Андреа Кейн
Благословена жена (14)

13

8 април, 13:05

Двама мъже за два дни.

Робин щеше да остане доволна от подобряването на социалния й живот, замисли се иронично Джулия, наблюдавайки как Грег отчупва парче от омлета си. Но самата тя не беше доволна. Беше изтощена и объркана, а стомахът й се обръщаше наопаки.

Ресторантът беше прекрасен, храната — изобилна и добре приготвена, но й се обядваше точно толкова, колкото й се скачаше с парашут.

Поспа максимум три часа, а в главата й сякаш някой биеше с чук. Нещо по-лошо, тя не бе по-близо от снощи до решението какво да каже или да направи. Цяла нощ се взира в тавана, опитвайки се да си изясни какво се случи между нея и Конър. Не, това не беше вярно. Тя знаеше какво се случи. Но не знаеше какво означава и как ще се справи с него.

И какво да каже на Грег? Между другото, снощи излизах с друг мъж — и съм толкова дяволски привлечена от него, че ако той не си беше наложил контрола да спре, аз вероятно щях да правя секс с него точно там, на стената в антрето ми, макар че това бе едва първата ни среща? Това щеше да прозвучи добре, особено след като Грег я ухажваше вече цял месец, а тя едва му позволяваше да я целуне за лека нощ.

Но дори да пропуснеше живописните подробности, как би могла да обясни какво става между нея и Конър, след като и самата тя не знаеше?

Трябваше да каже нещо на Грег. Не само защото усещаше, че така е правилно, но защото Конър бе брат на кмета и Грег неизбежно щеше да разбере, че тя се среща с него.

Ако продължеше да се среща. Това бе торба с отровни змии. Конър бе безцеремонен в очакванията си. И въпросът бе съмнителен, тъй като и тя го искаше толкова, колкото той искаше нея. Ако се съгласеше да се срещнат следващия уикенд, всичко щеше да приключи в леглото. Беше ли готова за това? Обеща си да не прави компромиси, че когато спи с мъж, това ще бъде по взаимна любов и обвързаност, а не заради сексуалното привличане. Но тогава й бе лесно да вземе това решение, преди да срещне някого, когото да иска така, както искаше Конър. Въпросът бе какво означаваше за него една нощ в леглото? И дали тя бе готова да се справи с отговора, независимо от това какъв бе той?

Боже, беше толкова объркана…

Седнал срещу нея, Грег бе очарователен както винаги, забавлявайки я с лудориите на съседската котка, която мяучела диво за закуската си всяка сутрин в пет.

— Все едно да живееш с петел — твърдеше той, извъртайки очи. — Мога да си изхвърля будилника.

Тя се усмихна автоматично, макар че едва ли чуваше какво й говори.

— Джулия! — Той се отказа от едностранния разговор, подпря лакти на масата и се наведе напред да я огледа. — Добре ли си? Не си изрекла и десет изречения през последния час.

Тя въздъхна и си остави вилицата.

— Съжалявам, Грег. Трудно ми е да се концентрирам.

— Заради мен ли е?

Въпросът бе почти ироничен.

— Не, не е заради теб, заради мен е. Нощес спах ужасно.

Той свъси вежди загрижено.

— Някаква конкретна причина?

Това бе въпрос за два милиона долара.

— Всъщност, да. Бях объркана и исках да поговоря с теб за това.

Грег я разбра погрешно, изглеждайки много самодоволен докато отпиваше голяма глътка от портокаловия си сок.

— Поласкан съм. Доволен съм. Много доволен. Искам да споделиш проблемите си.

— Надявам се да се чувстваш по същия начин, след като чуеш какъв е проблемът ми. — Тя си пое дълбоко дъх, разбирайки изведнъж, че трябва да го направи през тази последна седмица, а не да отлага нещата. — Грег, аз те харесвам. Ти си страхотен мъж. Забавно ни е заедно. Но имам усещането, че очакванията ти за тази връзка са различни от моите. Не мога да те карам да си мислиш…

— Джулия — прекъсна я той, изглеждайки вече изнервен, а не доволен. — Мисля, че обсъдихме това минатата седмица. Съжалявам, че те притисках. Няма да се случи повторно — не и докато ти не си готова.

— Точно това е. Не мисля, че ще бъда готова. — Джулия сграбчи силно салфетката в скута си. Не искаше да прави това. Но то трябваше да бъде направено, независимо от това как щяха да се развият отношенията й с Конър.

Фактът бе, че тя никога не бе искала нещо повече от приятелство с Грег. Усети го още от самото начало, но сега, след като снощи изпита онзи сляп порив на страст, вече бе напълно сигурна. И бе нечестно да подхранва очакванията му.

— Грег, говоря сериозно. Не е заради теб, заради мен е. Нищо не мога да направя — просто не ни е писано.

— Разбирам. — Той я огледа внимателно. — И какво те доведе до това заключение.

Тя въздъхна.

— Мисля, че и двамата го усетихме. Опитах да променя чувствата си, но не мога. А ти заслужаваш нещо по-добро.

— Има ли някой друг? — попита направо той.

Тя не извърна поглед.

— Не знам. Може би. Но както и да е, проблемът не е в това.

Грег сплете пръсти и отпусна брадичката си върху тях.

— Не знаех, че се виждаш с друг.

— Не се виждах. И още не съм сигурна дали се виждам. — Тя прекъсна отчаяно обяснението си. — Говоря като пълен идиот. Фактът е, че снощи излязох на вечеря с друг. Всичко бе много спонтанно. Просто една среща.

— Трябва да е била страхотна среща, щом те е накарала да разбереш, че ние двамата не си подхождаме.

Джулия усети прилива на кръв към лицето си, изчервяване, което директно потвърждаваше твърдението на Грег. Искаше й се земята да се разтвори и да я погълне. Защо просто не си окачеше една табелка, на която да пише какво се е случило снощи между нея и Конър?

— Уха. — Очевидно Грег не бе пропуснал реакцията й. Чертите му се стегнаха, но той запази пълно самообладание. — Кажи ми, къде се срещна с него? На семинара в петък?

Това щеше да бъде най-неудобната част.

— Не, всъщност чрез Брайън Стратфорд.

Грег премигна.

— Синът на кмета?

— Да. Човекът, с когото излизах, е чичо му.

Грег се отпусна бавно в стола си.

— Виждаш се с Конър Стратфорд?

— Видях го — коригира го тя. — Веднъж. Имам предвид, че сме се срещали и преди, много пъти, но от това не е излизало нищо.

— До сега. — Грег присви устни замислено. — И сега той те покани да излезете. На вечеря, казваш. Доста дълъг път от Манхатън, само за да прекара няколко часа в един ресторант.

Джулия схвана намека на Грег, ясно и недвусмислено. При нормални обстоятелства тя би се обидила от намека му и нахалството му да се рови в нещо, което не е негова работа. Но сега заслужаваше някакво обяснение.

— Беше само за вечеря. И не е шофирал чак от града. Отседнал е при кмета и семейството му.

— Наистина ли? От кога?

— От петък. Напоследък кметът Стратфорд е затрупан с работа. Не е нужно да го казвам точно на теб. И сега си има допълнителни главоболия заради последствията от кражбата на колата на съветник Кирсън. Брайън е малко потиснат, свикнал е да прекарва много време с татко си. Така че Конър запълва празнината, посвещавайки времето и вниманието си на Брайън.

— И на теб, очевидно.

Тя отново се изчерви.

— Казах ти, не знам дали от това ще излезе нещо. Въпреки това се извинявам. Трябваше да бъда честна с теб — с нас двамата. Трябваше да реша нещата определено още преди седмица. Но продължавах да си мисля, че може да стане нещо…

— Не е нужно да обясняваш. — Грег я изненада, като се пресегна към нея и сплете пръстите си в нейните. — Джулия, не е тайна, че аз изпитвам чувства към теб. Щях да излъжа, ако кажех нещо друго. Но не те виня, че ти не ги споделяш. Мога само да се надявам да промениш решението си. Знам, че каза нещо друго, но пътищата на съдбата са странни. Ти изложи тезата си. Аз я приех. Ти все още не си се посветила на нова връзка. И така, има ли причина, поради която не можем да продължим да се виждаме — не романтично, а като приятели? Никакви очаквания, обещавам.

Ето, тази реакция дойде съвсем неочаквано, помисли си Джулия, почти зяпнала от изненада. Беше се подготвила за няколко реакции — всичките неприятни, — но никога не беше си представяла, че Грег е толкова великодушен. Просто не си пасваше. Той бе амбициозен човек, който не се задоволяваше с нищо друго, освен с победа. Тя очакваше гнева му. Мислеше, че ще я срази, ще хвърли картите на масата и ще скъса завинаги с нея. Но ето го сега, прие новината спокойно и й предложи да си останат приятели.

Не знаеше какво е предизвикало дружелюбната му реакция, но не се канеше да гледа зъбите на подарения кон.

Усещайки как от раменете й се стоварва огромно бреме, тя стисна бързо ръката на Грег.

— Това ми харесва. Благодаря за разбирането.

— Удоволствието е мое. — Той погали леко пръстите й преди да ги пусне. — Нали за това са приятелите…

 

 

13:45

Разбиране? Приятели? Да бе!

Грег наблюдаваше как Джулия излиза от паркинга, пускайки автоматичната си усмивка и махайки с ръка за довиждане. Усмивката й изчезна веднага щом зави по главния път и се скри от погледа му.

Настръхнал от яд, той се качи в колата си и тръшна вратата. Дълго седя тихо, успокоявайки се, после започна да оценява какво се бе случило току-що и последствията от него.

Решението му беше спонтанно. Но бе правилното, единственото.

Добре, той потъпка гордостта си. Не го правеше често, но понякога беше необходимо. Ето един пример за това. Трябваше да запази отношенията си с Джулия — при каквито и да е условия. О, той не мислеше да се отказва от нея. Не и в дългосрочен план. А и не трябваше. Конър Стратфорд щеше да се върне в Ню Йорк при процъфтяващия си бизнес, а Джулия щеше да разбере, че си търси някой постоянен, някой, на когото да може да разчита. Е, той беше този постоянен. И ако се наложеше да го докаже, играейки ролята на неин приятел, щеше да го направи.

Междувременно щеше да бъде нащрек. Днешният обрат на събитията можеше и да улесни работата му. Колкото и да се дразнеше от представата как Джулия е с друг мъж, ако този мъж беше Конър Стратфорд, това означаваше, че може да измъкне повече информация от където и да е другаде.

Като стана дума…

Грег извади мобилния си телефон и набра един номер.

— Да? — отговори Филип Уокър.

— Аз съм.

— Добре. Докъде стигнаха нещата? И внимавай какво говориш. Не обичам мобилни телефони. Изострят параноята ми. Твърде много преплетени връзки.

— Добре. Знаеш, че вчерашната игра на голф отпадна заради дъжда. Но аз се свързах с всичките шест играчи. Същото направи и кметът между другото. Вчера цял ден ги обработва. Но това не помогна. Все още са разделени.

— Как така разделени?

— На кмета не му стига един глас. Повечето играчи държат на убеждението си, че сигурността трябва да бъде отделена от таксите за паркинг и че данъкоплатците не трябва да опират пешкира заради няколко кражби. Сигурен съм, че той планира да ги обработва още, особено след петък вечерта. — Пауза. — Което, предполагам, е твое дело? Все едно, че беше залепил логото си върху нея.

Отговорът на Уокър беше хладен.

— Не съм сигурен какво имаш предвид.

— Да бе! Както и да е, това беше умен ход. Сигурен съм, че адски е изплашило хората, които трябва. — Разбирайки, че Уокър не възнамерява да отговори, той продължи: — Да преминем към Джулия. Току-що я оставих. Изглежда, че братът на кмета е в града за дълго. Отседнал е при кмета и семейството му.

— Наистина ли? Е, това е интересно. — Последва пауза, през която Уокър асимилираше информацията. — Предполагам, че е тук, за да измъкне брат си — ако вече не го е направил. Така ще се погрижи за непосредствения проблем на кмета. Но не и за дългосрочния. — Уокър набираше скорост. — Да видим какво ще предприеме. Ще поддържаме връзка.

Категорично щракване.

 

 

19:45

Джулия се беше свила на фотьойла в дневната си и четеше есето на Джими Томас „Какво желая“. Типично, желанието му беше за по-дълги ваканции и по-малко домашни. Не е изненада, отбеляза весело Джулия. Джими беше умно момче, но трудно задържаше вниманието си върху нещо.

Тя коригира една-две граматически грешки, написа Добра работа в горния край на страницата и остави есето.

Купчината с есета се смали до две. Джулия разтри слепоочията си. Беше душевно изтерзана, твърде уморена, за да върши това сега. Трябваше да се захване по-рано, но уикендът й се превърна в една колосална сапунена опера.

Премина към следващото есе. На Брайън. Устните й се разтегнаха в усмивка. Несъмнено щеше да прочете два абзаца за желанието му да хвърля за Янките в следващия световен шампионат.

Миг по-късно усмивката изчезна.

Есето на Брайън започваше така:

„Бих искал да живея с чичо Конър. Само за малко. Той също е зает. Но това не го вбесява. Можем да играем бейзбол в някой голям парк. И да бъдем само двамата. Аз няма да му преча. И той няма да крещи или да плаче. А по-късно мога да се прибера у дома.“

Следващият абзац беше за това как напоследък Конър идвал често да му прави компания, но щяло да е по-лесно ако му правел компания в Манхатън докато мама и тате му кажели да се прибере.

Сърцето на Джулия бе разбито.

Тя захвърли листа и започна да рови в чантичката си, търсейки телефонния номер, който й даде Конър. Беше неделя вечер. Той вероятно все още бе заедно със семейството си — включително и с Брайън. Щеше да му е трудно да говори. Е, това беше нещо сериозно. Конър настоя да го държи в течение ако се появи червен флаг за тревога. А този червен флаг не можеше да чака.

Тя намери номера му и вдигна телефона си.

Конър отговори на второто позвъняване.

— Конър Стратфорд.

— Джулия е — представи се лаконично тя.

— Здравей. — Тонът му беше премерен, сякаш не можеше да говори свободно.

Ревът от телевизора отзад, заедно с познатия глас на Брайън, обясняваше защо.

— Изчакай. Хей, шампионе! — Той надвика телевизионното шоу, което Брайън гледаше. — Трябва да говоря от моята стая. Ще се върна след няколко минути.

— Добре — бе великодушният отговор на Брайън.

— Веднага съм при теб — повтори тихо Конър. Приглушени движения, последвани от тихо притваряне на врата. — Добре, сами сме. Какво не е наред?

Джулия заговори без заобикалки.

— Знам, че моментът изобщо не е подходящ, но е важно. Дадох на учениците си да напишат есе със заглавие „Какво желая“. Току-що прочетох есето на Брайън. Той обикновено пише за бейзбол. Този път е написал, че иска да живее при теб, защото тогава няма да пречи. Пише, че ти не се вбесяваш, че не крещиш и не плачеш. Конър, той е разстроен и объркан. Каквото и да става очевидно, то му се отразява зле.

Конър изруга под нос.

— Не мога просто да си седя тук и да не предприемам нищо — информира го Джулия. — Трябва да…

— Не, не трябва. — У Конър се намеси духът на Стратфорд. — Джулия, не забравяй, че Брайън е написал есето преди аз да се преместя тук. Сега съм тук и ще остана толкова, колкото той се нуждае от мен. Състоянието му ще се подобри.

— Може би. Може би не. Той все още живее в напрегната среда, среда, на която разчита за сигурност.

— Аз ще му дам тази сигурност.

Джулия обмисли внимателно ситуацията и прецени възможностите си.

— Имаш право. Но аз също. Ето начина да оправя нещата. Утре, като върна есето на Брайън, ще поговоря с него. Това не е нещо необичайно, винаги бъбря с децата за работата им. В този случай ще имам възможност да преценя емоционалното му състояние. Надявам се да видя подобрение. Ако не е така ще се чуем пак. И, Конър, няма да се уплаша. Ако реша, че е нужно да те прескоча и да се обадя на снаха ти, ще го направя.

Продължително мълчание.

— Чу ли ме?

— Чух те — отговори той. — Но не мисля, че ще е необходимо.

— Надявам се. — Тя въздъхна дълбоко. — Както и да е, сега те оставям да се върнеш при Брайън. Казах ти, че ще ти се обаждам за всичко, свързано с него и го направих.

— Оценявам това. — Кратка пауза. — Как мина обядът?

Джулия премигна при внезапната смяна на скоростите.

— Затлъстяващо.

— Знаеш какво имам предвид.

— Беше много приятно.

— Много приятно — повтори Конър. — Не както описа вечерята от снощи, нали?

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Не е нужно. Аз бях там. Каза ли му?

Защо успяваше толкова лесно да я изкара от равновесие?

— Конър, не ти се обадих да обсъждаме Грег. Обадих ти се да обсъдим Брайън.

— И ние обсъдихме Брайън. За мен той е основен приоритет, както и за теб. Всъщност мисля, че трябва да го обсъдим отново, след като вие двамата си поговорите. Хайде да се видим в Старбъкс^[1] около осем часа.

— Заради кого, заради Брайън или заради теб?

— И за двамата — отвърна решително той. — Искам да се уверя, че племенникът ми е добре. И искам да те видя. Не си играя разни игрички, ако намекваш нещо такова. Нито пък използвам емоционалното състояние на Брайън като стръв. Казах ти, че ще се срещнем тази седмица. Всъщност щях да ти се обадя, след като Брайън заспи тази вечер. Ти просто ме изпревари.

— Старбъкс — промърмори тя. — Да си взема ли кифличка или да мина само с чаша кафе?

— Както искаш. Исках да те изведа на вечеря, но Стивън и Нанси ще работят до късно, а аз обещах да си поделим една пица с Брайън. Така че ще трябва да се задоволя с едно кафе. Ще те чакам пред Старбъкс. — Гласът на Конър премина в дрезгав шепот. — Щях да ти предложа да те взема от апартамента ти, но тогава можеше да се изкушиш да ме поканиш вътре. А аз обещах да ти дам време до събота вечерта за това.

— Лека нощ, Конър — подхвърли набързо тя.

Той се разсмя.

— Старбъкс в осем?

— Старбъкс в осем — съгласи се тя.

— В такъв случай, лека нощ, Джулия.