Андреа Кейн
Благословена жена (27)

26

18:25

Лийф Брук мемориал

Конър казваше нещо, но гласът му беше далечен. Джулия не можеше да разбере думите му. Пулсирането в главата й бе прекалено шумно.

Тя се размърда леко, опитвайки се да го чуе по-добре. Премигна от пронизващата болка в ръката и хълбока.

Къде съм и защо ме боли толкова много?

— Лежи неподвижно — казваше Конър. — Не опитвай да се мърдаш. Само отвори очи и ме погледни. Моля те, Джулия.

Звучеше ужасно.

Тя отвори очи, изчаквайки лицето му да спре да плава из стаята и да дойде на фокус. Той изглеждаше още по-зле.

— Конър? — Гласът й бе едва доловимо скимтене.

Силно облекчение разведри чертите й.

— Слава богу… — Той се наведе и докосна нежно устните й със своите. — Да, аз съм. Ти си добре. Сега всичко ще бъде наред.

— Аз съм в болница — отбеляза тя, разпознавайки миризмата на лекарства. Чувстваше се неориентирана, а биенето в главата й бе като преграда между нея и разума.

— Аха. — Конър взе лявата й ръка и нежно сплете пръстите й със своите. — Боли ли?

Тя опита да поклати глава, после размисли.

— Не. Трябва ли?

— Не тази ръка. Но другата може и да боли.

Тя погледна надолу, изненадана да види, че дясната й ръка е увита в бинтове.

— Счупена ли е?

— Не мисля. Честно, не си спомням. Не можех да се фокусирам върху нищо друго, освен върху събуждането ти. След това, останалото ще се излекува. — Той вдигна дланта й към устата си и се слиса като видя, че ръцете му треперят. — Адски ме изплаши — смъмри я грубо той. — Цял ден чакам да ти кажа, че те обичам, но се боях, че няма да имам тази възможност.

Джулия се учуди дали го е чула добре.

— Какво каза?

Той преглътна с мъка, а когато проговори, гласът му бе изпълнен с неподправена емоция.

— Казах, че те обичам. Ще продължа да го казвам, сега и през следващите сто години, ако ми позволиш. Нуждая се да чуя, че ти чувстваш същото, но това ще почака, докато съм дяволски сигурен, че главата ти е достатъчно бистра, за да разбереш какво точно казваш. — Трогателна пауза. — Не само че те обичам, но и ти вярвам. Планирах да го докажа довечера, като ти споделя всичко. Но ти определено попречи на плановете ми. Само че аз мога да се адаптирам. Ще постоянствам, ако лекарят каже, че мога.

Още една пауза, този път по-дълга и едно мускулче трепна върху брадичката на Конър.

— Боже, толкова бях уплашен. Тъкмо те открих. Мисълта, че мога да те загубя… — Той прекъсна, изправи се на крака и тръгна към вратата.

— Трябва да съобщя на лекаря, че си будна — обяви лаконично, правейки сковани жестове. — Луис Тилерман — ще го харесаш. Той е стар семеен приятел и страхотен невролог. За щастие работи в „Лийф Брук мемориал“, както и в „Колумбия презвитериан“. Веднага го открихме тук. Той ще поддържа състоянието ти стабилно докато стигнем до дъното на всичко. Даде ми изрични инструкции да го намеря в минутата щом отвориш очи. Искам да те прегледа. Веднага се връщам.

— Конър? — спря го Джулия със слаб, но ясен глас.

Той се обърна.

— Ти бърбориш врели-некипели — отбеляза тя, тъй като не разбра много заради пулсирането в черепа си. Освен декларацията, че я обича — това го разбра. — Никога не съм те чувала да бъбриш така.

— Защото никога не съм го правил. Виж в какво ме превърна.

Очите й се навлажниха.

— И аз те обичам — прошепна тя. — Чакането до по-късно няма да промени това. Но ще повторя това тогава и през следващите сто години, ако ми позволиш.

Той се върна, обви я с ръце и покри устата й със своята за една кратка, пламенна целувка.

— После ще правим планове — завинаги. — Той стана и пръстите му погалиха бузата й. — А сега ми позволи да доведа Луис.

Вратата се затвори зад него, а Джулия се отпусна обратно във възглавниците, усещайки нещо като нежен вътрешен проблясък.

Който бе засенчен от безпокойството, което не можеше да конкретизира, и от физическата болка, която сякаш обви цялото й тяло. Особено главата.

Тя посегна към нея и се изненада, усещайки бинта около челото си. Какво бе станало с нея?

Две минути по-късно Конър се върна заедно с едър мъж в бяла манта. Беше към четиридесетте, с приятни черти и властно излъчване.

— Добро утро, Джулия — поздрави я той, спокойно и утешително. — Казвам се доктор Тилерман. Малко ни разтревожихте. Как се чувствате?

Тя се намръщи.

— Боли ме навсякъде. Особено главата и десния хълбок. И умът ми е малко объркан. — Тя спря, събирайки сили. — Не помня защо съм тук. Знам също, че трябва да направя нещо — но не си спомням какво.

— Ще си спомните. Не се насилвайте. Ударът е бил много лош. Дайте да погледна.

Удар? Какъв удар? — искаше да попита Джулия. Защо не можеше да мисли, да пробие стената в съзнанието си?

Доктор Тилерман направи няколко рутинни прегледа, провери очите й, рефлексите, говора и познавателните й реакции.

Джулия послушно отговори на въпросите му, казвайки името си, датата на раждане и училището, в което преподава.

— Добре — похвали я той. — Имате ли гадене?

— Не. Боли ме главата.

— Знам. Ще ви дам нещо за болка. Ще наредя още няколко неврологични теста, за по-сигурно. Не очаквам усложнения. Резултатите от компютърната томография дойдоха преди минута. Всичко изглежда добре — няма кървене, няма фрактури. Но все пак бяхте дълго в безсъзнание. Така че искам да ви наглеждам, за по-сигурно.

— Какво ми е?

— Имате мозъчно сътресение — обясни той. — Това е причината за болката и объркването. Имате и много лоша рана на челото, но ние я зашихме. Колкото до останалото, имате няколко разкъсвания на десния хълбок и на ръката, няколко натъртени ребра и няколко доста внушителни разреза на дясната ръка. Добрата новина е, че няма вътрешни наранявания и сега, след като ви прегледах, съм напълно уверен, че няма трайни мозъчни увреждания. Ще се оправите, което е божи дар, като се има предвид колко жесток е бил ударът.

— Ударът. — Джулия преглътна. — Къде съм паднала?

Доктор Тилерман погледна към Конър.

— Не си паднала, скъпа — отговори Конър, поглеждайки я сериозно. — Удари те кола. На паркинга в търговския център. Не си ли спомняш?

Проблясък.

— Мерцедесът. Приличаше на твоя.

— Моят беше. — Конър се обърна към лекаря. — Луис, ако си приключил с прегледа, бих искал да поговоря с Джулия насаме.

— Добре — съгласи се доктор Тилерман. — Но, Конър, не я изморявай. Искам да си почине. Колкото по-бързо се отпусне, толкова по-бързо ще оздравее.

— Имаш думата ми. Междувременно, не забравяй, нито дума за състоянието на Джулия пред никого — не, и докато не разберем кой е направил това.

— Разбрано. — Лекарят потупа наранената ръка на Джулия. — Ще поръчам обезболяващо. А вие си почивайте.

— Добре — едва успя да отговори Джулия. И не заради болката. Защото си спомняше. Докато доктор Тилерман и Конър разговаряха, парченцата от мозайката започнаха да намират местата си и да се оформят като чудовищни лица.

Когато вратата се затвори зад лекаря, Джулия се надигна, седна в леглото и изстена от болката в черепа.

— Шшт. — Конър я хвана за раменете и я облегна нежно назад. — По-спокойно с тази глава. Беше голямо изпитание. — Той я изчака, докато се настани и измъченият вид изчезне от лицето й. — Спомените се връщат, нали?

— Да. — Джулия се задъха. — Карах от общината направо към търговския център. Опитах да се добера до теб. Но тълпата не ми позволи. Реших да се прибера и да чакам. Колата се появи изневиделица.

— Видя ли кой я кара?

— Не. Стана толкова бързо. — Тя сбърчи чело. — Това е бил твоят мерцедес?

Кимване.

— Откраднат от паркинга. Поне десет души са го видели да отпрашва и са дали точно описание на полицията. Една двойка е видяла как те удря. Записали са част от номера. Моят е бил. Сигурен съм, че няма да го видим никога вече. Ще бъде разглобен, частите ще бъдат продадени, а светът ще си мисли, че това е било инцидент.

— Ние знаем по-добре.

Конър стисна зъби.

— Да, така е. Но Уокър е хитро копеле. Разбрал е, че няма да си наоколо и да посочиш виновника. Колкото до колата ми, това е бил идеалният избор. Скъп кабриолет, собственост на брата на кмета, който няма да я погледне цял ден. Идеална цел за един професионалист. И няма да имаме никакво доказателства. — Той свъси вежди. — Ти защо си ходила в общината?

— Да получа информация. — Джулия го сграбчи за ръкава. — Конър, онзи ден ти даде ли заешкото краче на Брайън?

— Да. — Конър изглеждаше озадачен. — Защо?

— Сигурен ли си? Сложи го в ръката му?

— Разбира се, че съм сигурен. Дадох му го веднага щом го видях. Когато му казах от кого е и какво означава за теб, той направо грейна. Това бе единствената усмивка, която получих от него.

Очите на Джулия се напълниха със сълзи.

— Ето от какво се страхувах. Брайън е в беда.

— Каква беда?

Джулия го стисна по-силно.

— Ще ти кажа всичко. Но първо трябва да се обадиш на Нанси Стратфорд. Увери се, че Брайън е добре, че все още не се е случило нищо, че има друго обяснение за това, че заешкото краче не е при него сега. Моля те — изстена тя, когато Конър не мръдна към телефона.

— Не мога — отговори тихо той. — Не знам къде е тя. Стивън също не знае.

Джулия замръзна.

— Тогава откъде знаеш, че са добре?

— Нанси се обади и Стивън каза така.

— Кога?

— В четвъртък.

— И от тогава никой не е говорил с тях? — попита настойчиво Джулия.

— Доколкото знам, не.

Тя се изправи в леглото.

— Трябва да ги открием. — От устните й се откъсна болезнено стенание.

— Джулия. — Конър спря мъките й. — Слушай ме. Усложнявайки сътресението си, няма да помогнеш на Брайън. Сега си легни и ми кажи какво е станало — спокойно и без да правиш резки движения.

Тя кимна и затвори очи, докато най-силната болка утихна.

— Добре. — Пое си дъх няколко пъти, после отново отвори очи.

— По-добре ли си?

Още едно плахо кимване.

— Боя се, че Уокър планира да отвлече Брайън. Моля се да не го е направил вече. — Тя махна с ръка и прекрати опита на Конър да я прекъсне. — Не го прави сам. Онзи, който му помага, е причината за малко да бъда убита. Той знае, че съм надушила нещо. Трябва да е информирал Уокър, който пък е пратил главореза си да ме прегази.

— Обясни.

Бавно, почивайки по няколко секунди между изреченията, Джулия разказа на Конър за това как е забелязала заешкото краче в колата на Грег, за обяснението му как може да е попаднало там и за телефонния разговор, който бе чула, засягащ заминаването на Уокър за Швейцария с голям кожен куфар и без планове за връщане.

— Значи Грег Матюс работи за Уокър — промърмори недоверчиво Конър.

— Освен ако брат ти не е подушил плановете на Уокър и не е помолил Грег да ги провери, преструвайки се, че го прави по инструкции на Уокър.

— Не. — Конър поклати глава. — Стивън няма представа, че Уокър заминава за Швейцария. Мисли, че все още е обсебен от идеята да получи договора за общинските паркинги.

— Тогава да, Грег определено е замесен. Но има и друг потенциален играч.

— Кой?

— Клиф Хендерсън.

— Какво!

Усещайки силното недоверие в тона на Конър, Джулия премигна.

— Знам, че е близък на семейството ви — отбеляза тя, чувствайки се като мръсница. — Може да съм далеч от истината. Надявам се да е така. — Тя продължи, обяснявайки как се е сблъскала с Клиф и какво е държал той — и го е скрил. — Дори Грег да е излъгал за Клиф и за заешкото краче, аз знам какво видях днес в офиса. Клиф беше нервен и напрегнат. Изглеждаше адски виновен. И определено криеше онази снимка, залепена към писмото на Уокър. Какво би правил с това нещо, за което се моля да не е бележка за откуп?

Конър се намръщи.

— Защо Уокър ще използва служебен лист от компанията си, за да напише бележка за откуп? Това не звучи логично. Все едно да представи писмено признание.

— Това си помислих и аз. — Разговорът започна да я изморява. Речта й се забави, а черепът я болеше така, сякаш някой се опитва да го разцепи на две. — Добре, не е било бележка за откуп. Може да са били някакви инструкции. Не знам. Ако е била още една заплаха към брат ти, като бейзболната шапка… — Тя навлажни устните си, събирайки сили да продължи. — Ако е така и Уокър току-що го е изпратил, защо Клиф не е изтичал веднага до търговския център, за да го предаде на Стивън? Освен ако няма да крие нещо… — Джулия стисна очи, когато острата болка се заби като копие в главата й.

— Джулия? — Конър я хвана за ръката. — Скъпа, това е твърде много за теб. Ще привършим разговора по-късно.

Джулия се канеше да отговори, когато доктор Тилерман се върна с обезболяващото. Той й помогна да се обърне настрани и бавно постави инжекцията.

— Това ще започне да действа почти веднага — обясни той и я обърна отново по гръб. — Значително ще облекчи болката ви.

— Благодаря ви — отговори тя с изнурена усмивка.

— Ще ви наглеждам през нощта — информира я доктор Тилерман. — А и Конър е уредил частна медицинска сестра. Тя трябва да пристигне всеки момент. Никой друг, освен нас двамата няма да се занимава със случая ви — или да прекрачва този праг. С изключение на Конър, когото определено не мога да изхвърля. — В очите му присветна радост и бързо изчезна, когато видя стегнатите от болка черти на Джулия.

— Претоварваш я. — Той се обърна категорично към Конър. — Разбирам, че времето е от съществено значение. Но тя трябва да почива. Нищо повече засега.

Конър кимна с тревожно сбръчкано чело.

— Аз съм добре — успя да го увери Джулия.

— Току-що прогоних полицията — допълни Луис. — Казах им, че състоянието на Джулия все още не се е променило. Те предположиха, че още не е дошла в съзнание. Не ги коригирах. Казах, че ще се обадя на Мартин Харт, когато е готова за разпит.

— Благодаря, Луис. Ние със Стивън ще се оправим директно с Марти. Но по-късно.

— Добре. Междувременно, никакви разговори повече. Джулия, легни си и остави лекарството да подейства. Почивай. Конър може да остане ако пази тишина. — Многозначителен поглед към Конър. — Ще бъда наблизо докато сестрата пристигне. После тя ще се настани пред вратата, за да ви наглежда и да прогонва посетителите. След няколко часа ще ви сменим бинтовете и системите. Ако междувременно се нуждаете от нещо, Конър ще дойде и ще ме доведе.

— Оценявам това. — Джулия легна с благодарност. Чувстваше се така, сякаш бе бягала на маратон.

Не проговори докато доктор Тилерман не излезе от стаята.

— Конър — промълви тогава тя. — Ами ако Брайън…

— Престани. — Конър притисна пръст до устните й. — Брайън не може да е в непосредствена опасност. Нанси не се е обаждала, а Стивън не е получил съобщение за откуп. Преди половин час се свързах с него, за да го уведомя за състоянието ти. Така че каквото и да планира Уокър, той все още не го е изпълнил.

— Слава богу — промърмори Джулия.

— Ти се наспи. Аз ще бъда тук като се събудиш.

 

 

20:25

Конър седеше във фотьойла в болничната стая на Джулия, подпрял брадичката си с пръсти, докато размишляваше за перспективите.

Те бяха доста мрачни.

Независимо от това колко спокоен изглеждаше пред Джулия, той адски се тревожеше за Брайън. Молеше се какъвто и долнопробен план да бе скроил Уокър, той да няма нищо общо с изнудването на Стивън.

Искаше му се да се разрови и да се увери.

Но накъдето и да се обърнеше, все се натъкваше на прегради.

Ако разкажеше цялата история на Марти, шефът на полицията можеше да извика Уокър на разпит. Уокър, на свой ред, щеше да отрече всички обвинения, свързани със семейство Стратфорд и да си излезе свободен. И ако по някакъв шанс копелето държеше Брайън… Конър направо потрепери, като си помисли какъв може да бъде изходът.

Разпитът на Грег можеше да бъде също толкова опасен, ако можеше да се съди по това, което се случи днес на Джулия. Колкото до Клиф…

Ето това бе най-смущаващият Параграф 22^[1] от всички.

Клиф Хендерсън, най-добрият приятел на Стивън и единственият човек, който вероятно знаеше къде са Нанси и Брайън и поради това можеше да успокои всичките им страхове, сега беше заподозрян. И ако Клиф бе замесен в това, е, господ да им е на помощ тогава. Нанси му вярваше, Стивън му вярваше, дори Брайън му вярваше.

Но да си представи Клиф в ролята на съучастник на Уокър изглеждаше крайно пресилено. Каква, за бога, би могла да бъде мотивацията му? Пари? Едва ли. Власт? Не. Ревност? Може би, но това беше пресилено. Да отвлече Брайън, за да си върне на Нанси заради това, че се е омъжила за Стивън? Не, и ако не беше превъртял напълно.

А ако беше?

Последиците бяха твърде ужасяващи, само дори като си помислеше за тях.

Целият този кошмар се бе разраснал в нещо много повече от политически и социален скандал.

Залогът сега бе животът на онези, които обичаше.

Това доведе Конър до другия въпрос на живот и смърт, който го тормозеше директно, въпрос, за който Джулия определено не бе помислила.

Онзи, който включваше и нея.

Уокър бе изпратил някого да я убие. Който и да бе този някой, той несъмнено е бил инструктиран да стои наблизо и да види дали е успял. И ако не, да оправи нещата. Тъй като Джулия оцеля, тя все още можеше да обърка плана на Уокър.

Конър трябваше да я предпази. Никаква полиция, никакви частни детективи, никой, който неумишлено може да подскаже на Уокър факта, че Джулия е жива и говори.

Всъщност точно обратното. Конър трябваше да убеди Уокър, че Джулия е извън играта, неспособна да попречи на неговия фокус а ла Худини^[2] преди той да се изпари към Швейцария.

На устните на Конър се появи иронична усмивка. Той познаваше идеалния човек за тази задача.