Андреа Кейн
Благословена жена (3)

2

30 март

Пафкийпси, Ню Йорк

— Скъпа, сигурна ли си, че не искаш да останеш? — попита дъщеря си Мередит Талбот докато двете привършваха вечерното си кафе в уютната, подредена по домашному закусвалня. — Ще трябва да шофираш цял час до апартамента си. Утре е събота. Това означава, че баща ти няма да преподава във Васар, твоето начално училище е затворено. Можеш да прекараш уикенда с нас.

— Благодаря, мамо, но трябва да се връщам. — Джулия Талбот погледна майка си с благодарност, осъзнавайки много добре, че тази покана е далеч не предизвикана от надеждата за един спокоен семеен уикенд. Джулия не се нуждаеше от подканване за това. Тя обичаше да се прибира у дома, да прекарва дългите си вечери, разказвайки си училищни анекдоти с баща си, и да дебатира с родителите си всичко — книги, политика и проблемите на съвременното общество. Но тази вечер поканата на майка й не беше за разговор. Тя искаше да повдигне духа на Джулия.

За нещастие усилията й нямаше да дадат плод.

— Този семинар бе много изтощителен — подхвърли нежно Мередит.

— Меко казано. — Джулия въздъхна тежко. — Всяка седмица, когато вляза в болницата и седна до теб, си казвам, че нашите семинари имат значение. После чувам доклади като този на доктор Гарбър и се чудя дали всичко това не е една въздушна кула, дали просто не се опитваме да подпалим океана.

— Не го смяташ сериозно. Освен това, с достатъчно включени пилотски светлини дори океанът ще пламне. Набираме увереност. Това е едно начало.

— Ти си много по-търпелива от мен. И се вслушваш в тези статистики — толкова е болезнено.

Джулия блъсна встрани празната си чаша, спомняйки си разочарованието в гласа на доктор Гарбър, докато той излагаше откритията си пред шепата хора, присъстващи на семинара. Щатен психолог, той току-що бе провел изследване за емоционалния тормоз и изоставянето на децата. Резултатите бяха смразяващи, а те не бяха ограничени само в една културна, демографска или социално-икономическа група. Тъй както съществуваха всякакви форми на тормоз, имаше и всякакви типове хора, които прибягваха до тях. Двама преподаватели се изказаха в подкрепа на неговите изследвания, подкрепи ги един учител от предучилищна възраст и един съветник от средното училище. Стомахът на Джулия се стегна на възел от историите им за разстроените индивидуалности на психологически насилвани деца.

Фактът, че някои родители насилваха физически децата си, бе немислим. Почти толкова немислим бе и фактът, че голям брой от тях съсипваха децата си емоционално без всякакви последствия за себе си, тъй като не оставяха веществени доказателства и белези. Да не говорим за това, че мнозина от тях изобщо не считаха поведението си за тормоз.

Как така никой не разбираше, че пренебрежението и психологическият тормоз са толкова разрушителни, колкото и физическата агресия? Особено при малки деца, които бяха чувствителни и не искаха нищо друго, освен да доставят удоволствие на родителите си?

Самата идея за това разкъса сърцето на Джулия. Понякога беше толкова болезнено, че тя се чудеше дали е достатъчно силна, за да продължи да провежда тези семинари заедно с майка си. Майка й се справяше по-добре с емоционалния стрес — може би защото работеше като медицинска сестра, а може би и заради това, че бе по-възрастна и по-опитна. Не че Джулия бе защитена. Тя бе виждала ефекта от тормоза с очите си и то още като много малка. Сблъсъкът с това бе оставил неизлечим отпечатък в съзнанието и в сърцето й и донякъде бе предопределил посоката на живота й. Но това не означаваше, че тя бе имунизирана от ужасяващите истории.

Въпреки всичко семинарите бяха нужни. Някой трябваше да разясни на учителите и на здравните работници формите на емоционалния тормоз над децата, особено по-незабележимите и лесно пропусканите. Мередит Талбот се бе заела енергично със задачата през последните пет години, организирайки тези ежеседмични срещи безплатно и във връзка с Американското професионално общество за тормоза над деца. Джулия се присъедини към нея веднага щом завърши университета. С две дипломи, по детска психология и по начална педагогика, това бе идеалният начин да развие учителската си кариера и да се занимава с нещо толкова близко до сърцето й.

Но пътят изглеждаше безкраен…

— Не съм търпелива. Практична съм — казваше Мередит. — И ти си такава, но по свой начин. Ти просто си по-емоционална от мен — поне външно погледнато. — Тя стисна ръката на дъщеря си. — Защо не се върнеш в къщата? Само за през нощта, ако не искаш за целия уикенд.

— Наистина не мога, мамо. — Джулия се впусна да разсейва страховете на майка си. — Не съм мъченик — честно. Просто довечера очаквам Грег да се обади. Става дума за билетите за театър. А и мачът на Брайън в Детската лига е рано сутринта. Първият за сезона. Той е питчър. Не мога да го пропусна.

— Не, разбира се, че не можеш. — Усмивката на майка й бе пълна с нежност. — Направо не ми се мисли какво ще стане, когато Брайън Стратфорд стигне до средното училище. Всъщност знам какво ще стане. Ще се отбива в класната ти стая веднъж седмично да те запознае с новите си приятели, а ти ще ходиш до средното училище всяка събота от пролетния спортен сезон, за да го аплодираш.

Джулия се усмихна за пръв път тази вечер.

— Вероятно. Частица от мен ненавижда мисълта, че бащата на Брайън се кандидатира за сената. Особено след като съм сигурна, че ще спечели. Той е страхотен кмет и ще бъде също толкова добър сенатор. Просто се надявам да не планира да се премести по-наблизо до Олбъни. Брайън ще ми липсва ужасно — макар че тогава вече няма да е мой ученик. Ще бъде в трети клас.

— Нима фактът, че няма да е в твоя клас, би го спрял? — попита усмихната Мередит. — Той висеше постоянно в стаята ти още от детската градина, още от онази седмица през септември, когато ти го научи как да хвърля завъртяна топка през междучасието. От тогава ти е предан приятел.

— Брайън е много специално хлапе. Той е сърдечен, открит и чувствителен, да не говорим колко е интелигентен и зрял. Някой ден ще промени този свят. Бог знае, че се нуждаем от такива хора. — Джулия се стремеше да говори по-спокойно. — Колкото до предаността, тя е по-голяма отколкото у повечето мъже. С изключение на татко, разбира се.

— Ами Грег? — попита внимателно Мередит. Макар с Джулия да бяха близки, тя се опитваше да зачита личното пространство на двайсет и седем годишната си дъщеря. Но все пак именно този аспект от живота на Джулия, с основание или не, я тревожеше. — Грег попада ли в тази категория? Дала ли си му някакъв шанс?

Бърза реакция и копринената, махагоново кафява коса на Джулия се разпиля по раменете й.

— Въпросът не е в това да му дам шанс — опита да се застрахова тя. — Истината е, че аз наистина не познавам Грег толкова добре. Виждаме се едва от около месец. Което означава шест срещи. Той е по-зает и от мен. Аз управлявам една класна стая. Той управлява цял град — не политически, но организационно и финансово. До гуша е затънал в работа.

— Значи помежду ви няма тръпка.

Джулия погледна стреснато.

— Не бих казала.

— Не е нужно. — Мередит наведе глава, бляскавата й тъмна коса бе с почти същия цвят като на дъщеря й, само че подстригана късо, в шикозна, скосена прическа. — Не съм чак толкова стара. Спомням си привличането. То се получава за много по-малко от месец и не чака твоя принос или твоето одобрение. Просто става и понякога ти се струва, че изобщо няма никакво разумно обяснение. Но аз си мисля, че ти вече го знаеш, нали?

Неловка пауза.

— Джулия, животът е пълен с изненади. Понякога те те изкарват от релсите. Налага се да поемаш рискове. Рисковете невинаги са нещо лошо, просто са обезпокоителни — особено когато влизат в конфликт с план, за който си сигурна, че е правилен. Отпусни се на инстинктите си. Не позволявай на страха да ти попречи.

Неловка пауза.

— Нищо не ми пречи, мамо. Нищо, освен работата.

— Щом казваш…

Още една пауза.

— Трябва да тръгвам. — Джулия се надигна прибързано, избягвайки проницателния поглед на майка си. Изобщо не й се искаше да води тази дискусия. Беше мъчително.

Напоследък не беше сигурна къде точно свършва идеологията и къде започва тревожното познание на фактите.

Тя вдигна чантичката и бележките си.

— Благодаря за кафето. И заради това, че ми повдигна духа, говорейки за Брайън. Майчинската ти медицина свърши работа. Чувствам се много по-добре. — Стана, наведе се и целуна майка си по бузата. — Прегърни татко. Ще ви се обадя през седмицата.

— Не забравяй. — Тонът на Мередит беше игрив, въпреки че тя продължи да изучава внимателно изражението на дъщеря си, сякаш имаше да каже още много неща, но мъдро се въздържаше. — Искам да разбера кой ще спечели първия мач през този сезон.

— Дадено.

Джулия излезе от кафето, пресичайки до мястото, където бе паркиран нейният фолксваген бръмбар. За момент спря и огледа познатите улици, където бе израснала. Усети внезапен пристъп на носталгия, когато се сети за абсолютното доверие, което бе изпитата тук като дете — доверие, което не всяко дете има щастието да изпита. Беше решена да промени това, да направи така, че все повече и повече деца да получат щастието, което заслужаваха. Може би целта й бе идеалистична, но тя я мотивираше.

Все пак, замисли се изведнъж, спомняйки си резултатите от днешния семинар, понякога става все по-трудно да се придържаш към идеализма.

Но тя се придържаше.

— Наистина. Сигурен ли си, че снимките са ясни? — Грег Матюс протегна дългите си крака пред себе си. Облягайки се в коженото кресло в дневната си, той сграбчи телефона, слушайки напрегнато информацията, която получаваше от другата страна. — Точно това се надявах да чуя. Изпрати ги тук веднага. Да, тази вечер. На срещата утре ще трябва да се опра на тях.

Той затвори, обмисляйки най-добрата стратегия за сутрешната си среща. Обикновено не насрочваше срещи за събота сутринта. Но сега нямаше избор. И ако нещата се развиеха според плана му, определено щеше да си струва. Щеше да задвижи машината още в понеделник. Една застраховка, която щеше да доведе до солидна инвестиция за града и до още една — за него самия.

В крайна сметка беше доволен. Професионалният му живот най-после се оформяше. Беше време и личният да го последва.

Замислен, той стана и погледна часовника. Девет и трийсет. А Джулия все още не се бе прибрала. След вечеря й остави две съобщения на телефонния секретар. Никакъв отговор. Значи все още не беше се прибрала от Пафкийпси. Надяваше се да не е решила да остане при родителите си. Той имаше билети за театър на Бродуей за утре вечер. В последния момент ги получи от един местен бизнесмен. Спомена това на Джулия, когато разговаряха по-рано през деня. Тя обеща да бъде с него в събота вечерта. Проблемът бе, че звучеше забързана и притеснена, когато го каза. Съзнанието й вече бе ангажирано със семинара, който щеше да организира вечерта. И той не вярваше, че тя ще се сети за срещата им.

Ще изчака до десет. После ще й се обади отново. Джулия Талбот бе великолепен полъх чист въздух. И не възнамеряваше да я остави да му се измъкне.

Особено сега.