Андреа Кейн
Благословена жена (32)

31

16 април, 8:25

Беше сутрин.

Стомахчето на Брайън пулсираше болезнено. Днес бе денят, в който нещо щеше да се случи. Човекът със скиорската маска каза така, когато снощи пъхна касетофона в лицето му. Каза на Брайън, че татко ще плати много пари, за да си го върне днес. Накара Брайън да говори в микрофона и да каже колко е уплашен.

Не беше нужно да се преструва. Той наистина беше уплашен. Снощи похитителят му бе по-груб от обикновено. И по-злобен. Промърмори нещо за това как кметът трябвало да съдейства, иначе… После се завъртя, сграбчи ръцете на Брайън, за да се увери, че въжетата са стегнати, и изскочи от фургона.

Брайън не искаше да мисли какво означава това иначе…

Отвън настъпи вечерен мрак. Той най-накрая заспа, но само за малко. Дори тогава сънува ужасни сънища. Събуди се рязко, целият потен и разтреперан. За минута си помисли, че се разболява. За щастие това не стана. Но искаше мама, болеше го навсякъде и трябваше да положи огромни усилия, за да не се разкрещи.

Ами ако никой не дойдеше да го вземе?

Някъде отвън се счупи клон. После още един.

Брайън вдигна глава. Там имаше някой. Не, няколко души. Мъжки глас, после друг. Дали единият не бе неговият похитител? Не приличаше на него, но Брайън не беше сигурен. Те говореха ниско и с малко думи. Сякаш не разговаряха помежду си. И двамата говореха едновременно, а гласовете им идваха от различни места — единият иззад фургона, другият — отпред.

Гласовете приближиха. Брайън вече долавяше думите. Чу името си. После чу прашенето. И изведнъж осъзна, че идват за него.

Започна да крещи с всички сили.

 

 

8:45

В болничната стая на Джулия можеше да се чуе ако някой изпуснеше игла.

И не защото стаята беше празна. Точно обратното, беше препълнена.

Джулия бе станала и облечена, неспособна да лежи в леглото нито миг повече. Мередит висеше пред вратата. Конър крачеше насам-натам, а Стивън и Нанси се бяха свили до прозореца.

Двамата прекараха нощта в болницата, в стаята до Джулия. Луис прегледа внимателно Нанси, уверявайки се, че няма трайни увреждания от изпитанието й. Физически тя можеше да се прибере у дома, но нито тя, нито Стивън можеха да понесат това. Не, и когато Патриша Авалон използваше болничната стая на Джулия като централен информационен пункт за ФБР. И не, когато новините можеха да пристигнат всяка минута, новините, за които те се молеха.

Стивън се прибра само за да вземе малко дрехи за Нанси и да програмира личната си телефонна линия, така че всички обаждания да бъдат прехвърляни веднага на мобилния му телефон. Преди това Патриша прекара цял час с него и Нанси, получавайки допълнителни факти и опитвайки се да разсее страховете им. Опитът й се оказа безплоден. Имаше твърде много детайли, които тя не можеше да разкрие и твърде много гаранции, които не можеше да даде. Вярно, изглеждаше логично Грег да не направи нищо драстично — той нямаше представа, че Джулия е в съзнание и знае самоличността на нападателя си. Колкото до това, да запуши устата на Брайън, изглеждаше също толкова логично да не го направи, дори да се случеше най-лошото и Брайън да го разпознаеше. Защо да го прави? Елиминирайки възможността за екстрадиране, той щеше да елиминира и възможността за преследване. И с това въпросът би приключил. Но Нанси твърдеше, че Грег е нестабилен, че не може да се разчита на човек, който би могъл да прегази хладнокръвно Джулия, че той не би се държал рационално.

Накрая разговорът се завъртя в изтощителни кръгове и нощта се превърна в безкрайно мъчение.

Никой не спа. Всички се взираха в телефона и във вратата, молейки се за новините, които не дойдоха.

Наближаваше девет часа.

Вратата се отвори и Патриша влезе. Всички глави се завъртяха.

— Още не — обяви просто тя. — Но скоро.

— Колко скоро? — извика Стивън и скочи на крака. — Синът ми е натъпкан бог знае къде още от петък. Кучият син, който го е взел, ще се качи на самолета след три часа. А ние просто си седим тук и не правим нищо. Само бог знае дали е добре, дали е ял, дали дори е… — Той чу задавеното ридание на Нанси и прекъсна, дръпна я към себе си и притисна главата й до гърдите си. — Съжалявам — промърмори той и я целуна по косата. — Съжалявам — повтори и срещна погледа на Патриша. — Разбирам, че работите възможно най-бързо. Предполагам, че просто губя контрол.

— И с основателна причина. Той ви е син. — Патриша приближи до него с решителен поглед. — Когато казах скоро, наистина имах предвид скоро.

Нанси се завъртя.

— Имате ли улики?

— Нека просто да кажем, че сме покрили голяма територия. Но изглежда се приближаваме до нашия отговор. Всеки момент очаквам да чуя нещо. Така че почакайте още малко.

— Не можете ли да ни кажете…?

Въпросът на Нанси бе прекъснат от звъненето на телефона на Стивън. И двамата с Нанси подскочиха.

— Вдигнете го — нареди Патриша на Стивън. — И не забравяйте, че трябва да говорите с Уокър. И, Нанси, нито дума. Искаме Матюс да си мисли, че все още сте вързана в Стоу. Нека само съпругът ви да говори.

Тя кимна с пребледняло като платно лице.

— Всичко ли е готово за размяната? — попита преправеният глас.

— Парите ще са готови до единайсет — отговори Стивън. — Ще ги откарам право на летището.

— Отлично. А сега, не забравяй, постави ги в спортния сак на Брайън.

— Добре. И да ги оставя в нишата най-близо до…

— Не. — Гласът го прекъсна. — Откарай колата си до паркинга, който е най-близо до хангар Е. Остави колата отключена, наблизо до хангара — със спортния сак в нея. Точно в единайсет и трийсет се разходи из главния терминал. Вземи си едно кафе във фоайето и слушай повикванията. Ще чуеш името си в дванайсет и петнайсет. В този момент и двамата ще имаме онова, което искаме.

— Какво означава това? — Стивън стисна телефона толкова силно, че кокалчетата му побеляха. — Къде ще бъде Брайън?

— Точно за това ще бъде повикването. Отговори му бързо. Един носач ще ти донесе плик с писмени указания в него. Те ще ти подскажат къде да намериш сина си.

— Дванайсет и петнайсет? Ти вече ще си във въздуха.

— Това е идеята.

— И аз трябва да ти повярвам?

— Нямаш избор.

Стивън затаи дъх.

— Как да разбера, че Брайън е невредим? Дай ми да говоря с него.

— А, радвам се, че повдигна въпроса. Ето ти съобщение от сина ти. — Няколко прещраквания от другия край на линията.

После се чу гласът на Брайън.

— Тате? Моля те, направи каквото казва човекът. Уплашен съм. Искам да се прибера у дома. — Разтреперано дишане, сякаш се опитваше да не заплаче. — Наистина съм уплашен, тате. Моля те, заведи ме у дома…

Още една серия от приглушени звуци и гласът на Брайън изчезна.

Стивън затвори очи и те се наляха със сълзи.

— Доволен ли си? — попита гласът.

Емоциите бяха прекалено силни, за да се задържат в Стивън.

— Ти болно, шибано копеле — избухна той, а цялото му тяло трепереше от ярост. — Ако нараниш сина ми, ти си мъртъв. Не ми пука къде ще отидеш или колко далеч ще избягаш. Ще те открия. И ще те убия. Разчитай на това.

Силата на яростта му явно се предаде от другата страна, защото там настана кратка пауза.

— Няма нужда от насилие, господин кмете — увери го преправеният глас. — Ти свърши своето. Аз ще свърша моето. А сега се захващай. Имаш два часа и петнайсет минути — точно.

Прещракване.

Сякаш в транс, Стивън изключи телефона, втренчи се в него и промърмори.

— Той изключи устройството достатъчно дълго, за да го чуя ясно. Беше гласът на Брайън.

— Стивън? — прекъсна го Нанси и го сграбчи за ръката. — Ти чу Брайън? Как звучеше? Добре ли беше? Какво каза?

Паниката в тона на Нанси изкара Стивън от парализата му. Той се фокусира върху жена си, хвана ръката й и я вдигна към устните си.

— Брайън е добре. Чух само запис на гласа му. Да, звучи уплашен, но не наранен или слаб. Наистина вярвам, че е добре. Просто искам да удуша Матюс задето ни подлага на всичко това.

— Стивън — настоя тихо Патриша, — предай ни какво ти каза.

Той си пое дъх да се успокои и предаде целия разговор. Когато стигна до точните думи в молбата на Брайън, направи всичко възможно да омекоти емоционалния удар.

Но това не помогна. Нанси бе майка на Брайън. Тя разбра, а болката от това че синът й се нуждае от нея, а тя не можеше да му помогне, бе прекалено силна, за да я понесе.

Тя покри лицето си с ръце и се разплака.

В другия край на стаята Джулия извъртя глава, задавена от собствените си ридания. Не беше време да се срива. Трябваше да бъде силна заради семейството на Брайън.

— Значи е променил мястото за предаване на откупа — коментира Патриша. Не изглеждаше изненадана. — Още една застраховка. — Тя щеше да каже още нещо, но точно тогава звънна мобилният й телефон. Извини се и излезе да разговаря сама.

Конър въздъхна и си погледна бързо часовника.

— Аз тръгвам скоро, в случай че парите са готови по-рано. Моите хора наистина правят всичко възможно. — Той приближи до Джулия и завъртя нежно лицето й. — Хей — прошепна й нежно и я погали по брадичката. — Добре ли си?

По бузите й блестеше влага.

— Съжалявам. Ако имах представа, че Грег е способен на това…

— Нямала си. Никой от нас не е имал представа за това. — Пръстите му проследиха сълзите й. — Няма за какво да съжаляваш. Ти беше до Брайън, когато го болеше. Рискува живота си, за да спасиш неговия, и за малко не умря. Да не споменаваме, че беше невероятно силна през целия този кошмар. Дори когато аз не бях. Семейството ми е щастливо да те има. Аз съм щастлив да те имам. — Той наведе глава и докосна устните й със своите. — Благодаря, че ми показа какво е важно.

Джулия нямаше възможност да отговори.

От другата страна на стаята Патриша изключи рязко телефона си и се втурна през вратата.

Нанси вдигна глава.

— Какво има?

— Стой така. Веднага се връщам. — Специалният агент излезе и вратата се затръшна зад нея.

Възцари се тишина. Четиримата останали обитатели на стаята се спогледаха.

— За какво беше това? — попита Стивън.

— Не знам. — Конър присви очи. — Но очевидно беше важно.

— Трябва да е научила нещо. — Нанси прокара разтреперана ръка през косата си. — Но какво? О, боже, Стивън, ами ако Брайън е… ами ако се е случило нещо.

— Не мисли така — нареди съпругът й и я прегърна през раменете. — Просто недей.

Джулия се взираше през малкото квадратно прозорче на вратата, изучавайки напрегнато майка си, наблюдавайки поведението и действията й. Мередит се изправи на крака, скръсти ръце и на лицето й се изписа пламенно, чакащо изражение.

— Каквото и да е станало, не е лошо — реши тихо Джулия. — Всъщност аз се моля да е добро.

Докато говореше, устните на майка й се разтегнаха в усмивка и тя кимна, казвайки нещо на Патриша, после клекна и вече не се виждаше през прозорчето.

Патриша надникна в стаята.

— Имате ли нещо ново за нас? — попита умолително Нанси.

Искрено удоволствие блесна в очите на Патриша.

— Имам нещо по-добро. Имам посетител. — Тя отвори вратата докрай и се облегна в нея, за да може Мередит да вкара количката в стаята — количка, в която седеше онзи, с когото Мередит клекна да говори преди малко.

Посетителят им бе с ниска, сгушена фигура, напълно скрита от одеялото.

Но само за малко, колкото Патриша да затвори вратата и да кимне на Мередит.

С едва доловима усмивка Мередит посегна към одеялото и го дръпна.

— Добре, шампионе — подкани го тя. — Давай.

Появи се любимото лице на Брайън — уморено и насълзено, но пламенно като на кученце. Той се измъкна от одеялото, изправи се на крака и огледа всички едновременно.

— О, боже — прошепна Нанси. — Брайън. — Тя протегна ръце. — Брайън!

Той изтича при нея и наддаде пронизително ридание, когато майка му го сграбчи и го задуши в силната си прегръдка.

— Мамо — извика той и я прегърна с всички сили.

— О, скъпи, добре ли си? Наранен ли си? Ти… — Нанси плачеше твърде силно, за да може да говори.

— Добре съм, мамо. — С онази рядка, удивителна чувствителност на възрастен, Брайън утешаваше майка си между риданията й. — Честно, добре съм.

Той усети как две други ръце го прегръщат отзад и се обърна, а цялото му лице грейна, като видя баща си.

— Тате! — И се хвърли към баща си.

Стивън го прегърна здраво и притисна устни в разрошената коса на Брайън. Той плачеше открито, а раменете му се тресяха, докато държеше сина си.

— Хей, ти — успя да промълви той. — Адски ми липсваше.

— Ти също ми липсваше… — Гласът на Брайън бе приглушен от ризата на баща му. — Наистина бях уплашен.

— Аз също — призна Стивън. — Но вече всичко свърши. Ти си тук с нас и си в безопасност.

— Мама също? — Брайън стрелна неспокоен поглед към майка си. — Той я накара да изпие нещо, което я приспа.

— Добре съм, скъпи — увери го Нанси и разтърка гърба му. — Татко се качи горе и ме откри. А сега, когато и ти си у дома, аз съм повече от добре. — Тя се усмихна през сълзи. — Аз съм една щастлива жена. Имам си двама герои — ти и татко.

Тази похвала впечатли достатъчно Брайън, за да разсее мрачните му предчувствия.

— Герой. — Той обмисли идеята и престана да хленчи. — Това звучи много готино.

— Така е — потвърди Стивън. — Толкова се гордея с теб! Ти се грижеше за мама и премина през това като герой. Не съм виждал по-смел човек от теб.

— Аз също — съгласи се Нанси. Тя приглади косата на Брайън, отмахна един кичур от лицето му и го огледа с опитното око на майка. — Сигурно умираш от глад.

— Да. — Изразително кимване, тъй като приоритетите и способността за бързо възстановяване на едно седемгодишно момче излязоха на преден план. — Може ли чийзбургер и пържени картофки?

В момента Нанси би изкупила целия „Макдоналдс“, толкова бе облекчена. Но си наложи по-практичните, майчински инстинкти и те взеха връх.

— Сладичко, не мисля, че първото ти ядене след три дни трябва да е…

— Ядох и вчера, и онзи ден — възпротиви се Брайън. — Само днес не съм.

Нанси и Стивън си размениха озадачени погледи.

— Днес е понеделник, Брай — обясни Стивън. — Отвлякоха те в петък.

— Знам. Броих нощите. Те бяха тъмни и зловещи и аз ги мразех. Както и да е, сутрин се хранех. Мистър Матюс ми носеше овесени ядки и пепси.

— Така ли? — попита изненадан Стивън.

— Аха. А след това ме развързваше, за да мога да отида в гората и… е, нали знаеш.

Баща му присви устни.

— Да, знаем.

— Брайън? — Патриша Авалон прекъсна срещата им. — Мистър Матюс ли каза?

— Да. Това му е името. Той работи за татко.

Тя премигна и погледна към Стивън.

— Никога не сме споменавали името на похитителя — обясни тя. Любопитен поглед към Брайън. — Мистър Матюс не носеше ли маска? Така ли го позна?

— Не — махна с ръка Брайън. — Носеше една от онези бандитски скиорски маски. Изобщо не я сваляше.

— Тогава ти как…

— Гласът му — обясни търпеливо Брайън. — Много съм добър в разпознаването на гласове. Само питай татко. Когато вдигна телефона, винаги знам кой е от другата страна, още преди да се представи. Както и да е, чувал съм гласа на мистър Матюс много пъти, винаги когато ходех в офиса на татко.

— Разбирам. — За пръв път Патриша изглеждаше изненадана. — Родителите ти са прави. Ти наистина си много умно момче.

— Благодаря. — Брайън се намръщи. — Мистър Матюс понякога ставаше много гаден и страшен. Мисля, че е защото толкова много искаше парите. Но не ме нарани, с изключение на стегнатите въжета. Сигурно се е досетил, че татко ще го пребие ако го направи. — Брайън стрелна баща си със заинтересован поглед. — Ти даде ли му парите? Трябва да са били много.

Стивън се усмихна.

— Много бяха. Не, все още не са у него. Чичо Конър беше тръгнал да ги вземе, когато ти се появи. Като стана дума… — Стивън пусна Брайън и отстъпи встрани, за да може синът му да види и другите хора в стаята. — Мисля, че имаш да поздравиш още няколко твои фенове.

— Чичо Конър! Мис Талбот! — Брайън вдигна ръка към чичо си.

Конър клекна с подозрително влажни очи.

— Добре дошъл у дома, шампионе — промърмори той и обгърна Брайън в гигантската си мечешка прегръдка. — Къщата беше много по-тиха без теб.

— Ти още ли живееш там?

— Можеш да се обзаложиш, че е така. Всъщност мисля, че довечера трябва да си направим един голям купон за добре дошъл. Пица. Аз черпя. Ще донеса толкова парчета колкото поискаш.

— Може ли и мис Талбот да дойде? — Брайън зададе същия въпрос, който зададе на паметния съботен бейзболен мач, преди шестнайсет дни и цяла вечност.

— Да, шампионе — отговори трескаво Конър. — Разбира се, че може.

Брайън пристъпи към Джулия, после спря и гримасата се върна на лицето му.

— Мис Талбот, защо продължавате да плачете? И защо имате този голям бинт на главата си? И всичките други бинтове на ръката ви? И вие ли сте ранена?

Тя кимна, слезе от леглото и без да обръща внимание на слабостта и замайването повдигна здравата си лява ръка, дръпна Брайън към себе си и го целуна звучно по бузата.

— Претърпях произшествие. Но сега съм по-добре. И плача, защото много, много се радвам да те видя.

— Аз също се радвам да ви видя. — Той присви очи с обнадежден поглед. — Ще дойдете ли на пица? Или отново имате да оценявате правописни тестове?

— Не. — Тя преглътна с мъка. — Този път нямам правописни тестове. Стига доктор Тилерман да каже, че съм добре, с удоволствие ще дойда на пица.

— Не бъдете толкова сигурна — предупреди я Нанси, тресейки се от смях през сълзи. — Нямате представа колко боклуци обичат да слагат Брайън и Конър върху пицата си. Когато кажат да има всичко върху нея, наистина говорят сериозно. Нужен е огромен кран, за да повдигне всяко парче.

— Уф… — Джулия потрепери. — Ще трябва малко време, за да свикна.

— Да не би просто да размислите и да не дойдете? — попита неспокойно Брайън.

— Няма начин. — Джулия стисна ръката му. — За нищо на света няма да пропусна този празник.

— Освен това, отсега нататък мис Талбот ще яде много пица с нас — допълни Конър. Усмихна се и намигна на Джулия. — Но ще направя компромис. Какво ще кажете за голи блатове или може би няколко, които ти и Нанси ще изберете, с плънка по ваш избор.

Джулия се усмихна.

— Звучи добре.

— Ще идвате по-често? — прекъсна ги развълнувано Брайън. Не бе пропуснал коментара на чичо си. — Това заради мен ли е или заради чичо Конър?

— И заради двамата.

— Дори след като вече не сте ми учителка?

— Дори и тогава.

— Страхотно — усмихна се Брайън. — Ето такова свикване ми харесва.

— В такъв случай — намеси се Конър — има още нещо, с което ще трябва да свикнеш. Мисля, че то също ще ти хареса, макар че ще ти е нужна малко практика.

— Практика? Имаш предвид като в бейзбола?

— Да, като в бейзбола. Може би по-добре.

— По-добре от бейзбола? — Брайън изглежда се съмняваше.

— За мен е така. Мисля, че и за теб ще бъде така. — Конър наведе глава и срещна любопитния поглед на Брайън. — Ще трябва да свикнеш да наричаш мис Талбот с различно име. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Какво име? — попита Брайън.

Конър присви устни сякаш преценяваше внимателно възможностите.

— Не знам… Как ти звучи леля Джулия?

Минаха около двайсет секунди преди Брайън да осъзнае това.

После той наддаде вик.

— Ще се жените?

— Да.

— Уха! — Вълнението на Брайън направо експлодира и той се обърна към родителите си. — Вие знаехте ли?

— Досещахме се — усмихна се Стивън.

— И се вълнувахме за това — допълни Нанси.

— Аз също. — Брайън грейна. — Сега имаме да празнуваме още нещо. Може би ще трябва да вземем и сладолед с пицата.

— Добра идея. — Погледът на Стивън прелетя върху сина му — от жизнерадостното му изражение до окъсаните му, мръсни дрехи — и очите му се премрежиха. — Мисля, че имам да празнувам много — промърмори глухо и прегърна здраво Нанси. — Аз съм един голям щастливец.

Той се обърна към Патриша.

— Благодаря ви — кимна трескаво той. — Нямам какво повече да кажа.

— Няма защо да ми благодарите.

— Да, ФБР бяха супер готини — обяви Брайън. — Разбиха вратата на фургона, в която бях. Радвам се, че успях да изплюя онази кърпа, за да извикам като ги чух. Знаех, че са ченгета щото чух радиостанциите, по които си говореха. И си чух името. И извиках. Шефът на полицията Харт също беше там. Даде ми шоколадова бисквитка за по-късно… оох. — Брайън бръкна в джоба си и извади шепа кафяви трохи. — Смачкал съм я.

— Сигурно. — Стивън разроши косата му. — Фургон? — погледна той Патриша. Най-накрая се реши да разпита за детайлите. Отлагаше това докато се увери, че Брайън е достатъчно добре, за да понесе подобен разговор. — Грег е скрил Брайън във фургон?

— Строителен фургон на един изоставен строеж на „Уокър Дивелъпмънт“ — изясни тя. — Матюс е планирал това много внимателно. Уредил е нещата така, че всички доказателства да сочат към Уокър, че той стои зад отвличането на Брайън. — Патриша започна да брои на пръсти. — Самолетът и пилотът на Уокър са готови за излитане. Брайън е скрит във фургон на Уокър. Една от горилите на Уокър е разбила колата на Конър и вероятно я е откраднала — при което, на свой ред, прегазването на Джулия изглежда като инцидент, който няма нищо общо с това. Много умен план. Матюс го е скроил така, че не само да избяга абсолютно безнаказано, но да го направи така, че всички да повярват, че той е бил само съучастник, а Уокър е бил мозъкът на всички углавни престъпления.

— Значи вашите агенти са търсили именно там, по строежите на Уокър?

— Не само по строежите. И в построените от компанията му сгради, и в онези, в които е инвестирал. Плюс личните му имоти. Уокър притежава много имоти на свое име. После дойде редът на къщите и апартаментите на неговите служители, резиденциите, принадлежащи на всички, свързани с него — от наемниците му до известните членове на обкръжението му. Всеки от тях би могъл да помага и да подтиква Матюс в опитите му да натопи Уокър. Повярвайте ми, беше тягостен процес.

— Сигурен съм. — Стивън усети още един пристъп на благодарност. — Какво ви накара да се насочите към този строеж?

— Прегледахме списъка с възможни места, който съставихме бързо и методично. Когато стигнахме до въпросния строеж, открихме, че всички строителни работи там са преустановени временно. Което означаваше, че строежът е пуст. Закрит. Оборудването на Уокър все още бе там, но нямаше никакви работници. Никой не би си направил труда да посети това място. Идеално за задържане на заложник. Мартин Харт го провери лично. Забеляза следи от гуми, съвсем пресни. Останалото беше лесно. Нашите агенти откриха Брайън и го прехвърлиха в кола на ФБР. Държахме го увит в онова одеяло, за да може спасяването му да си остане нашата малка тайна. — Патриша се усмихна към Брайън. — Брайън ни помогна като е крещял, тропал и вдигат възможно най-силния шум, за да могат нашите хора да го открият.

— Както правя на мачовете на „Янките“ — обясни Брайън на баща си.

— А, тогава не е чудно, че са те чули.

Брайън се размърда, очевидно отегчен от преразказването на събитията.

— Тате, може ли вече да вървим? И можем ли да спрем някъде за чийзбургер и картофки?

Стивън стисна зъби. Толкова му се искаше да се съгласи, но не можеше. Не и докато Грег беше на свобода. Като гаранция за сигурността им, беше наложително Брайън, Нанси и Джулия да останат скрити до залавянето на Грег.

Той срещна сериозния поглед на Патриша и видя потвърждение на разсъжденията си.

— Знаеш ли какво, шампионе? — обърна се той към Брайън. — Още не може. Първо, доктор Тилерман е някъде тук. И аз наистина искам той да те прегледа, точно така, както направи с мама. Имал си доста сурови преживявания.

— Сигурно — съгласи се неохотно Брайън. — Мистър Матюс не ме накара да пия онова нещо, което даде на мама. Но сложи на лицето ми нещо миризливо и аз заспах от него. Май че го прави няколко пъти, щото не си спомням возенето в колата.

На Стивън отново му се прииска да удуши Грег Матюс. Но този път той запази самообладание заради Брайън.

— Точно така. Също така ще ти трябва малко антибиотик за онази инфекция в ухото ти. Трябваше да го вземаш десет дни. Мисля, че ще трябва да поостанем още малко.

— Аз също се нуждая от преглед, Брайън — напомни му Джулия. — И мен няма да ме пуснат без да ме прегледат. Така че ще си правим компания. — Палава усмивка. — Само че никакви тренировки по бейзбол. Ръката ми няма да е във форма за известно време.

Брайън присви вежди със съчувствие, а мисълта за невъзможността й да хвърля, бе равносилна на мъчение.

— Какъв инцидент сте преживяла?

Джулия реши да отговори неясно. Брайън вече бе преживял достатъчно травми. Не му трябваха грозните детайли.

— Отидох до търговския център да чуя речта на татко ти. Паркингът бе претъпкан. Удари ме една кола, която караше много бързо.

— Уха! — Брайън се опули. — Това е почти толкова вълнуващо, колкото моето отвличаше.

— Почти — съгласи се Джулия.

Докато Брайън беше зает, Патриша се обърна към Стивън и Нанси, снижавайки глас, за да могат да я чуят само те.

— Иска ми се да ви кажа да си идете у дома, но не мога. Все още не мога. Имаме да довършим някои неща.

— Да приковем Грег Матюс към стената — заключи Стивън.

— Точно така. Той не знае нищо — не знае, че Уокър ни сътрудничи и че е под охрана, не знае, че Джулия е в съзнание и че Нанси си е у дома. И със сигурност не знае, че Брайън е спасен. Трябва да задържим нещата така, по очевидни причини. — Патриша скръсти ръце на гърдите си и премести погледа си от Стивън към Нанси. — Разбирам, че искате да бъдете със семейството си, да се приберете у дома и да загърбите всичко това. Моля ви за още няколко часа, за да приключим с играта си и да заложим капана.

— Не е нужно да питате — увери я Стивън. — Не можете да ме спрете. Искам да заключат този тип и да изхвърлят ключа.

— Какво искате да направим? — попита Нанси.

— Вие останете тук с Брайън и Джулия — инструктира я Патриша. — Мередит ще поеме поста си до вратата. Нуждая се от Конър, за да вземе парите, както бе планирано, и от Стивън, за да ги откара до летището. Стивън, следвай точно инструкциите на Матюс, все едно че животът на Брайън все още е заложен на карта. Остави спортния сак в колата си и върви във фоайето. Изчакай носача да ти даде напътствия. До тогава ние ще сме се справили с Матюс и целият маскарад ще е свършил.

— ФБР ще го залови на летището?

Патриша се усмихна.

— Нещо по-добро и по-фино. Спомняте ли си за притесненията си, че Матюс може да се опита да вземе Брайън със себе си като застраховка? Е, и ние си помислихме за това. И изпратихме нашата застраховка, за да убием това в зародиш, за всеки случай. — Бърз поглед към Брайън. — Слава богу, че не се стигна до това. Но все пак стратегията, която прилагаме, ще направи ареста тих и с възможно най-малко сензации. — Язвителна усмивка. — Сигурна съм, че това ще задоволи баща ви. Той много искаше да не се вдига много шум.

— Да, така е. — Нямаше нужда Стивън да пита Патриша какво има предвид. В минутата, когато Харисън Стратфорд се върна в града към полунощ, той се спусна в полицията в Лийф Брук като лавина, уверявайки се, че те са възможно най-дискретни.

Честно, Стивън се бе освободил от баща си. Беше погълнат от една-единствена мисъл — да открие Брайън. След това, добре, той все още беше бесен заради участието на баща си в плана на Уокър, особено от онова, в което се превърна по-нататък.

Но когато всичко това свършеше, той и властният Харисън Стратфорд щяха да проведат един доста сериозен разговор. Стивън си бе подбрал някои думи за него. След това щеше да пусне професионалната бомба, която щеше да затвори тази глава от живота му завинаги.

— И така — заключи Патриша. — Ако няма повече въпроси, да започваме. Вие свършете своята част от работата, ние ще свършим нашата.

— Дадено. — Стивън погледна към брат си в другия край на стаята. — Хей, Конър, имаме среща — обяви многозначително той.

Конър разбра.

— Ясно. — Той се наведе и целуна нежно Джулия. — Ще помогна на Стивън да хване онзи кучи син, който те прегази — промърмори той достатъчно тихо, за да не го чуе Брайън.

Джулия кимна.

— Внимавай.

— Добре. — Погледът на Конър се смекчи. — Междувременно, кажи на Луис, че очаквам да те прибера у дома, така че най-добре да ти даде документ за изписване. Ако се нуждаеш от грижи и внимание, аз ще ти ги осигуря — но в твоето легло, не в болничното.

— Ще му кажа — обеща тя и устните й се разтегнаха в едва забележима усмивка. — Връщай се бързо.

— Само ще взема парите за откупа и ще помогна на Стивън да ги пъхне в сака. След това той ще се погрижи за останалото. — Още една целувка. — Междувременно започвай да планираш сватбата ни.

Очите й грейнаха игриво.

— И медения месец?

— Особено медения месец. Избери някое място, където би искала да останеш един месец. И луксозен хотел със страхотен рум сървиз и с красив изглед от леглото. Защото няма да ставаш от него.

Джулия се разсмя нежно.

— Да, сър.

Конър се изправи и разроши косата на Брайън.

— Искам ти и бъдещата ти леля Джулия да се прегледате добре — инструктира го той с нормален тон. — Веднага след обяда ще ви измъкнем от тук. Аз ще се върна преди татко ти, така че ще донеса чийзбургери и пържени картофки. Но ти не се тъпчи. Довечера планирам състезания по ядене на пица. Очаквам да бъдеш главният ми конкурент.

— Хм… — намеси се Стивън и се окашля. — Мисля, че ме забравяш. Аз мога да изям повече парчета от двама ви заедно.

Широка усмивка грейна по лицето на Брайън.

— Няма начин. Нали, мамо?

Нанси завъртя очи.

— Защо за мъжете всичко е състезание?

— Това е в кръвта ни. — Стивън срещна погледа на жена си. — Но това състезание е само за забавление. Никакви облози за победителя. Изобщо няма да има никакви залози. — Помежду им протече мълчаливо общуване.

— Пази се — промърмори Нанси и докосна брадичката му с длан. — Никакъв героизъм. Остави ФБР да се оправи с Грег. Ние с Брайън се нуждаем от теб.

— Добре — съгласи се тихо той. — Имаш ме.