Андреа Кейн
Благословена жена (35)

Епилог

26 август

Сребристият самолет проряза нощното небе. Движението му беше плавно, равномерното бръмчене на двигателите му — успокояващо мъркане, което заглушаваше всички останали звуци. То я приспа. Сега пак то я събуди.

Джулия Стратфорд се размърда, а погледът й машинално се насочи към китката й, за да види колко е часът. Според часовника й, който бе единственото нещо, което носеше върху себе си, тя бе поспала около час.

Въздъхна и надзърна през прозореца на частния самолет на Конър.

Отвън бе луната, рой звезди и доста по-надолу — Тихият океан. Вътре бяха само те двамата.

На почти осем хиляди метра височина светът изглеждаше много далечен.

Чувствайки се отпусната и щастлива, Джулия се сгуши по-наблизо до съпруга си. Те бяха сплетени върху плюшения диван в кабината, тялото й бе отпуснато върху неговото, а дрехите им — разхвърляни по пода. Този начин на пътуване им стана любим, след като прелетяха до Европа, а после до Далечния изток и до Хаваите през последните няколко месеца.

— Хей, сънливке — поздрави я нежно Конър, а пръстите му се понесоха леко нагоре и надолу по гърба й. — Поспа ли си добре?

— Никога не спя в самолет — информира го тя и обърна лицето си, за да погали гърдите му с устни. — Не съм достатъчно отпусната.

— Жалко. Но ние току-що открихме, че имаш и други причини, поради които се нуждаеш от почивка. Нали? — Ръката му се плъзна към гърдите й, палецът му докосна лекичко зърното й, превръщайки го в стегнато, твърдо връхче.

— Да, така е — успя да отговори тя.

— Макар че, доколкото си спомням, изглеждаше доста отпусната, когато се отнесе. — Палецът му подразни по-силно зърното й — веднъж, два пъти — и после отново и отново. — Или така съм си въобразил?

— Н-не. Бях отпусната. — Тя потрепери. — Но вече не съм.

— Не. Вече не. — Той я вдигна към устата си и дръпна зърното й, докато тя изкрещя, после се премести към другото. Обичаше отзивчивостта й, а сега тя бе по-отзивчива от всякога.

Както скорошната й умора, за това си имаше специфична — и вълнуваща — причина.

Самата мисъл за това бе достатъчна, за да го накара да посегне отново към нея, да я дръпне до себе си.

Правеха любов със същата жадна ненаситност както винаги, а удоволствието бе толкова силно, почти непоносимо.

Когато това свърши, Джулия си пое дъх разтреперана, шепнейки името на Конър, докато се отпускаше в него, изнемощяла от блаженство.

Появи се и пристъп на тревога, който не беше там преди тазсутрешния положителен тест.

— Джулия? — Конър я огледа, легнала напълно отпусната до него. Тя изглеждаше малко изтощена, за да се приспособи към него, и веждите му се свъсиха загрижено. — Твърде много ли беше?

— Не-е — успокои го тя, прогонвайки тревогата му с леко разтърсване на глава. — Ни най-малко. Беше идеално. Ние сме идеални.

— Кои ние? — настоя той. — Ти и аз? Или ти и…

— Всички. Ти и аз… — Дланта й се плъзна помежду им и се отпусна върху корема й. — Аз и бебето. Престани да се тревожиш.

— Забрави. Аз току-що започнах. — Той взе няколко кичура от косата й в пръстите си. — Сигурна ли си, че уговори прегледа при лекаря си?

Джулия се разсмя.

— Конър, аз съм бременна, не съм малоумна. Обадих се от хотелската стая. Имам час вдругиден. Но описах симптомите на сестрата, а после и на майка ми, на която ти настоя да звънна. И двете сестри ме увериха, че всичко, което усещам, е напълно нормално. Между другото, родителите ми са развълнувани.

— Радвам се. Все пак ще се почувствам по-добре след като те прегледат.

— Може би за час-два. — Джулия опря брадичка върху гърдите на Конър. — После ще започнеш да се тревожиш за следващата фаза. Честно, мислех, че рисковите инвеститори имат нерви от стомана.

— Така е. За инвестициите, не за бременните си жени.

Тя се пресегна и погали брадичката му.

— Щастлив си за нашето бебе, нали?

— Щастлив? — Конър я хвана за китката и вдигна дланта й към устните си. — Фантазирах си как да ти направя дете още от първия път, когато се любихме.

— Аз също — призна нежно тя.

— Ще станеш невероятна майка. — Конър си представяше картината как тя храни любимото им дете, осигурява му всички важни неща, които той бе пропуснал. Неща, които никога не бе смятал за жизненоважни, за необходими. Нейният идеализъм, чувствителността й и онова ядро от вътрешна сила — тя щеше да стане такава майка, каквато всяко дете трябваше да има.

— Обичам да те гледам с Брайън — заяви Джулия и погали устните му с връхчетата на пръстите си. — Винаги е било така. Ти оживяваш, вдигаш защитните си бариери. Винаги ми се е искало да го правиш по-често.

— А сега?

Тя се усмихна с лъчезарна усмивка, която стопли Конър отвътре и отвън.

— Сега тази бариера е вдигната завинаги, поне с мен. — Тя стана сериозна, а в очите й проблесна нежно пламъче. — Ще станеш невероятен баща. Нямам търпение да те видя с нашето дете.

Онзи прилив на емоции, който все още го сварваше неподготвен всеки път, когато го почувстваше, стегна гърдите му. Тяхното бебе щеше да бъде щастливо. Точно както той бе един щастлив човек.

— Обичам те, мисис Стратфорд — промърмори дрезгаво той.

Лек трепет премина през Джулия.

— Възможно ли е да сме толкова щастливи?

— Не само е възможно, а е завинаги. Можеш да разчиташ на това. — Той се пресегна надолу и дръпна одеялото върху тях. — А сега си почивай. Ти и бебето се нуждаете от това. А ако не е така, просто ми угодете.

— Представям си. — Джулия въздъхна, когато Конър уви одеялото по-здраво около тях. — Ммм… Надявам се да не попаднем в турбулентност — промърмори тя. — Ще бъде много неудобен момент да си слагаме предпазните колани.

Конър се разсмя и притисна ръце около жена си.

— Не се безпокой. Пилотът ми каза, че ще имаме ясно небе между Хаваите и континента. Което означава, че поне още няколко часа няма да си мислим за турбулентност. — Той зарови нос в косата й. — Поне атмосферна.

Джулия се замисли.

— Току-що разбрах — след това пътуване, че можем официално да влезем в Клуба на пътешествениците.

— Скъпа, след това пътуване ще ни дадат златни карти.

Смехът й стопли кожата му.

— Предполагам, че е така. Направихме почти дузина пътешествия със самолет откак тръгнахме през юни. Повечето от тях приключиха като това.

— Аха. Всички, които бяха по-дълги от два часа. Колкото до по-кратките полети, за тях пък наваксвахме в хотелските стаи.

— Това означава ли, че получаваме премиални мили за редовни клиенти? Защото с удоволствие бих ги осребрила и някой ден бих го направила отново.

— Някой ден. Но не и много скоро. Имам други планове за теб — за нашето семейство. Малка изненада, по която работя.

Заинтригувана, тя вдигна вежди.

— Каква изненада?

Изражението на Конър показваше, че бе предусещал с удоволствие този момент.

— Нашата къща.

Джулия вирна глава.

— Нашата какво?

— Нашата къща. — Той се усмихна на вълнението в гласа й. — Обсъдих го с родителите ти и получих по-добра представа какво желаеш. Разбрах, че поемам риск, тъй като може би ще бъдеш адски вбесена, че съм го направил като изненада. Но исках да ти я дам като закъснял сватбен подарък.

— Конър… — Тя трудно осмисляше чудовищността на онова, което той й говореше.

— Ами, то все още не е къща — коригира я той, преценявайки реакцията й, за да види дали тя е развълнувана или бясна. — То е петно. Ще бъде къща след около шест месеца.

— Къде е петното?

— На около двайсет минути северно от жилището на Стивън и Нанси, върху десет от най-прекрасните гористи акра, които си виждала някога. Намира се на по-малко от половин час от училището и малко по-далеч от родителите ти. Има и лесен достъп до Манхатън. Така че сме наблизо до семействата и до работата си. Купих земята веднага щом ти излезе от болницата. После наех един превъзходен архитект и му обясних подробностите, до които стигнахме с твоите родители. Той начерта плановете, заедно с няколко идеи за вариации в оформлението, така че можеш да избереш онзи план, който ти хареса най-много. Ще оставя цялото обзавеждане за теб, започвайки с детската стая. Разрешението за строеж е издадено. Строителната бригада е готова и ни очаква. Ти само трябва да одобриш плановете и изкопаването на основите може да започне.

Джулия все още се взираше замаяно в него.

— Каза, че ще бъде готова след около шест месеца?

— Да. Пет, ако натиснем по-здраво. Сега като си помисля, май че е най-добре да го направим. Бебето трябва да се роди в началото на април. Искам да си се настанила и да имаш още достатъчно време. — Решително кимване. — Ще се нанесем на първи февруари.

Джулия изобщо не се съмняваше, че това ще стане. Конър Стратфорд караше нещата да стават както той искаше. Нещо повече, местеше планини.

— До тогава ще си имаме моя и твоя апартамент — заключи той. — Можем да се придържаме към първоначалния си план — да живеем и в града, и в предградията. Но за в бъдеще, за нас и за децата ни, искам корени. — Той прекъсна, поглеждайки към лицето й, за да чуе окончателната присъда. — Така добре ли е? Защото ако не си доволна, ще продам къщата веднага след като я построят.

— Да не си посмял! — Джулия се надигна и го дари с продължителна, прочувствена целувка. — Просто съм изумена. Не мога да повярвам, че си успял да направиш всичко това. Колкото до продажбата, просто забрави. Това е една инвестиция, която трябва да задържиш. — Лекомислените й закачки изчезнаха и тя го целуна отново, този път бавно, дълбоко. — Благодаря ти — прошепна тя. — Мислиш за всичко. Удивителен си…

В очите му пламна страстно пламъче и прегръдката му се стегна, когато подръпна устата й към своята.

— Удивителен, а? Е, все още имаме дълъг път до дома. Ще ти покажа точно колко съм удивителен.

 

 

27 август

Брайън подскачаше като марионетка по наблюдателната тераса на летището докато чакаше приземяването на частния самолет на чичо си.

— Тате, къде са те? — попита настоятелно той.

Стивън се облегна на пейката, на която седяха двамата с Нанси, и обви ръка около раменете на жена си.

— Да видим. — Присви очи, оглеждайки ясното небе през стъклените стени. — Бих казал, че са ей там. — Посочи на запад.

— Не виждам нищо — обяви Брайън, проследявайки погледа на баща си. — Откъде знаеш, че са там?

— Защото чичо Конър ми се обади преди половин час и каза, че ще се приземят след час. Което означава, че вече са достатъчно близо, за да ги виждаме.

— Щом казваш. — Брайън не изглеждаше толкова убеден. Продължи да притичва от едно място на друго, опитвайки се да вижда по-добре пистата, на която щеше да се приземи чичо му.

Нанси се усмихна, отпускайки глава върху рамото на Стивън.

— Уморена ли си? — попита той, целувайки косата й. — Тази сутрин станахме доста рано.

— Изненадващо, но не съм. Сигурно съм развълнувана. Наистина очаквам с нетърпение да посрещна младоженците. Сигурна съм, че имат да ни разкажат много неща.

— И ние имаме да им разкажем много.

— Вярно. — Нанси се усмихна и повдигна брадичка да погледне съпруга си. — Те знаят ли, че баща ти те покани за адвокат при онова огромно корпоративно поглъщане?

— Не. — Иронична усмивка. — Исках да видя лицето на Конър, като му кажа, че баща ни е стигнал до изненадващото, ако не и закъсняло, заключение, че всъщност съм доста добър адвокат.

— Много добър адвокат — поправи го Нанси. — Познаваш Харисън достатъчно добре, за да знаеш, че той не прави компромиси, когато става дума за бизнес. Не подхвърля трохи на никого, дори на семейството. Работи само с най-добрите. Точка. Ти просто си най-добрият.

— Казано като безпристрастен наблюдател — подразни я леко Стивън. Той прекъсна възраженията на жена си, притискайки пръст към устните й. — Сериозно, Нанс, оценявам доверието ти. То означава всичко, щом идва от теб. Колкото до баща ми, кой знае какво го мотивира? Може би най-накрая се е примирил с факта, че няма да размисля и няма да се кандидатирам за политически пост, независимо от това, което казва или прави. Може би това е неговият начин да приеме решението ми. След месеци на студена война и застой може би той издига статуса ми до хладен, особено след новината, която му поднесохме. Може би най-накрая се е примирил с факта, че семейството означава повече от едно име, което да защитава, и една финансова империя, която да предаде на наследството. В крайна сметка той почти разруши крехките си взаимоотношения с Конър и с мен заради конспирациите си с Уокър. Това може би го е разтърсило достатъчно, за да го накара да се замисли. Надявам се да е така, заради него. Но така или иначе, това си е негов проблем, не наш.

Беше си самата истина. Всъщност Стивън не беше засегнат емоционално от деловото предложение на баща си, по-скоро гореше от интелектуална страст. Какъвто и гняв и горчивина да чувстваше към човека, който моделираше живота му като парче глина, те избледняха през последните няколко месеца. Благодарение на дългите часове терапия в търсене на собствената си душа, той се опозна много по-добре. Можеше да отдели собствените си слабости от слабостите на баща си, да поеме отговорност за първите и да се откъсне от последните.

Е, нуждата да доминира и да управлява определено попадаха във втората част.

Все пак, какво му поднасяше животът… Стивън най-накрая получаваше одобрението на баща си. Макар че благодарение на сеансите при психотерапевта и огромната подкрепа от страна на семейството си, той вече не се нуждаеше от това одобрение, за да се почувства по-добре.

Хазартът, съмненията, липсата на самочувствие, песимизмът — това бе част от стария Стивън.

Колкото до новия Стивън, по дяволите, той беше щастлив.

— Съжаляваш ли, че прие предложението на Харисън? — питаше Нанси. — С контактите си в мрежата и с онези корпоративни спорове, които Конър ти изпрати, ти определено си претрупан. Със сигурност не се нуждаеш от работата.

Стивън поклати глава.

— Изобщо. Всъщност очаквам с нетърпение предизвикателството. Това поглъщане не само е голямо, то е и доста деликатно. Ще са нужни няколко големи хитрости, за да стане без да настъпим прекалено много хора. — Още една иронична усмивка. — Май че все още не съм се оттеглил напълно от политиката. Както и да е, с малко добра дипломация и часове на добра, старомодна упорита работа, мисля, че двамата с Клиф притежаваме колективния ум да направим това.

Нанси го стрелна с многозначителен поглед.

— Забелязвам, че напоследък двамата с Клиф сте доволни от сътрудничеството си. Вече не се преструвате. Става по-добре, нали?

— Да, така е. Приятелството ни се върна в релсите. — Стивън я целуна по носа. — Разбира се, помага и това, че ти отново си стабилна като скала. А и това, че Клиф и Робин са толкова близки. Защото ако той отново се загледа в теб, ще трябва да го очистя.

— Няма да го направи. Вече е добре емоционално, този път за дълго. Намери жена, която споделя чувствата му. Така че аз вече не се вписвам в картината. Не че някога съм се вписвала. Сърцето ми винаги е било тук. — Тя притисна длан в ризата на Стивън, директно върху сърцето му.

Нежен поглед.

— Какъв съм късметлия!

— Какви сме късметлии!

Стивън въздъхна доволно.

— Не може да е по-добре от това. Имам всичко, което желая, плюс един паметен подарък за деня на свети Валентин, който очаква своя час. — Благоговеен блясък освети очите му. — Като говорим за ново начало, аз съм повече от щастлив. Аз съм благословен. С всичката тази благодат, мога да си позволя да бъда щедър с Клиф.

— Те са тук! — изкрещя Брайън, прекъсвайки разговора на родителите си и стресвайки три чайки, кацнали на перваза. — Приземяват се!

— Разбира се — съгласи се Стивън, наблюдавайки как самолетът на брат му докосва земята, а после се плъзга по пистата и спира грациозно. Той стана, хвана ръката на Нанси и я изправи на крака, продължавайки да маха на Брайън. — Хайде, шампионе. Ние сме групата за посрещане. Време е да си свършим работата.

— Да! — Брайън не се нуждаеше от втора покана. Стрелна се покрай родителите си в посока към партера.

 

 

Джулия и Конър едва бяха стигнали до половината на пътя, когато Брайън изскочи като стрела от сградата и полетя към тях, блъскайки се в чичо си като малък товарен влак.

— Най-накрая! — извика задъхано той, опитвайки се да запази равновесие. — Толкова ви чакахме!

— Хей, шампионе! — Конър сграбчи племенника си под мишниците и го завъртя, после го пусна на крака с преувеличено залитане и пъшкане. — Тежиш цял тон. Мисля, че си напомпал мускули и си пораснал поне с три сантиметра през лятото.

— Така е. — Брайън кимна гордо. — Мама се оплаква, че новата униформа няма да ми става до Хелоуин, а я взех едва миналата седмица. Само чакай да я видиш. Страхотна е. — Той не спря да си поеме дъх, а се завъртя към Джулия. — Благодаря за заешкото краче, мис Талбо… — Палава усмивка грейна на лицето му. — Искам да кажа, лельо Джулия. Върши страхотна работа. В лятната си бейзболна лига хвърлих два неспасяеми удара.

— Поздравления! — Джулия се наведе и прегърна силно Брайън. — Липсваше ни. Нямам търпение да видя новата ти униформа и онази нова бърза топка, за която ми каза по телефона. Има ли мач тази събота?

— Да. Последният за лятото. Аз хвърлям.

— Значи идваме — информира го Конър. Той вдигна глава и се усмихна на Стивън и Нанси, които приближаваха, хванати за ръце.

— Добре дошли у дома — поздрави ги Стивън и целуна Джулия по бузата. — Закачлив поглед към брат си. — Но нямате много тен.

— Знаеш каква е Европа — отговори Конър със сериозно лице. — Много вали.

— Точно така. На Хаваите също, обзалагам се. Особено в онези петзвездни хотели.

— Я стига! — Нанси се разсмя и прегърна младоженците. — Не му обръщайте внимание.

— Никога не го правя — увери я Конър.

— И двамата изглеждате приказно — обяви Нанси, виждайки блясъка в очите на Конър и руменината по бузите на Джулия. — Бракът ви се отразява добре.

— Не сме единствените, на които се отразява добре — отговори закачливо Джулия. — И вие изглеждате щастливи. — Тя погледна към Брайън, изпълнена с облекчение и наслада. Това бе отново старият Брайън.

— Каза, че имаш голяма изненада. — Сега напомняше на чичо си.

— Така ли? — Конър присви устни в престорено размишление.

— Да. Когато говори с татко преди, ти спомена, че той трябва да ми каже, че носиш у дома голяма изненада.

— Хмм. Трябва да съм говорил за сувенирите и подаръците, които ви носим.

— Не. — Брайън поклати глава. — Ти каза на татко, че не е такъв подарък. Каза, че е нещо, за което ще ни кажеш като слезеш от самолета. Какво е?

— О, тази изненада ли? — Конър щракна с пръсти. Обърна се към Джулия и се усмихна лениво. — Искаш ли ти да му кажеш или да го направя аз?

Тя се усмихна, после се наведе да срещне любопитния поглед на Брайън.

— Всъщност изненадата означава нова работа и много помощ от теб.

— А?

— Чичо ти Конър и аз се надяваме да направиш място за още един зрител на следващите летни мачове. Много мъничък, но ще крещи наистина силно, сигурна съм. Надяваме се да дадеш на този зрител първите уроци по бейзбол в следващите няколко години — когато порасне достатъчно, за да хвърля.

Брайън се оклюма.

— Откъде знаете?

— Какво да знаем?

— За бебето.

Джулия трепна и вдигна глава. Двамата с Конър си размениха слисани погледи.

— По-добрият въпрос е ти откъде знаеш? — попита Конър.

— Мама и тате ми казаха преди две седмици. — Брайън изглеждаше напълно разбит. — Но настояха аз да ви кажа. — Той погледна изпитателно към баща си, изпълнен с разочарование. — Тате, защо си казал?

— Не съм — противопостави се Стивън, осъзнавайки какво е станало. — И мама не е.

И четиримата възрастни се спогледаха.

— Защо имам чувството, че говорим за две различни бебета? — отбеляза на глас Конър.

— Защото е така — потвърди Стивън.

— Ти си бременна? — Джулия се обърна към Нанси с развълнуван глас.

— Да. — Снаха й се усмихна и постави длан върху корема си. — Почти на четири месеца. Трябва да родя на Свети Валентин. — Тя присви любопитно вежди. — А ти?

— Ние току-що разбрахме — призна радостно Джулия. — Ще потвърдя датата за термина си утре с лекаря. Но преценявам, че ще е някъде през първата седмица на април.

Известно време всички те стояха там, зяпнали от неочакваното и чудесно съвпадение. После се прегръщаха и поздравяваха, смяха се за това, как са улучили момента, чудеха на факта, че до следващото лято ще има двама нови Стратфорд, които да разширят семейния кръг.

— Татко може и да отпусне една усмивка като му съобщиш новината си — предсказа Стивън и потупа брат си по гърба. — Беше дяволски близко до това, когато ние с Нанси му съобщихме. И сега трети внук, направо по петите на втория? Мисля, че гордостта му наистина може да надвиши желанието му да види това по страниците на всички вестници.

— Може би. — Конър завъртя длан с жест, който показваше неувереността му по този въпрос. — Но да не храним надежди. — Той потупа Стивън по рамото. — Това е страхотно. Толкова се вълнувам за вас.

— Ние също.

— Хей, тате. — Брайън прекъсна вълнението и дръпна баща си за ръкава. — Това означава ли, че ще имам брат или сестра и братовчед или братовчедка?

— Да, Брайън, със сигурност е така.

— Значи аз ще бъда големият брат и големият братовчед, при това почти едновременно.

Нанси и Джулия се разсмяха.

— Точно така — потвърди майка му.

Брайън се поизправи, а челото му се сбърчи, когато се замисли за новата си и изключително важна роля.

— Лельо Джулия, баща ти също е учител. И той ли е във ваканция през лятото?

Озадачена от изненадващата промяна на темата, Джулия отговори.

— Освен когато не преподава в лятното училище, той е свободен почти през цялото лято. Защо?

Брайън преброи съсредоточено на пръсти.

— Добре тогава, шест или седем лета отсега нататък, мислиш ли, че ще може да не преподава в лятното училище? Защото ти и аз бихме могли да се възползваме от помощта му.

— Помощ?

— Да — обясни страстно Брайън. — Ще имаме две деца, които да обучаваме да хвърлят. Те и двамата може да не са толкова добри колкото теб и мен. Така че е най-добре да привлечем баща ти за помощ. Най-добре е да го ангажираме още сега. Както „Янките“ ангажират своите треньори, когато искат да ги задържат. Така ще бъде изцяло наш като му дойде времето.

В гърлото на Джулия се надигна смях и тя вдигна палци към Брайън.

— Страхотна идея. Днес ще му се обадим и ще му предложим дългосрочен договор. Обзалагам се, че няма да се наложи да го насилваме.

Брайън грейна.

— И аз се обзалагам.

— Нали разбираш — отбеляза с усмивка Конър, — ако ти, леля ти Джулия и баща й станете треньори, ще ви трябва тренировъчно игрище. Имам на ум едно страхотно място. Намира се на един парцел, достатъчно голям за тренировъчно игрище, за стадион и за няколко редици с пейки. Разбира се, земята няма да е готова до пролетта, но и леля Джулия няма да е готова да тренира до тогава.

— Наистина ли? — Брайън буквално вибрираше от вълнение. — Къде?

— Това е част от изненадата, която носим у дома. Строя нова къща за леля Джулия, за нашето бебе и за мен. Ще бъде само на няколко минути път от вашата. Ще имаме огромен имот, повече от достатъчно, за да уредим едно игрище за всичките ви бейзболни нужди. Какво мислиш?

— Уха! — Брайън подскочи ентусиазирано. — Това е върхът! — Той се завъртя към баща си. — Сега разбирам защо каза онова на мама. Беше прав.

Стивън погледна учудено.

— Радвам се. Но какво съм казал на мама и съм бил прав?

— Каза, че леля Джулия е най-доброто нещо, което се е случвало на чичо Конър. И, мили боже, наистина е така!

Цялата група се разсмя.

— Знаеш ли какво, Брайън? — Конър прегърна собственически булката си, погледна я с чувства, които току-що бе открил и вече не можеше да си представи, че би могъл да живее без тях. — Напълно съм съгласен с теб. Тя е благословена жена…