Андреа Кейн
Благословена жена (26)

25

14 април, 7:35

Стоу, Върмонт

Главата на Нанси се отпусна докато тя полагаше усилия да се свести, да дойде в съзнание. Обаче съзнанието бе някъде далеч, пропълзяваше в главата й на малки частици, само за да се изплъзне също толкова бързо. През това време денят премина в нощ, а нощта някак си се трансформира в ден.

Колко е часът? — учуди се замаяно тя, продължавайки да се бори с ефекта от упойката.

Спомни си. Опитай се да си спомниш.

Беше вързана за стола. Ръцете й бяха стегнати здраво зад нея, а мускулите й бяха изтръпнали от седенето в това положение. Краката й също бяха вързани с дебело въже за стола. Устата й беше запушена, парчето плат бе завързано зад главата й, а платът се забиваше в устата й.

Защо беше толкова слаба и дори не можеше да се опита да се освободи?

Малък проблясък. Човекът със скиорската маска, онзи, който я нападна, той й даде нещо. Спомни си как я разтърси, за да я събуди достатъчно и да й нареди да пие. Онова, което изпи, комбинирано с другото, което вдиша, когато той я сграбчи, беше силно.

Боже… Брайън…

За кой ли път се опита да извика името му, но гласът й излезе изпод кърпата в дрезгаво грачене. Но все пак звукът се чуваше достатъчно. Брайън щеше да й отговори ако беше там — и ако можеше. Може би и той беше вързан в другата стая и устата му беше запушена.

Обаче майчинските й инстинкти й казваха нещо друго. Брайън не беше в скиорската хижа. Онзи, който я дрогира, бе отвлякъл сина й.

С пристъп на страх и адреналин тя започна да се бори с въжетата си, желаейки отчаяно да се освободи. Трябваше да се махне от тук. Да извика помощ. Да намери Брайън.

Но въжетата не помръдваха.

Нанси захленчи и се строполи върху облегалката на стола. Очите й се напълниха със сълзи, които се стекоха надолу по бузите й.

Къде беше Брайън? Какво му бяха направили? Той очевидно бе ужасен. Дали беше и наранен? Дали се бяха свързали със Стивън, за да им даде каквото искаха срещу безопасното завръщане на сина му?

Те. Онзи кучи син Уокър и онези, които работеха за него. Онези мръсни копелета бяха взели детето й.

Опиатът отново действаше, повличайки я в забвение. Тялото й бе дяволски слабо, за да се пребори с това. Клепачите й клюмнаха, а главата й увисна напред.

За миг през съзнанието и премина образът на мъжа със скиорската маска. Всичко стана толкова бързо. Тя едва имаше време да погледне, преди той да я сграбчи.

Но в този кратък миг…

Очите му. Тя познаваше тези очи.

Беше ги виждала много пъти преди.

 

 

8:30

Брайън чу хрущене на гуми по чакъла, последвано от затръшване на автомобилна врата. Човекът с маската идваше.

Цялото му тяло се напрегна и започна да се тресе.

Знаеше, че трябва да бъде смел, да не се държи като мекотело, но не можеше да спре. Беше уплашен. Фургонът бе тъмен и злокобен. През нощта стана още по-тъмен и по-злокобен и той чуваше странни шумове отвън. Каза си, че са просто животни, но му се струваха чудовища. Или извънземни.

С радост би ги приел, каквито и да бяха, стига да се отърве от онзи човек.

Стъпките пляскаха през калта и приближаваха фургона.

Брайън се втренчи във вратата, а очите му се разшириха от ужас.

Дали мъжът идваше да му донесе храна или да го нарани? И първо, защо го отвлече? Защо завърза майка му? И не само я завърза, а й приготви питие с нещо, което я приспа.

Въжетата го стягаха много. Цялата му ръка беше изтръпнала, сякаш в нея се бяха наболи песъчинки. С краката му нещата бяха същите. А устата го болеше от носната кърпа, част от която той успя да изплюе.

Усети как в очите му се събират сълзи. Родителите му му липсваха. Искаше да се прибере у дома.

Вратата на фургона се отвори. Човекът със скиорската маска влезе.

— Хей, Брайън. — Той приближи и клекна до стола със сериозен поглед в очите си, които се виждаха през прорезите на маската. — Това ще стане бързо. Трябва да ходя някъде. Така че бъди добро дете и не се съпротивлявай. — Той бръкна в джоба си и Брайън замръзна, очаквайки да извади пистолет. В тази част жертвите обикновено ги очистваха. Точно както в новата му компютърна игра.

Той се стегна в очакване на куршума. Вместо това човекът извади бутилка пепси и пакет снакс.

— Време е за закуска. — Той посегна към кърпата. — Не викай. Само яж, пий и стой спокойно. Нали?

Брайън кимна. Беше много жаден, много гладен и много уплашен, за да не се подчини.

Просто последва мълчаливо инструкциите.

Гласът на мъжа бе нисък и малко дрезгав, сякаш се опитваше да го преправи. Но Брайън все пак го разпозна. Беше го чувал и преди, много пъти.

Знаеше на кого е този глас.

 

 

10:15

Джулия не можа да мигне.

Цяла нощ се хвърля и обръща, разтревожена от неуловимото усещане, че нещо не е съвсем наред.

На втората чаша кафе тя разбра какво.

Времето. Просто не можеше да е вярно.

Тя даде заешкото краче на Конър в осем и трийсет във вторник сутринта. Той определено бе трогнат от жеста. Като Джулия, той знаеше, че то ще повдигне много духа на Брайън. Докато вечеря с него десет часа по-късно, той беше видял Брайън. Изрично го подчерта. Всъщност продължи и разказа колко зле се чувствал заради това, че Брайън изглеждал толкова съсипан, че имал ушна инфекция, че бил на антибиотик.

Е, защо не му е дал заешкото краче? Защо ще го задържи цял ден, макар да не е знаел, че Брайън заминава, когато това със сигурност би накарало племенника му да се усмихне?

Не би го направил.

И още нещо я тормозеше. Нещо, което Грег каза. Снощи тя не се замисли много. Беше твърде разстроена заради това, че Брайън не е получил талисмана й. Но сега, след като си спомни целия им разговор с Грег, тя бе като поразена. Той спомена, че Клиф Хендерсън трябвало да вземе нещо от колата, нещо, свързано с разследването, което провеждали за кмета.

Можеше ли това нещо да включва Филип Уокър? Той със сигурност бе най-спешният проблем за разследване в програмата на кмета. Дали Грег бе информиран за по-поверителни детайли, отколкото можеше да обсъжда с нея? В това имаше смисъл. Той беше градски управител и работеше с кмета Стратфорд от години. А Клиф Хендерсън беше адвокат на кмета. Защо Стивън Стратфорд да не потърси помощта им?

Джулия блъсна чашата си настрани. Трябваше да направи нещо. Конър беше на откриването на търговския център. Не можеше да говори с него до довечера. Не можеше да остави нещата така до тогава. Беше твърде развълнувана.

Грег от друга страна, беше в офиса си и работеше. Вероятно върху бюджета, макар че тя започваше да се чуди дали наистина не прави разследването за кмета.

Имаше само един начин да разбере.

Трябваше да си измисли правдоподобно извинение и да се отбие в офиса на кмета. Така, ако грешеше и Грег бе заровен в цифрите на бюджета, напълно безразличен към онова, което ставаше с Брайън, тя можеше да се измъкне грациозно и никой нямаше да пострада. Но ако беше права, тогава може би можеха да помислят заедно и да изровят нещо конкретно за Уокър, докато кметът произнасяше изисканата си политическа реч на откриването. А сега извинението.

Тя отиде до папката си, извади няколко теста по четене и по писане, принадлежащи на децата, които отсъстваха при оценяването. Да видим — тестът на Дженифър по математика, тестът на Ранди по четене. Ето, правописният тест на Брайън от понеделник. Беше получил 97. Приятна изненада, която да поднесе на баща му. Добро извинение, ако се нуждаеше от него.

Тя си грабна чантичката и излезе от апартамента.

 

 

10:45

Сградата на общината

Джулия положи адски усилия да влезе в сградата. Не само че беше заключена, но бе охранявана от пазач, който я въртя на шиш, сякаш бе някаква терористка. Дори правописният тест, който донесе като свое алиби, не бе достатъчен, за да я пуснат горе.

Но тук й помогна късметът.

Пазачът се канеше да звънне на Грег в офиса му и да се увери, че той очаква мис Талбот, когато входната врата се отвори и Селесте се изстреля навън.

— Мис Талбот, здравейте. — Тя спря на място с изненадано изражение. — Какво правите тук?

Джулия се изпълни с облекчение. Не искаше Грег да разбере, че идва. Предварителното предупреждение щеше да му даде време да скрие всички поверителни материали, върху които работеше, и да извади бюджета, имитирайки нормална сцена при влизането й. Така щеше да го свари неподготвен.

— Здравей, Селесте. — Със сънен поглед Джулия размаха правописния тест на Брайън във въздуха. — Исках да оставя това върху бюрото на кмета, за да може той да го изпрати на Брайън. Грег ми спомена, че в понеделник ще му изпращат колет. И тъй като кметът Стратфорд е зает цял ден в търговския център, реших да го оставя тук. Нямах представа, че е толкова трудно да се влезе. — Тя вдигна и другата си ръка и разклати торбата с поничките. — А пък Грег ми спомена, че ще работи цял ден. Помислих да се отбия и да му каза здрасти, да му донеса чаша кафе и понички, за да му е по-лесно да работи в събота.

Селесте се усмихна.

— Сигурна съм, че той ще оцени това. — Тя се обърна към пазача и кимна. — Всичко е наред, Джо. Мис Талбот може да се качи.

— Добре. — Джо кимна в извинение на Джулия. — Съжалявам, мис Талбот, просто си върша работата. — Той се почеса по главата, навеждайки я към Селесте. — Боже, какъв натоварен ден — коментира. — Вие, мистър Матюс, мистър Хендерсън, а сега и мис Талбот. В събота обикновено е наистина спокойно. Аз си мислех, че днес ще е още по-спокойно, тъй като всички отиват на откриването. Май че съм сгрешил.

— Не напълно — увери го Селесте. — Аз веднага заминавам към търговския център. — Тя махна за довиждане на Джулия.

— Селесте, един бърз въпрос — подхвърли Джулия.

— Разбира се.

— За колета, който събирате за Брайън, кметът или Конър Стратфорд дадоха ли ти едно червено заешко краче?

Селесте сви озадачено рамене и отговори:

— Направо ме объркахте. Аз не събирам никакъв колет за Брайън. Кметът се грижи сам за всичко това. Колкото до заешкото краче, не съм го виждала. Това не означава, че не е там. — Тя се усмихна. — Значи подарък от вас?

Джулия кимна, осмисляйки информацията.

— Добре тогава, все пак благодаря. Приятно прекарване на откриването.

Тя изчака пазачът да отвори вратата и да я пусне да мине. После прекоси фоайето и стигна до асансьора. Значи Грег не е бил прав, когато каза, че Селесте приготвя колета за Брайън. Или е сгрешил, или е излъгал. Ако е сгрешил, значи кметът го държи в неведение за всичко, което става. Но ако бе излъгал, това даваше по-голяма достоверност на предчувствието й. Особено след като Клиф Хендерсън е идвал тук тази сутрин. Ако той и Грег си сътрудничеха, работеха отделно върху положението на кмета, какъв по-подходящ момент от днес, когато офисът бе спокоен, а целият град се беше струпал на откриването?

Беше време да престане да спекулира. Беше време да разбере как стоят нещата.

Джулия взе асансьора до етажа на администрацията и тръгна към офиса на Грег, който се намираше зад завоя, до кметския.

Вратата на кметския офис беше затворена. Но се отвори, когато тя преминаваше, и Клиф Хендерсън излезе от там, стиснал зъби, докато разглеждаше някакви листи и фотографии. Беше толкова погълнат от мислите си, че едва не се блъсна в нея.

— О, извинете. — Той премигна, очевидно изненадан, че я вижда. Скри дясната си ръка зад гърба си, но не и преди Джулия да види логото на „Уокър Дивелъпмънт“ върху листите, които стискаше, и снимката върху тях.

Беше снимка на Брайън, застанал на питчърска позиция.

— Мис Талбот, нали? — попита той, изчаквайки кимването й. — Ако търсите Стивън или Конър, и двамата са на откриването.

— И аз така предположих — отговори Джулия. Напъваше си мозъка да се сети защо снимката на Брайън бе залепена върху служебен лист на Уокър и защо този лист се намира у Клиф Хендерсън. И също така, какви бяха другите снимки? — Всъщност минавам да видя Грег. Донесох му чаша кафе. Тук при вас ли е той или в своя офис?

Свиване на рамене.

— Предполагам, че е в офиса си. Не съм го виждал през последния половин час.

— Добре. Ще отида там. — Джулия наведе глава. — Вие излизате ли?

Кратка пауза.

— Скоро. Имам да прегледам някои юридически документи за кмета. После ще се присъединя към тях на откриването. Но да не ви задържам. Занесете кафето на Грег докато е горещо.

Той определено си умираше да се отърве от нея. Стомахът на Джулия се стегна.

Клиф Хендерсън не се държеше като адвокат, занимаващ се с някакъв поверителен въпрос. Държеше се като престъпник, опитващ се да прикрие вината си.

Продължавайки да крие ревностно снимките, Клиф си погледна часовника и Джулия видя как по челото му избива пот.

— Простете, мис Талбот. Не искам да бъда груб. Но трябва да си привърша работата.

— Няма проблеми. — Тя се усмихна насила. — Довиждане. — Обърна се и продължи по коридора, като нарочно пристъпваше бавно и спокойно, в случай че Клиф Хендерсън я наблюдава.

И той действително я наблюдаваше. Изправен пред вратата на Стивън, той се бе втренчил в нея, усмихвайки се мрачно.

Джулия стигна до офиса на Грег, молейки се да изкопчи нещо от него, каквото и да е, стига да й помогнеше. С всяка изминала минута се чувстваше все по-напрегната.

Вратата беше леко открехната и Джулия тъкмо се канеше да почука, когато чу гласа на Грег, който говореше по телефона.

— Според моите бележки мистър Уокър ще напусне страната по обед в понеделник — казваше той.

Стресната. Джулия се наведе по-наблизо. Открехна вратата още малко и погледна предпазливо вътре. Грег седеше с гръб към нея, така че тя събра кураж и се промъкна през отворената врата, за да чува по-добре.

— Тъкмо се уверявах, че летателният план до Швейцария е попълнен и че самолетът на компанията ще бъде зареден с гориво и готов за полет. — Грег направи пауза и кимна. — Аха. Знам, че е набързо. Нямам представа за какво е това пътуване. Измисли нещо ако трябва. Един пътник и голям кожен куфар. Никакъв багаж. Знам, но ти трябва да останеш незабележим, Джери. Аха. Плати каквото и да струва. Хиляда не са проблем. Ще получиш парите в понеделник. Да, така казаха. Тайни банки и голям шоколад — идеалното място за богатите да изчезнат завинаги. Вече ти казах, без планове за връщане. — Смях. — Отлично. Благодаря.

Той затвори и се обърна преди Джулия да успее да се скрие и да осмисли онова, което бе чула току-що.

— Джулия… — Той бе изненадан и съвсем не бе доволен, а очите му се присвиха и се вторачиха в лицето й. — Какво правиш тук?

— Д-дойдох да те видя. — Тя отчаяно се опитваше да не заеква. — Донесох ти поничка и кафе. — Тя пристъпи вътре и остави торбата на най-близката маса. Не можеше да погледне Грег в очите, не и докато не разбереше защо провежда разговори от името на Уокър. И, нещо по-важно, защо в тези разговори се намекваше, че Уокър напуска страната — завинаги.

Какво става, за бога? Трябваше да се овладее.

— Всъщност истинската причина, поради която съм тук, е, че искам да сложа ето това при онова заешко краче, което си оставил за Брайън върху бюрото на кмета. — Тя размаха правописния тест за стотен път през този ден. — Отличен 97. Определено си струва да се сложи в колета му.

— Нямах възможност да оставя заешкото краче върху бюрото на кмета Стратфорд. — Погледът на Грег беше непоколебим. — Но ще го направя. В случай че се съмняваш.

— Разбира се, че не. Знам, че ще се погрижиш за това преди да се прибереш. — Джулия отстъпи към прага, стремейки се да се държи възможно най-нормално. — Не съм очаквала това да ти е първото нещо на ума. Затрупан си с работа. Честно, и аз съм претоварена. Имам куп задачи и няколко урочни плана. Обещах си, че само ще намина, ще си оставя нещата и ще потеглям. Така че тръгвам. Приятна закуска. Ще ти се обадя другата седмица.

Тя махна с ръка, изскочи обратно в коридора и тръгна право към асансьора.

Грег я последва в коридора. Той забеляза, че тя не се отби в офиса на кмета, за да остави теста на Брайън.

 

 

12:10

Търговски център в Лийф Брук

Двадесет етажният паркинг бе претъпкан като консерва със сардини.

Джулия караше и караше по едно дълго, спираловидно възвишение докато най-накрая видя малко местенце за паркиране на единадесетия етаж. Бръмбарът й едва успя да се намести в него.

Тя изгаси двигателя и си пое дълбоко дъх, за да си успокои нервите.

Трябваше да открие Конър.

По целия път тя размишляваше объркано за онова, което видя и чу, преглеждайки мислено фактите — отново и отново. И отново, и отново инстинктът й подсказваше, че нещо не е наред.

Снимката на Брайън, залепена към писмо от Уокър. Планове на Уокър да напусне страната, удобно и завинаги.

Когато подреди парченцата от мозайката, те образуваха една доста отвратителна картина.

Сигурно грешеше. Трябваше да има някакво логично обяснение за всичко това.

Нуждаеше се от уверения. И то от семейство Стратфорд.

Тя изскочи от колата, изтича и хвана асансьора надолу точно когато вратите се затваряха. Слезе до основното ниво на търговския център.

Там я посрещна страхотна глъчка.

Повечето хора бяха дошли или да пазаруват, или да се порадват на забавленията и изложбите в деня на откриването, които общината осигуряваше. Жонгльори, художници на моментални портрети, мимове и популярни диджеи — това бяха само някои от основните атракции. В самия център на комплекса бе монтирано огромно виенско колело, а радостните му светлини и карнавалната музика привличаха както децата, така и възрастните.

Джулия си проби път натам, оглеждайки се навсякъде да зърне кмета Стратфорд.

Видя само море от хора.

Губеше ценно време. Почти усещаше как й се изплъзва. В сцената, която се развиваше около нея — трескавата оживеност, смехът, шумът — имаше нещо сюрреалистично.

Къде е кметът?

Нямаше да се откаже докато не го намереше.

Отне й цяла вечност, но накрая, почти четиридесет и пет минути по-късно, тя зърна няколко журналисти, струпани край източния ъгъл на центъра. Начело на групата бе Черил Леджър, блокирала нарочно пътя на конкурентите си. А това можеше да означава само едно: кметът бе някъде наблизо. Онзи лешояд Черил Леджър несъмнено бе първа на опашката за интервюто на деня.

Джулия се пъхна напред. Разбира се, ето го Стивън Стратфорд, на сто крачки от нея. Можеше и да е на сто мили, така или иначе не можеше да се добере до него. Виждаше го, да, но сега той беше недостижим.

До кмета Джулия забеляза Харисън Стратфорд и една величествена жена, която сигурно бе съпругата му. От другата страна на кмета успя да зърне темето на Конър. Тя присви ръце върху устата си, изкрещя името му, но все едно беше на стадиона на Янките и се опитваше да чуе нещо през врявата, последвала успешен гол.

Тя бе притисната от тълпата, буквално забита в земята.

Кметът и антуражът му тръгнаха.

Пресата ги последва, като рояк пчели, запазвайки стената между нея и семейство Стратфорд.

Беше безсмислено.

Джулия погледна встрани и отчаяно прокара ръка през косите си.

Наоколо имаше куп полицаи. Можеше да спре всеки от тях, да му каже, че има спешен случай и че трябва да се види с кмета. Но това веднага би подпалило същия онзи скандал, който Стивън и Конър отчаяно се опитваха да избягнат. Не можеше да им причини това, особено след като нямаше твърдо доказателство, че Брайън е в опасност.

Вече минаваше един и половина. Конър обеща да й се обади в минутата, когато се измъкне от тук, да я види веднага. Уокър щеше да отлети за Швейцария чак в понеделник. Което означаваше, че ако някакъв грозен план бе пуснат в ход, Джулия имаше цял уикенд да го предотврати. Засега Брайън бе в безопасност. Той беше при майка си. Нанси Стратфорд би уведомила съпруга си ако някой се опиташе да нарани сина им.

Успокой се, предупреди се Джулия. Не преигравай. Най-добре бе да се върне в апартамента си, да си седи там и да чака обаждането на Конър.

А после щяха да стигнат до дъното на всичко това, ако се наложеше щяха да хванат за вратовете Грег, Клиф и Уокър и да ги разпитват докато си кажат всичко.

Тя си проби път с лакти до стълбата, изкачи се възможно най-бързо до единадесетия етаж и излезе. Паркингът все още бе претъпкан с коли и нито една от тях не бе излязла откакто бе пристигнала. Очевидно всички щяха да останат и да наблюдават празненствата през целия ден.

Тя се насочи към колата си и бръкна да извади ключовете си. Съзнанието й бе дълбоко смутено и тя погледна към правописния тест, който все още стискаше в ръка — привидната й причина да се види с кмета.

Свиренето на гуми изостри вниманието й. Тя вдигна глава и се завъртя.

Всичко стана за част от секундата. Сребристият мерцедес зави зад ъгъла и се насочи към нея с ужасяваща скорост и цел.

Тя беше права. Ставаше нещо ужасно.

И вече никога нямаше да успее да го спре.

Колата я удари, макар че тя отскочи встрани и усети удара, видя как бетонът се надига към нея. Болезнени иглички се забиха в ръката й, преминаха през главата й.

Брайън, помисли си замаяно тя, а болката отминаваше и тя изпадаше в безсъзнание. Кой ще спаси Брайън?

 

 

14:35

Конър започна да нервничи. Шест пъти този ден се опита да влезе в обхват на мобилния си телефон. Но нито веднъж сигналът не беше достатъчно силен, за да се свърже с Джулия.

По дяволите…

Трябваше да говори с нея. Да се свърже. Да сподели страховете си с нея и да разчита на подкрепата й. Да й покаже онова доверие, за което тя бе убедена, че не притежава.

Искаше да направи планове за довечера — и за всички следващи вечери.

Той изключи мобилния си телефон в отчаяние, когато Мартин Харт приближи тихо до него.

— Конър? Трябва да видя теб и кмета веднага. Престори се, че е проверка на охраната и се отдели от родителите си и от пресата.

Конър не пропусна настойчивостта в тона на Марти. Той погледна към шефа на полицията.

— Добре.

Наведе се небрежно напред и промърмори нещо на Стивън.

Стивън вдигна глава, но остана спокоен. Извини се тактично, обяснявайки, че трябва да направи рутинна проверка на охраната с шефа на полицията. После се отдалечи от тълпата и приближи до Конър и Марти.

— Преди двайсет минути е станало произшествие на общинския паркинг — обяви тихо Марти. — Шофьорът е избягал. Жертвата е прегазена, когато е приближавала към паркираната си кола.

— Мили боже. Тя добре ли е? — попита Стивън.

— Не знам. Беше в безсъзнание, когато линейката тръгна с нея. Слушайте, има нещо повече. Държеше в себе си лист хартия. Върху него бе написано името на Брайън.

Стивън се вкамени.

— Какво имаш предвид, как така името на Брайън?

— Беше негово. Правописен тест или нещо такова. Беше опръскан с кръвта на жертвата, но определено се виждаше името на Брайън, написано с детски почерк. Моите хора го взеха като доказателство.

Конър пребледня като платно.

— Правописен тест? — повтори той. — Идентифицирахте ли тази жена?

— Според шофьорската книжка се казва Джулия Талбот. На двайсет и седем, слаба, червеникавокестенява коса…

— В коя болница я откараха? — попита Конър и сграбчи ръката на Марти.

Шефът на полицията присви очи.

— Значи я познаваш.

— Да. Кажи ми къде е тя.

— „Лийф Брук мемориал“. Конър, чакай. — Той вдигна ръка да го задържи.

— Марти, пусни го да върви — прошепна Стивън. — Аз ще отговоря на останалите ти въпроси.

— Да, ще го направиш — по-късно, когато ще можем да поговорим насаме. Но въпросът не е в това. Конър, колата, която удари мис Талбот, беше твоята.