Андреа Кейн
Благословена жена (16)

15

Мерцедесът на Конър профуча в паркинга и спря рязко до експлоръра на Стивън. Шофирането беше един емоционален ад. Умът му препускаше, опитвайки се да разбере защо Стивън иска да отиде сам и да обясни на Нанси и Брайън, че е имал проблеми с колата. Той ги защитаваше, но от какво? Не беше пиян. Това би било логичното заключение, онова, което Нанси несъмнено си бе извадила. Но Конър чу болката в гласа на брат си. Той бе наранен, физически наранен. Говореше с мъка, сякаш всяка дума му струваше огромно усилие. И беше уплашен. Настоя да разбере дали Брайън е добре — попита Конър за това два пъти — преди да го накара да отиде до сградата на общината и да го вземе преди патрулната кола да мине и да го забележи.

Каквото и да ставаше, по дяволите, то вече стигаше до ръба.

Конър изскочи от колата си и отиде до колата на Стивън, поглеждайки през дясното стъкло. Стивън бе проснат на шофьорската седалка, която бе отпусната назад. Главата му, отпусната върху облегалката, бе обърната настрани. Стивън криеше лицето си.

Конър почука по стъклото.

— Стивън, аз съм.

Брат му завъртя леко главата си. Дори през тъмните стъкла Конър видя, че лицето на Стивън е подуто и покрито със съсирена кръв.

В гърлото му се надигна жлъч.

— Отвори вратата — нареди той.

Стивън кимна и започна да рови до себе си, докато намери бутона, който отваряше електронните ключалки на вратите.

Конър скочи на дясната седалка, преценявайки физическото състояние на брат си.

— Мамка му! — Погледът му се премести от лицето на Стивън към окъсаните му дрехи и неестествената му поза. — Трябва да те заведа на лекар.

— Не. — Стивън поклати глава и премигна. — Изглежда по-зле, отколкото е в действителност. Няма нищо счупено. Само няколко натъртени ребра и окървавено лице. — Той си пое дъх болезнено. — Но Брайън ще превърти ако ме види така. Не мога да се прибера у дома докато не се почистя. — Уплашен, умоляващ поглед. — Сигурен ли си, че Брайън е добре? С него ли беше като се обадих?

— Седяхме на пода в дневната и решавахме задачите по математика. Добре е. — Конър задържа безбройните си въпроси. Най-напред най-важното. Трябваше да изправи Стивън на крака и да се пръждосват от тук.

Той забеляза полупразната бутилка вода, поставена в скобата за чаши помежду им и куп окървавени салфетки на пода. Очевидно Стивън вече бе започнал с процеса на почистването.

— Аз имам малко вода в колата — изтърси нервно Конър. — Ще я донеса.

— Добре. — Стивън посочи с пръст към задната част на експлоръра. — Вземи пакет салфетки и аптечката. Нанси я държи там заради Брайън. Опитах да се добера до нея, но е заровена под тон боклуци. А адски ме боли, когато се опитам да вдигна нещо…

— Тогава недей. Даже не мърдай. Стой спокойно. — Конър изскочи от колата, заобиколи отзад и взе каквото им трябваше.

— Побързай — подкани го Стивън, когато той се върна. — Патрулната кола трябва да мине скоро, особено с ескалацията на кражбите на коли. Не трябва да ме видят така.

— Да, добре. — Конър замълча, концентрирайки се върху попиването на кръвта от лицето на Стивън. Третира по-дълбоките рани, после му помогна да пооправи дрехите си, опитвайки се да не ги притиска върху натъртените ребра.

Когато работата бе свършена, Стивън все още изглеждаше някак си подут и измъчен, но много по-близо до приличния си вид.

— Засега е достатъчно — обяви Конър. — За останалото ще се погрижим вкъщи. — Той се огледа, облекчен, че в района не се виждат патрулни коли. — Не можеш да караш, това е сигурно. Ще оставим колата ти тук. Предполага се, че си имал проблеми с колата, така че историята ще мине — не само пред Брайън, но и пред обществото като цяло — ударил си се като си лягал под колата. Ще те закарам у вас и ще те върна тук утре.

Той отвори вратата и заобиколи да измъкне Стивън. Метна ръката му през рамото си, поведе бавно брат си към мерцедеса и го настани там. Изхвърли кървавите салфетки в кошчето за боклук и тъкмо се канеше да напише бележка и да я остави върху таблото на експлоръра, когато една полицейска кола зави зад ъгъла и се озова пред тях.

— Има ли проблем? — попита полицаят зад волана, поглеждайки към колата на кмета, после към Конър. В очите му не се четеше подозрение, само любопитство и твърда решителност да покаже съвършена работа. Разпозна колата на кмета, а приликата между братята Стратфорд бе прекалено голяма, за да не разбере кой е Конър.

— Всъщност да — отговори спокойно Конър. — Тъкмо се канех да оставя бележка с обяснение на таблото. Колата на кмета нещо се повредила и той се ударил много зле докато се опитвал да я поправи. Дойдох да го откарам у тях. — Въпросителен поглед. — Не ми е много приятно да оставям колата тук през нощта, особено след като брат ми е оправил онези разхлабени кабели и колата е в движение, готова за евентуални крадци. Но не искам той да шофира, много го боли. Вие, момчета, ще хвърляте ли по едно око на колата през нощта? Наистина ще съм ви благодарен.

— Да, разбира се, няма проблеми. — Другото ченге, мъж на средна възраст с притеснено изражение, излезе и тръгна към мерцедеса.

— Добре ли сте, сър? — извика той на Стивън. Слава богу, заради затъмненото стъкло, помисли си Конър. Без него нямаше начин да маскира полупритвореното око на Стивън и подутата му устна и нямаше как, дори от това разстояние, да убеди опитните полицаи, че раните, които виждат, са в резултат от бърникането на Стивън под колата.

Никой не знаеше това по-добре от Стивън. И с болка или не, той успя да призове имиджа на съвършения политик, превърнал се в неразделна част от него. Насили се да махне с ръка и се обърна към полицая с една от онези очарователни, харизматични усмивки, които вече бяха станали негова запазена марка.

— Сякаш съм участвал в сбиване — извика той. — Когато автомобилните компании казват, че спортните коли имали сила, те говорят сериозно. Скоро няма да се реша да пълзя под нещо такова.

Полицаят се разсмя.

— Знам какво имате предвид. Както и да е, вие с брат си се прибирайте. Ще извикаме още една кола. Между нас да си остане, но ще наблюдаваме колата ви цяла нощ.

— Благодаря. Благодаря много. — Стивън задържа усмивката си докато Конър им пожела довиждане, качи се, запали мотора и отпраши.

После се отпусна назад в седалката.

— По дяволите, как боли…

— Без майтап! — Конър подаде на Стивън бутилката с вода. — Изпий каквото е останало. После ми разкажи какво става, по дяволите. Кой ти причини това и защо?

— Предполагам, че си се чул с татко. Кога идва? — попита вместо това Стивън.

Конър го стрелна с поглед.

— Няма да дойде до четвъртък. Достатъчно време, за да спаднат подутините ти. Ще можеш да му представиш историята с оправянето на колата.

— Добре. — Стивън затвори очи с болезнено облекчение. Вдигна бутилката към устните си и отпи.

— Забрави сега за татко. Не е той проблемът — трябва само да пазим това в тайна от него. Не можеш да избягаш от това, Стивън — предупреди го Конър, зави по главната улица и се отправи към къщата. — Не и от жена си. Нанси знае, че нещо важно не е наред. И не само заради странното ти поведение. Джулия й се обади днес. Разтревожена е за Брайън. Много разтревожена. Има нови неща. Забрави за възможността да я отклоня. Вече я няма. Проблемът не изчезва. Не можеш да си заровиш главата в пясъка.

Стивън се размърда нервно до него.

— Какви нови неща? Защо Джулия се тревожи повече за Брайън? Да не би някой да му е сторил нещо?

— Не. — Конър се опита да го успокои. — Само е говорила с него за есето, което е написал. Ясно е, че е объркан във връзка с живота си в семейството. — Той стисна зъби, а гаденето в стомаха му се засилваше. — Кой си мислиш, че може да е сторил нещо на Брайън? Същият кучи син, който ти е сторил това?

— Да. Не сторил нещо в смисъл да го нарани, но може би само да го посети. Вероятно ме гони параноята. Заради начина, по който говореха за него, все едно че са го виждали, като че ли са му взели нещо. Адски ме уплашиха.

— Бейзболната му шапка. — Кокалчетата на Конър побеляха, когато стисна волана. — Ето за какво говореше Брайън.

— Бейзболната му шапка? Какво за нея?

— Изчезнала е. През междучасието Брайън я оставил до оградата заедно с якето си, а когато се върнал, шапката не била там. Спомена, че видял как някакъв тип шофирал с нея на главата си. Не му обърнахме внимание, сметнахме го за съвпадение, червена шапка, която приличала на неговата. Очевидно сме сгрешили. Който и да е бил този тип, той ти е оставил послание.

Лицето на Стивън пребледня като платно.

— Боже!

— Ще те попитам още веднъж — процеди през зъби Конър. — И е най-добре да ми отговориш преди да ми причернее. Какво става? Кой те преследва? Някой властен гангстер, на когото дължиш пари? За това ли е всичко? Още хазарт? Даже след като ми се закле, че няма…

— Не. — Стивън стисна главата си с две ръце, премигвайки от последвалото болезнено пулсиране. — Не съм залагал и цент, след като ти ми даде петстотинте хиляди. Не е за пари. Вече не. Как ми се иска да беше.

— Продължавай.

Премерена пауза.

— Конър, не мисля, че трябва да се замесваш в това. Ще те превърне в съучастник. А то е последното, което искам. Не мога да отида и в полицията. Това ще бъде край на всичко — и нямам предвид само себе си. Имам предвид цялото ни семейство, всичко, което сме изградили.

— Имаш предвид всичко, което татко е изградил.

— Не само татко. Ти, Нанси и Брайън — животът на сина ми никога няма да бъде същият. Не мога да позволя това да се случи.

— Аз вече съм съучастник, Стивън. Станах такъв още в минутата, когато те измъкнах, давайки ти петстотин хиляди долара, знаейки много добре, че брат ми взема от фондовете на кампанията си за лична употреба. Това е престъпление. Е, освен ако не си присвоил пари или не си убил някого и искаш да скрия тялото, няма да затъна по-дълбоко от сега.

Стивън въздъхна уморено.

— Добре. Онова, което ти казах за парите, които дължах, то беше само част от историята. Останалото е за човека, на когото дължах повечето от тях.

— Кой е?

— Филип Уокър.

— Филип Уокър. — Веждите на Конър се събраха замислено. — Това име ми звучи познато.

— Той е доста едър строителен предприемач. А също така е по-мръсен и по-хладнокръвен отколкото си представях. — После Стивън тихо разказа на Конър подробностите за всичко станало от момента, когато Уокър му даде дарението от сто хиляди долара за кампанията до настоящия му опит да изнуди Стивън и да получи договора за общинските паркинги. — Нямам представа как е разбрал за хазарта — заключи той. — Но разполага с достатъчно подробности да съсипе семейството ни и да ме тикне в затвора.

— И ти не си направи труда да ми споменеш за това? Не и през нощта, когато те притисна за пръв път, когато пристигнах в Лийф Брук и те намерих мъртво пиян и припаднал?

— Аз съм отговорен за този кошмар, исках именно аз да му сложа край. Наистина си мислех, че мога да го направя сам. Но не осъзнавах докъде може да стигне Уокър, за да получи онова, което иска.

Конър се намръщи, опитвайки се да асимилира всичко, което беше чул току-що. Нещо го глождеше. Просто не можеше да разбере какво.

— Уокър стои зад всички тези кражби на коли, нали? Или само на Кирсън?

— Добър въпрос. Не знам.

— Струва си да се разбере. Особено в случаите, когато откраднатите коли са били паркирани на частни паркинги — паркинги с корпоративни собственици, които могат да бъдат сплашени, за да предадат договорите си, тъй като той предлага не само мениджмънт, а и охрана. В такъв случай той е още по-гадно копеле, отколкото предполагаме. Дава добър стимул на компаниите да се прехвърлят при него.

— Да, знам. — Стивън замълча, за да събере сили. — Конър, още нещо ме тревожи. Очевидно типовете, които ме пребиха, са отговорът на Уокър срещу опита ми да проверя компанията му. Предполагам, че е могъл да го разбере по няколко начина. Но как е станало толкова бързо? Задвижих целия процес едва тази сутрин, на срещата си с Клиф, Грег и Марти.

— Сигурен ли си, че това е провокирало боя?

— Ъ-хъ. Когато нападателите ми си тръгваха, те ми напомниха: „Прецизното проучване приключи“. Което означава, че са знаели как планирам да играя тази игра. А това означава, че мрежата на Уокър се разширява.

— Определено изглежда така. — Конър се намръщи още повече. — Е, лоялността на Клиф не може да се постави под въпрос. Ами Грег и Марти — ти вярваш ли им?

Свиване на рамене и премигване.

— Нямам причина да не им вярвам. Откак станах кмет Грег върши страхотна работа като административен управител, а Марти е шеф на полицията от двайсет години.

— Ами връзките им? С кого са разговаряли, след като са излезли от офиса ти днес?

— Предполагам, че Клиф се е заел с юридическия архив, Грег е отишъл в офиса си и е извадил папките от предишните ни сделки с „Уокър Дивелъпмънт“, а Марти се е върнал в управлението и е започнал криминалната проверка. Но още рано сутринта мисля да задам същия въпрос на всеки от тях. Особено на Марти. Той трябва да покрива огромна територия, макар че работи с компютър. И вероятно е потърсил помощ.

Конър присви устни.

— Мислиш, че някой в полицейското управление може да е подкупен?

— Така ми се струва, да.

— Разкриването му може да се окаже много опасно.

— Меко казано. Но не мога да спра сега. Уокър иска този договор в джоба си до края на седмицата. Не мога да му го дам. Не бих го направил дори и да можех — не и след всичко това. Този човек е нещо повече от мръсен бизнесмен. Той е един проклет мафиот, който наема горили да бият и да заплашват хората. Бог знае на какво още е способен. Няма да обвържа Лийф Брук да прави бизнес с него. По никакъв начин. Но ми трябва нещо срещу него — бързо. Трябва да бъда дискретен, но трябва да го направя. Проблемът е да преценя на кого мога да се доверя.

— Играеш си с огъня.

— Какъв избор имам? Трябва да имам нещо срещу този тип, за да мога да защитя Брайън. — Стивън допи водата си.

— И как ще го защитаваш междувременно?

Мрачен поглед.

— Като се уверя, че никога не остава сам. От къщи до училище, от училище до вкъщи, точка. Ще го предаваме на Джулия Талбот и ще го вземаме в края на деня. Сам ще го водя на тренировки и ще го чакам докато играе. Говорим само за няколко дни.

— А Нанси? Къде се вписва тя във всичко това?

— Точно там, където се е вписвала винаги — ще бъде една невероятна майка. Ако питаш за брака ми, не знам как стоят нещата. Предполагам, че жена ми иска да ме удуши. Точно сега вероятно си мисли, че съм пиян.

— Да, сигурен съм, че е така. — Конър намали и зави в улицата на Стивън. — Нанси е много напрегната — призна той. — Внимавай с нея.

— Схванах намека. Точно сега обаче не се тревожа за Нанси. Тя е мъжко момиче. Ще понесе това по същия стоически начин, по който понася всичко. Или това, или ще си поплаче на рамото на Клиф.

Конър долови горчивината в тона на брат си.

— Зарежи това, Стивън. Между Нанси и Клиф няма нищо друго, освен приятелство. Знаеш това толкова добре колкото и аз.

— Така ли? Клиф е страхотен. Също така е и най-добрият ми приятел. И да, познавам го. Твърде добре, може би. Вярвам му, знам, че няма да престъпи границата. Не и с действия. Колкото до чувствата, това е напълно друга работа. Чудил ли си се някога защо постоянно има мимолетни връзки без намерение да си хване нещо сериозно? Защо никоя жена не е привлякла вниманието му за повече от шест месеца? Ако не, ще ти изясня. Защото е влюбен в нея.

— Той действително ли ти е казал това?

— Разбира се, че не е. Никога не би накърнил приятелството ни и не би подкопал брака ни като го изрече на глас. Но и двамата знаем, че е вярно.

— Ако е така, чувствата му не са споделени.

— Може би, а може би не. Едно време щях да се съглася с теб. Сега? Кой знае? Напоследък Нанси все повече и повече разчита на Клиф. Мисля, че не мога да я обвинявам. Не мога да се състезавам за Съпруг на годината. — Стивън замълча, наблюдавайки как Конър завива в алеята и как къщата се появява пред тях. — Истината? — промърмори накрая той, преценявайки дома и живота си със същото абсолютно примирение. — Дори ако чувствата на Нанси към Клиф започнат да се превръщат в нещо повече от приятелство, аз съм твърде изтощен, за да направя каквото и да е, по дяволите…

 

 

Конър и Стивън едва бяха прекрачили прага, когато над главите им се чуха стъпки. Миг по-късно Брайън тичаше надолу.

— Тате! — Той спря на място, когато видя баща си. — Какво се е случило с теб?

Стивън успя да се усмихне.

— Опитах да оправя колата. Не ме бива много да пълзя под тези неща. Издрах се, два пъти си ударих главата, а когато изпълзявах, ауспухът се заби в окото ми. Сигурно изглеждам доста зловещо, а?

Нанси се появи зад сина си. Беше се втренчила в Стивън с призрачен поглед.

— Здрасти — поздрави я мило Стивън. — Не се тревожи толкова. Добре съм.

— Добре. — Тя се окашля и се обърна към Брайън. — Добре, сделката ни започва от сега. Десет минути с татко. После в леглото. А ухото ще го погледнем сутринта.

— Има проблеми с ухото ли? — Стивън обикновено не беше толкова неспокоен. Но тогава не беше нащрек за сигурността на сина си. Но тъй като беше на ръба, дори една дребна болка в ухото го шокираше.

Нанси го огледа съсредоточено, после кимна.

— Започна да се оплаква веднага щом Конър излезе.

— Да — потвърди Брайън. — Сякаш има някакъв тунел в ухото ми. Чувам ехо като говоря. Когато ти говориш, също. И смъди. Сигурно имам нужда от някое детско лекарство.

— Сигурно — съгласи се Нанси. — Ще ти взема час за педиатър за утре рано сутринта. Можем да вземем някой филм под наем на връщане. И цял ден ще си почиваме в леглото.

Конър и Стивън си размениха бързи, облекчени погледи. Те не искаха Брайън да е болен, но оставането му у дома, здрав и читав, бе голям плюс.

Брайън изобщо не беше доволен.

— Ще пропусна тренировката.

— Питчърите имат нужда от няколко почивни дни между мачовете, за да им се отпуснат ръцете — напомни му Конър.

— Да, сигурно. Ами бейзболната ми шапка? — попита той. — Как ще разбера ако я намерят в училище?

Конър усети физически напрежението на Стивън при споменаването на шапката и в главата му звъннаха тревожни звънчета. Най-лошото би било ако Брайън усети напрежението от баща си и го попита. Прикритата заплаха на Уокър към Брайън бе нещо, за което Стивън трябваше да си поговори с Нанси насаме.

И изведнъж му хрумна една идея, начин да убие два заека с един куршум: да разсее Брайън и Нанси, за да не забележат реакцията на Стивън и да се види с някого, с когото много искаше да си поговори и то поради няколко причини.

— Виж какво, шампионе — намеси се той. — Рано сутринта ще отида до училището ти. Ще взема домашната ти работа от мис Талбот и ще проверя дали шапката ти се е появила сред изгубените вещи.

Това успокои Брайън.

— Добре. Но ще й кажеш колко е важно, нали?

Конър се усмихна.

— Не е нужно. Ние говорим за мис Талбот. Тя е толкова запалена по твоята игра колкото и самият ти.

Лицето на Брайън грейна облекчено.

— Прав си. Тя ще намери шапката ми. Или ти. — Той се смути малко и започна да търка дясното си ухо.

— Това е. Тиленол^[1] и спане — обяви Нанси. Гласът й прозвуча неестествено високо и Конър я огледа внимателно докато влизаше в една от долните спални и след това, когато минута по-късно се появи с тиленол и вода. Ръката й трепереше, когато даваше лекарството на Брайън и Конър се учуди дали не е на ръба на нервна криза.

— Но татко току-що се прибра — възпротиви се Брайън, след като глътна послушно хапчетата.

— Татко ти изглежда по-зле от теб. Ще му сервирам вечеря и също ще го пратя в леглото.

Брайън кимна неохотно.

— Добре. Лека нощ. — Тръгна към стълбите, после спря и се обърна към баща си. — Тате, ще бъдеш ли тук за закуска?

— Разбира се. — Стивън намигна, отиде сковано до сина си, сложи ръце на раменете му и погледна надолу с болезнено изражение, за което Конър знаеше, че няма нищо общо с контузиите му. — Какво ще кажеш за вафли? Те правят чудеса с ушните инфекции и с пребитите лица.

Лъч надежда проблесна в очите на Брайън, сякаш жестът на баща му бе спасително въже, индикация за това, че всичко може да е наред.

— Вафлите са нещо страхотно. — Той погледна към баща си. — Колата ни наистина ти е повредила лицето. Дони Симс изглеждаше така, след като сложи червени мравки в сандвичите на Мич Прат и Криси Хелпърн и те го пребиха. Мич само му разкървави устната, но Криси го удря докато цялото му лице се поду. Сигурно от колите боли още повече. — Той потупа съчувствено ръката на Стивън. — Ледът помага.

— Благодаря.

— Лека нощ, тате.

— Лека нощ, Брайън. — Стивън се облегна тежко в парапета, взирайки се в Брайън докато изчезне от погледа му.

Телефонът звънна.

— Аз ще вдигна — предложи Нанси. Тя тръгна към кухнята, стрелвайки Стивън с уплашен поглед. Изглеждаше толкова близо до срива колкото и съпругът й. — Ще поговорим, след като се отърва от онзи, който се обажда.

Стивън се отпусна на долното стъпало, облягайки глава в стената.

— Отивам в стаята си. Вие двамата имате нужда да останете сами — прецени тихо Конър.

— Добре. — Стивън въздъхна. — Добре е, че утре Брайън ще остане у дома с Нанси. Това ще ми даде време да се поровя без да се тревожа от ответните реакции.

— Един ден — съгласи се Конър. Той потри ръце, поглеждайки сериозно към кухнята. — Нанси е съсипана.

— Без майтап… — С огромно усилие Стивън успя да се изправи. — Няма да й казвам за заплахата срещу Брайън. Останалото, да, но не и това.

Конър отпусна брадичката си.

— Какво?

— Тя ще се разпадне, Конър. Нямам емоционални запаси за това. Не точно сега. Трябва да се фокусирам върху защитата на Брайън и намирането на нещо срещу Уокър. Когато хвана юздите в ръцете си, ще й кажа.

— Тя е майка на Брайън.

— А аз съм му баща. Ще се справя с това.

— Все това говориш — изръмжа Конър, опитвайки се да не повишава тон, за да не го чуе Брайън. — Истината е, че не се справяш с проклетия проблем.

— Справям се. Ще се справя. — Онова познато пренебрежение се върна в очите на Стивън, онази отбранителна поза, която излизаше на преден план винаги когато го порицаваха и той знаеше дяволски добре, че е виновен, че комарджийската му страст, за кой ли път, е прецакала нещата. Животът му бързо излизаше от контрол и той се самоунищожаваше, опитвайки се да го стабилизира. — Просто се нуждая от няколко дни. Междувременно никой няма да спечели ако кажа на Нанси. Тя не може да ми помогне. Никой не може. Аз сам се набутах в това. И сам ще се измъкна. Ще запазя жена си и сина си. Ще защитя името на семейството си. Ще направя всичко. Просто отстъпи. Отпусни ми юздите, по дяволите.

Преди Конър да успее да отговори, Нанси се върна в коридора. Със сигурност бе пребледняла.

— Беше Джулия Талбот. Сериозно е разтревожена за Брайън. Показва признаци на депресия. Изолира се и се обвинява за проблемите вкъщи. Казва, че нещата се влошават.

Стивън се изправи нестабилно, а отбраната ескалира в паника.

— Ти какво й каза?

— Да й кажа? — Нанси прокара треперещата си ръка през косата си. — Не съм й казала нищо. Аз не знам нищо. Измислих нещо за това, че моментът не е подходящ да разговаряме. Казах й, че Брайън е болен и се нуждае от мен. Буквално й затворих. — В гласа й пропълзя истерия. — Стивън, какво става, по дяволите? Кой те е пребил? В какви проблеми си загазил?

Конър видя ирационалния гняв, изригващ върху лицето на брат му, и се намеси, решен да потуши в зародиш назряващата битка.

— Стивън, недей — нареди строго той, а пръстите му се забиха в ръката на брат му. — Брайън още е буден. Според Джулия той вече е емоционална развалина. Не задълбочавай нещата. Каквото и да имате да обсъждате двамата с Нанси, направете го тихо. Бедният Брайън и без това поглъща всичко това. Моля те, помисли за сина си.

Това бе единствената молба, която щеше да помогне. Конър знаеше това и не беше изненадан, когато част от сляпата ярост върху лицето на Стивън изчезна.

— Да, прав си.

Конър се обърна и погледна за кратко към Нанси.

— Спокойно — промърмори той. — Заради всички.

Тя кимна и Конър се оттегли към стаята си. Бе направил всичко по силите си.

Но чувайки строго контролираните им, язвителни гласове, докато се отдалечаваше по коридора — Стивън и поднасяше някакви измишльотини за свой политически противник, на когото дължал голяма сума и който го изнудвал, после Нанси му отвърна хапливо, шокирано и горчиво, че неговият комар съсипва живота им, той се запита дали нещо от това, което каза или направи, можеше да бъде достатъчно.

Не достатъчно, само за да спаси брака на брат си. Достатъчно да спре срутването на стените върху семейство Стратфорд.