Андреа Кейн
Благословена жена (15)

14

9 април, 10:15

Стивън натисна интеркома на телефона си.

— Селесте, задръж всичките ми обаждания докато трае тази среща.

— Да, сър.

Той се наведе напред в стола си, скръсти ръце и погледна към тримата мъже, седнали срещу него. Трябваше да изиграе това много внимателно, да избегне надигащите се подозрения.

И трябваше да успее.

— Оценявам, че успяхте да дойдете толкова бързо — започна той.

Мартин Харт, шефът на полицията в Лийф Брук, отпи от кафето си и остави чашата в края на бюрото.

— Не е проблем. Изглежда е нещо важно.

Стивън кимна.

— Може и да е в зависимост от това как ще реагира общината и как ще гласува съветът. Искам да започна предварително, в случай че общественото безпокойство повлияе на работата ни.

Грег Матюс се намръщи.

— За какво точно говорим?

— Въпросът е кой да вземе договора за общинските паркинги. — Стивън продължи с равен тон. — Миналата седмица съветът не беше склонен една частна компания да се заеме с нещата. Но след петък вечерта и след като колата на Албърт беше открадната, вече не съм сигурен какво точно мислят. Или как, откровено казано, как ще им повлияе общественото мнение. Кражбите на коли наистина зачестиха. А когато един градски съветник стане жертва, хората се чувстват нервни и уязвими.

Харт се размърда неудобно.

— Удвоихме броя на патрулните коли, патрулиращи около общинските паркинги. Но нямаме ресурсите да…

Стивън махна с ръка и прекъсна обяснението му.

— Вие вършите страхотна работа, Марти. Не става дума за вас.

— Става дума за Филип Уокър — прецени Клиф, обаждайки се пръв път.

— Точно така. Той ни предлага охрана като част от офертата му за договор. При всичко, което става, има голяма възможност съветът да приеме офертата. — Стивън отпи голяма глътка от кафето си. — Мисля, че трябва да се захванем усърдно с проучването на „Уокър Дивелъпмънт“. Едно прецизно проучване. Клиф направи юридическо проучване. Грег направи финансова проверка. И Марти, ти направи криминална проверка. Всичко това е рутинно, но ще ни спести адски много време и ще избегнем много препятствия, ако съветът изведнъж приеме офертата на Уокър.

— Разумно е — съгласи се шефът на полицията. — Още няколко кражби и градът ще се паникьоса. Ще ни бъде много по-лесно ако имаме готово решение, което няма да струва на данъкоплатците с хиляди повече.

— Точно така. — Стивън отпи още една глътка кафе, благодарен, че помоли Селесте да е без кофеин. Едва сдържаше ръцете си да не затреперят. — Искам да направите това веднага. Съдейки по обажданията, които получих през уикенда, това ще се превърне в първостепенен проблем.

— Имаш го. — Харт вече се изправяше на крака. — Нещо друго?

— Не, това е. — Стивън също стана. — Само ме дръжте в течение.

 

 

Харт се върна директно в полицейското управление. Клиф се насочи към юридическия архив.

Грег отиде направо в офиса си.

Пет минути по-късно телефонът на Филип Уокър звънна. Той затвори побеснял. Значи Стратфорд искаше да играе мръсно. Е, нямаше си и представа какво означава мръсно.

Но скоро щеше да разбере.

 

 

10:50

Джулия не беше щастлива.

Класната й стая бе тиха. И празна, с изключение на нея и Брайън. Останалите деца караха рисуване. Джулия нареди нещата така и помоли Брайън да остане за няколко минути, за да обсъдят есето му. Така никой нямаше да ги разсейва и тя щеше да може да посвети цялата си енергия за преценка на реакциите му и да разбере какво е състоянието му.

Е, сега тя правеше точно това. Наблюдаваше го през цялото време докато говореха, слушаше го какво казва и какво не казва. Той бе по-тих от обикновено, не толкова оживен. И, в контраст с обичайната му съсредоточеност, беше неспокоен, мърдаше се на чина си и клатеше крака сякаш не можеше да стои на едно място. Джулия опита всички обичайни методи, за да го успокои, от комплиментите за написаното до въпросите за шансовете на отбора в Малката лига през тази година. Той й отговаряше, но погледът му се рееше из стаята, поглед, изпълнен с изтощение.

— Брайън — каза накрая тя, слагайки нежно ръка на рамото му. — Есето ти наистина е добро. Особено съм впечатлена от това, че си писал за семейството си, а не за Янките.

Кимване.

— В известен смисъл твоето желание се осъществи. Имам предвид, разбирам, че не живееш при чичо си Конър, но не е и нужно. Той живее при теб.

— Знам.

— Сигурно е хубаво да е в къщата ви.

— Така е. — Пауза. — Но щеше да е още по-хубаво ако живеех в неговия апартамент.

— Защо? Защото е в една много висока сграда?

— Не. Тя е висока, но не толкова колкото Емпайър стейт билдинг. Веднъж чичо Конър ме води там. Беше готино. Апартаментът му също е готин. Но не заради това искам да живея там. Искам, защото чичо Конър не е тъжен или раздразнителен, и не би имал нищо против… — Брайън прекъсна и извъртя поглед.

— Не би имал нищо против какво, Брайън?

Никакъв отговор.

Джулия подбираше думите си внимателно.

— Миличко, всички понякога се натъжават или се дразнят. Това обикновено означава, че са изморени или имат твърде много работа. Не е във връзка с някой друг.

— Предполагам. А ако е така?

Сърцето я заболя от тревогата в гласа на Брайън.

— Ти всъщност не се чувстваш така, сякаш пречиш на някого у дома, нали?

Свиване на рамене.

— Предполагам, че не. Просто искам нещата да са такива, каквито бяха. Дори когато чичо Конър е там… пак е различно.

— Как така е различно?

— Не знам… странно, предполагам. Чичо Конър се опитва да ме убеди да мисля за други неща, за да не виждам как мама плаче. А тя плаче много. Особено през нощта преди да дойде чичо Конър. Тя мислеше, че съм заспал. Но аз не спях. Плака до късно. После татко се прибра. Не приличаше на себе си. Гласът му беше странен. И беше бесен. Викаше на мама.

Джулия разроши косата на Брайън, усещайки как стомахът й се свива на топка.

— Уплаши ли се?

— Малко, да. Не им казах, че съм бил буден. — Главата му се завъртя и той погледна неспокойно Джулия. — Няма да им кажеш, нали? Не искам нещата да се влошат още повече. Те се чувстват зле.

— Няма, миличко, няма да им кажа. Не и ако ти не искаш. — Умът на Джулия вече препускаше, формулирайки разговора си с Нанси Стратфорд. Нямаше да предаде доверието на Брайън. Но нямаше да затвори очи в тази ситуация. Вече не. Независимо от това какво казваше Конър, този проблем не изчезваше. И беше време родителите на Брайън да узнаят за него.

 

 

Беше обяд, когато Джулия имаше първата си възможност да се измъкне. Дежурната за обяда пое класа й и го наблюдаваше по време на храната и на обедните игри.

Джулия влезе в един празен офис в училището и звънна на Нанси Стратфорд у дома й. Гласова поща. Затвори и опита в бутика на мисис Стратфорд. Отново гласова поща. Този път Джулия остави съобщение. По-добре да го направи в бутика, отколкото у тях. Така бе по-малко вероятно Брайън да чуе съобщението.

Въпреки това тя не каза нищо конкретно. Само че имат да обсъдят набързо един важен проблем, който се нуждаеше от незабавна реакция.

Тя затвори, знаейки, че има да изпълни още едно задължение.

Набра мобилния номер на Конър.

Когато той вдигна, тя каза просто:

— Нещата са по-зле отколкото си мислиш. Оставих съобщение на снаха ти. Ще разговарям с нея възможно най-скоро. Не спори, Конър — допълни бързо, когато той се опита да заговори. — При тези обстоятелства, мисля, че ще трябва да отложим срещата си довечера. Искам да съм на линия, в случай че снаха ти се обади. Освен това не искам да споря с теб. Няма да промениш решението ми. Обади ми се ако все още искаш да ме видиш, след като изясня този проблем.

Затвори, без да му даде възможност да отговори.

 

 

Вън на игрището Брайън отиде право до оградата и захвърли якето и бейзболната си шапка на обичайното място, онова, предназначено за неговия клас. Правилата гласяха, че личните вещи, които не се носят или използват през междучасието, трябва да се поставят на предназначените за целта места. Якето и шапката му оставаха там всеки ден. Никога не ги носеше докато играеше. С тях се изпотяваше.

Затътри се до другия край на игрището. Седна сам, взе една клечка и започна да рисува с нея по пръстта. Повдигаше му се, макар че не изяде нито сандвича с пуешко, нито кейка със сметана. Може би не трябваше да казва тези неща на мис Талбот. Може би трябваше да ги запази за себе си. Но ако някой знаеше как да оправи нещата, това беше тя. Тя и чичо Конър.

Той седя така през цялото двайсет минутно междучасие. Не му се играеше.

Накрая мисис Паркинс, дежурната за обяд, даде сигнал на класа, че обедното междучасие е приключило.

Брайън стана и отиде до оградата да си прибере нещата.

Отне му минута да осъзнае, че бейзболната му шапка я няма. Търси я навсякъде. Даже прерови нещата на приятелите си. Но шапката беше изчезнала.

Преглътна трудно, сдържайки сълзите си и чувствайки се по-зле от всякога. Това бе шапката му от Малката лига, която носеше винаги на терена. Тя му носеше късмет. Можеше да си вземе нова, но нямаше да е същото.

От паркинга изсвири клаксон.

Той вдигна поглед и видя как една черна кола минава бавно. Шофьорът смъкна стъклото на прозореца си. По-голямата част от лицето му бе закрито от шапка, дръпната напред, тъй като бе прекалено малка, за да покрие цялата му глава.

Бейзболната шапка на Брайън.

Зад козирката устните на мъжа се изкривиха в грозна усмивка. Той наклони шапката към Брайън. После замина.

 

 

19:35

Тази вечер Стивън Стратфорд напусна сградата на общината по-късно от обикновено. Надяваше се да получи доклад от Марти или Клиф, откъдето да научи за незаконните далавери, в които бе замесена „Уокър Дивелъпмънт“. Нещо, което да му даде оръжие срещу Филип Уокър. Един толкова мръсен човек би трябвало да има нечисти тайни, които щяха да се разкрият за рекордно късо време.

Конър му беше оставил две съобщения, на които той не отговори. Отчасти защото бе прекалено зает, отчасти защото имаше ясна представа за какво са съобщенията — а той не бе готов да се занимава с това. Конър вероятно знаеше кога баща им планира да се появи в Лийф Брук. Е, той не искаше и да чува за това. Можеше само да се моли това да не стане в следващите няколко дни. Това време му беше необходимо. Трябваше да овладее нещата преди баща му да се стовари върху него като тон тухли.

Чувствайки се непоносимо изморен, Стивън пристъпваше тежко по паркинга, а токовете му отекваха върху бетона. Паркингът беше празен, тъй като всички се бяха прибрали преди часове.

Той се завъртя точно когато един черен спортен автомобил закова спирачки до него.

Изскочиха двама мъже.

Той ги зърна за кратко, когато се втурнаха напред, единият — набит, другият — висок и мускулест. Юмрукът на високия срещна челюстта му, той се олюля назад и се строполи върху колата си.

— Подарък, Стратфорд — процеди през зъби набитият и заби юмрука си в корема му. — От „Уокър Дивелъпмънт“.

Десет минути по-късно те си отидоха, оставяйки Стивън смачкан и окървавен върху бетонния под.

— С прецизното проучване е свършено — промърмори набитият. — И с теб също, ако пак направиш нещо толкова глупаво. — Той скочи обратно в колата.

— Довиждане — допълни партньорът му. — Мистър Уокър ще поддържа връзка с теб. О, и Стратфорд… — Той се върна назад колкото да пусне една десет доларова банкнота до главата на Стивън. — Тези пари ще покрият онова, което дължа на хлапето ти. А онова, което ще взема следващия път, ще струва много повече.

 

 

20:30

Стомахът на Нанси се беше свил на топка.

Тя се размърда неспокойно върху дивана в дневната, вдигна щорите и провери, за стотен път, дали фаровете на Стивън не се виждат в алеята.

Нищо.

Къде, по дяволите, беше той?

Тя се завъртя назад, наблюдавайки как Конър и Брайън седят на пода и довършват домашното по математика на Брайън. Конър вдигна глава и срещна погледа й, опитвайки се да я успокои.

Тя изобщо не прие тази фасада. Конър бе разтревожен колкото нея. Виждаше го на лицето му. Както го чу и в гласа му, когато й се обади в бутика следобед и попита:

— Нанси, проверяваш ли си телефонния си секретар?

— Не — отговори тя, събличайки палтото си. — Тъкмо се връщам от обяд. Защо?

— Защото имаш съобщение от Джулия Талбот. Не го е оставила в къщата, така че трябва да е в бутика.

Сърцето й падна в петите.

— Джулия Талбот? О, боже, Брайън…?

— Той е добре. Няма нищо. Нанси, слушай ме. Джулия се тревожи за емоционалното състояние на Брайън. Не й се обаждай. Още не. Не и докато не разговаряме със Стивън.

Тогава тя разбра. Разбра съвсем ясно.

— Свърза ли се със Стивън? — попита сковано тя.

— Опитах. На съвещания е.

— Трябва да се прибера у дома.

— Не. Брайън очаква да го взема, а ти да работиш до късно. Направи го. Когато се приберем, ще го накарам да ти се обади, за да чуеш с ушите си, че е добре. Нанс, хайде да не объркваме нещата още повече и да не го разстройваме. Стивън няма да се прибере до седем и половина — осем. До тогава не можем да направим нищо. Ние с Брайън ще хапнем пица, както сме планирали. Прибери се в седем, както каза, че ще направиш. Ще ти запазим едно парче. Когато Стивън се прибере, ще сложим Брайън да си легне. Ще поддържаме всичко възможно най-нормално. После ще обсъдим всичко. И, Нанси… — Той направи пауза. — Ще оправим всичко.

— Надявам се, Конър. Защото вече не говорим само за моя живот. А за живота на сина ми.

С леко прещракване тя остави слушалката.

Бутикът бе препълнен, но тя все пак прослуша три пъти съобщението на Джулия Талбот. Боже, толкова се изкушаваше да се обади на тази жена. Но бе длъжна да изчака заради Стивън. Не знаеше какво точно подозира Джулия Талбот. И преди да говори, трябваше да знае с какво се заема.

Брайън се обади в бутика в четири без петнайсет, точно както обеща Конър. Звучеше добре, само малко разстроен заради това, че бе изгубил бейзболната си шапка.

Добре. Интересен избор на думи. Според стандартите на другите хора Брайън наистина звучеше добре. Но тя си знаеше. А очевидно и Джулия Талбот знаеше. В сравнение с онова жизнерадостно момче, каквото бе обикновено. Брайън едва ли бе добре напоследък.

А и как да бъде?

Тя затвори очи, усещайки пристъп на вина, болезнен като физическо нараняване. Може би трябваше да направи нещо по-рано. Но какво? Да напусне Стивън? Това би разбило сърцето на Брайън и би унищожило Стивън. Не можеше да постъпи така. И тя се обърна към Конър, който остави всичко, за да бъде при тях. А и Брайън изглеждаше по-добре след идването на чичо си.

Очевидно не достатъчно добре.

През целия следобед тя звъня два пъти в офиса на Стивън. Но, както каза Конър, той постоянно беше на съвещания. Не му остави съобщение. Не беше нещо, което да изтърси ей така. Трябваше да разговарят — довечера. А колкото до прибързаното й прибиране у дома. Конър беше прав. Това би било грешка. Само би увеличило безпокойството на Брайън и би провалило онази момчешка вечер, която планираха с чичо си. Освен това нищо не можеше да се направи докато Стивън не се прибере у дома. Тогава тя щеше да изложи всички факти, да определи какво е заложено и как трябва да се оправят.

За малко не звънна на Клиф.

Но напоследък се осланяше на него прекалено много. Той си имаше свой живот и не му беше работа да оправя нейния.

Прибра се в седем без пет и изтича право в кухнята, за да се увери, че Брайън е добре.

Той седеше на масата, тъпчейки се пица, а като привърши с последната хапка се усмихна, целият омазан със сирене.

— Здрасти, мамо.

— Здрасти. — Тя погледна към кутията с пица и потрепери. — Момчета, какво сте сложили отгоре?

— Всичко — информира я весело Конър. — Кюфтенца, наденица, зелени чушки, гъби, лук…

— Достатъчно. — Нанси вдигна длан и се наведе да целуне Брайън по тавата. В такива моменти и се искаше той да е все още достатъчно малък, за да може да го прегърне така силно без да го притесни. — Как мина денят ви?

— Изгубих си бейзболната шапка. — Лицето му помръкна. — Търсих я навсякъде, но я нямаше. Мисля, че някой я е взел.

— Защо мислиш така? — попита изненадана Нанси.

Брайън сви рамене.

— Видях един мъж да заминава с колата си. Носеше червена шапка. Приличаше на моята. Но предполагам, че това е много тъпо. Защо му е на някой мъж моята шапка? Как ще хвърлям без нея?

— Скъпи, съмнявам се, че ще трябва. Тя вероятно ще се появи след ден-два някъде в училище. Но ако не се появи, ще ти вземем нова.

— Да, шампионе — съгласи се Конър. — Тази шапка беше заприличала на парцал. Носиш я толкова време вече. Новата е добра идея. Но ако намериш старата, можеш да ги смениш.

— Предполагам. — Брайън не изглеждаше убеден. Но грейна, когато Нанси му напомни, че татко му ще се прибере скоро. Той се стрелна да си донесе чантата, за да приключи с домашните си.

Нанси и Конър останаха сами за три минути.

— Имаше ли съобщение от Джулия в бутика? — попита той.

— Да. Направих така както ме помоли. Ти свърза ли се със Стивън?

— Не. Той изобщо не ми се обади. А Брайън как се държа?

— Не чак толкова страхотно. — Конър не я лъжеше. — Беше много унил. Не знам доколко това се дължи на онова, за което се тревожим, и доколко на факта, че си е изгубил шапката.

— По дяволите… — Нанси прокара ръце през косата си, чувствайки се така, сякаш целият свят се стоварваше върху плещите й.

— Стегни се, Нанс. Стивън ще се прибере скоро.

Тя вдигна глава и срещна погледа на Конър с нарастващо безпокойство.

— И тогава какво?

Тя все още си задаваше този въпрос, само че вече мина час и половина, а нямаше и следа от Стивън.

— Къде е татко? — попита Брайън, вдигайки глава от задачите си по математика. — Късно е.

Нанси отвори уста да го успокои, за трети път, че Стивън ще се появи всяка минута.

Мобилният телефон на Конър звънна.

Той вдигна глава и срещна неспокойния поглед на Нанси.

— Бизнес — предположи той и извади телефона от джоба си. — Не забравяй, че на някои места, като Австралия, сега е сутрин.

Тя кимна.

— Конър Стратфорд. — Продължителна пауза. — Да. Всички са добре. Сигурен съм. Тук са. Добре. Къде? — Още една пауза. — Тръгвам.

Той изключи телефона и се изправи.

— Беше татко ти — обясни той на Брайън. — Има проблеми с колата, което обяснява защо го няма още. Ще изтичам да му помогна.

Брайън се изправи.

— Защо ти се обади на мобилния?

Разсеяно свиване на рамене.

— Имал е проблеми да се свърже с домашния, така ми каза.

— Много проблеми, Конър — отбеляза тихо Нанси. — Проблеми с колата. Проблеми с телефона.

Конър я погледна и поклати глава почти незабележимо.

— Такава е дигиталната епоха — бе всичко, което изрече на глас. — Постоянни аварии — обърна се той към Брайън. — Слушай, шампионе, нека мама ти помогне с последната задача. После си приготви леглото. Така ще имаш повече време, когато татко се прибере у дома. Нали?

— Да, добре — съгласи се Брайън.

— Тогава аз тръгвам.

Нанси последва Конър в коридора.

— Какво има? Какво се е случило?

— Не знам — отговори Конър с напрегнат, разтревожен глас. — Каквото и да е, не е добро. — Той си грабна якето и продължи да говори тихо: — Нанси, сложи Брайън да си легне. Стивън не иска синът му да го вижда — не сега. Ще го докарам тук. Ще оставим колата му на паркинга.

Нанси наблюдаваше Конър докато той се стрелна през вратата. Обгърна тялото си с ръце, сякаш искаше да прогони цялата твърде очевидна истина. Стивън не иска Брайън да го види в сегашното му състояние, помисли си потресена тя. Точно като онази нощ. Пиян е. Това е проблемът с колата.

Като полумъртва, тя се обърна и се върна в дневната. Трябваше да е там със сина си.