Андреа Кейн
Благословена жена (30)

29

16:45

Лейк Джордж, Ню Йорк

Филип Уокър се качи до вилата си в Едирондакс. Това бе идеалното място, където да се скрие и да чака, тъй като никой не знаеше за него. И беше удивен, когато чу една кола да влиза рязко в алеята и да завива със свирене на гуми пред къщата.

Последва затръшване на врата.

— Уокър, отвори проклетата врата. Знам, че си вътре. Ще я изтръгна от пантите ако се наложи.

Уокър присви вежди. Как, по дяволите, Стратфорд бе открил това място толкова бързо? Удивително и задоволително. Очевидно ултиматумът е бил по-разтърсващ, отколкото си представяше. Защото той никога не бе чувал спокойния, уравновесен Харисън Стратфорд да звучи толкова разстроен.

Отвори вратата.

— И това ако не е приятна изненада. Трябва да си се потрудил дълго и усилено, докато намериш това скривалище. Не е нито на мое име, нито на компанията.

— Знам всичко за теб, нахално копеле! — Харисън влезе и блъсна вратата. — Освен че си толкова глупав, за да опиташ нещо подобно. Честно ли си мислиш, че ще ти се размине този опит да ме изнудваш?

— Всъщност, да. Нещо повече, трябва да съм успял, иначе нямаше да ме преследваш като копой. — Уокър посочи към дневната. — Искаш ли да влезеш или ще се караме в коридора?

Харисън го огледа през присвитите си очи, после профуча покрай него и влезе в дневната.

— Питие? — попита Филип и го последва.

— Колко искаш? — попита Харисън. — И не ми казвай пет милиона. Това е абсурдно. Особено сега, като знам къде си. Едно обаждане и ченгетата ще хвърлят задника ти в затвора за толкова дълго, че ще бъдеш прекалено стар, за да ходиш, когато излезеш.

Филип се разсмя.

— Наистина. Тогава защо не им се обади преди да нахлуеш тук? Трябва ли да питам? Ти си кораво копеле, Стратфорд, но имаш една слабост — семейството ти. Ще стигнеш до края на земята, за да ги защитиш — или поне за да защитиш репутацията им и изкачването им в кариерата. Ето кое задвижи играта в началото. И точно на него разчитам сега. Аз предчувствах, че ще ме откриеш, не мислиш ли? Знаех, че това ще стане, рано или късно. Взел съм предпазни мерки, в случай че ме извадят от строя. Така че давай, обади се. В минутата, в която го направиш, брадвата ще падне. — Той направи две крачки, вдигна слушалката и я подаде на Харисън. — Това е твоето погребение. Или, по-скоро, на семейство Стратфорд.

Силно смайване се изписа върху обичайно безизразното лице на Харисън.

— Боже — промърмори той без да посяга към телефона. — Що за животно си ти? Ние не говорим за мръсен бизнес или дори за незаконен. Говорим за човешки живот.

— Това беше малко мелодраматично, не мислиш ли? — Филип премести телефона върху полицата над камината и погледна несигурно към Харисън. Очакваше той да побеснее заради изнудването, но тази реакция бе странна. Добре, той бе победен в собствената му игра, но играта на котка и мишка не беше нещо ново за Стратфорд. И определено не беше нещо, с което не можеше да се справи — и да го махне от главата си, с правилната инициатива.

Говорейки за инициативи, защо, по дяволите, Стратфорд изтърси такава неприлична цифра — пет милиона долара? Той беше блестящ в уменията си да преговаря. Първо би направил по-ниско предложение, а после щеше да направи по-изгодно, ако имаше нужда, най-вече с обещания за бъдещето. Не би се дърпал от естеството на това споразумение. Политически услуги срещу мълчание? Това бе далеч под нивото му.

В това нямаше никакъв смисъл.

— Виж, Уокър. — Харисън разтърка врата си, обмисляйки следващия си ход. — Обещах ти четвърт милион долара плюс стоте хиляди, които ти инвестира в кампанията на Стивън, за да накараш вестниците да отпечатат информацията за сделката ти с общинските паркинги на първите си страници. Ти го направи. Току-що разбрах за мръсната тактика, която си използвал, за да осъществиш това. Първата ми реакция бе да те унищожа и да разоря компанията ти. Вместо това ще ти платя цялата сума плюс още един милион, за да започнеш новия си живот. Но искам доказателство, че той е добре. Иначе цялата сделка отпада.

А… Значи Стратфорд бе научил някои детайли през последните седмици. Очевидно това го вбесяваше. Макар че надменният кучи син даде да се разбере от самото начало, че не държи да се пипа меко, стига да се свърши работата, дори ако това означаваше да стегне врата на сина си в менгеме и да го извие. Може би беше размислил. А може би се размекваше на стари години.

— С кого си мислиш, че говориш, Хендерсън? — попита Уокър. — Или някой от синовете ти не иска да си плаща? — Смях. — Не се майтапя.

— Още един милион, Уокър. Да или не?

— Заври си ги знаеш къде — отговори спокойно Уокър и облегна бедро в дивана. — Става дума за нещо повече от пари. Синът ти е едно прецакано малко момченце. И е нечестен. Да видим — той злоупотреби с пари, скри информация от полицията, да не споменаваме, че хазартът сам по себе си е незаконен. Той едва ли може да служи за пример в сената на щата Ню Йорк, да не говорим за Белия дом. И аз съм в състояние да му попреча да стигне до там.

Филип сви рамене.

— От друга страна, мога и да си затворя очите. Ако реша да направя така, това ще ти струва повече от еднократен откуп. Милионът е добре засега. Колкото до бъдещето, искам финансиране и нямам предвид само този проклет общински договор. Когато юрисдикцията на кмета се разпростре от Лийф Брук до целия Имперски щат, искам да се включа в играта. Искам сенатор, който ще направи всичко възможно, за да подкрепи проектите ми, ще извива ръцете на когото трябва, за да ми даде онова, от което се нуждая. В замяна на това аз ще унищожа всичките си комплекти със записи — с изключение на два. Единия ще го дам на теб, а другия ще заключа на сигурно място. Ако обаче Стивън някога забрави към кого трябва да бъде лоялен, другият комплект със записи ще бъде предаден незабавно на онази акула Черил Леджър, заедно с разпечатките.

— Какви ги бълнуваш, по дяволите? — избухна Харисън. — Какви записи? Какви разпечатки? Да не си си изгубил проклетия ум?

Уокър стисна зъби.

— Не се ебавай с мен. Няма да ти мине номерът. Говоря за записите, които имам на разговорите си със Стивън. Уличаващите, в които свалям картите си на масата и той се съгласява да наруши закона, за да може хазартната му страст да остане скрита от обществото. Записите, които ще пратят сина ти в затвора и ще унищожат семейството ти. Трябваше да се вслушаш по-внимателно в съобщението ми по телефона. То беше шифровано, но можеше да се разшифрова.

— Какво съобщение?

— Онова, което ти оставих сутринта.

— Не си ми оставял съобщение. Ти разговаря директно със Стивън. И никога не си споменавал за записи, които са част от болния ти план. На него вероятно не му пука. Не, и щом животът на сина му е в опасност.

Филип свъси вежди.

— Животът му? Накарах един от своите хора да вземе бейзболната му шапка и да уплаши майка му, като я остави на прага.

— Същият човек, който вчера прегази Джулия Талбот? Какво беше това — злоба? Защото знаеш за връзката на Конър с нея? Знаех си, че именно това те е накарало да избереш мерцедеса на Конър и да го разглобиш в нелегалния сервиз, с който работиш. Но сега се чудя дали въпросът не отива далеч зад колата. След онова, което направи с Брайън, ти очевидно си способен на всичко. И се съмнявам, че това прегазване е било инцидент.

— Чакай. — Филип прекъсна тирадата на Харисън и поклати глава в пълно изумление. — Чувствам се като в Зоната на здрача. Мислиш, че аз стоя зад това прегазване? Забрави за това, Харисън. Ако бях организирал стратегически кражби на коли — не казвам, че съм го направил, — не бих наел типове, които прегазват хората. Нито инцидентно и определено не нарочно. И не бих крал коли от места, които биха ми повлияли негативно. В случай че не знаеш, аз инвестирах куп пари в този търговски център. Лошата реклама от прегазването на една жена в деня на откриването е последното, което искам.

— Че какво ти пука? Ти така или иначе напускаш страната.

Филип зяпна.

— Откъде имаш тази информация? Няма да ходя никъде и никога не съм посягал на внука ти, не стоя зад прегазването на Джулия Талбот и нямам представа кой е взел колата на Конър. О, и тази сутрин не съм говорил със Стивън. Оставих съобщение на мобилния ти телефон.

Сега бе ред на Харисън да зяпне. Той извади бавно телефона си, който бе изключен откак претърпя неуспех в къщата на Стивън. Включи го.

Едно съобщение. Оставено в единадесет и двадесет и седем.

Почти по същото време, когато се обадиха на Стивън за откупа.

Харисън чу гласа на Уокър, който му казваше, че трябва да се срещнат и да обсъдят политическото бъдеще на кмета и за това как „Уокър Дивелъпмънт“ би могла да допринесе за него. После нещо за страхотните аудио записи, които искал да му пусне, след което той би се обзаложил на всичко, че Харисън ще си поиска своя комплект.

Раздразнен и объркан, Харисън изключи телефона.

— Ами обаждането до Стивън?

— Какво обаждане до Стивън?

— Уокър, ще те пречупя на две. — Юмруците на Харисън бяха стиснати отстрани и той изглеждаше достатъчно вбесен, за да го направи. — Единствената причина, поради която се контролирам, е Брайън. А сега ми кажи къде е той? Къде, по дяволите, си го скрил? Защото ако не ми кажеш…

— Чакай една минута. — Филип го спря. — Да не би да ми казваш, че някой е отвлякъл внука ти?

— Да не би да ми казваш, че не си ти?

— Дяволски прав си, не съм.

Харисън приближи, сграбчи Уокър за гърлото и го притисна към стената. Той беше по-висок и по-едър от Уокър, предимство, подсилено от факта, че кипеше от ярост.

— Не си поискал пет милиона откуп, за да напуснеш страната? Не си казал на Стивън къде и кога да остави парите утре? Не си направил нищо такова?

— Не — изхриптя Уокър.

— Кой тогава го е направил?

— Не знам. — Задавено преглъщане. — Но не съм виждал внука ти откак заминаха за Стоу.

Харисън стегна хватката си.

— Как си разбрал къде го е отвела Нанси?

— От Г-Грег Матюс.

— Точно така, другият лоялен колега на моя син. Той работи за теб.

Кимване.

— Значи си го наел да отвлече Брайън.

— Не. — Филип започна да се замайва. — Стратфорд, за бога… — Той дръпна ръцете на Харисън. — Пусни ме. Ще се обадя тук-там и ще разбера какво е станало. Ако не стане, можеш да ме удушиш.

— Ще направя нещо по-лошо. — Харисън отпусна хватката си и блъсна Уокър настрани. — Беше прав, че съм готов на всичко, за да защитя семейството си. Всичко. Така че не ме изпробвай. Ще те разкъсам. А сега хващай телефона и намери внука ми.

 

 

16:57

Стоу, Върмонт

Нанси я болеше хълбока. Също и рамото. Тя се обърна и трепна. Подът беше твърд. Лежеше на него цяла вечност, след като успя да се претърколи от стола си. Заболя я от удара, но поне сега беше по-подвижна. Дори с вързани китки и глезени, можеше да се добере до телефона.

Успя да се освободи от кърпата, с която бе запушена устата й. Слава богу, поне за това. Ужасно й се гадеше от лекарствата и тя се страхуваше, че ако повърне, ще вдиша течността и ще се задуши.

Понякога разсъждаваше трезво. Друг път се чувстваше замаяна и без никаква представа за време и движение. Лежеше на едно място, припадаше, после идваше в съзнание, разбирайки, че е изминала кратко разстояние без да си спомня как е стигнала до там.

Но винаги я подтикваше страхът за Брайън.

Трябва да го намери. Трябва да стигне до този телефон.

Тъкмо спря да си поеме дъх и да събере малко сили, когато чу стъпките.

Замръзна.

Да се опита ли да вика за помощ? Сега гласът й бе едно глухо грачене. Освен това, ако беше пак той? Щеше да се вбеси и бог знае какво щеше да й направи.

Трябваше да рискува, да опита, заради Брайън.

Тя се стегна, събра всички сили и наддаде дрезгаво стенание.

Звукът бе погълнат от входната врата, която се отвори рязко.

Тичане, последвано от неспокоен вик.

— Нанси!

Това бе най-познатият, най-чудесният звук на света. Сълзите, които си мислеше, че вече е изплакала, нахлуха в очите й и се плъзнаха надолу по бузите й.

— Стивън — прошепна тя.

Не можеше да я чуе. Но това нямаше значение. Той бе до нея.

— О, боже. Скъпа, добре ли си? — Не изчака отговора й. Развързваше въжетата, освобождавайки крайниците й от ужасните окови на последните два дни.

Разтърка я, за да върне кръвообращението в ръцете и краката й и я притисна към гърдите си. Тя бе отпусната като парцалена кукла, неспособна да направи нищо, освен да се отпусне в него и да се разридае.

— Наранена ли си? — попита Стивън и я докосна по брадичката. — Да те заведа ли в болница?

Немощно поклащане на глава.

— Брайън — прошепна тя.

— Знам. Не говори. — Стивън стана и я взе в ръце. — Ще те изнеса от тук. В колата има вода. Само един телефон и ще ти намерим страхотна медицинска сестра. Тя ще ни каже какво да правим. Отиваме си у дома.

— Стивън. — Нанси се вкопчи в ризата му и го погледна умолително. — Кажи ми.

Той си пое дълбоко дъх.

— Уокър държи Брайън. Иска пет милиона долара до утре по обед. Конър ги събира. Той и Джулия се свързаха с ФБР. Агентите им работят с Марти. Ще го намерим, Нанс.

Тя усети солта от собствените си сълзи.

— Трябва да е ужасен. Видял ме е в безсъзнание, а после е бил отвлечен от човека със скиорската маска.

— Копелето те е ударило?

— Мисля, че беше хлороформ. И някакви хапчета, които разтвори и ме накара да ги изпия. Не бях на себе си. — Тя се намръщи, виждайки късното следобедно небе през прозореца на кухнята. — Кой ден сме?

— Неделя. Кога отведе Брайън?

— В петък. Малко преди обед.

— Връзва се. Грег трябва да е проследил Клиф до тук в сряда, а после е докладвал. Уокър е накарал някой от горилите си да се качи тук рано в петък сутринта.

Нанси поклати глава.

— Не беше горила. Беше Грег.

Чертите на Стивън се стегнаха от гняв.

— Сигурна ли си?

— Да. Маската не покриваше очите му. Разпознах ги. Беше Грег.

— Бог да му помага като го намерим.

Нещо в тона на Стивън я порази, някакво убеждение, което идваше дълбоко отвътре. И поведението му — у него имаше някак твърда сила, с която Нанси не беше свикнала. Тя огледа напрегнато лицето му.

— Ти си… различен.

— Отново съм си аз. Или може би е за пръв път. Не знам. — Пръстите му се спуснаха по бузата й. — Едно нещо знам със сигурност и това е, че те обичам. И ако онова, което Клиф каза, е вярно, ако съм извадил достатъчно късмет и все още те имам, никога вече няма да злоупотребя с любовта ти. Имаш думата ми.

— Говориш сериозно, нали?

Той преглътна с мъка.

— По-сериозно, отколкото съм говорил някога през живота си. Ще започнем отначало, Нанс. Ти, аз и Брайън. Ще потърся помощ. Ще поема контрола върху живота си. — Той притисна челото си в нейното и тя усети как емоциите го разтърсват. — Ще се махна от политиката, по дяволите — заяви трескаво той. — Нека баща ми да се кандидатира, ако го иска толкова. Не ми пука. Искам отново да практикувам право. Искам да бъда съпруг и баща. Ако все още ме искаш. — Той направи пауза, очите му се овлажниха и изчака отговора й.

Той дойде без колебание, а сълзите й измокриха ризата му.

— Дали все още ще те искам? — изхълца тя. — Да, ще те искам. Това съм искала винаги — да изградя живота си с теб и Брайън.

— Хайде тогава да го направим. — Той тръгна към вратата. — Ще започнем с намирането на сина ни.