Андреа Кейн
Благословена жена (12)

11

7 април

Валя през цялата събота.

Това означаваше, че Брайън пропусна тренировката по бейзбол.

Обикновено това предизвикваше мрачно настроение. Днес доведе само до дребно разочарование, тъй като чичо Конър си беше у дома и можеше да си играе с него.

Цялото семейство закусва заедно, след което Стивън се затвори в домашния си кабинет, а Конър се прибра в стаята си да звънне по някои важни делови въпроси, докато Нанси и Брайън се проснаха на пода в дневната да изиграят три електронни игри.

Конър се появи преди обед. Отговори търпеливо на залпа от въпроси на племенника си за това, защо трябвало да работи през уикенда, след като дори не бил кмет, после компенсира отсъствието си като изведе Брайън да хапнат хамбургери и после отидоха на кино.

Стивън си остана затворен, а осветлението в кабинета му бе постоянно включено.

Някъде около три часа звънецът на входната врата звънна.

Нанси погледна от стола си в дневната, чудейки се кой ли може да е. Несъмнено някой от колегите на Стивън или някой от служителите по кампанията му. Напоследък те го виждаха по-често от нея.

И със сигурност в едно по-позитивно и делово състояние — когато не пиеше и не играеше комар.

Престани да се самосъжаляваш, укори се строго тя. Никой не те насилва да запазиш този брак. Тук си, защото го искаш. Защото обичаш Стивън, защото той е баща на Брайън и защото си спомняш как беше, как може да бъде помежду ви. Всеки си има проблеми. Ние не сме изключение. Ще преодолеем това. Трябва да го направим.

Тя въздъхна и разтри пулсиращите си слепоочия. Само ако не се чувстваше толкова адски изтощена, физически и емоционално. Само да можеше да върне Брайън към онова щастливо дете, което бе само преди няколко месеца.

Присъствието на Конър помагаше, но все пак от време на време Брайън изглеждаше отнесен и изолиран…

Звънецът звънна отново още по-устойчиво и изтръгна Нанси от мислите й.

Тя скочи на крака. Напълно бе забравила, че някой чака пред вратата. Премигна, за да пропъди сълзите от клепачите си, остави документите си и тръгна по коридора към входа.

— Кой е?

— Аз съм, Нанси. — Беше гласът на Клиф Хендерсън.

Тя си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

— Здрасти — поздрави своя приятел и се усмихна насила.

— И на теб здравей. — Влезе и потупа по папката, която носеше под мишницата си. — Имаме среща със Стивън. Трябва да прегледаме някои документи. — После спря внезапно, огледа лицето на Нанси и се намръщи. — Какво има?

Това й се случваше за пръв път. Като съпруга на политик, Нанси бе свикнала да не показва чувствата си. През всичките тези години тя си създаде един страхотен публичен имидж, ако можеше да се каже така. Дори Клиф, най-близкият им човек, не беше надниквал зад грижливо поддържаната й маска. Ако напрежението й бе толкова прозрачно, за да промени това, значи изпускаше конците.

Трябваше да се постарае повече.

— Нанси? — притисна я Клиф, затвори вратата и тръгна към нея. — Какво има?

— Защо? Толкова зле ли изглеждам? — Въпреки опитите й да говори нормално, тя долови странното напрежение в гласа си.

— Не. Изглеждаш напрегната. Сякаш целият свят се е стоварил на раменете ти. Мога ли да ти помогна с нещо?

Странно, тя си спомни времето, когато Стивън й даваше подобна емоционална подкрепа.

Но и тогава именно той бе причината тя да се нуждае от нещо такова.

— Благодаря, Клиф — отговори тя, стискайки ръката му. — Ти си страхотен приятел. Не знам какво бих правила без теб. Не мога да разбера защо все още някоя невероятна жена не те е грабнала.

Той се усмихна.

— Защото Стивън взе последната. Разглезен съм. Чакам друга като теб.

Може би мен отпреди десет години, замисли се тъжно Нанси. Но не и мен от днес. Чувствам се като уморена старица.

— Благодаря за комплимента — отговори на глас тя. — Колкото до предложението за помощ, наистина го оценявам. Но, наистина, няма нищо нередно. Нищо, освен изтощение. Бутикът е като зоологическа градина, кампанията набира скорост, а тренировките на Брайън превключват бързо на по-висока скорост. О, и Конър ни е на гости. Така че аз тичам насам-натам като пиле без глава. Снощи тъкмо си отдъхвах, когато на Стивън му се обадиха, че колата на Албърт Кирсън била открадната. Сигурно ми се е събрало твърде много за един ден. Не съм мигвала цяла нощ.

Действайки на автопилот, тя направи жест на Клиф да си свали шлифера.

— Защо не ми го дадеш и не вървиш на срещата си? Стивън е в кабинета си. Цяла сутрин звъни по телефоните.

— Това не ме изненадва — промърмори Клиф и разтърси мокрия си шлифер преди да го подаде на Нанси и да кимне с благодарност. — Кражбата на колата на Албърт Кирсън вероятно е разпалила дебатите за сигурността по общинските паркинги в Лийф Брук.

— Точно така.

Нанси можеше да се справи с такъв разговор. С темите. С проблемите на града. Дори с кампанията. Тя бе програмирана да се справя с всичко това на същия онзи автопилот.

— Знам, че Стивън е много загрижен от зачестилите кражби на коли в града — подхвърли тя. — Надявам се, че съветът и полицията ще намерят решение, изгодно за всички.

— Да, аз също. — Клиф направи пауза, огледа отново лицето на Нанси и този път като че ли взе някакво решение. — Къде е Брайън?

— Конър го заведе на кино. Трябва да се приберат към пет.

— А ти защо не си подремнеш през това време? Като пребита си. А когато Торнадото Брайън забръмчи след малко из къщата, няма да можеш да си отдъхнеш до осем и половина — девет.

Съвсем вярно. И, боже, мисълта за малко дрямка беше направо чудесна.

— Прав си — призна тя, запращайки мислено работата си на заден план. — На подарен кон зъбите не се гледат. Ще се кача горе и ще гушна възглавницата. — Тя вече се насочваше към стълбите. — Ти върви и се срещни със Стивън. Надявам се срещата да е продуктивна.

Последните й думи заглъхнаха и се чуха едва-едва през прозявката й.

Клиф я гледаше как се отдалечава, размишлявайки за измореното й изкачване с кисела гримаса. Беше в безизходица. И не беше сигурен дали може да се измъкне от нея.

Силно разтревожен, той тръгна към кабинета на Стивън.

 

 

16:35

Тази сутрин Грег се събуди от пронизителния звън на будилника. Натисна някакъв бутон, само за да смени силната музика от алармата с тропането на дъжда по прозореца.

Толкова много неща щяха да се отложат.

Обади се на игрището за голф, само за да получи потвърждение, че мачът се отменя.

Страхотно, просто страхотно…

Сега не само трябваше да черпи информация от целия градски съвет, но трябваше да го прави по телефона. А измъкването на информация по този начин бе много досадна работа, защото не можеше да прецени напълно реакциите на хората без да ги вижда — и да разчита — израженията на всеки от тях.

Но всичко това си имаше и добрата страна, страна, която подобри настроението му. Вместо да се впусне в действие в шест сутринта, можеше да започне да събира всички факти доста по-късно, което означаваше, че Стивън Стратфорд щеше да има достатъчно време да се обади сам. Каквато и подкрепа да успееше да получи, Грег щеше да научи за нея в разговорите си през късния следобед. В резултат на което щеше да има изчерпателна информация за ситуацията при доклада си.

Имайки предвид това, той изчака до три часа, за да започне шестократната си политическа игра. Онова, което разбра, бе обнадеждаващо, макар и не изненадващо в светлината на кражбата от петък вечерта.

Двама души бяха преминали на страната на кмета. Засега двама съветници, включително и Кирсън, бяха склонни да дадат на Филип Уокър договора, който той искаше. Другите четирима обаче не желаеха. Те предпочитаха да приемат по-евтината програма, управлявана от общината, и да включат местната полиция в охраната на общинските паркинги.

Това означаваше, че дори с гласа на кмета, пак не му стигаше един глас.

И от това нямаше ефект.

Грег си наля чаша вино и се отпусна на дивана, скръстил крака. Странна работа е тази кражба, замисли се той, отпивайки от виното си. И при това точно колата на Албърт Кирсън. Какво съвпадение…

 

 

18:30

Конър облече тъмносин пуловер с яка по врата, прекара един гребен през косата си и си погледна часовника. Трябваше да излезе след десет минути, иначе нямаше да вземе Джулия навреме. Но той нямаше намерение да прави това при плановете му за вечерта. Обаче преди това държеше да разговаря със Стивън.

Не бе виждал брат си от закуска. Брайън също. Стивън все още седеше затворен в проклетия си кабинет, когато се върнаха от киното.

Какво става, по дяволите?

Доколкото Конър знаеше, Стивън бе възстановил онези петстотин хиляди долара, които той му даде, в сметката за кампанията си. Защо тогава все още беше толкова напрегнат? Дали дупката, която сам си беше изкопал, бе още по-дълбока? Можеше ли да дължи повече, отколкото си признаваше?

Беше време да разбере.

Намятайки спортното си яке през рамо, Конър излезе от стаята си и тръгна право към кабинета на Стивън. Когато стигна до затворената врата, той дочу приглушения звук от гневни гласове. Стивън и Клиф. Очевидно имаха разногласие — голямо. Това се случваше рядко. И моментът бе дяволски неудобен. Но това нямаше да го спре. Той почука.

— Не може ли да почака? — излая Стивън.

— Не, не може. — Конър влезе и кимна на Клиф. — Здрасти, Клиф. Радвам се да те видя.

— Здрасти, Конър. — Клиф изглеждаше необичайно зачервен.

— Съжалявам, че влетях така, но искам една минута насаме с брат ми, след което излизам за цялата вечер.

— Няма проблеми. — Клиф събра документите. — Късно е. А и аз също си имам планове за вечеря. — Той стрелна Стивън с поглед. — Помисли за онова, което ти казах.

— Добре. — Едно мускулче в брадичката на Стивън трепна. — Довиждане.

Конър изчака Клиф да излезе, после затвори внимателно вратата.

— За какво е всичко това?

— Нищо.

— На мен не ми изглеждаше като нищо. Не приличаше и на бизнес. Изглеждаше нещо лично. Клиф не е разбрал какво е станало с липсващите пари, нали?

— Не. — Стивън плесна с ръце върху бюрото, изправи се и закрачи нервно. — Ако искаш да знаеш, Клиф се тревожи за Нанси. Мисли, че тя е депресирана. Само че не знае защо.

— Но ние знаем. — Конър сграбчи облегалката на тежкия кожен стол и се наведе напред. — Стивън, семейният ти живот се разпада. Защо? Аз ти дадох половин милион долара. Защо все още си толкова изперкал?

Стивън спря, пъхна ръце в джобовете си и се втренчи в Конър. Изглеждаше ужасно — изпит и измъчен, сякаш бе остарял с десет години. Имаше тъмни кръгове около очите, кръгове, които не бяха причинени единствено от безсъние.

— Изперкал съм заради един проблем в градския съвет, който не мога да разреша. Изперкал съм заради увеличаването на кражбите на коли, което няма да ми помогне за имиджа ми като кмет, нито пък ще увеличи шансовете ми за място в щатския сенат. Изперкал съм, защото очаквам татко да се домъкне през седмицата на една от онези свои периодични проверки за прогреса на кампанията ми. Това достатъчно ли е?

Познавайки Харисън Стратфорд? Повече от достатъчно.

Конър огледа брат си, усещайки абсолютното изтощение на нервите му, чудейки се за стотен път дали всичко това си струва. Съмняваше се дали дори Стивън знае какво точно иска на този етап или пък дали политическа кариера е правилният път за него. Ако бе толкова напрегнат от една определена кампания, какво щеше да се случи с емоционалното му състояние, когато баща им го насочеше към Вашингтон и запалеше фитила?

Сега не му беше времето за такива откровености. Не и когато Стивън бе толкова близко до ръба. Може би след изборите, когато съзнанието на Стивън се освободеше от бремето на кампанията. Може би тогава той щеше да може да прецени дали пътят, по който бе тръгнал — пътят на баща им, — ще го направи щастлив до края на дните му.

Междувременно, онова, което го тормозеше, бяха най-вече комарджийските му дългове. Конър бе благодарен за това.

— Да — отговори той тихо на брат си. — Това е достатъчно. Особено онова за татко. — Той наведе глава изпитателно. — Мога ли да направя нещо?

— Можеш да започнеш с това да не ми четеш конско, защото съм сигурен, че точно това е причината да нахълташ тук. Няма да ти обърна внимание. Да, знам, че днес зарязах семейството си. Какво ще направя по въпроса? Ще пийна нещо силно, ще се изкъпя и ще отида в кухнята, където възнамерявам да прекарам останалата част от вечерта с всички вас. Добре ли е така?

Конър кимна.

— Само че аз няма да съм тук. Имам среща. — Той си погледна часовника. — За която ще закъснея ако не тръгна веднага. Трябва да я взема в седем.

Това отклони вниманието на Стивън. Той сбърчи чело.

— Някоя местна? Не знаех, че се виждаш с някоя от Лийф Брук.

— Досега не съм. И все още не. Това е първата ни среща.

— Познавам ли я?

— Разбира се. — Изражението на Конър изобщо не се промени. — Джулия Талбот.

Стивън се ококори.

— Джулия… кога стана това, по дяволите?

— Вчера, когато вземах Брайън. Поканих я. Тя се съгласи. Ще вечеряме заедно.

— Грег знае ли?

Конър сви рамене.

— Нямам чувството, че са твърде близки — поне що се отнася до Джулия.

— А пък ти си мислеше, че тя е твърде добра за твоя вкус. — Едва загатната усмивка. — Но аз така и не ти вярвах. Ти не откъсваше очи от нея на никой от мачовете на Брайън.

— Именно Брайън е причината, поради която се виждам с нея.

— Брайън… — На Стивън сякаш току-що му бяха казали, че земята е плоска. — Точно така.

— Не се шегувам.

— Наистина? И какво е направил моят син, събрал ви е вас двамата? — Стивън изглеждаше искрено развеселен. — Всъщност като си помисля, това не изглежда чак толкова невероятно. Вие двамата сте най-големите му герои. Така е, нали? Брайън ли ви сблъска един към друг на игрището?

— Хитро. — Конър не се усмихна. — Не, идеята беше моя. Джулия е загрижена за състоянието на Брайън. Тревожи се, че той е наранен емоционално — и е права. И също така е дяволски близко да разбере защо. — Той направи пауза, а после продължи с още по-неприятната новина: — Познай коя лигава журналистка видях в училището, когато отидох да взема Брайън. Притиснала Джулия и я пита за нейната гледна точка защо си бил толкова притеснен, когато тя те въртеше на шиш на мача минатата седмица.

Лицето на Стивън пребледня като платно.

— Говно.

— Да, би могъл да я наречеш така.

— Джулия говори ли с нея?

— Не. Каза на мис Леджър да върви по дяволите. Аз направих останалото. Няма да се появи скоро, не и докато не мине известно време, за да обмисли отново стратегията си. Заплаших я с процес.

— Кучка. — Стивън разтри енергично челото си, сякаш нещо го болеше твърде надълбоко. — Ти очевидно си говорил насаме с Джулия. Какво каза тя?

— Засипа ме с въпроси. Тя не е глупава, Стивън. Знае, че нещо не е наред. Предполага, че е напрежението от кампанията или, в най-лошия случай, че ти се чувстваш виновен заради това, че аз и татко те финансираме. Но направо ми каза, че няма да остави нещата така. Не и докато не види признаци на подобрение у Брайън.

Стивън отпусна ръка на хълбока си и погледна така, сякаш някой го беше ударил.

— И какво планираш ти?

— Две неща. Да стоя тук докато нещата се нормализират и Брайън наистина се почувства по-добре. И да ангажирам свободното време на Джулия Талбот с нещо различно от тревогите за учениците й, особено за Брайън.

— Разбирам. — Бавно, болезнено издишване. — Конър, не знам какво да кажа. Настина се държа като идиот с теб напоследък. Просто се чувствам притиснат в ъгъла и… — Той прекъсна. — Няма значение. Това не е извинение. Ти наистина ми помагаш, нямам предвид само финансово. Разбирам, че правиш всичко това повече заради Брайън, но искам да знаеш колко много съм…

— Хей — прекъсна го Конър, махвайки с ръка на благодарностите от страна на брат си. Последното, което искаше, бе да унижи още повече Стивън. Това спаднало самочувствие го подкара надолу към пропастта. — Не ми благодари. Първо, ти си ми брат, а Брайън ми е племенник. Второ, аз познавам татко толкова добре, колкото и ти. Знам каква роля е изиграл в прецакването на живота ти. И трето… — Той се опита да намери точните думи. — Ти си прав. Не мога да откъсна очи от Джулия Талбот. Така че нека това да не изглежда като някаква саможертва, нали?

— Да, добре. — Стивън погледна изпитателно брат си. — Не съм сигурен каква част от думите ти бяха само, за да ме накараш да се почувствам по-добре и каква част бяха истина.

— Аз също. Предполагам, че е време да разберем. — Конър тръгна към вратата. — Приятно прекарване на вечерта. И не ме чакайте.