се кача горе и да си взема душ. Така ще изглеждам почти нормална, когато синът ми слезе долу. — Посочи към дневната. — Стивън още е на дивана. Приготвих и кана кафе. Ще имаш нужда.

— Сигурен съм.

— Конър? — Нанси докосна ръката му, когато той тръгна към дневната. — Не мога да ти кажа колко съм ти благодарна…

— Знам. — Конър покри ръката й, опитвайки се да я успокои. — Качвай се горе. Аз ще се оправям от тук нататък.

Стивън все още бе като вцепенен, свит върху дръжката на дивана. Беше напълно облечен, с палто и обувки.

Ругаейки под носа си, Конър хвана брат си за ръката и го разтърси.

— Стивън. — Още едно силно раздрусване, последвано от няколко леки, но настоятелни плесници по лицето. — Стивън.

Очите на Стивън се отвориха едва-едва и той промърмори нещо нечленоразделно. После пак се затвориха.

— По дяволите, Стивън, събуди се — изръмжа Конър през стиснатите си зъби. Искаше му се да се разкрещи така, че да събори къщата. Но това щеше да събуди и Брайън.

Трябваха му цели пет минути, за да получи някакъв свързан отговор от брат си.

Стивън се намръщи, насили се да повдигне клепачи и кървясалите му очи се фокусираха с мъка.

— Конър?

— Да, аз съм. — Той стисна брадичката на Стивън, разтърси я здраво, после още веднъж. — Стой буден — нареди му ядно.

— Какво правиш тук? — изпелтечи Стивън.

— Спасявам ти задника. — Конър дръпна брат си, изправи го на крака и го подкрепи, като обви раменете си с едната ръка на Стивън. — Върви с мен.

— Какво? — Стивън се подчини нестабилно. — Къде?

— В кухнята. Ще изпиеш поне три чаши силно кафе. После те хвърлям под душа. Вониш на алкохол.

По лицето на Стивън проблесна раздразнителна неохота.

— Преди да започнеш да се караш с мен, помисли за това — посъветва го Конър с твърд, сърдит глас. — След около час синът ти ще слезе за закуска. Такъв ли искаш да те види?

Негодуванието изчезна, заместено от призрачен поглед, който смекчи яростта на Конър. Каквото и да ставаше, по дяволите, брат му се тормозеше.

Стивън допи кафето мълчаливо, потрепервайки от горчивия му вкус. Трезвостта се завърна бавно и стъкленият поглед изчезна от очите му.

— Колко е часът? — попита най-накрая той.

Конър си погледна часовника.

— Почти шест.

— Едва се е зазорило. — Осъзнаването на действителността изпъна устата на Стивън в мрачна усмивка. — Очевидно Нанси ти е звъннала.

— Дяволски вярно. И даже не мисли да се вбесяваш. Жена ти те обича. Беше разтревожена до смърт. Обърна се към мен, защото аз съм единственият, който познава ситуацията. Тя те защитаваше, както го е правила винаги.

Стивън се втренчи в чашата си с кафе.

— Знам — отговори със задушен глас.

Това бе идеалното начало за Конър да започне да го обстрелва с въпросите си. За жалост нямаха време. Инквизицията трябваше да почака. Той стана.

— Хайде да те обръснем и да те пуснем под душа. Ще закусим всички заедно щом Брайън слезе долу. А след като Нанси го заведе на училище, ние с теб ще си поговорим.

В този момент Нанси влезе, изглеждайки безкрайно по-овладяна отколкото преди половин час.

Напрежението буквално изпука във въздуха, когато зоркият й поглед срещна погледа на Стивън. Никой от двамата не проговори.

— Душът свободен ли е? — Деликатният въпрос на Конър разсече тишината.

Нанси кимна.

— Готов и ви очаква.

Стивън се изправи на крака и въздъхна несигурно, по-скоро изтощен, отколкото нестабилен.

— Не си спомням много от онова, което се е случило снощи, но се съмнявам да е било приятно — обърна се той тихо към жена си. — Съжалявам. Съжалявам повече отколкото можеш да си представиш.

Той говореше за нещо много повече от това, че се бе прибрал пиян и всички те го знаеха.

Нанси преглътна с мъка.

— Знам.

— Най-добре да се оправя. — Стивън тръгна към прага, възстановявайки доколкото можеше равновесието си. Стрелна Конър с бърз поглед. — Мога да се справя и сам.

Да, точно така, искаше да каже Конър. Може би с душа. Но не и с живота си.

— Добре — съгласи се мрачно. — Аз ще се помотая тук долу и ще изпия чаша кафе с Нанси.

 

 

Този ден Брайън проспа будилника, за пръв път в живота си.

Когато седем и петнайсет дойде и отмина без издайническото потропване отгоре, Нанси се качи да го събуди. Тя слезе с мрачно изражение. Посрещайки изпитателния поглед на Стивън, докладва, че синът им е заспал дълбоко, че изглежда изтощен, че завивките му изглеждат още по-зле — сякаш през тях е минал ураган — и че първият му въпрос бил дали татко си е у дома. Премигвайки от изводите, Стивън реагира незабавно и хукна нагоре да успокои сина си. Последвалите звуци от затваряне на шкафове и течаща вода подсказаха на Конър, че брат му е поел сутрешните задължения на Нанси — избиране на подходящи дрехи, надзираване на измиването на зъбите и завързването на обувките.

Конър чу гласа на Брайън и той бе далечно ехо от нормалната му жизненост. Докато двамата със Стивън слязоха по стълбите и Стивън обяви, че на масата за закуска го чака изненада.

Това привлече вниманието на Брайън.

— Какво е? — попита.

— Слез и виж сам. — Стивън изглеждаше облекчен.

Брайън изтича напред, втурна се в кухнята и се огледа с очакване.

— Чичо Конър! — На лицето му се появи огромна усмивка, когато видя чичо си, наведен над масата, приключвайки с една препечена филийка.

— Здравей, шампионе — поздрави го Конър. — Слезе тук за нула време. Тъкмо щях да излапам тези удивителни палачинки, които майка ти приготви.

Брайън пусна шумно раницата си.

— Не знаех, че ще идваш днес.

— На това му викат изненада. — Конър разроши косата на племенника си, после потупа възглавничката на съседния стол. — Сядай и ми говори докато си хапваш.

— Имам само пет минути. Ще получа черна точка ако закъснея. — Усмивката на Брайън изчезна. — Как ми се иска да не беше делник. Нямаше да ходя на училище.

— А, това е част от изненадата. Аз няма да остана само днес. Тук съм на едно дълго посещение.

— Наистина? Колко дълго?

— Достатъчно, за да си опаковам цяла чанта с дрехи и да си взема лаптопа. Виж в гостната. Нещата ми са на леглото.

— Добре! — Брайън отпразнува новината като изля сироп върху палачинките си докато плувнат. — Значи ще бъдеш тук като се прибера?

— Още по-добре. Ще те взема от училище — тоест, ако мама няма нищо против. — Конър погледна шеговито към Нанси, търсейки позволението й.

— Аз съм съгласна — увери го тя и се наведе над Брайън да му нареже палачинките. — Така ще ми остане повече време за магазина. Трябва да финализирам разходите за тримесечието. — Нанси притежаваше малък луксозен бутик в един от първокласните търговски райони на Лийф Брук. — Значи тази сутрин аз ще оставя Брайън на училище, а после ще се видим у дома около пет. Какво ще кажете?

— Добре звучи. — Конър бе повече от доволен от сценария. Искаше да има колкото може повече време насаме с племенника си, за да разгадае какво точно е психическото състояние на Брайън.

— Ами татко? — намеси се Брайън. Предишното му безпокойство се върна и той хвърли бърз поглед към баща си, търсейки поне малко успокоение. — Ти ще закъснееш ли довечера? Или ще можеш да се прибереш за вечеря?

Лицето на Стивън се изкриви болезнено като на баща, който знае, че причинява болка на детето си.

— Ще се прибера преди седем — потвърди той. — Добре ли е?

Облекчението на Брайън бе осезаемо.

— Добре.

— Повече от добре — информира племенника си Конър. — Това ни дава четири часа да изгладнеем. И ние няма да изгубим и една минута от тях. След училище отиваме директно в парка да потренираме онзи твой спринт, за да можеш да стигаш до базата, без да си счупиш нещо или да се нагълташ с прах. След това се прибираме у дома и се захващаме с домашното ти. Дори може да помогнем на майка ти с вечерята. И докато се усетиш, татко ще е тук. Какво ще кажеш?

— Страхотно! — Брайън се тъпчеше, заприличал отново на себе си. — Ще се срещнем пред портата на игрището — успя да измърмори той между хапките. — В три.

— Това си е среща.

 

 

Цялата несериозност изчезна в минутата, когато Конър и Стивън останаха сами, а заглъхващото бръмчене от колата на Нанси потвърди, че тя и Брайън са се отправили към училището.

— Да не губим време — предложи тихо Конър и кацна върху дръжката на стола си. — Колко е зле?

Стивън прокара ръка през косата си и се втренчи в кухненския прозорец.

— Зле.

— Стивън, говори ми. Аз няма да си отида. Също и проблемът. Ще измислим нещо. Просто ми кажи как стоят нещата.

Мрачен смях.

— Колко благородно. И героично. Ето, аз те изхвърлям в понеделник, а в петък ти тичаш обратно, като Ланселот^[1] от двадесет и първи век, галопиращ да ме спаси.

— Престани — Конър приближи до брат си и плесна с длани върху бар плота. — Престани да се самосъжаляваш. Трябва да се тревожиш за Брайън. Той е причината, поради която съм тук. — Напрегната пауза, след която Конър допълни: — Това и фактът, че си ми брат и прецакваш живота си.

— Прецаках живота си — коригира го Стивън. — Минало време. Този път вече се погребах. — Той наведе глава и сключи пръсти зад врата си. — Това е трудно за преглъщане, дори за теб.

Конър погледна отпуснатите рамене на брат си.

— Не те съдя. Искам да ти помогна. За бога, позволи ми да го направя.

— Разбира се, защо не — отвърна Стивън, а тонът му бе пропит със самоирония. — Да видим, да не би случайно да ти се търкалят излишни половин милион долара? Нали разбираш, пари, с които можеш да разполагаш, които не са вложени в акции? Ако е така, точно сега ще са ми дяволски полезни.

Затаил дъх, Конър се опита да прикрие шока си.

— Хлътнал си с петстотин хиляди долара?

— Долу-горе толкова.

Конър се принуди да зададе и следващия логичен въпрос:

— Всичко това не може да е от спортни залози. В нещо друго ли си се забъркал?

— Какво например, търговия с наркотици? Не, Конър, не съм паднал толкова ниско. Просто по-големи залози, лош избор, по-големи загуби. — Горчив смях. — Винаги съм налапвал въдицата като стане дума за хокей.

— И букмейкърът ти чака за парите?

— Не, той си ги получи. Но аз не съм. Така че трябва да върна парите там, откъдето съм ги взел.

Стомахът на Конър се сви на възел.

— И откъде?

— Откъде другаде? От моята кампания. — Стивън се обърна с лице към брат си. — Между другото, споменах ли, че повечето пари са на татко?

— Мамка му…

— Точно така се чувствам и аз. — Стивън обърна длани нагоре. — Е, кой пръв ще ми отреже главата, властите или любящият баща?

Умът на Конър направи бърз анализ, първо на цялостната ситуация, после на непосредствените възможности. Нямаше за какво да размишлява. Дългосрочните планове трябваше да почакат. Сега бе важно да запушат дупката. Той щеше да продаде малко акции, да източи някои сметки от паричния пазар. Щеше да ги пръсне в няколко различни банки и брокерски къщи. Нямаше да има драстичен недостиг на фондове. Никакви въпроси от нервни банкери или борсови брокери. Това трябваше да се направи.

— Ще имаш парите до края на банковия ден — информира той Стивън.

Брат му отпусна глава.

— Просто така?

— Не, не просто така — Ледени искри проблеснаха в очите на Конър. — Да ти намеря парите е мой проблем. Да ги задържиш си е твой.

— Разбирам. — Стивън преглътна и върху лицето му отново се появи онзи призрачен вид. Очевидно бе на самия ръб на самообладанието си. Щеше да се прекърши. — Ще намеря начин да ти ги върна — промълви той. — Ще отнеме малко време, но…

— Върни ми ги като престанеш. — Конър трябваше да достигне до съзнанието на брат си. Но просто не знаеше как да го направи. — Стивън, това не е просто лош навик. Вече не е. Не можем да се преструваме. Това е болестно състояние. Трябва да потърсим помощ.

Това предизвика реакция — въпреки че не онази, на която се надяваше Конър.

— Страхотно! Психиатър. Специалист по комарджии без късмет. Или още по-добре, няколко вдъхновяващи срещи в Клуба на анонимните комарджии. — Стивън се отдръпна и напълни отново чашата си с кафе. — И колко време мислиш, че ще мине, преди да изтече новината, че един Стратфорд посещава такива срещи? Особено пък точно този Стратфорд. Жълтата преса ще празнува. Също и Бракстън. Мога да изпратя една прощална целувка на сената.

— Стивън…

— Конър, моля те… — Стивън тръшна чашата на плота и кафето се разля. — Не съм навит за лечебни разговори. Достатъчно трудно ми бе да те помоля за парите. Не го усложнявай. — Треперещите му ръце се свиха в юмруци. — Трябва да мина през тези избори. След като вляза, след като вече не съм под микроскопа на Бракстън, ще можем да поговорим за дългосрочни решения. А засега нека да направим компромис. Ти ми заемаш цяло състояние. В замяна аз ти обещавам, че няма да го проиграя.

— Не е достатъчно. Ще ми обещаеш, че изобщо няма да играеш. — Предусещайки формалното съгласие, което щеше да получи — празни думи без никаква основа, Конър допълни: — И нека да те предупредя, че няма да приема това обещание с лека ръка. Ти също трябва да го вземеш на сериозно. Защото възнамерявам да вися тук и да се убедя, че го спазваш. Познавам всички признаци, братко. Знам, че си се върнал в играта. И ще те спра. Можеш да се обзаложиш и това ще е залог, който ще спечелиш.

Стивън си пое бавно дъх, после го изпусна припряно.

— Нали знаеш, че бях се отказал за дълго.

— Да, знам. И отново ще го направиш. Заради Нанси и Брайън. Той разбира, че нещо не е наред. Последното, което ни се иска, е той да започне да си мисли, че всичко това е по негова вина.

И отново лицето на Стивън се стегна болезнено, сякаш тревогите му бяха много по-дълбоки отколкото можеше да се види на пръв поглед.

— Не можем да позволим Брайън да разбере за всичко това. Трябва да го убием в зародиш докато все още можем.

В думите отекна отчаяние, отчаяние, от което Конър го побиха тръпки. Защо Стивън бе толкова разстроен, след като току-що му хвърлиха спасителния пояс, от който толкова се нуждаеше?

Нещо не си пасваше.

Конър се намръщи, опитвайки се да се концентрира върху параметрите в кризата на Стивън.

— Ние го убиваме в зародиш. Поне си мислим, че го правим. Казах ти, че ще имаш парите още днес. И ще направиш всичко възможно да си стоят на мястото. Това е то — нали така?

— Да. Трябва да бъде. — Стивън стисна зъби. — Ще оправя нещата. Няма да им позволя да повлияят на Брайън. Кълна се, че никога няма да го поставя в положение, в което да оспорва собствените си достойнства. Обичам това хлапе повече от всичко на света. Аз трябва да спра с тези неща преди да излязат от контрол. Трябва и ще го направя.