Андреа Кейн
Благословена жена (13)

12

19:50

Джулия огледа ресторанта, желаейки да се потопи в скромното му очарование. Облицованата с дърво зала бе топла и уютна с атмосферата на италианско бистро. На заден план се чуваше лека музика, а сервитьорите се движеха без да бързат, сякаш подканваха клиентите си да се насладят на храната и компанията.

Тя и Конър бяха придружени до уединена маса, скътана в ниша с прозорци към река Хъдзън. В далечината мъглив блясък осветяваше моста Тапън Зий, засилвайки, но не затъмнявайки безгрижното спокойствие на вечерното изживяване.

Обръщайки внимание на чашата си с вино, Джулия отпи от шардонето, желаейки то да поотпусне нервите й. Беше нервна през целия ден — преоблича се три пъти докато се спре на кафяв вълнен панталон и кремав пуловер. Никога досега не бе била толкова изнервена на среща, дори и на първата. Но пък и никога преди не бе била толкова сляпо привлечена от някой мъж — мъж, с когото не бе сигурна дали изобщо има нещо общо, освен взаимната им любов към неговия племенник.

— Изглеждаш отнесена — отбеляза Конър, опипвайки чашата си вино. — Заведението не отговаря ли на очакванията ти?

— Ресторантът е прекрасен. — Джулия остави чашата си. — Ако изглеждам отнесена, то вероятно е защото се чудя дали с теб ще имаме за какво да си говорим, след като изчерпим темата за Брайън.

— Мисля, че ще се оправим. — Този неспокоен поглед се заби дълбоко в нея. — Но погледни откъм добрата страна. Няма да се наложи да се чудиш дълго.

— Предполагам. — Тя се опита да не обръща внимание на вълнението в стомаха си.

— Приключи с ордьовъра си — предложи Конър, посочвайки към лазанята с гъби, кацнала недоядена в чинията й. — Това е гордостта на готвача. Ще бъде съкрушен ако я оставиш така.

Джулия се усмихна печално.

— Тогава може би ти ще доядеш останалото. — Тя посочи към чинията си. — Ако изям това, няма да ми остане място за основното ястие, а и за онова тирамису, за което говореше толкова разпалено.

— Добре ми звучи. — Конър довърши остатъка от мидите си. После помогна на Джулия да прехвърли част от гъбите си в неговата чиния.

За миг пръстите им се докоснаха и Джулия усети как я прониза топла вълна. Направи всичко възможно да скрие реакцията си, задържайки поглед върху чинията пред себе си. Нямаше представа доколко бе успяла, нито пък възнамеряваше да погледне към Конър, за да разбере. Вместо това се концентрира в привършването на ордьовъра си и овладяване на изострените си сетива.

Успя преди да опразнят чиниите си и преди да напълнят повторно чашите им.

— Как е Брайън днес? — попита тя, скръствайки ръце върху масата.

Конър си отчупи парче топъл хляб.

— Добре, като изключим това, че тренировката му по бейзбол се провали. Ходихме на кино.

— Само вие двамата?

Той сбърчи вежди.

— А-ха. Това проблем ли е?

— Разбира се, че не. Сигурна съм, че кметът е бил много зает.

— Подпитваме, а? — Конър сипа малко зехтин в чинията, за да натопи хляба си. — Стивън се занимаваше с последствията от онази кражба на колата снощи. Сигурен съм, че си прочела историята във вестника и си видяла, че жертвата е градски съветник.

— Не ми беше нужно да я чета във вестника. Видях я по новините в единайсет часа. — Джулия не обръщаше внимание на хляба си. — Знаех, че снощи се е случило нещо сериозно на онзи общински паркинг. Заседнах в задръстването на път към къщи от Пафкийпси. Включих новините веднага щом се прибрах. Когато видях, че е открадната кола и че принадлежи на съветник Кирсън, веднага разбрах, че кметът Стратфорд ще е много зает през уикенда. Така че не бях удивена, просто констатирах един факт. Радвам се, че си бил там и си прекарал времето си с Брайън.

Тя повдигна брадичка.

— Не всичко, което казвам, е атака срещу теб. Нито пък съм много добра по задните цели. Ако имам да кажа нещо, казвам го. Аз преподавам в начално училище, забрави ли? Липсват ми онези скрити планове, за които ти говореше.

— Вярно. — Конър отчупи крайшника на хляба и с измамно спокойствие го натопи в зехтина. — Нямаш планове, поне не скрити. Но заплашваш да ме пренебрегнеш по този проблем с Брайън.

— Ако си спомням добре, ти беше този, който ме заплаши. Каза ми да стоя настрани. Аз ти отговорих, че не мога. Казах ти също, че първо ще опитам да се справя с нещата по твоя начин. Ако Брайън реагира на присъствието ти, ако му дадеш стабилността, от която се нуждае, за да стане старият Брайън, аз с удоволствие ще изоставя всичко това. — Джулия се наведе напред. — Аз не съм Черил Леджър. Тя е лешояд, който се храни с хора. Аз не съм. Аз съм учителка, от добрите съм. Желая само доброто на Брайън.

— Знам. — Конър продължи да дъвче. Тонът и изражението му бяха резервирани, както винаги, когато се повдигнеше тази тема. — Колкото до Черил Леджър, никога не бих ви сложил в една категория. Тя е егоистична кучка. Ти си всичко друго, но не и това.

— Не мога да повярвам, че тази жена наистина си е мислела да отиде директно при Брайън — промърмори Джулия, спомняйки си за мис Леджър, когато тя погледна към Брайън.

— Това няма да стане.

— Не, няма. Първо ще трябва да мине през мен.

Конър се усмихна весело.

— Това звучи заплашително, макар и малко вероятно. Не мога да си те представя като побойничка.

— Обикновено не съм. За Черил Леджър ще направя едно изключение.

— Говориш сериозно, нали?

— Заради Брайън, да.

Конър подпря лакът на стола си, оглеждайки внимателно Джулия, сякаш не беше сигурен дали тя произнася сериозно заплахата си.

— Възхищавам се от лоялността ти. Но не бих ти препоръчал да налиташ на Черил Леджър. Първо, накрая ще пострадаш. Ти си слаба. Тя е едра. По-тежка е от теб поне с десет килограма. Второ, ще те съди. Също и училището ти. И трето, какъв пример ще дадеш на учениците си, ако натупаш Черил Леджър на игрището?

— Хвана ме с втория и третия си аргумент. Но ще изгубиш с първия. Едра или не, съмнявам се дали мис Леджър би могла да ми устои в юмручен бой. Имах велики треньори.

— Треньори — имаш предвид инструктори по бойни изкуства?

— Нещо по-добро. Малката лига в град Пафкийпси. Там ме научиха да се бия, когато бях още на осем. Имах много уроци и много практика. Прекарвах с тях всяка свободна минута от детството си.

Този път веселието на Конър беше искрено.

— Значи там си усъвършенствала въртящата топка. А аз си мислех, че си я научила на тренировките си по софтбол^[1].

Джулия направи гримаса.

— Татко ме научи да хвърлям, когато бях по-малка от Брайън. Нямах търпение да започна училище, за да вляза в Малката лига. Бях съкрушена, когато разбрах, че няма бейзболен отбор за момичета. Софтболът ми изглеждаше като някакъв беззъб заместител. О, играех, чак до гимназията. Но при всяка възможност ходех в парка и играех с момчетата.

— Изненадан съм, че са те пускали.

— Нещо повече. Бяха възхитени. Изострях уменията им. Хвърлях по-добре и от най-добрия им питчър. — Палава усмивка. — Разбира се, наложи се да им обещая, че ще скрия всеки кичур коса под бейзболната си шапка, така че всички, които гледат, да ме мислят за момче.

— Момче? — Погледът на Конър се разходи небрежно по тялото й, след което той я изгледа скептично. — Не мога да си представя как си скривала това.

Тя се изчерви.

— Е, ставаше. По онова време бях кльощава малка палавница. Така че не беше трудно да се оправям с маскировката. Разбира се, от време на време някой ме разкриваше и си го изкарваше на момчетата. Там пък използвах бойните си умения. Дребна съм, но имам много силен удар.

— Ще се опитам да го запомня, в случай, че някога прекрача границите. — Предумишлена пауза. — Границите, на които възнамеряваш да ме държиш.

В този коментар имаше нещо смущаващо интимно или може би просто Джулия го възприе така. Но това не бе много вероятно. Не и с тона на Конър и с блясъка в очите му. Не, той знаеше съвсем точно какво казва и как ще го приеме тя.

Тя преглътна, желаейки да намери остроумен отговор, за да разсее напрежението.

Дилемата й бе решена с пристигането на новото блюдо им и тя насочи цялото си внимание към своята салата от скариди.

— Това е чудесно — обяви тя. — Прав беше за храната.

— Аз съм прав за много неща.

Не се канеше да я изпусне от хватката си. Е, тя щеше да се освободи сама, завъртайки разговора към по-твърда почва.

— Вие с Брайън имате много специална връзка. Винаги ли е било така?

Лекото повдигане на веждите му й подсказа, че е разбрал причината за промяната на темата. Но той все пак отговори на въпроса й.

— Да, от самото начало. Когато Брайън се роди, аз бях в командировка в Далечния изток. Долетях у дома веднага щом успях да се освободя и отидох направо в къщата на Стивън. Брайън беше на две седмици. Страхувах се до смърт, че ако го докосна, ще го счупя. Нанси просто го остави в ръцете ми, показа ми как да прикрепям главата му и излезе. Ние двамата се гледахме известно време. Помислих, че ме преценява. Каквото и да е решил, то очевидно го е направило щастлив, защото започна да маха с ръце и крака и после ме дари с една огромна беззъба усмивка. Бях обсебен от него.

Джулия се усмихна, чудейки се дали Конър разкрива много от себе си, когато говори за Брайън.

— Ами родителите ти?

— Какво за тях?

— Брайън е първият им, единственият им внук. Трябва да са били във възторг.

Хладно свиване на рамене.

— Майка ми се зарадва. Това е нейната степен на възторг. А баща ми беше доволен. Това е дори много за него.

Джулия човъркаше храната си, опитвайки се да реши как да отговори. Не че бе слисана от отговора на Конър. Беше съвсем наясно, че Харисън Стратфорд не е натрупал милиардите си, ходейки по родителски срещи. Но нейните ценности бяха толкова различни, семейният й живот толкова контрастен с този на Конър… Обаче тя все пак нямаше право да съди баща му и със сигурност нямаше никакво право да го осъжда.

— Кметът и жена му са удивителни родители — отбеляза тя.

— Идвайки от семейство като моето, това си е голямо постижение — интерпретира думите й Конър.

— Нямах предвид…

— Имаше. И въз основа на твоето виждане за това какви трябва да бъдат родителите, ти си права. — Той остави вилицата си. — Виж, Джулия, не трябва да съм гений, за да разбера мнението ти за моето отглеждане. Името Стратфорд се появява редовно на бизнес и на политическата сцена. Вероятно ти приличаме на извънземни. Но за Стивън и за мен израстването в тази среда си беше един обикновен бизнес. Начинът ни на живот ни се струваше толкова нормален, колкото за теб е била Малката лига.

— Това е очевидно. Очевидно е също, че ти си много привързан към семейството. Ти си им закрилник — и на семейството, и на името му.

— И двете вървят в пакет. И само да спомена, че аз едва ли съм бил дете в нужда. Нито пък Стивън. Имахме всичко най-добро, включително възможности, за които други хора биха убили без да се замислят. Колкото до личната загриженост, имахме и това. Добре де, къщата ни не беше пример за уютно гнездо. Но не беше и класическият случай на вечно отсъстващ баща и майка от хайлайфа, които да не ни обръщат внимание. Родителите ми се интересуваха от живота ни. Просто наблягаха на сфери, които не са ти толкова познати. Усилията им бяха насочени към осигуряване на нашето бъдеще. Философията на Стивън като баща е различна. Той е повече един практичен баща.

— Не мога да кажа, че не одобрявам това. Това е добре за брат ти — и за Брайън.

— Съгласен съм. — Още едно присвиване на вежди. — Е, приключихме ли с психоанализата на моето семейство?

Джулия кимна замислено. Имаше отчетливото усещане, че току-що е чула една заучена реч, която Конър бе усъвършенствал дълги години. Порази я не толкова онова, което каза, а онова, което не каза. Сякаш нахвърляното описание на детството му можеше да бъде запълнено с много повече въздействащи подробности, отколкото той реши да сподели.

— Да — отговори тя, разбирайки намека му. — Приключихме.

— Добре. Защото няма какво друго да ти кажа, само неща, които биха те отегчили до смърт. Мога да продължа с изчерпателни дискусии за инвестиции, придобивки, парични потоци — нали разбираш, нещата, от които са изградени финансовите империи. От там мога да се отклоня към това как се обединяваме зад някоя политическа кандидатура на човек, комуто е съдено да стане велик. Това е семейство Стратфорд, накратко. — Той подпря брадичката си с ръка. — А от друга страна, можем да поговорим и за теб. Можеш да ми разкажеш какви точно са отношенията ти с Грег Матюс.

Вилицата на Джулия издрънча на масата.

— Откъде се взе този въпрос?

— Ще отговориш ли?

Тя започна да си играе със салфетката.

— Мога да кажа, че не е твоя работа.

— Можеш. Но и двамата знаем, че няма да бъде вярно.

Боже, този разговор излизаше извън контрол. Но този път Конър внезапно се обърна, давайки й време да се подготви.

Е, подготвена или не, тя нямаше да го лъже.

— С Грег сме излизали няколко пъти. Няма какво повече да се каже.

— Мисля, че ти току-що го каза.

Джулия преглътна с мъка.

— Конър…

— Не спиш с него.

Брадичката й се изстреля нагоре, а по бузите й изби жар, когато срещна погледа му.

— Това определено не е твоя работа.

— Щом казваш.

— Да, казвам.

Джулия атакува настървено скаридите си, посвещавайки цялото си внимание на яденето. Адски се нуждаеше от малко отдих.

Но Конър не възнамеряваше да й го даде.

— Той би ли имал нещо против, че тази вечер си излязла с мен?

Джулия вдигна бавно глава.

— Вероятно. Но аз не съм искала позволението му.

— Ще му кажеш ли?

— Ако стане дума, да.

— Кога?

— Кога… какво?

— Кога може да стане дума? Имаш ли планирана друга среща с него?

— Всъщност утре ще обядваме заедно.

— Ще ти хареса ли толкова много, колкото тази вечеря?

— Не знам — отговори тя с тих, чистосърдечен тон. — Ще ти кажа, когато мога да мисля трезво.

— Това може и да не стане доста време. Не и ако аз не ти помогна.

Устата на Джулия пресъхна. Тя все още беше замаяна, когато келнерът дойде да вземе поръчките им за десерта.

Като вцепенена, тя поклати глава, отказвайки да сложи още една хапка в устата си.

Сервитьорът не искаше и да чуе.

— Моля ви, signora, всичките ни десерти са домашно приготвени — придумваше я той.

Тя стрелна Конър с умолителен поглед. Той не й помогна.

— Аз ти обещах тирамису, което ще изправи въртящата ти топка — напомни й той.

Сервитьорът грейна.

— Чудесен избор. Имам едно предложение. Нашите порции тирамису са много щедри. Защо двамата не си поделите едно парче?

— Добра идея — съгласи се Конър. — Ще изчакаме с кафето. Ако не ни остане място, ще минем и без него. — Той не обърна внимание на слабия протест на Джулия. — После ще ми благодариш за това — ще видиш.

— Щом казваш.

— Така е.

Обляното със сметана парче от рая, което пристигна след минути, не беше щедро. То беше огромно.

Сервитьорът постави чинията в средата на масата, подаде им по една лъжичка и се отдалечи.

— Давай — насърчи я Конър.

Имаше някаква крещяща интимност в това да отрязват лъжичките си с крем от една чиния и после да ги поднасят към устата си. Особено след този твърде неспокоен разговор.

Конър също го усети. Гледаше я напрегнато с поглед, фиксиран върху устата й.

— Е? — попита я той след третата й лъжичка.

— Е, какво?

— Всичко ли е така, както обещах?

Десертът. Той говори за десерта.

— О, да. Приказно е.

— Добре. — Той се наслади на още една хапка, а Джулия усети, че се е втренчила в него точно толкова безцеремонно, както и той в нея, неспособна да откъсне поглед от устата му, докато той дъвчеше и преглъщаше, а езикът му облизваше последните късчета сирене крема от устните.

— Да пропуснем кафето — предложи внезапно той и блъсна стола си назад.

Джулия едва не подскочи от стола си.

— Какво?

— Не ми се пие? А на теб?

— Не. — Какво, за бога, правеше тя? Караше този мъж да си мисли, че е готова да си легне с него.

А и не беше напълно сигурна дали не е така.

— Ще взема сметката. — Конър направи знак на сервитьора.

Десет минути по-късно сметката беше платена, донесоха палтото на Джулия, а Конър я извеждаше от ресторанта.

Дъждът беше спрял, оставяйки нощта по-хладна, с капки, увиснали от клоните на дърветата и по тревата. Въздухът ухаеше на свежо, изпълнен с аромата на скорошния дъжд.

Обувките им скърцаха по чакъла докато вървяха към паркинга. Конър почти не я докосваше и тя усещаше само лекия натиск на дланта му върху гърба си. И все пак усещаше този мъж по-силно от всеки друг мъж в живота си.

Конър натисна бутона на алармата и отключи сребристия мерцедес. Отвори й вратата, изчака я да седне, затвори и заобиколи до шофьорското място.

Качи се, запали колата и излезе от паркинга, докато Джулия отчаяно търсеше тема за разговор. Нещо, което да разчупи това напрегнато мълчание. Особено когато ги очакваше половин час път, а там трябваше да вземе решение, за което не й се мислеше.

— Кажи ми с какво се занимава един рисков инвеститор — изтърси тя. — Не само какво прави, но и защо го прави?

Конър й хвърли един премерен поглед.

— Защо?

— Защото, както уместно посочи ти, аз не познавам нито един рисков инвеститор. И не мога да си оформя мнение без да познавам някои факти.

— А… Искаш да знаеш дали спадаме към същата категория на лешоядите като Черил Леджър.

— Много смешно! Не, едва ли бих те описала като лешояд. Имам предвид, какво те мотивира? Наистина ли всичко е заради парите? Или заради властта?

— Ако ме питаш има ли някаква треска в това да прецениш стратегически някой нов бизнес, да застанеш зад него и да го видиш как се извисява — разбира се. Защо го правя? Защото ме вдъхновява. Защото обичам да се захващам със способни компании, за които вярвам, че ще израснат. Защото това е предизвикателство за ума ми. Защото искам да имам дял в бъдещето на индустрията и технологиите. Защото съм добър в това. — Той сви рамене и спря на светофара. — Парите са най-вече индикатор за успеха, отколкото нещо друго. Те означават, че си върша работата добре. Колкото до това, че съм богат, това не е единственото, което ми доставя удоволствие. Цял живот съм имал пари. Те са нещо полезно, но не са всичко в живота. Но на мен ми е лесно да го кажа. Защото никога не съм бил беден.

Джулия премигна. Не беше очаквала такава убийствена откровеност.

Устните на Конър се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Не се шокирай толкова. Понякога съм известен и с това, че казвам истината.

— Не откровеността ти ме изненадва. А твоята проницателност.

— Известен съм и с това, че съм проницателен. Чета и мислите на хората, този талант го развих много рано. Това е едно от предимствата на индивидуалиста. Развих много силна наблюдателност. Понякога тя е много полезна в моята професия.

— Винаги ли си бил индивидуалист?

— Бях доста независим, ако това имаш предвид. Още една черта на семейство Стратфорд.

— А брат ти? Вие сте почти връстници — не сте ли се движили заедно?

— Разликата ни е само една година, но не. Стивън беше много по-приказлив и по-общителен от мен. Имаше куп приятели. Аз предпочитах собствената си компания. Това все още е така. А ти? Имаш ли братя и сестри?

Джулия поклати глава.

— Не, сама съм, въпреки че често съм си пожелавала братче или сестриче. Предполагам, че самата идея ми се е струвала романтична, както е при всяко друго само дете. Както и да е, сега като погледна назад, аз бях — и съм — голяма късметлийка. Имам двама удивителни, любящи родители. Например те ме научиха колко е важно да обичаш, да влагаш по нещо от себе си във всичко, което правиш, да следваш инстинктите си, дори ако това означава да извървиш някоя трънлива пътека. Все още се осланям на тях, колкото и сантиментално да звучи.

Конър не коментира това. От друга страна, не изглеждаше надменен. По-скоро беше замислен.

Той отби от магистралата на изхода към Лийф Брук и зави наляво в края на склона.

— Тези семинари, които спомена, че организираш, каза, че ги организирате заедно с майка си.

— Да. Майка ми е медицинска сестра. Но също така е най-самоотверженото, най-състрадателното човешко същество, което съм срещала. Тя започна да предлага тези безплатни семинари преди пет години заедно с Американската професионална асоциация за тормоза над децата. Започнах да работя заедно с нея, след като завърших колежа.

— Къде ги изнасяте?

— В болниците в Пафкийпси и в още няколко града в окръг Дъчис. Занимаваме се с теми, които засягат благосъстоянието на децата. Участниците ни са хора, които осигуряват здравни услуги — детегледачки, педиатри и акушерки. Целта ни е да им помогнем да установят потенциално небрежни семейства и да предприемат превантивни действия преди потенциалното да се превърне в реалност.

— Разбирам. — Конър възприе тази информация със замислено изражение. — Сега разбирам защо си толкова внимателна към учениците си. И защо си квалифицирана да забелязваш признаците, когато те са наранени.

— Децата понасят много — обясни Джулия. — Това заблуждава много възрастни, дори добронамерените. Те не виждат никаква външна промяна у детето си и са убедени, че всичко е наред. Но понасянето взема своите жертви. Само обучени наблюдатели, като учителите, могат да забележат това. Трудното е да се привлекат родителите. Те отричат нуждата от външна помощ. Възприемат ситуацията като свой провал. Но не е така. Това е важна, смела стъпка. Тя има огромно значение за благосъстоянието на детето.

— Познанията ти са впечатляващи. А също и факта, че желаеш да ги споделиш, изнасяйки тези семинари. — Конър я погледна. — И преди да оспориш искреността ми, искам да ти кажа, че говоря сериозно. Майка ти очевидно е забележителна жена. Вие двете допринасяте много за децата.

— Надяваме се.

— А баща ти? Предполагам, че не си изкарва прехраната преподавайки хвърляне на въртящи топки?

Джулия се усмихна.

— Той е професор във Васар^[2]. Преподава философия и литература. Израснах в студентския квартал, заобиколена от академичния свят. В това отношение бях много защитена. В други отношения не бях. — По лицето на Джулия премина сянка. — Както и да е, с татко и до днес спорим за литературни интерпретации и за идеологии.

— Сигурен съм, че отстояваш добре тезите си. — Конър хвърли още един бърз поглед към нея. — А в кои отношения не беше защитена?

Очевидно краткият й коментар не бе минал незабелязано.

Тя обърна глава и погледна през прозореца.

— Хайде просто да кажем, че и аз съм видяла своята част от грозотата. Това ме накара да разбера, че много малка част от живота е под наш контрол. Малкото неща, които са принципи, идеали, трябва да се държим за тях като за спасителни пояси.

— Това е красива мисъл, но доста опростен възглед. Да си принципен е страхотно. Ами ако се случи нещо неочаквано, нещо, което хвърля куп мръсотия върху идеалите ти? Не трябва ли да преоцениш нещата?

Джулия се вгледа в дърветата, покрай които минаваха. Дали той имаше предвид собствения си опит или четеше мислите й?

— Предполагам. Зависи от това колко силно е вкоренен в теб въпросният идеал и колко значителна е мръсотията.

Конър намали и зави в улицата на Джулия.

— Справедливо. — Влезе на мястото за паркиране и изключи мотора. — Стига толкова сериозни разговори. По-късно може да ги подновим. — Миг мълчание. — Много по-късно.

Сексуалното напрежение, което ги придружаваше по пътя от ресторанта, излезе енергично на преден план.

Джулия премигна, внезапно изгубила представа за реалността. Огледа се, чудейки се кога са стигнали до апартамента й. Беше толкова погълната от разговора им, че изобщо не гледаше пътя.

Е, стигнаха. И тя не бе по-подготвена за онова, което щеше да се случи после, отколкото преди трийсет минути.

Нямаше начин просто да пожелае лека нощ и да си тръгне. Конър вече бе излязъл от колата и заобикаляше, за да й отвори.

Тя излезе, отвори чантичката си и разрови за ключовете. Когато ги хвана, ръката й трепереше и тя нарочно избягна погледа на Конър докато вървяха към сградата.

Три минути по-късно стояха мълчаливо пред вратата на апартамента й.

— Аз… — Тя се окашля, взирайки се в килима в коридора. — Благодаря ти за вечерята. Беше…

— Джулия. — Гласът на Конър беше тих и напрегнат и сега той за пръв път я докосна — докосна я наистина: обви раменете й с ръце и ги спусна надолу по меката вълна на пуловера й. — Покани ме вътре.

Електричеството, което я прониза при докосването му, бе толкова силно, че тя подскочи. Брадичката й се вирна нагоре и тя срещна възбудения му поглед, виждайки как нейното слисване се отразява в очите му.

— Не — прошепна тя.

Той вдигна едната си ръка и кокалчетата му погалиха бузата й.

— Защо не?

— Знаеш защо не.

— Знам също, че не си готова.

— Тогава защо искаш да те поканя да влезеш?

— Защото искам да те целуна за лека нощ. — Той прокара палец по долната й устна.

— И не можеш да го направиш тук? — успя да промълви тя едва-едва.

— Не, не мога.

Джулия не го разпитва повече. Опипа зад себе си, отключи вратата и я отвори.

Влязоха вътре и Конър затвори вратата. Апартаментът бе тъмен като дълбока пещера. Никой не понечи да светне.

Конър я облегна на стената и прокара ръце по тялото й. Изчака я да вдигне глава, после снижи устни към нейните.

Никоя предишна целувка не беше я подготвила за тази.

Устата на Конър просто погълна нейната. Без прелюдии, без постепенно начало. Устните просто разтвориха нейните, моделираха ги към неговите. Езикът му потъна вътре, търкайки се в нейния с чисто сексуално движение, което бързо се превърна в непоносим ритъм на потъване и изваждане.

Тя пламна.

Без да мисли, Джулия отвърна. Посегна към него, пръстите й се заровиха в пуловера му, забиха се в него и тя го издърпа към себе си, за да задълбочи целувката.

Това бе насърчението, от което се нуждаеше той.

Ръцете му се свлякоха към кръста й, сграбчиха я надолу и той я повдигна към себе си. Тялото му прикова нейното към стената, задържа я там докато устата му продължаваше да се впива в нейната.

Сетивата на Джулия изключиха. Дървесният аромат от одеколона на Конър, невероятният вкус на устата му — никога не бе желала нещо повече. Гърдите й бяха притиснати в неговите силни, мъжествени гърди, а зърната й бяха твърди и пулсираха под сутиена. Мускулите на Конър бяха стегнати под измамно мекия плат на пуловера му и тя усети твърдите очертания на ерекцията му, докато той се движеше, опрян в нея. И двамата се задъхаха. Ръцете му се носеха неуморно по гърдите й, после се качваха нагоре, плъзгаха се напред и стигаха все по-наблизо и по-наблизо до там, където тя се нуждаеше от него.

Тя неистово желаеше той да се предаде и да я дари с тази пълна ласка. Гърчеше се и го чакаше да прекрачи тази малка дистанция.

Това стана, но само за миг.

Дланите на Конър преминаха като вятър върху твърдите връхчета на зърната й — веднъж, два пъти. Джулия се чу как стене, усети как тялото на Конър потрепери.

И той внезапно спря. Ръцете му се смъкнаха към кръста й и той я сграбчи здраво, откъсна устата си от нейните с очевидно болезнен жест.

— Джулия — прошепна дрезгаво той. — Искаш ли го?

Тя се почувства като дрогирана. Да, искаше го. Тялото й крещеше от желание.

— Това е на път да се превърне в нещо адски повече от целувка — успя да промълви той. — Така че ако не искаш да проникна в теб, най-добре го кажи още сега. Защото ще бъда там само след две минути.

Мисли. Тя трябваше да помисли. Очите им привикнаха с тъмнината и Конър прочете нерешителността по лицето й. И бавно я пусна на пода.

— Предполагам, че това е отговорът на въпроса ми.

— Не, не е — прошепна тя. — Не можеш да знаеш какво искам. Защото самата аз не знам.

— О, знаеш. Просто си уплашена до смърт от него.

Уплашена? Тя беше ужасена. Та тя дори не познаваше този мъж. А в момента не познаваше и себе си.

— Много е прибързано. Ние сме толкова различни. Не мога просто… — Тя замълча.

— Страхливка — прошепна той над устните й. — Какво стана с онези инстинкти, които твоите родители те бяха научили да следваш? Не трябваше ли да се вслушаш в тях?

— Само когато съм с бистра глава. Точно сега не съм.

— Нито пък аз. — Той дръпна леко долната й устна и после спря, за да се изгуби в още една дълбока, замайваща целувка. — Следващия път ще бъде втората ни среща — промърмори басово той. — Тогава ще бъде ли прибързано?

— Конър, не е въпросът в това колко пъти ще се срещнем. Въпросът е…

— Идеали. Принципи — довърши вместо нея той. — Не съм сигурен как тези неща влияят на онова, което става между нас. Но изглежда ти се изправяш срещу голямата мръсотия, за която говорихме.

— С всички сили — съгласи се тя, все още сграбчила раменете му за опора.

— Ще поработим върху това следващия уикенд.

— Следващия уикенд?

— Ъ-хъ. Ще си запазиш уикенда — целия — за да го прекараш с мен. Освен вечерта на семинара.

Трудно преглъщане.

— Ще опитам.

— Направи нещо повече. И междувременно очаквай няколко импровизирани вечери през седмицата. Питиета, вечеря, кафе — не ми пука какво точно. Ти решаваш. Но ще те виждам.

— Аз също го искам.

— Добре. — Той прокара пръсти през косата й, сведе поглед и се втренчи в устните й. — Най-добре да си вървя — промърмори неохотно той. — Докато все още мога. Но, Джулия, стига да се разберем, следващия уикенд, когато ме поканиш да вляза, няма да си тръгна до сутринта. — Той прокара отново палци по гърдите й, кръжейки бавно около зърната. — Побързай и преодолей всички правила, които си измислила и които ни разделят — нареди той с твърд глас. Погълна нежното й чувствено стенание и я целуна докато тя трепереше в ръцете му. — Наспи се добре.

 

 

23:45

Стивън чу Конър да влиза.

Напълно буден, той се облегна на възглавницата си, сплете пръсти зад главата си и се втренчи в тавана, докато Нанси се мяташе неспокойно до него.

Надяваше се, че срещата на Конър е била успешна и Джулия Талбот сега ще се разсее от кръстоносния си поход и от желанието си да бъде ангел пазител за Брайън.

Но тя бе най-малкият му проблем.

Не успя да убеди достатъчно съветници. Цял ден опитва. Все още не му стигаше един глас. Филип Уокър не се интересуваше от усилията му, интересуваха го единствено резултатите. За нещастие той нямаше да ги получи — поне не тези, които искаше. Което означаваше, че щеше да изпълни заплахата си. Щеше да разбие кариерата на Стивън на парченца, и нещо повече — дори да го вкара в затвора.

Стивън си представи заглавията във вестниците и реакцията на баща си.

Е, това няма да стане. Не и в този живот.

Опита се да го направи по лесния начин, но не стана. Не можеше да получи този договор така, както го искаше Уокър. Значи съюзът им отпадаше.

Трябваше да спечели предимство по друг начин. Щеше да се впусне в незабележима контраатака. Беше рисковано, но той се нуждаеше от застраховка. И имаше много добра идея как да я получи.

Трябваше да действа бързо. Утре щеше да завърти няколко телефона и да насрочи заседание за понеделник рано сутринта.

Беше време да отвърне на огъня с огън.