Андреа Кейн
Благословена жена (25)

24

13 април, 10:45

Стоу, Върмонт

Нанси седеше до дървения кухненски плот и отпиваше от третата си чаша кафе. Беше в ски хижата от полунощ, когато вторник премина в сряда и едва ли бе поспала и пет часа общо. Чувстваше се отчуждена от всичко, сякаш падаше в забавен кадър и нямаше представа къде ще се приземи.

Или може би вече не й пукаше…

Тя чу как в другата стая Брайън сменя каналите на телевизора. Нищо друго не правеше откак пристигнаха тук — само телевизия. Най-напред беше объркан, после разконцентриран, депресиран и напълно апатичен. Срещата с Клиф го разстрои още повече, възбуждайки разбираемия поток от въпроси за това, къде е Стивън и защо не той, а някой друг носи лекарството.

Нанси нямаше никакви отговори. Но каза на Клиф да стои настрани.

Клиф не спори. Част от него вероятно бе облекчена. Той я обичаше, силно, но Стивън бе най-добрият му приятел. Цялата тази ситуация сигурно го разкъсваше на две. След това той й се обажда два пъти, за да се увери, че двамата с Брайън са добре, добавяйки колко се тревожи Стивън.

В някои отношения би било много по-лесно, ако тя беше влюбена в Клиф. Той беше солиден, стабилен, освободен от емоционално натоварване. И я обичаше с всепоглъщаща сила. Тя бе центърът на неговия свят, а не скъпоценно бижу.

Но тя не обичаше Клиф. Обичаше Стивън. Дори сега, когато изложи на риск живота си и живота на сина им. Вероятно трябваше да си прегледа главата заради тези чувства. Важното бе, че тя познава Стивън — истинския Стивън — по начин, по който дори той самия себе си не познаваше. Той беше толкова повече, отколкото смяташе, че е, толкова повече, отколкото Харисън Стратфорд го бе обучил да вярва. Той беше добър човек, грижовен, състрадателен човек, човек с благородни убеждения — убеждения, които трансформираше в реалност. Той бе човек, който променя нещата, който вдъхновява хората само с присъствието си, дори когато настояваше — пред нея и пред себе си — че това е само една политическа фасада. Той бе мъжът, в когото тя се влюби още на първата им среща, по време на онзи първи разговор, в онзи първи миг, когато я дари с харизматичната си усмивка. И, да, той бе баща на Брайън — чудесен, любящ баща, когото Брайън обожаваше.

Не й беше лесно да стане член на семейство Стратфорд. Справянето с демоните на Стивън бе още по-трудно. Но тя го обича и той я обичаше. Не по обикновения и абсолютен начин, по който Клиф я обичаше, но пък и Стивън не беше обикновен мъж. И бракът не беше звезден романс. Беше упорита работа, обвързаност за цял живот.

И тя се посвети на това със страст, която бе подлагана на изпитания от време на време от сили, които бяха огъвали, но никога не бяха пречупвали връзката между нея и Стивън.

Тя полагаше неимоверни усилия, за да бъде всичко, от което той се нуждаеше, молейки се това да бъде достатъчно, за да му даде сила да преодолее неувереността си, да запълни психологическите си празнини.

Може би дойде времето да признае, че се е провалила. Или може би просто бе дяволски уморена от тази постоянна борба…

И къде се намират те? Накъде да тръгнат от тук нататък?

Сълзи изпълниха очите на Нанси и се плъзнаха надолу по бузите й.

Слаб шум откъм входната врата привлече вниманието й и тя се завъртя на кухненското столче, за да види какво става.

Останалото се случи за миг.

Един мъж в черни дрехи и скиорска маска скочи към нея, дръпна я от столчето и натисна главата й назад. Тя отвори уста да изкрещи, но той я запуши с парцал и покри носа й. Тя се съпротивляваше, вдишвайки миризмата на лекарство, въпреки опитите си да я избегне. В мозъка й като паяци пропълзяха черните влакна на замайването, отслабиха съпротивата й и прогониха съзнанието й.

Реалността се изплъзваше светкавично, докато не остана нищо, освен мрак и ужасяващ страх.

Брайън. Той беше дошъл за Брайън.

 

 

14:45

Джулия буквално изскачаше от кожата си.

Естествено, днес имаше пожарна тревога, което прецака цялата й следобедна програма. Редовните почивки бяха отменени, а вместо това децата получиха право да си поиграят на открито преди да пристигнат автобусите.

В минутата, в която класът й се пръсна по съответните си места за игра, Джулия започна да се оглежда за някоя възпитателка, на която да остави децата, за да може да открие Робин.

Но се оказа, че това не е нужно. Робин я намери.

— Хей, ти — поздрави я тя и изтича при нея. — Не съм те виждала цял ден.

— Знам. — Джулия си наложи да запази спокойствие. — Пожарното упражнение прецака цялата ми програма.

— Тревожех се за теб. Може и да отричаш, но си изпати с Конър Стратфорд. И от вечерта, когато излиза с него, си като пребита. Изглеждаш ужасно — и това не е само защото се тревожиш за Брайън. Какво направи Конър, за да те шокира толкова?

Джулия преглътна. Това бе последното, за което искаше да разговаря, отчасти, защото точно сега бе дяволски объркана, и отчасти, защото имаше да изпълнява мисия — за същия човек, за когото питаше Робин.

— Права си, Роб. Страшно съм объркана. Чувствата ми към Конър са много силни и много разнородни. Трябва да осмисля всичко това преди да говоря за него. Но след като го направя, ти ще бъдеш първата, при която ще отида, става ли?

Робин кимна с разбиращ блясък в очите.

— Добре.

Време бе да стигнат до най-важната тема.

— А ти как си? — Джулия се опита да я предразположи. — Пак ли си в обичайното си енергично уикендно настроение?

Разсеяно свиване на рамене.

— Не точно.

Джулия сбърчи чело.

— Няма ли да се виждаш с твоя мистериозен мъж?

— Да, но мисля да сложа край на това. Цялата връзка започва да ми се струва малко странна.

— Странна? — Джулия наостри антената си. — Какво имаш предвид? Мислех, че този тип е шампион.

— И аз мислех така в началото. Той е по-възрастен, много секси и преуспял и буквално ми замая главата. Но започвам да изпитвам все по-ясното чувство, че цялата тази работа е измама, че той ме използва за собствените си цели. Да бъдеш използвана е достатъчно лошо. Но аз имам усещането, че целите му не са нещо, в което искам да участвам.

Джулия я побиха тръпки.

— Как така?

— Както казах, той е преуспял. Притежава предприемаческа компания, голяма. Е, преди няколко вечери заговори, че искат да ме наеме, за да му напиша специален софтуер. Стори ми се странно. Първо, никога не съм му споменавала, че се занимавам с това.

— Попита ли го откъде знае?

— Аха. Твърди, че чул за моите способности от свой колега. Предполагам, че е възможно. Но, Джулия, компанията му си има цял отдел за информационни технологии. Защо ще му потрябвам аз да му пиша програми?

— Ти си компютърен гений, Робин. Може би никой от персонала му не е на твоето ниво.

— Или може би не иска да разберат какво си е наумил.

— Какво имаш предвид?

Робин прехапа устна.

— Може и да съм далеч от истината. Но продължавам да чета за договора за общинските паркинги, към който той се стреми, същия, за който дебатират кметът Стратфорд и градският съвет.

— Това очевидно е горещ проблем — съгласи се Джулия, а умът й препускаше, докато си спомняше статиите, които бе прочела. Вече се опитваше да събере парченцата от мозайката. — Има спорове по въпроса дали този договор трябва да бъде възложен на частна компания. — Критичен поглед. — Ти се срещаш с Филип Уокър?

— Точно така. И може би между офертата му за договора и желанието му да ме наеме няма никаква връзка. Но ако няма, добре, програмата, която иска да напиша, ми прилича на нещо, което може да се използва за автоматизиране на доходите от паркингите. Ако спечели договора, разбира се. Градският съвет е разделен. Но Филип е решителен. Много иска този договор. А той не е човек, който приема не за отговор.

Стомахът на Джулия се присви. Значи това е то. Уокър притиска кмета. И какъвто да е натискът, той включва заплаха към Брайън.

— Когато говори за договора, повдига ли темата за кмета? — попита тя, опитвайки се да звучи нормално.

— Постоянно. О, прави го много фино. Първо повдига темата за Брайън, тъй като знае, че му преподавам. Пита ме как се справя, как играе бейзбол тази година — такива неща. Винаги набляга на това, колко се гордее кметът Стратфорд със своя син. После плавно преминава към това колко близки били с кмета, колко проекти разработвали заедно. А това води до непоколебимостта му за договора за общинските паркинги. Превърнало се е в шаблон.

На Джулия й прилоша.

— Какво още каза за Брайън?

— За Брайън? — Робин изглеждаше изненадана. — Нищо особено. Само какво сладко дете е, колко страхотно било да го имам в класа си, колко му било трудно да седи мирен, когато предпочитал да играе топка навън. Веднъж попита колко често имал междучасия и какво обичат да прави на игрището. Честно, мисля, че просто се преструва на заинтересован от Брайън, защото знае, че обичам децата и иска да ме очарова. Така няма да забележа кога прескача на темата за договора.

Интересът на Уокър към Брайън означаваше нещо напълно различно за Джулия, а изводите бяха такива, че тя трудно би могла да ги понесе.

— Ти спомена, че е много по-възрастен от теб — провери подробностите тя, опитвайки се да говори спокойно. — Не мисля, че съм го виждала наоколо. Идвал ли е в училище?

— Не. Познаваш ме добре. Не каня гаджетата си в училище. Взема ме от къщи. И, да, по-възрастен е, предполагам, че е към петдесет и пет. Знам, че звучи странно, но той е от онези мъже, които изглеждат страхотно на тази възраст. В невероятна форма е, притежава един груб сексапил, а освен това е богат и чаровен. Може би прекалено чаровен. Мисля, че е много хитър. И аз хлътнах, до ушите. Ако съм права за мотивите му, значи наистина ме е изиграл. И то още от самото начало. Не искам да се замесвам в подобна непочтеност. Направо настръхвам.

Робин се обърна към приятелката си и се намръщи.

— Джулия? Пребледняла си като платно. Разстроих ли те?

— Какво? — Джулия трябваше да се овладее — Всъщност, да. Искам веднага да престанеш да се виждаш с този тип. Ще те вкара в някоя беля.

Усмивка.

— Добре, мамо.

— Говоря ти сериозно, Роб. — Джулия трябваше да се увери, че наистина ще държи приятелката си настрани от Филип Уокър. Той очевидно беше отрепка, а може би и нещо много по-лошо. — Ти си чудесен човек. Заслужаваш много повече от някакъв идиот, който да те използва.

— Права си. — Усмивката на Робин стана по-нежна. — Благодаря за загрижеността. Ще скъсам с него още довечера, по телефона. Така ще избегна навлизането в многословни обяснения. Не искам да заподозре нещо. Просто ще използвам извинението с разликата във възрастта. Това трябва да е достатъчно.

Тя стисна сърдечно ръката на Джулия.

— Хайде и двете да си оправим живота. Аз ще си намеря някой прекрасен нов мъж, а ти ще оправиш нещата с Конър Стратфорд. Ти си влюбена в него, мила. Изписано е на лицето ти. И тъй като ти си жена само за един мъж, предполагам, че си го хванала. Действай бързо.

 

 

15:55

Хващането на Конър бе точно това, което Джулия имаше предвид, когато следобед нахлу в апартамента си, макар че причините й да го направи, поне за момента, бяха далеч от романтичните намеци на Робин.

Тя затръшна вратата на апартамента и грабна телефона. Пръстите й трепереха докато набираше номера на Конър.

— Конър Стратфорд.

— Здрасти — отговори тя. — Не съм на мобилния, защото ти каза, че не се чувстваш спокоен, когато обсъждаш деликатни подробности по мобилен телефон. Но се обаждам на твоя. Не знаех къде си. А не исках да губя време да те търся.

— Аз съм в офиса на Стивън. Ти вкъщи ли си?

— Да.

— Затвори и аз ще те набера.

Джулия грабна телефона преди да завърши първото позвъняване.

— Конър?

— Да, аз съм.

— Беше прав. Филип Уокър се е насочил към Робин с определена цел. И мисля, че не е само една. Тя се е досетила за едната, но другата… — Гласът на Джулия пресекна.

— Мила, успокой се. Говори ми. Какво каза Робин?

Поемайки си дълбоко дъх, Джулия предаде целия разговор на Конър.

— Боже — промърмори Конър.

— Значи Робин се отнася с подозрение към бизнес етиката на Уокър. Знае, че той я използва, в което аз съм сигурна. Но останалото… Конър, той е говорил твърде много за Брайън. Защо ще иска да знае какво прави той през междучасието и в колко часа е то? Мислиш ли, че е искал да го нарани? Робин каза, че никога не е идвал в училище, но това не означава, че не се е появил без тя да разбере. Би ли могъл… — Думите на Джулия увиснаха във въздуха, когато я порази един внезапен спомен. — Бейзболната шапка на Брайън — въздъхна тя. — Нали ти каза, че е изчезнала през следобедната почивка? Той никога не би изгубил тази шапка. Тя означава всичко за него.

— Уокър я е взел — отговори Конър без заобикалки. — После я изпратил на Нанси със заплашителна бележка. Ето защо тя взела Брайън и заминала. — Той забърза, тъй като Джулия се опита да го прекъсне. — Без повече въпроси, не сега. Просто знай, че Брайън е с майка си. Тя ще го пази. Сега трябва да затварям. Трябва да предам информацията ти на Стивън.

— Добре — прие тихо тя.

Пауза.

— Джулия, помогна ми повече отколкото осъзнаваш. Нямам думи да ти благодаря. Ще ти се обадя по-късно.

Чак след като затвориха Джулия си спомни, че по-късно ще излиза с Грег.

 

 

18:40

Дървената табела с надпис „Уокър Дивелъпмънт“ бе подпряна на едно дърво пред строежа. За разлика от другите проекти в Лийф Брук, които „Уокър Дивелъпмънт“ строеше в момента, този беше замразен. Стоманените греди лежаха неизползвани, бетонните основи бяха напълнени до половината. Строителите не бяха идвали две седмици, тъй като забавянето на архитекта бе отложило доставянето на обновените планове в строителния отдел. Без планове нямаше разрешение. В резултат от това строежът беше спрян.

И строителната площадка беше опустяла. Ето защо я избра той. Това бе съвършеното скривалище и то поради много причини.

Паркира зад фургона и излезе от колата си. Отиде до дясната седалка и изправи Брайън Стратфорд в седнало положение. Момчето все още беше малко замаяно, въпреки че действието на хлороформа, който му даде, вече преминаваше. За по-сигурно той надяна скиорската си маска преди да изнесе Брайън от колата. По-късно това нямаше да има значение, но точно сега предпочиташе да остане анонимен.

Нямаше търпение всичко това да свърши. Искаше да разтовари сина на Стивън Стратфорд, да задейства нещата и да си прибере наградата.

Той грабна Брайън и тръгна бързо към фургона. Влезе в тъмното, разхвърляно помещение точно когато Брайън вдигна глава и се огледа. В началото изглеждаше насълзен и объркан. После споменът се върна и очите му се опулиха от страх. Започна да се съпротивлява и да вика. Нападателят му не обърна внимание на протестите му и го пусна на стола.

— Не си прави труда да виеш — промърмори той, дръпна китките на Брайън зад гърба му, после върза глезените и китките. — Никой няма да те чуе. Но за по-сигурно… — Той извади от джоба си носна кърпа и я напъха в устата на Брайън. — Ето. От това трябва да станеш мил и послушен.

Той клекна, взирайки се през маската в ужасеното лице на Брайън.

— Ще останеш тук няколко дни. Така че — спокойно. Ще се връщам да те наглеждам. Ако си добро момче, ще ти нося храна и вода. А ако татко ти е добро момче, ще се прибереш у дома в понеделник. Разбра ли?

В очите на Брайън блеснаха сълзи, но той кимна.

— Добре. До утре. — Излезе от фургона и отпраши с колата.

 

 

19:20

Полицейско управление в Лийф Брук

Мартин Харт облегна бедро в бюрото си. Скръсти ръце на гърдите си и се намръщи към Конър и Стивън.

— Хайде да преминем към неотложния проблем и да оставим подробностите за търговския център за по-късно — заяви категорично той. — Филип Уокър. Сега дори съм още по-неспокоен за него, отколкото вчера, когато говорих с Конър.

Стивън се наведе напред в стола си.

— Защо? Откри ли още нещо за него?

— Имаш предвид нещо конкретно? — Марти направи още по-силна гримаса. — Не, но идеята за съвпадение ми се струва все по-невероятна с всяка изминала минута. Вземете това. Направих по-подробно разследване на автомобилните кражби, станали в Лийф Брук. Разширих търсенето си и покрих последните две години. И познайте какво?

Той остави въпроса си да увисне във въздуха за момент, преди да си отговори сам.

— Оказва се, че е имало доста кражби от частни паркинги. Инцидентите са ставали през дълъг период от време — ето защо не са разтревожили моя отдел. Но тези престъпления имат нещо общо с последните кражби, онези в общинските паркинги. Никоя от тях не е станала на паркинг, поддържан от „Уокър Дивелъпмънт“. Поправка: те не са били поддържани от „Уокър Дивелъпмънт“ по време на кражбите. След това, сега, това вече е друга история. Внезапно всички малки компании, които са притежавали паркингите, се разбързват адски да предадат охраната си на „Уокър Дивелъпмънт“. Сякаш са се нуждаели от убеждаване и Уокър им го е осигурил много удобно.

— Още едно доказателство, че този тип е мошеник — промърмори Стивън, прокарвайки ръка през косата си.

Марти сбърчи вежди.

— Не изглеждате изненадан, кмете Стратфорд. И сега, защо е така? Дали и вие не опитвате да се справите с подобно извиване на ръцете точно в момента? Защото ми хрумна, че именно поради това бе открадната колата на съветник Кирсън. Стана точно по времето, когато гласът на Кирсън можеше да обърне везните в полза на Филип Уокър. Е, кажете ми, това ли е начинът на Уокър да спечели градския съвет и да получи договора за общинските паркинги? И силно ли ви насърчава да му помогнете за това?

Стивън срещна погледа на Марти директно, без следа от уклончивост.

— Да. Проблемът е, че нямам солидни доказателства, само няколко неясни разговора и някои грозни действия и в действителност не мога да го закова. Плюс това тук са заложени много повече неща от парите и договорите, неща, в които все още не мога да те посветя. Отдавна сме приятели, Марти. Моля те да проявиш разбиране. И, разбира се, моля те за съдействие. При всички положения, продължавай да разследваш Уокър. Но го прави дискретно. В минутата, когато намериш нещо за този тип, ще се хванем за него. Имаш думата ми.

Марти бе ченге от дълги години и прекрасно разбра какво точно му казва Стивън. Той присви гневно очи.

— Той заплашва ли те…

— Както казах, нямам доказателства. Но възнамерявам да ги намеря.

Конър слушаше разговора им със смесица от изненада и гордост. Не бе очаквал Стивън да е толкова откровен. Но може би трябваше да го очаква, въз основа на последните им разговори. Стивън обичаше семейството си. Искаше да преобърне живота си, да се върне към принципите си. За това трябваше адски много кураж, особено след като трябва да сложи собствения си врат на дръвника.

Е, ако Стивън се стягаше за битка, той нямаше да бъде сам в нея.

— Само ни дай малко време, Марти — обади се Конър, заставайки зад гърба на брат си. — Няма да оставим непреобърнат камък. Стивън работи по въпроса. Аз работя. Работя и с някои мои лични бизнес контакти. Те са в постоянна връзка с мен. Проверяваме всеки, с когото Уокър е правил бизнес през последното десетилетие. Ще се върнем и по-назад ако е необходимо. Ако има нещо за този тип, ние ще го намерим.

— Грег все още нищо ли не е открил? — попита Марти.

— Не — отговори Стивън. — Но той е натоварен с друга работа и няма представа колко важно е това. Така че не мога да го обвинявам.

Марти се окашля.

— Уокър ще бъде ли на откриването утре? Той е голям инвеститор в строителството на този търговски център.

— Сигурен съм, че ще бъде.

Сковано кимване.

— Значи и аз ще дойда. Нищо друго не може да всее страх в престъпните сърца така, както личното докосване до шефа на полицията. За всеки случай, ако на Уокър отново му се прище да отправя някакви заплахи.

Стивън разбра.

— Благодаря, Марти. Оценявам това.

— Няма проблеми. — Той се усмихна едва-едва. — Добрата новина е, че паркингът на търговския център трябва да е сигурен. След като Уокър има такава голяма инвестиция там, съмнявам се, че трябва да се тревожим — утре няма да има кражби в това дванадесет етажно чудовище.

 

 

21:05

Тази вечеря определено бе грешка.

Джулия се размърда в стола си и отпи глътка вино, надявайки се това да успокои нервите й. Засега не успяваше. И разговорът не помагаше, въпреки че Грег опита всичко, за да я успокои. Вината не беше негова. Дори чувствата й към Конър не пречеха на вечерята й и не караха пържолата да тежи като олово в стомаха и. Тя се тревожеше за Брайън.

Мили боже, тук ставаше дума за нещо повече от семейно напрежение или раздори. Имаше и физическа опасност. Или поне заплаха за нещо такова. Добре че Нанси измъкна Брайън навреме.

Но все пак въпросите продължаваха да тормозят мозъка й.

Защо Стивън Стратфорд не се обади в полицията? Защо той и Конър прикриваха заплахата на Уокър и провеждаха разследването си сами? Какво пропускаше тя, какво ги спираше да подгонят Уокър открито? Липса на доказателства? Полицията можеше да им помогне да ги намерят. Отрицателна политическа реклама? Градът само би приветствал кмета Стратфорд заради това, че е изобличил един престъпник. Какво тогава?

— Земята към Джулия. — Грег се облегна на масата и почука по чашата й. — Телепатичен контакт ли правиш с това нещо?

Тя се усмихна печатно.

— Съжалявам. Всъщност ми се иска да можех да пия повече. Ако можех да се натряскам, сигурно щях да забравя каква ужасна седмица изкарах. Проблемът е, че съм с кола. Така че напиването отпада.

Грег се разсмя.

— Толкова ли е зле, а? — Той отпи от виното си. — С училището ли е свързано?

— Долу-горе — извъртя тя. — Там стана като цирк откак Брайън отиде с майка си в Калифорния. Джак ме кара да тичам до офиса на кмета с домашни работи. Пресата се е струпала пред вратата ми. Сигурно не съм свикнала с политическата сцена като теб.

Въздишка на отвращение.

— Може би са около нея много повече отколкото при теб, но никога не се свиква. Особено когато стане дума за медиите. Те са като пиявици. — Веждите на Грег се присвиха критично. — Като стана дума за Брайън, как са нещата при теб и Конър Стратфорд — продължават ли все още?

Джулия усети как бузите й пламват. Не че въпросът беше нечестен — в крайна сметка, именно заради връзката си с Конър тя прекрати нещата с Грег. Просто и се стори странно да обсъжда такъв личен въпрос с човек, който със сигурност изпитва чувства към нея.

— Твърде лично? — досети се Грег, оставяйки я да се откачи.

— Отчасти. А и не съм напълно сигурна как да ти отговоря. Не бих казала, че нещата продължават. Бих казала, че ферментират.

Грег присви устни заради думата, която тя избра.

— В хубаво вино или в кисела туршия?

— А, ето това е въпросът — отвърна тя, стремейки се да бъде по-откровена, но й беше неудобно. — Връзката ми с Конър е един голям парадокс. Както казах, аз не съм на политическата сцена. Не си падам и по парите. Е, името Стратфорд е синоним и на двете. Така че се чувствам като Дороти Гейл от Канзас^[1]. Аз съм в Смарагдовия град^[2], но не съм сигурна дали искам да остана там.

— У дома си е най-добре, а? — съчувства й нежно Грег.

— Нещо такова, да. — Джулия огледа лицето му. Той не изглеждаше разтревожен от думите й. Но изглеждаше напрегнат и уморен. — Надявам се, че не съм те разстроила.

— Не си. Аз цяла вечер те товаря с моите проблеми. А ти си добър слушател. Дори след като обещах, че няма да говорим за работа. — Грег разтърка очи. — Съжалявам. Не исках да бъда груб. Не се дължи на компанията ти, повярвай ми. Просто съм като пребит. Кметът цяла седмица е зает със срещи, секретарката ми е болна, а аз трябва да прегледам още една камара цифри преди да приключа с този бюджет.

— Все още ли планираш да ходиш на работа утре?

— Да. — Грег се прозина. — Ще бъде тихо и спокойно. Всички отиват на откриването на търговския център, така че няма да има кой да ми пречи. Ще започна рано. Трябва да свърша до края на деня.

Джулия си взе чантичката.

— Защо не се прибираме? — предложи тя и си извади портмонето. — Почти десет часа е. И двамата сме изтощени. Хапнахме чудесно и си поговорихме приятно. Сега е време за един добър сън, особено за теб.

Грег я стрелна с печален поглед.

— Нямаш нищо против?

— Ни най-малко. — И наистина, Джулия нямаше търпение да се прибере. Толкова й се искаше да се свърже с Конър, да види какво още има да й каже той. — Аз черпя, както обещах — заяви категорично тя, отклонявайки предложението на Грег да плати. — Ти ме спаси от студена пица и скучни телевизионни повторения.

— Това звучи толкова зле, колкото подготвянето на моят бюджет — отвърна сухо Грег. Стана и се протегна. — Хайде. Паркирал съм точно до теб. Поне мога да те изпратя до колата ти.

Те прекосиха паркинга, спряха щом стигнаха до колите си, паркирани под ярка реклама. Аудито на Грег бе вляво от бръмбара на Джулия и той заобиколи към шофьорската си врата, изчаквайки я да се промъкне между двете коли и да отключи вратата си.

— Благодаря за вечерята — извика той, когато тя пъхна ключа в ключалката.

— Няма проблеми — отвърна Джулия и му се усмихна.

Без да иска, когато се обърна назад, погледът й се спря за миг в купето на колата му.

Изненадана, тя се завъртя отново, втренчена в яркочервения предмет на дясната седалка.

— Какво става? — попита Грег, виждайки потресеното изражение на лицето й.

— Онова заешко краче — отговори тя и посочи с пръст.

Свъсил вежди, Грег отключи колата, пресегна се и извади парченцето козина.

— Това?

— Да. — Тя го взе и го огледа внимателно. — Това е мое.

— Майтапиш се!

— Не. Дадох го на Конър в деня, когато Брайън напусна града. Нещо като талисман. Беше мое. Исках да е у Брайън.

— Странно. — Грег погледна заешкото краче, очевидно смутен. — Единственото, за което мога да се сетя, е, че Конър не е имал възможност да го даде на Брайън преди двамата с майка си да тръгнат към летището. Сигурно е планирал да му го изпрати. Вероятно е попаднало сред всички други неща, които Селесте събираше за Брайън. Бедната жена беше като побъркана. Тъй като секретарката ми е болна, тя сега я замества и тича насам-натам като пиле без глава. Да видим, само вчера ходи два пъти до колата ми да вземе някои папки. Всъщност Клиф Хендерсън също слиза долу. Трябваше да вземе някакъв материал, който донесох във връзка с проучването, което правим за кмета. — Печална усмивка. — Е, както виждаш, колата ми е като Централна гара. Някой трябва да е изпуснал талисмана ти като е минавал.

— О… — Джулия кимна все още стиснала заешкото краче. Не знаеше защо, но по някаква причина то я караше да се почувства по-близо до Брайън.

— Виж какво — обеща й Грег. — Утре ще го оставя на бюрото на кмета, с бележка. Ще може да го изпрати в понеделник.

— Това е добре. — Джулия му го върна, изпитвайки странно безпокойство, въпреки че нямаше представа защо. Обяснението бе напълно смислено. Нямаше как Грег да знае, че Брайън не е в Калифорния. Той, като всички останали, вярваше, че Брайън е при леля си и при нейното семейство. Не можеше да знае, че благополучието на Брайън е застрашено. И не можеше да знае колко потисната се чувстваше тя, знаейки, че заешкото краче не е у Брайън.

— Джулия? — настоя той. — Съжалявам за объркването.

— Всичко е наред. Вината не е твоя. — Тя разтри слепоочията си. — Просто съм преуморена. Най-добре е да се прибирам и да си лягам. Лека нощ.

— Лека нощ. — Той изчака докато тя запали двигателя преди да се качи в колата си.

После, със замислено изражение, я наблюдава как заминава.

 

 

22:15

Клиф беше изтощен.

Втренчи се в негативите, които бе взел от колата на Грег предишния ден, чудейки се как нещата се объркаха до там, че той падна толкова ниско и направи всичко това.

Кого заблуждава? Знаеше отговора. Причината и оправданието бяха едни и същи: любовта му към Нанси.

В продължение на тринайсет години той седя в трета глуха, наблюдавайки как Нанси гради живота си с друг мъж — и то най-добрия му приятел — наблюдава ги как се женят, как тя отглежда детето на Стивън. Стоеше до нея като приятел и довереник, помагаше й през най-мъчителните емоционални препятствия на Стивън, без да изрече лоша дума за приятеля си, въпреки че адски негодуваше заради потайната му слабост и заради това, че тази слабост засяга пряко Нанси.

Но фактът бе, че Стивън не я заслужава. Независимо от преструвките си, че не е така, Клиф винаги тайно се надяваше някой ден Нанси да прогледне и да се откъсне от този брак.

Миналата сряда, за пръв път, той осъзна, че това няма да стане — никога.

Разкритието му се стовари като тежък товар на главата, когато отиде до Стоу, занесе лекарството на Брайън и, тъй като Нанси бе на ръба, той очакваше тя да се обърне към него, не като към приятел, а като към своето бъдеще.

Вместо това тя се разплака за Стивън, признавайки, че след часове ровене в душата си се е изправила пред неизбежното и трябва да бъде честна с него. Тя никога нямало да престане да обича съпруга си, независимо от това колко по-лесно би й било ако успее да се откъсне от него. Нещо повече, за да спести ненужната болка на Клиф, тя реши, че единствената честна постъпка от нейна страна е да се отдръпне от Клиф — или, според Клиф, да не го допуска до себе си.

Каза му, че той вече не трябва да се качва в скиорската хижа докато тя е там. И не само заради него самия, но и заради Брайън. Изглежда Брайън бил шокиран от факта, че Клиф, а не Стивън, му носи лекарството и ги наблюдаваше. Приемаше това, сякаш Клиф влизаше в ролята на бащата, а той искаше Стивън, баща му му липсваше.

Основното? Тя трябваше да се замисли на първо място за сина си. И Клиф трябваше да стои настрани.

Ето ти го принципът на реалността.

Цялата нощ в сряда той размишлява за това. После вчера, на срещата с Харисън. Клиф наблюдаваше Стивън. Човекът бе толкова погълнат от собствения си ад, че дори не забелязваше съществуването на другите.

Ето кога взе решението.

Фокусът на Стивън щеше да се промени. Той щеше да види и ада на някой друг, точно така.

А в този процес неговият ад щеше да стане още по-непоносим.

 

 

22:25

Джулия видя блещукащата червена светлина на телефонния си секретар още в минутата щом влезе. Тя изтича и натисна бутона.

— Едно съобщение — обяви машината.

— Джулия? Надявах се да те хвана преди да отидеш на семинара си. — Беше Конър, много разтревожен. — Това е единствената възможност да ти звънна тази вечер. Ние със Стивън имаме среща с шефа на полицията за допълнителната охрана на откриването утре — освен всичко останало. При тези обстоятелства не можем да бъдем много внимателни. — Той направи пауза, сякаш имаше да каже много, но не искаше да рискува да го казва на машината. — Ще поговорим — продължи той. — Скоро. Утре почти през целия ден ще бъда на олелията в търговския център — заради Стивън. Ако имам обхват на мобилния си там, ще ти звънна. Иначе ще ти се обадя веднага щом се освободя. Трябва да те видя веднага. Имаме да решаваме сериозни проблеми.

Щракване, последвано от съобщение на машината: „петък, осемнадесет и тридесет и пет“.

По-малко от пет минути след като тя излезе, за да се срещне с Грег. За малко бе пропуснала обаждането на Конър.

Отпускайки се на дивана, Джулия облегна глава на дръжката. Все още се тормозеше от предишното си безпокойство, което сега се удвои от силната болка, предизвикана от обаждането на Конър. Искаше да си поговори с него още сега. И не само защото искаше да разбере какви са тези сериозни проблеми, а защото все още нямаше настроение, точно както след обаждането му предишната вечер. Може би ако й дадеше малко повече подробности, опасенията й щяха да стихнат.

А може би не.