Андреа Кейн
Благословена жена (17)

16

10 април, 8:25

Джулия беше край бюрото си рано, точно както очакваше Конър.

Той постоя за момент на прага на отворената врата на класната стая, гледайки плакатите на класа й. Чернокосата й глава бе наведена над работата й, а лицето й бе концентрирано върху материала, който четеше. Устата й се разтегна в усмивка и тя прехапа долната си устна докато четеше онова, което я развесели. Без да знае, че я наблюдават, тя си играеше с огърлицата си и пръстите й се плъзгаха по деликатната верижка, стигайки до малкото сърчице, увиснало от нея.

Той се взираше, наблюдавайки как пръстите й се плъзгат напред-назад по голата й кожа точно там, където свършваше отвореното деколте на пуловера й, над ключицата и надолу по горната издутина на гърдите й.

По дяволите, как я желаеше… И не само разсейването й бе изключително важно за защитата на семейните тайни, но и защото очарованието, което изпитваше от нея още от самото начало, се бе превърнало в напълно разцъфнала страст.

Той все още изгаряше като си спомнеше целувките в апартамента й. Споменът за тях не му даваше да заспи през последните три нощи. А сега? По дяволите, втвърдяваше се само като я гледаше как си играе с огърлицата си.

Джулия сигурно усети погледа му, защото внезапно вдигна глава и срещна погледа му.

— Конър. — Тя остави листите и бавно се надигна от бюрото си. — С какво мога да ти помогна?

Той приближи.

— Исках да те видя.

— На работа съм.

— Класът ти няма да влезе поне още петнайсет минути. Освен това е свързано с работата ти. Засяга Брайън.

Погледът й стана бдителен.

— Какво за Брайън?

— Болен е. Дойдох да взема домашната му работа, класната му работа и всички задачи, с които трябва да се захване.

Джулия подпря длани на бюрото си.

— Наистина ли е болен?

— Разбира се. Майка му ти каза снощи.

— Знам, че ми каза. Но не съм сигурна дали да й вярвам.

Конър сбърчи чело.

— Че защо да лъже?

— Ти ми кажи. Стори ми се напрегната. Много напрегната. Сякаш можеше да каже всичко, само за да се отърве от мен.

— Когато ти се обади, тя беше с Брайън — отговори спокойно Конър. — Ухото го болеше. Тази сутрин има час при педиатър. Сигурен съм, че ще се оправи за нула време. Ушните инфекции са болезнени, но се оправят лесно с някои детски лекарства.

— Да. — Джулия не се усмихна. Вместо това погледна проницателно Конър и плесна с ръце. — Много си добър, знаеш ли? Може би ти трябваше да станеш политик.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че си много убедителен. Предаваш информацията по един удивителен начин — тоест, само информацията, която си подбереш.

— Казвам ти истината.

— Част от нея. — Тя се окашля. — Във всеки случай ти си дошъл да вземеш работата на Брайън. Ще ти я дам.

Тя отиде до чина на Брайън, извади работна тетрадка по четене, лист за правопис в папка с пружинка. Откъсна бял лист от папката и надраска набързо някакви инструкции.

— Ето. — Тя подаде целия куп на Конър. — Това е всичко, от което се нуждае Брайън. Тестът му по математика вече е у него. Кажи му да направи само толкова, колкото му се прави. И да се оправя скоро.

— Благодаря. Ще му кажа. — Конър взе книгите, но не понечи да си тръгва.

— Има ли още нещо? — попита Джулия.

— Да. Обещах на Брайън да потърся бейзболната му шапка. Вчера следобед я оставил някъде. Тя му е талисман.

— Знам. Но се съмнявам. — Посочи към вратата. — Да проверим в „Загубени вещи“. Вероятно е там.

Докато минаваше покрай него, Конър я хвана за ръката.

— Това е третата причина, поради която съм тук. Исках да те видя.

Джулия се стегна. Но не си отдръпна ръката.

— Защо?

— Ти отмени срещата ни. Без да ми дадеш възможност да реагирам, между другото. Искам да се уговорим отново.

— Конър…

— Това, което става помежду ни, няма нищо общо с Брайън — заяви решително той. — Знаеш го, и аз го знам. Не издигай несъществуващи стени.

Този път тя се отскубна от хватката му.

— Може би ти си способен да отделяш нещата в спретнати малки чекмедженца. Аз не мога. Емоциите ми се припокриват.

— Какво имаш предвид?

Джулия хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че все още са сами.

— Това, което става между нас, е сексуално привличане. Добре, може би е нещо повече — допълни бързо тя, виждайки несигурността в очите му. — Не знам. Но със сигурност знам, че не ти се доверявам напълно. И дори не съм сигурна дали те харесвам.

Същата тази откровеност, която намираше за толкова неприемлива, сега започваше да го възбужда.

— Добре. Да се видим и да поговорим за това. — Той нямаше да се откаже. — Да вечеряме заедно довечера.

Най-напред си помисли, че тя се кани да му откаже. Особено след онова, което му каза. Да не говорим за колебанието, изписано на лицето й.

— Ние сме много различни — застрахова се тя, ангажирана в своя собствен интелектуален конфликт. — Особено в нашите приоритети.

— Може би е така, може би не. Няма да разберем, докато не изследваме тези приоритети. О, и нашите принципи. Все още ни предстои да ги обсъдим, забрави ли?

Той усети как решителността й се изпарява.

— Помня.

— Спомняш ли си също за нашия план да излезем заедно няколко вечери през седмицата?

Премерен поглед.

— Това беше твой план, ако си спомням добре.

— Добре де. Моя план тогава. — Той пристъпи по-наблизо и се втренчи в очите й. — Хайде да вечеряме заедно.

Привличането помежду им печелеше. Конър го усети.

— Ами Брайън? — промърмори тя. — Няма ли да ти липсва?

— Той ще бъде с родителите си. А аз ще бъда с теб. — Конър се наведе напред докато между лицата им останаха само няколко сантиметра, но не продължи и не я докосна. — Можем да поговорим, да научим повече един за друг. Това със сигурност ще е от полза за припокриващите ти се емоции.

Джулия облиза устни с върха на езика си.

— Може би.

— Добре. Работен ден е, така че няма да закъсняваме. Какво ще кажеш да те взема в шест? — Той се усмихна едва-едва. — Разбирам, че все още не е събота вечер. Така че ще се кача до апартамента ти, но няма да прекрачвам прага. Ще чакам отвън в коридора, нали?

— Добре.

Смях и весели гласове ги прекъснаха, когато учениците нахлуха през входната врата на училището и хукнаха по класните си стаи, за да започнат учебния ден.

Джулия се отдалечи от Конър. Погледна си часовника и тръгна към бюрото.

— Късно е. Нямам време да ходя до „Загубени вещи“.

— Не е проблем. Мога да го намеря и сам. Брайън ми даде добри указания. Много иска да си върне шапката. — Конър пъхна книгите под мишница. — До довечера.

— Конър, чакай. — Джулия посегна към чантичката си. Разрови се в нея и извади каквото търсеше. Приближи и му го подаде. — Ето.

Конър усети докосването по кожата си. Озадачен, той погледна надолу и видя яркочервеното заешко краче, което тя притисна в дланта му.

— Това беше моят талисман на игрището — обясни тя. — Татко ми го даде, когато бях на девет. През този сезон пожънах големи успехи. С цвета на неговия отбор е и с късмета на татко. Предавам този късмет на него. — Нежна усмивка. — Истината е, че Брайън не се нуждае от талисман. Той има талант, сърце и куп хора, които мислят, че е най-добрият. Но все пак с това бебче няма да пропусне. Така че най-добре да си взема лекарството и да оздравява бързо. Кажи му го.

Конър обърна заешкото краче в ръката си, знаейки дяволски добре, че това ще повдигне духа на Брайън. Ако Джулия Талбот наистина беше толкова добра, тя притежаваше адски много неща, на които да научи света.

— Благодаря — отговори той, по-трогнат от жеста й, отколкото си спомняше да е бил от дълго време насам. — Ще му кажа.

 

 

11:50

Нанси отвори входната врата, а слепоочията й пулсираха докато прибираше Брайън в къщата.

Чакането пред кабинета на педиатъра беше безкрайно. Също и чакането в аптеката, докато аптекарят се опита да изпълни рецептата на Брайън. В бързината бедният човечец разля последната си бутилка амоксил^[1]. С много извинения той даде на Нанси остатъка от течния антибиотик — увери я, че ще й стигне поне за два дни — и обеща да достави останалото в къщата й утре рано сутринта. Тя се съгласи с готовност, изгаряща от нетърпение да се разкара от там. Трябваше да спре още на едно място и искаше да се прибере преди обедният трафик да започне да задръства улиците.

Цяла вечност след това, въоръжени с наполовина пълната бутилка с лекарство, нов екшън за Супермен и огромна кутия шоколадови сладки, те се прибраха у дома.

Тя беше като пребита. Не от травмата от ушната инфекция — Брайън бе прекарал поне дузина такива в живота си, а от снощи. Първо, шокът от вида на Стивън, не пиян, а пребит и насинен. После, обаждането на Джулия Талбот, което само подхрани страховете, от които коремът й се присвиваше. И накрая, скандалът със Стивън. Това бе най-грозната им караница досега. О, те говореха тихо, запазиха самообладание и се държаха забележително цивилизовано. Но яростта си беше там, надигаща се под повърхността докато те взаимно си хвърляха обвинения.

Тя бе на ръба на пречупването. А Стивън, вместо да бъде отстъпчив заради кашата, в която ги забърка, действаше отбранително, гадно, нареждайки да отстъпи и да му даде възможност да оправи нещата, обвинявайки я, че не му вярва, ръмжейки, че държи всичко под свой контрол.

За пръв път тя се запита дали бракът им ще оцелее.

— Мамо, мога ли да гледам филма в моята стая? — попита Брайън и прекъсна мислите й. Той изглеждаше блед и уморен, по-зле отколкото би могъл да изглежда от една обикновена ушна инфекция.

Нанси се наведе и го прегърна силно.

— Разбира се, скъпи. Ще ти приготвя чиния със супа и сандвич и ще ти ги донеса горе.

— Наистина не съм гладен.

Тя се намръщи.

— Трябва да си. Сутринта почти не хапна от вафлата си.

— Татко също. А той е по-голям от мен и се чувства много по-зле.

Нанси я стегнаха гърдите.

— Сутринта татко изглеждаше много по-добре. Лицето му почти не беше подуто.

— Да, но сигурно още го боли, защото наистина бе в лошо настроение. Викаше на чичо Конър. И чух, че се разхожда цяла нощ.

— А ти защо беше буден?

— Ухото ме болеше. — Брайън се втренчи в пода за минута, а Нанси изпита ясното усещане, че не само ухото е задържало Брайън буден.

Следващият му въпрос потвърди съмненията й.

— Ти ядосана ли си на татко?

Тежко преглъщане.

— Не, Брайън, не съм ядосана.

— Изглеждаш ядосана. И така звучиш. Също и татко.

Трябваше да каже нещо, за да го накара да се почувства по-добре. От друга страна, не можеше да лъже. И се задоволи с една частична истина.

— Напоследък татко работи много упорито. Уморен е. Аз също. Може би заради това не сме толкова търпеливи, колкото обикновено. Съжалявам ако нашите настроения те разстройват. — Тя докосна брадичката на Брайън в отчаяно желание да заличи болката, която той изпитва. — Миличко, тези неща нямат нищо общо с теб. Ти си най-голямата радост в живота ни. И двамата с татко те обичаме много, много. Ти знаеш това, нали?

Брайън кимна, но тъжният му поглед си остана.

— Да, мамо, знам.

 

 

13:15

Стивън крачеше из офиса си, чувствайки се като хамстер на колело. Препускаше трескаво, но не стигаше до никъде.

Нито Клиф, нито Марти, нито Грег бяха открили нещо за „Уокър Дивелъпмънт“. Все още. Но и никой от тях не бе инструктиран да превърне това в свой главен приоритет. Те не знаеха истинската причина, поради която той извършваше проверката на Филип Уокър. А и той не можеше да рискува и да им каже. Не и без да се заплете в объркани обяснения. Плюс това не знаеше откъде бе изтекла информацията, кой бе казал на Уокър, че подготвя прецизно проучване. Най-лошото бе, че този човек вече бе открил, че той продължава да се занимава с проблема — с нараснала настойчивост — въпреки боя, който му нанесоха като предупреждение.

Не, проблемът и натискът си бяха негови. Самият той трябваше да открие нещо срещу Уокър. Веднага.

Отиде до прозореца и опря чело в хладното стъкло. За разлика от колегите си, той не разследваше „Уокър Дивелъпмънт“. Проверяваше самия Филип Уокър. С няколко потайни обаждания искаше да разбере с какво се занимава този човек. Ако имаше за какво да се хване, можеше да докопа кучия син и да оправи всичко. Боклуци като Уокър показваха истинските си лица в някои аспекти от живота си. И не искаха да правят тези аспекти публично достояние.

Мъничко мръсотия бе цялата амуниция, от която се нуждаеше. Някоя гадна историйка, която Уокър иска да запази в тайна. Ако откриеше нещо такова, щеше да има база за размяна. Неговото мълчание срещу мълчанието на Уокър.

Повдигаше му се от целия този сценарий. Мястото на Филип Уокър беше в затвора, а не тук, да тероризира местните чиновници и бизнесмени. Но ако Стивън се опитваше да го натика там, това щеше да струва собствения му живот и живота на семейството му и всичко това щеше да избухне право в лицето му.

Не можеше да позволи това да се случи. Трябваше да продължи с плана си и да сложи юздите на Уокър, да го прогони от живота си и да пререже всичките му останали бизнес връзки с Лийф Брук.

Но как? Трябваше да действа бързо. В същото време трябваше да остане незабелязан. Уокър наблюдаваше отблизо действията му. Нуждаеше се от някой друг да свърши мръсната работа, да подгони Уокър без да замесва него в разследването. Трябваше му професионалист.

Като отговор на мислите му на вратата се чу кратко почукване и Клиф мушна глава в офиса му.

— Добре, тук си. Селесте я нямаше на бюрото и… — Той спря и се втренчи в лицето на приятеля си. — Какво, по дяволите, се е случило с теб?

— Проблеми с колата. — Стивън усъвършенства обяснението, след като му се наложи да го дава поне дузина пъти. Сега го направи отново, от игла до конец, завършвайки с: — Напомняй ми никога да не ставам монтьор.

Клиф се намръщи и приближи, все още оглеждайки раните на Стивън.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Здраво си се порязал.

— Сигурен съм. Въпреки че снощи не чувствах такова пренебрежение. Ако не беше Конър, вероятно щях да прекарам цялата нощ на бетона в паркинга. Той ме закара у дома. Нанси ме пооправи. И сега съм като нов.

— Добре. — Както всички останали, Клиф изглежда прие обяснението на Стивън за инцидента. Той отпи глътка кафе. — Отбих се на връщане от съда. Исках да се уверя, че баща ти пристига от Кънектикът в четвъртък. Не знаех дали Конър ти е споменал.

— Спомена. Ти говори ли директно с баща ми?

Кимване.

— Не искаше да прекъсва съвещанията ти вчера. Прецени, че или аз, или Конър ще ти съобщим новината. — Тактична пауза, през която Клиф огледа чашата си. — Не бих се тревожил толкова много от това посещение. Баща ти е много ентусиазиран от сегашните предизборни проучвания. Всичко ще мине гладко.

Стивън сбърчи чело.

— Да, така е.

Клиф се окашля.

— Искаш ли да съм тук, когато дойде?

— Вероятно ще бъде полезно. Нали разбираш, ти и Конър, прикриващи двата ми фланга.

— Не е толкова зле. — Клиф се разсмя, но в очите му се четеше разбиране. Той познаваше Харисън Стратфорд от много години, както лично, така и професионално, достатъчно дълго, за да се научи никога да не подценява деспотичното му присъствие. И знаеше много добре какви са очакванията на Харисън за Стивън. — Освен това с единия крак ти си вече в Сената. Това със сигурност му е подобрило настроението.

— Не залагай на това. — Стивън разтри врата си, нетърпелив да стигне до своя дневен ред. — Клиф, не си изровил нищо за компанията на Уокър, нали?

— Нищо извън обичайното. — Клиф го стрелна с озадачен поглед. — Защо? Ти очакваше ли нещо?

Нехайно свиване на рамене.

— Всъщност не. Просто има нещо в този тип… Не знам.

— Той е доста пробивен, това ти го гарантирам. И да, груб е, неодялан камък. Но това не е нещо ново. Ти си работил с него и преди.

— Вярно, но не и върху нещо толкова голямо като това. — Стивън се чудеше дали да даде на Клиф повече информация преди да попита за име, после разбра, че трябва да го направи. Клиф бе твърде умен, за да приеме една подобна молба като чиста монета. Трябваше да му даде някаква основателна причина за разследването на Уокър.

— Не е само въпрос за това, че е груб — изясни той. — Имам чувството, че Уокър е истински уличен боец. Което може да е само външен блясък. От друга страна, това може да означава, че характерът му не е съвършен. Просто не знам. Знам само, че ако Лийф Брук му даде договора за своите общински паркинги, това означава поверяване на един значителен източник от общински пари в ръцете на частно лице. И макар идеята да си има преимущества, доверието на хората ме задължава да проверя внимателно Уокър, за всеки случай.

— Разбирам мисълта ти.

— Добре. — След като стигна до тук, Стивън започна да подготвя следващата си стъпка. — Имаш ли името и телефонния номер на онзи частен детектив, който баща ми е използвал, когато проверявахме миналото на Бракстън? Човекът ми хареса, беше бърз, педантичен и дискретен.

Клиф кимна.

— Имам записана тази информация. — Бръкна в джоба на сакото си и извади електронния си бележник. Отвори го и натисна няколко бутона. — Ето. Хари Шоу. Живее на „Пост роуд“ в Уайт Плейнс. Ще ти запиша адреса и телефона му. — Той взе един бележник от бюрото на Стивън и записа информацията.

— Благодаря. — Това преодоля най-голямата пречка. Но имаше и друга. Някой трябваше да разговаря с адвокатите, замесени в бизнес аферите на Уокър извън района, само в случай че мръсотията, от която толкова се нуждаеше, бе правна тайна, която един адвокат не би могъл да сподели с частен детектив. Клиф бе логичният избор за тази работа. Той беше умен и надежден и имаше нужните юридически препоръки.

Внимателно, предупреди се Стивън. Кажи възможно най-малко.

Той се отпусна назад в стола си, премигвайки от болката в ребрата.

— Другата нишка, която искам да проследя, е контактът с адвокатите извън Уестчестър Каунти, които са участвали в търговските проекти на Уокър — онези, които е разработвал, и онези, които е ръководил. Искам да се уверя, че те ще кажат само положителни неща за него.

Клиф го погледна озадачено.

— Добре, Стийв. Не разбирам. Защо е тази внезапна резервираност? Ти си доволен от миналите си сделки с този тип. Достатъчно, за да му дадеш с ентусиазъм този договор. Поне в началото беше така. Станало ли е нещо, което да промени решението ти?

Стивън имаше готов отговор на този въпрос.

— Подложен съм на натиск от страна на градския съвет. Ето какво е станало.

— Достатъчен натиск, за да започнеш пълно разследване? Сигурен съм, че в миналото си проучвал Уокър.

— Да, правил съм някои проучвания. Но общинският съвет е педантичен по отношение на тази сделка. Предвиждам подробен разпит. Трябва да съм готов да отговоря на всичките им въпроси. Искам всички факти. Това означава разширяване на проучването и покриване на райони извън Уестчестър Каунти. Хари Шоу не може да прави разследване на адвокати. Ти можеш.

Клиф остави чашата си на бюрото.

— Ти също. Доколкото си спомням и ти имаш право на адвокатска практика. Защо просто не звъннеш и не зададеш въпросите си сам?

Беше време да прекрати този разпит.

— Защото съм кмет — отговори Стивън, фиксирал категорично поглед в приятеля си. — Ако се обадя лично, това проучване ще изглежда като нещо голямо. Все едно, че не вярвам на Уокър. Това се опитвам да избегна. Моля те за услуга, Клиф. Ще ти дам имената. Ти просто се обади дискретно днес, ако можеш. И престани да ме въртиш на шиш. Знам, че си добър адвокат. Но аз не съм на свидетелската скамейка. Така че по-спокойно.

Клиф много ясно долови решителността в тона на Стивън.

— Добре — съгласи се той, преглъщайки останалите си въпроси. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, дай ми имената. Ще проверя нещата.

 

 

16:30

Нанси надзърна в стаята на Брайън и с облекчение видя, че е задрямал. Беше изтощен. След ушната инфекция, стреса и безсънието той наистина се нуждаеше да подремне.

Не че днес се беше претоварил. Точно обратното, беше необичайно унил. Прекара по-голямата част от деня в стаята си с пластмасовите си екшън фигурки, поглеждайки без интерес към филма, който наеха. Ококори се малко, когато Конър мина с домашните му, но веднага се депресира още повече, когато чичо му съобщи, че не е имал късмет да намери бейзболната му шапка в училище. Единствения път, когато Нанси забеляза в очите му блясъка на стария Брайън, бе щом Конър му даде заешкото краче на мис Талбот. После грейна, обстрелвайки го с въпроси за това кога бащата на мис Талбот й го е подарил, поиска да узнае броя на победите и загубите, които тя е имала през сезона.

След това кратко възраждане на доброто му настроение Брайън взе заешкото краче и се върна в стаята си.

Изобщо не беше ял. Дори след настояването на Конър той отхапа едно парче от сандвича си и сложи в устата си две сладки. Попита два пъти за Стивън. След като чу, че баща му е много по-добре, той се сви на леглото — със заешкото краче — и го зачака да се прибере.

Проклет да е Стивън, че не се обади, помисли си горчиво Нанси. Това би означаваш толкова много за сина им.

Тя го зави с одеялото и се наведе да допре устни в челото му. Нямаше температура. А това, че беше отпаднал, означаваше, че лекарството действа. Колкото до родителските грижи, тази работа очевидно бе оставена само на нея. Добре. Тя все повече свикваше да играе соло откак Стивън отново започна да се бори с демоните си.

Звънецът долу звънна.

Нанси изскочи бързо от стаята на Брайън и затвори вратата. Който и да беше, тя не искаше да безпокоят сина й.

Изтича надолу по стълбите, през коридора и стигна до входната врата.

— Кой е?

— Никакъв отговор.

Тя надзърна през шпионката и не видя никого. Странно.

Тъкмо се канеше да се върне нагоре по стълбите, когато чу как един бус се отдалечава. Погледна отново през шпионката. Бус за доставки. Това обясняваше всичко. Сигурно са оставили някакъв пакет. Може би аптекарят е намерил лекарството по-бързо.

Тя отвори входната врата. Нямаше бележка на стъклото. Имаше само една малка кутийка. Беше адресирана до нея. Странно, нямаше адрес на подателя.

Оглеждайки пакета, тя влезе вътре и затвори вратата. От кого може да е това, учуди се тя. Не беше поръчвала нищо. Нито пък Стивън беше в настроение да й изпраща подаръци.

Тя влезе в кухнята, остави кутията на масата, взе нож за писма и разряза лепенката. Разгъна пакета. Първото, което видя, бе червено петно. Върху него имаше плик, вероятно с картичка.

Тя извади и двете неща — и замръзна.

Червеното петно бе бейзболната шапка на Брайън.

Тя се взира дълго в нея, обръщайки я с ръцете си, обхваната от ужасно предчувствие. Внезапно пусна шапката на масата и грабна плика. На него пишеше Мисис Стратфорд. Разкъса го, извади бележката отвътре и я разгъна.

„Скъпа мисис Стратфорд,

Смятам, че синът ви случайно си е сложил шапката на погрешно място. Връщам я. Понякога си мисля, че децата могат да си загубят не само шапките, а и главите, ако родителите не правят умен избор заради тях. Надявам се съпругът ви да направи умен избор заради Брайън. Това ще му помогне да израсне силен и здрав. Накарайте кмета да го направи. Накарайте го да не поема ненужни рискове. Хазартът със сигурността на сина ви е нещо много глупаво и опасно. Може да доведе до бъдещи инциденти и до неописуема скръб. Не позволявайте това да се случи.“

Много искрено ваш: Приятел

Нанси не си спомняше как се бе отпуснала на кухненския стол. Не си спомняше почти нищо. Ръцете й трепереха, а погледът й бе замъглен от сълзи. Тя прочете бележката два пъти и през това време цялото й тяло се тресеше.

Някой заплашваше живота на Брайън. Същият някой, който държеше Стивън във финансовата си хватка, който го нападна снощи. Този някой знаеше, че Стивън играе хазарт. И го изнудваше с това. Но вече не само Стивън бе изложен на риск. А техният седем и половина годишен син.

Тя прекоси кухнята и грабна телефона, набирайки личния номер на Стивън.

Селесте вдигна.

— Офисът на кмета Стратфорд.

— Трябва да говоря с него, Селесте. — Нанси не молеше, тя нареждаше.

Пауза на изненада. Жената на кмета винаги бе сърдечна.

— Съжалявам, мисис Стратфорд, но той е при закрита врата и помоли никой да не го безпокои.

— Сам ли е?

— Ами, да, но…

— Тогава ми го дай. Спешно е.

Още една пауза.

— Разбира се. Само минутка.

Минаха едва няколко секунди преди Стивън да вдигне.

— Нанс? Какво става? Брайън добре ли е?

— Ти, копеле такова — успя да процеди през сълзи тя. — Не е чудно, че се тревожиш за Брайън. Как позволи това да се случи? Как можа да застрашиш собствения си син? И как можа да го криеш от мен?

Стивън си пое дъх с мъка.

— Какво е станало? По дяволите, Нанси, Брайън добре ли е?

— Засега, да. — Тя едва разбираше какво говори, толкова истерична бе станала. — Спи. След като цял ден те чака да се обадиш. Но ти не питаш за това, нали?

— Нанси, успокой се. Успокой се и ми кажи какво става.

— Да ти кажа на теб какво става? Да ти припомня ли? Аз не съм изнудван. Аз не съм застрашил живота на сина си.

— Застрашен? Кой заплашва Брайън?

— Приятел — отговори саркастично тя. — Онзи, който остави шапката на Брайън с бележка, в която пише да бъдеш добро момче или иначе…

— Мамка му! — Стивън го заболя стомахът. — Бил е там?

— Един бус за доставки свърши мръсната работа. Докара шапката на Брайън заедно с това послание. — Тя прочете бележката на глас като гласът й пресекна на три пъти. — Проклет да си, Стивън — завърши тя и риданията я задавиха. — Да гориш в ада.

— Нанси, слушай ме. Държа всичко под контрол.

— Под контрол? — реагира пискливо тя. — След всичко, което се случи през последните няколко дни, говориш, че държиш всичко под контрол?

— Наричам го борба за оцеляване — отвърна остро Стивън. — Наричам го надпревара с времето, за да защитя сина си. Да защитя и теб. Защо си мислиш, че не ти казах нищо? Знаех, че ще се разпаднеш като сега.

Главата на Нанси пулсираше толкова силно, че тя почти не бе способна да мисли.

— Кой стои зад това? — попита тя. — Истината, Стивън! Кой те изнудва и защо?

Стивън затаи дъх.

— Добре — изстреля той с онзи тон, който означаваше, че ще превърти и ще побеснее. — Искаш да знаеш? Ето. Попаднал съм в лапите на един предприемач, който иска голям общински договор и няма да спре докато не го получи. Знае, че играя комар. Имам два дни да му дам договора или ще ме издаде на медиите и на ченгетата — да не споменаваме какво ще причини на Брайън.

— О, боже… — Нанси избърса потта от челото си. — Добре тогава. Просто му дай договора.

— Не е толкова лесно. Първо, градският съвет не ме подкрепя за това. Няма да съберем достатъчно гласове. Второ, Уокър е боклук. Не мога да обвържа Лийф Брук с такава голяма сделка — не и когато той е от другата страна.

От гърлото на Нанси се надигна истеричен смях.

— Сега си почтен? Ти разруши себе си и цялото си семейство, а сега си се загрижил за морала?

— Не е за морала! — избухна той. — Искам да се отърва от това копеле завинаги. Ровя. Трябва да внимавам. Уокър има къртица някъде тук. Ето защо се прибрах в този вид снощи. Но това няма да ме спре. Наех частен детектив. Той ще изрови някоя мръсотия за кучия син. Нещо, което може да го съсипе. И тогава…

— Ако изрови. Подобен човек сигурно е много умен и не оставя следи. — Умът на Нанси препускаше, търсейки възможни решения. ФБР. Можеше да се обади във ФБР — в крайна сметка тук имаше физическа заплаха срещу дете. Но заплахата бе само намек, което означаваше, че те можеха и да не си мръднат пръста. А междувременно историята щеше да бъде огласена, цялата жалка тайна на Стивън щеше да стане публично достояние, а животът на Брайън щеше да бъде съсипан. Нещо по-лошо, той все още нямаше да бъде в безопасност. Ако властите не можеха да действат или ако се задействаха, но не успееха да хванат всички гади ни до един, някой от тях щеше да продължи да преследва Брайън.

Тя му беше майка. Точно тя трябваше да направи нещо. Внезапно истеричният пристъп премина, превръщайки се в онзи спокоен център в сърцето на урагана.

— Стивън, не мога да ти позволя да причиняваш това на мен и на Брайън. Вече не.

— По дяволите, Нанси, ти трябва да се държиш като моя съпруга! — избухна отново той. — Нуждая се от подкрепата ти. Дръж Брайън у дома. Така никой не може да се добере до него. След четвъртък всичко ще приключи.

— Вече е приключило — отговори тихо тя.

Върна слушалката на мястото й, подтиквана от сляпа майчинска загриженост. Бракът й беше на второ място. Брайън бе на първо.

Тя вдигна отново слушалката и набра един познат номер.

 

 

Двайсет минути по-късно Клиф седеше в кухнята на Нанси, зяпнал, след като препречете бележката, която тя получи.

— Боже! Това определено обяснява защо Стивън е шокиран от този тип. — Той премести поглед. — Какво има Уокър срещу Стивън — всъщност нужно ли е да питам?

— Не, не е нужно да питаш. — Нанси не се впусна в подробности. Това бе проблем, който те никога не бяха повдигали, макар Клиф да знаеше много добре за съществуването му. — Не разполагам с подробности. Нито пък ги искам. Същата стара песен. Трябва да изчезна — заради Брайън. Уплашена съм до смърт за него. — Тя прокара длани по набразденото си от сълзи лице. — Клиф, у теб ли са ключовете от скиорската ти хижа в Стоу?

Клиф кимна бавно.

— Да, у мен са.

— Би ли ми позволил да я използвам за малко?

— Знаеш, че ще го направя.

Тя преглътна, а челюстта й се стегна в безкомпромисна решителност.

— Сега идва трудната част. Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого къде съм.

— На никого? — повтори сковано той. — Ами Стивън?

Нервна пауза.

— Особено на Стивън.

Конфликтът на интереси, който раздираше душата на Клиф, бе очевиден и на лицето му.

— Разбираш ли за какво ме молиш? Стивън е най-добрият ми приятел. Когато разбере, че ти и Брайън сте заминали, той ще превърти.

— А Брайън ми е син. Той е на първо място. Виж, няма да уплаша Стивън. Ще му оставя бележка и ще му обясня какво съм направила и защо.

— Само не и къде.

— Точно така. Клиф, ако чувстваш, че не можеш да го направиш, просто ми кажи. Няма да те обвинявам. Нямам желание да те поставям в неудобно положение.

— Но ако кажа така, ти ще изчезнеш някъде другаде. Само че тогава никой няма да знае къде си.

— Точно така.

Клиф въздъхна и стана. Бръкна в джоба си и извади ключовете.

— Вземи ги — предложи той и ги пъхна в дланта й. Намръщи се, усещайки колко ледена е ръката й. — Нанс, може би не бива да шофираш. Мога да ви кача с Брайън…

— Не. — Тя го прекъсна с махване на ръка. — Късно е. Ти си имаш свой живот. Освен това вече направи достатъчно. — Колеблива пауза. — Всъщност това звучи много по-великодушно, отколкото е. Защото се каня да те помоля да се качиш горе утре. Брайън има ушна инфекция. Взема антибиотик. Аптекарят разля част от лекарството докато изпълняваше рецептата. Даде ми каквото остана, но то ще стигне само за два дни. Ще ми достави останалото утре. — Тя погледна към ключовете в ръката си. — Как ми е неудобно да те моля за това… знам колко си зает…

— Ще освободя календара си за сутринта. Щом рецептата е готова, ще взема лекарството и ще ти го докарам в хижата.

Нанси се преизпълни с облекчение.

— Толкова ти благодаря. — Тя отиде до Клиф и го прегърна силно.

За един кратък миг ръцете му се затвориха около нея и той я дръпна към себе си. Но внезапно я пусна и отстъпи назад.

Помежду им сякаш протече ток.

— Ще се оправиш ли? — попита Клиф с дрезгав глас.

— Да. — Нанси дълго се взира в него. — Поне така мисля.

— Ще се обаждаш ли?

— Ще ти се обадя на мобилния. Късно вечерта, когато няма да си със Стивън. Не искам да оставам дълго там. Когато тази криза приключи… — Очите й се изпълниха със сълзи. — Кого заблуждавам? На нейно място ще дойде друга. И след това още една, ако Стивън не скочи от въртележката си и не потърси помощ. Клиф, не мога да живея така. Не мога повече.

— Нанси… — Той преглътна с мъка. — Сега не е време за прибързани решения.

— Прав си. — Тя извъртя поглед, обърна се и тръгна към стълбите. — Ще трябва да събудя Брайън. Искам да тръгнем преди да се мръкне.