Андреа Кейн
Благословена жена (28)

27

15 април, 8:05

Слънцето танцуваше по лицето на Джулия и тя се размърда и отвори очи.

За пръв път от вчера се чувстваше напълно бодра, а главата й вече не пулсираше. Спомни си, че през нощта постоянно се будеше и пак заспиваше. Имаше смътни спомени за това как доктор Тилерман я преглежда — два, може би три пъти, и едни различни, топли, нежни ръце, които смениха бинта й и й помогнаха да си пийне малко сок. Когато отвореше очи, Конър беше там, надвесен над нея като грижливо куче пазач.

Сега не беше надвиснал.

Тя погледна и се усмихна, виждайки го във фотьойла, заспал с глава, подпряна на ръката му и смачкан вестник в скута му. Изглеждаше даже по-зле и от вчера, дрехите му бяха измачкани и брадата му бе набола. Бедният човек бе залепнал в тази стая цели осемнайсет часа.

Сигурно бе усетил погледа й, защото премигна и се изправи, като видя, че е будна.

— Здрасти. — Той се наведе над нея и огледа лицето й. — Изглеждаш по-добре. Как се чувстваш?

— Щях да ти задам същия въпрос — подразни го леко тя. — Изглеждаш ужасно.

Той се усмихна едва доловимо.

— Свиквай с това. Ще се будиш до мен всяка сутрин през остатъка от живота си.

— Мисля, че ще се справя с това. — Пръстите й го погалиха по брадичката. — С брадясването и всичко останало.

— Добре. — Той докосна дланта й с устни. — Защото ето как изглеждам след една безсънна нощ. А ние с теб ще имаме много такива. Само че няма да ги прекарваме в болничното легло.

— Нямам търпение. — Джулия се размърда и премигна. — Ненавиждам това. Искам да се оправя и да се махна от тук.

— Прозвуча обещаващо. Раздразнителна си. Това трябва да означава, че си по-добре.

— Така е, но съм притеснена. Продължавам да сънувам кошмари за Брайън. Конър, трябва да довършим снощния си разговор.

— Съгласен съм. Но първо… — Той извади местната секция от днешния вестник и посочи голяма статия на първата страница. — Прегледай това.

Джулия хвърли поглед на статията и очите й се опулиха от изненада.

Украсена с името на Черил Леджър, това бе изчерпателна история как една трагедия е помрачила голямото откриване на търговския център предишния ден, трагедия, станала, когато Джулия Талбот, учителката на Брайън Стратфорд, била ударена от кола, шофьорът избягал с крадената кола и сега, според изключителните източници на репортерката в „Лийф Брук мемориал“, жената била в кома. Прогнозите за мис Талбот били мрачни и животът й висял на косъм.

Джулия премигна и се втренчи в Конър.

— Това е откровена лъжа.

Той сви рамене.

— Всъщност е доста точно. О, малко е поукрасила нещата, но сензацията е запазена марка за Черил Леджър. Като цяло отговаря на информацията, която й пуснах снощи.

— Не разбирам.

Конър погали бузата на Джулия.

— Това бе единственият начин да те предпазя от лошите. Уокър сигурно е чакал да изтече информация за състоянието ти. Сега я има. Ще си помисли, че си на прага на смъртта. И така няма да опита отново.

— О! — Внезапно я порази нова тревога. — Конър, родителите ми. Ако прочетат това или чуят за него от някого, те ще си помислят…

— Не, няма. Аз лично говорих с баща ти. Беше права, той е страхотен човек. Между другото, иска да му се обадиш веднага щом сметнеш, че си готова. Колкото до майка ти, предполагам, че си била твърде отнесена и не си познала личната си сестра.

Джулия се стресна.

— Майка ми?

— Аха. — Конър посочи към вратата. — Тя беше отвън цяла нощ. Освен когато беше тук и се грижеше за теб. Когато излязох да си купя вестник преди около половин час, й казах да вземе чаша кафе. След, това трябва да съм задрямал. Щом поговорим, ще й кажа, че си будна.

Фактът, че той бе направил това за нея, означаваше повече, отколкото можеше да се изрази с думи.

— Конър, благодаря ти…

— Удоволствието е изцяло мое. Знам колко близка си с родителите си. Между другото, те са единствените, които знаят истинския ти медицински статус, освен Луис и Стивън. — Конър въздъхна. — Което отново ме води до същността на ситуацията.

— Има ли някакви новини?

Той поклати глава.

— Все още нямаме сигурни факти, които да подкрепят страховете ни, че Уокър държи Брайън. Което е добро и лошо. Добро е, защото предполага, че печалбарският план на Уокър може би няма нищо общо с Брайън. Лошо е, защото, докато не знаем със сигурност, не можем да изиграем козовете си. Ако Уокър открие, че сме по петите му и ако държи Брайън… — Гласът на Конър увисна във въздуха. — Във всеки случай, би било напразно да го арестуват веднага. Нямаме доказателства. Но не разполагаме с никакво време. Според онова, което си чула от Грег, Уокър напуска страната утре по обед. И ние крием тази информация. В очите на властите това е укриване на доказателства. Не мога да те моля да го правиш.

Джулия вирна брадичка.

— Ти не ме молиш, аз предлагам. Ако мислиш, че разговорите ми с полицията биха застрашили Брайън, няма да говоря с тях. Ще си остана в кома, точно както е написала Черил Леджър.

— Благодаря ти — отвърна просто Конър. После се намръщи. — Не си само ти. Луис също рискува заради нас. Мога само да го помоля да ни съдейства. Във всеки случай трябва да дам достатъчно време на Марти, за да следи летището в Уестчестър Каунти и да хване Уокър преди той да се качи в самолета. Което означава, че преди това трябва да намеря Брайън.

Конър се отпусна назад и прокара ръка през косата си.

— Време е да се поемат рискове. Трябва да се доверя на инстинктите си и да се моля, че грешиш за Клиф. Защото ако някой знае къде е Нанси, това е той.

— Защо смяташ така?

— Защото те двамата са много близки. Тя му се доверява, когато не може да се обърне към Стивън. — По лицето му премина сянка на болезнено примирение. — Ето го доверието, за което ме молеше. Сигурна ли си, че го искаш? Семейство Стратфорд са едно доста сбъркано племе.

Очевидно това щеше да бъде едно тежко откровение. И Джулия изпита пристъп на вина заради това, че постави Конър в положение, в което трябваше да си излее душата. Каквото и да ставаше със Стивън Стратфорд, то очевидно бе както сериозно, така и лично.

Игнорирайки неудобството си, Джулия се изправи в леглото и посегна към ръката на Конър.

— Не трябва да ми показваш кирливите ризи на брат си — не и ако от това те боли или те кара да се чувстваш нелоялен.

— Нито едното, нито другото. — Конър сплете пръстите си с нейните. — Болката, която чувствам, е заради Стивън и заради демоните, с които той винаги се бори. Колкото до лоялността, той знае, че ще ти кажа. Обсъдихме го снощи. Той ти е много благодарен, Джулия. Ти изложи живота си на опасност заради Брайън. Брат ми стана много различен през последните няколко седмици. Приоритетите му се промениха. А също и моите. До сега — както казах, семейството ни беше доста сбъркано. Емоциите изобщо не се забелязваха на нашите радари, да не говорим, че изобщо не ни мотивираха. Раждането на Брайън промени това. Но не достатъчно. А сега, да, предполагам, че двамата със Стивън сме имали прозрения едновременно. И това е причинено от страха, че можем да загубим любими хора.

— Хора — в случая със Стивън за Нанси ли говорим или за Брайън?

— И за двамата. — Конър не се изненада от прозорливостта й. — Накратко казано Стивън е пристрастен комарджия. Залага на мачове. Захвана се с това още в гимназията. От друга страна, съм го виждал да се контролира за дълги периоди. Ти си завършила психология, не е нужно да ти обяснявам докъде води липсата на самоуважение. Мога да ти кажа, че това е привилегията да си първородния син на Харисън Стратфорд и да си имаш баща, който иска да те избута чак до Белия дом. Това навреди много на брака на Стивън. Клиф винаги подкрепяше Нанси. Сигурен съм, че сегашният момент не е изключение.

— Разбирам. — Джулия усети прилив на съчувствие. — Значи Клиф знае за хазартната страст на Стивън.

— Клиф е умен. Двамата със Стивън се познават почти от двайсет години. Така че, да, бих казал, че знае. Освен него, единствените хора, които знаем, сме Нанси и аз. А сега и ти. — Горчива пауза. — О, и Уокър.

— Уокър. — Още парченца от мозайката си идваха на мястото. — Значи ето как притиска Стивън да му даде договора. Той го е изнудвал.

— Точно така. Притисна Стивън до стената. Накара да го пребият и заплаши Брайън. Ето къде се вписва инцидентът с бейзболната шапка. Когато Нанси отворила онзи пакет и прочела бележката, тя направо превъртяла. Не можела да понася това повече. Взела Брайън и изчезнала.

— Не я виня. Тя е ужасена за сина си. Следващият въпрос е как Уокър е разбрал за хазартния проблем на Стивън? Трябва да е от Клиф.

— Може би. Странно, Стивън си блъскаше главата, опитвайки се да разбере кой е къртицата на Уокър. Никога не ми е хрумвало, че може да е Клиф. Бях се фокусирал върху една още по-грозна възможност.

— Коя?

— Баща ми.

— Не! — възкликна Джулия.

— Неговата идея за мотивацията. — С безпристрастно примирение Конър разказа на Джулия за връзката на баща си с Уокър и за реакцията на Харисън, когато Конър се изправи срещу него.

— Не е чудно, че брат ти има проблеми. С такъв баща… — Джулия прекъсна изречението си наполовина. — Съжалявам.

— Недей. Той е коравосърдечно копеле.

— Добре, но как би могъл да бъде информатор на Уокър? От това, което ти каза, предполагам, че той не е знаел за хазартната страст на Стивън.

Вяло свиване на рамене.

— Скъсах си задника, опитвайки се да го скрия от него. Това не означава, че съм успял. Той е адски хитър тип. Кой знае за какво е осведомен или пък какво би решил да направи, ако е?

Джулия усети пристъп на гадене, което нямаше нищо общо със сътресението й.

— Да се върнем към Клиф. Той е най-добрият приятел на Стивън. Не мога да се сетя за някаква причина да го предаде така.

— Съгласен съм. С изключение на едно — Клиф е влюбен в Нанси. Така е от самото начало. Мислех, че ще се примири с факта, че тя е омъжена за най-добрия му приятел, но винаги съществува възможността да не се е примирил. Това е рискът, за който говорех. Клиф е единственото ни решение. Трябва да поговоря с него. Ще пропусна всичко, което ти си видяла и чула в сградата на общината вчера, защото не искам той да научи, че си в съзнание. За всеки случай, ако е човек на Уокър.

Сковаващо мълчание.

— Дали той наистина би наранил Брайън? — прошепна Джулия.

— Даже не мога да си го представя. Но си остава въпросът без отговор за твоето заешко краче, което се е озовало в колата на Грег. Възможно е Грег да казва истината за това. Ако е така и ако Брайън е в безопасност при майка си. Клиф може без да иска да е взел заешкото краче, когато е ходил при Нанси — ако знае къде е тя. Ако, ако и ако. Истината е, че не можем да изключим нищо. И никого. Не и ако животът на Брайън е в опасност.

— Съгласна съм. — Джулия не искаше да размишлява върху тези ако. Просто бяха твърде ужасяващи. — Стивън ще иска да бъде там като разпитваш Клиф.

Изморено кимване.

— Няма да е доволен от това, че ще притискам Клиф за информация. Ще му се повдигне като му обясня защо го правя. И направо ще побеснее, като му разкажа за връзките на баща ни с Уокър и какво би могло да означава това. Но не мога да крия нищо от него. Вече не. Трябва да смъкна всички карти на масата. Намирането на Брайън е единственото, което има значение.

— Върви. — Джулия махна към вратата. — Не можеш да проведеш този разговор по телефона. Върви при Стивън и му кажи всичко. После поговори с Клиф. Имаме само днешния ден. Трябва да открием Брайън.

Конър се поколеба, очевидно разкъсван от мисълта, че ще остави Джулия сама. Вълна на облекчение озари лицето му, когато вратата се отвори и Мередит Талбот влезе в стаята, а очите й грейнаха, като видя, че дъщеря й е изправена и говори.

— Всичко е наред, Конър — увери го Джулия и с благодарност махна на майка си да приближи. — Аз съм в добри ръце.

 

 

10:25

Филип Уокър препрочете статията във вестника три пъти.

Джулия Талбот беше в кома. Може би никога нямаше да се събуди. Конър Стратфорд висеше до леглото й.

Сценарий, подходящ за Холивуд.

И представете си, именно Черил Леджър бе получила ексклузивното интервю. Вероятно си беше опънала палатка в чакалнята на болницата, докато братята Стратфорд са били готови да експлодират. Те вероятно са й дали сензационната новина, само за да се отърват от нея.

Но все пак той адски се тревожеше от факта, че никой друг вестник не бе получил информация за произшествието с Джулия Талбот. Не че ченгетата подозираха груба игра. Те бяха заети да търсят сребристия мерцедес на Конър Стратфорд, за който смятаха, че е свит от професионални крадци. Защо тогава братя Стратфорд прикриваха ревностно всичко това?

Да, добре, значи Конър Стратфорд имаше връзка с ударената учителка. Голяма работа. Всичко за семейство Стратфорд се превръщаше във водеща новина. Защо това бе потулено? И чия бе идеята да постъпят така — на кмета, на малкото му братче или на баща им?

Може би малко преувеличаваше…

Но веднага след като Робин Хейли го заряза? Твърде много съвпадения…

Погледна към телефона.

Може би изчакваше прекалено дълго. Може би трябваше да ускори нещата, да задвижи плана си преди всичко да излезе от контрол.

Добра идея. Ще организира последните си неща. И тогава ще пусне бомбата.

Жестока усмивка изкриви устните му.

Ето това обаждане не би доверил на никого.

Това бе решителната игра на власт.

И цялата бе негова.

 

 

10:35

Конър възнамеряваше да хване Стивън насаме. Но не стана така.

Когато влезе в дневната, видя, че Стивън има и друг посетител — баща им.

Очевидно Харисън Стратфорд бе пристигнал току-що. Когато Конър прекрачи прага, той хвърляше палтото си на дивана.

— Добре — поздрави той Конър и едно мускулче на брадичката му трепна. — Събрах ви заедно. Сега може би ще получа някои директни отговори. — Той спря, сякаш си припомняше обстоятелствата и това как те засягаха живота на Конър. — Учителката на Брайън — как е тя?

— Все същото — отговори внимателно Конър. — На косъм от смъртта.

— Съжалявам за това.

— Така ли?

Харисън присви очи.

— Какво, по дяволите, означава това?

Конър направи решителен ход.

— Една от причините, поради които съм тук, е да разбера защо беше прегазена Джулия и от кого. Някакви идеи?

— Предполагам, че имаш предвид Уокър.

Главата на Стивън се завъртя рязко и той погледна свирепо от баща си към Конър и обратно.

— Какво знаеш за Уокър?

— Не си информирал брат си — отбеляза Харисън, стрелвайки Конър с отвратен поглед. — Пак го предпазваш, а?

— Вече не. Той може да се справи. Въпросът е дали ти можеш. Мисля, че ще бъдеш изненадан от изхода.

— За какво говорите вие двамата? — попита Стивън.

Конър се обърна към брат си.

— Спомняш ли си бизнес срещата ми в четвъртък вечерта? Е, беше с татко. Тъкмо бях открил, че той и Уокър са правили някои съвместни инвестиции през всичките тези години. Отидох да получа подробности. И ето ти чудо, открих кой е пуснал мухата на Уокър за договора с общинските паркинги.

— Майтапиш се… — Стивън не изглеждаше развеселен. Изглеждаше вбесен.

— Не. Изглежда, че е добре да събереш реклама, когато синът ти се бори за сенаторско място — добави Конър. — И за изграждане на характера. Давай, татко. Обясни на Стивън как му стягаш гръбнака за многообещаващото му политическо бъдеще.

— Не е нужно. Ти току-що го направи вместо мен. — Харисън огледа спокойно стаята и, виждайки кана кафе, отиде и си наля една чаша. — Изпусна онази част, която ми подхвърли точно преди да си тръгнеш — онази теория, че Уокър стоял зад кражбите на коли. Каза, че нямаш доказателства. Но все пак изправи ли се с това срещу Уокър? Защото ако си, това е било лош ход. Уокър е човек, който би се зарадвал да ти натрие носа като ти свие колата. Неговата представа за наказание. Много зле, че Джулия Талбот е попаднала под кръстосания огън.

Конър сдържа гнева си. Интересуваше се повече от Стивън.

Цялото тяло на брат му се беше вкаменило.

— Ти си знаел за кражбите на коли? — попита той с мъртвешки тих глас. — И за Уокър? Знаеше ли, че ме изнудва?

Харисън свъси вежди.

— Така ли? И какво имаше срещу теб, какво би му позволило това?

Пълно мълчание.

И в този миг Конър имаше своя отговор. Също и Стивън.

— Ти знаеш — заяви категорично той. — Знаеш за дарението на Уокър за кампанията. Знаеш, че го проиграх, а после накиснах Конър да го компенсира. Знаеш точно какво имаше Уокър срещу мен.

— Какво имаше Уокър срещу теб? — Харисън остави тежко чашата си. — Онова, което целият проклет свят щеше има срещу теб, ако брат ти не ти беше почистил кашата. Корекция: кашите. Забъркваш ги от двайсет години с глупавия си хазарт. Но кажи ми, Стивън, не е ли време да пораснеш и да се изправиш пред живота, вместо да позволяваш на някой друг да го измъква изпод носа ти?

— Прав си, тате, така е. — Стивън се втренчи в баща си, излъчвайки една нова убеденост. Сякаш бе стигнал до ръба на огромна бездна и я беше прескочил. — Точно сега съм се изправил. Животът ми се изплъзва. Синът ми е застрашен. Една страхотна жена, чието единствено престъпление е това, че се грижи за доброто на Брайън, сега лежи в болницата. Това е всичко, за което ми пука. Не за теб. Не за някакви незначителни избори. Не и за всички планове, които си направил за бъдещето ми и които никога няма да се осъществят. Аз съм отговорен за кошмара, в който живеем сега. И защо? Защото прекарах трийсет и шест години като буца глина и чаках да ме моделираш. Трийсет и шест години си удрях главата в стената, опитвайки се да оправдая очакванията ти. Е, стига толкова. Време е аз да поема юздите, да погледна в огледалото и да разбера кой съм в действителност. И ако имам късмет, може би някой ден наистина ще харесам онова, което виждам.

Харисън не изглеждаше впечатлен. Изненадан, но не впечатлен.

— Наистина? И какво би искал да видиш, корпоративен адвокат? Те са по десет цента дузината, дори и най-умните. Погледни приятеля си Клиф. Цял живот събира трохите, които му подхвърлят, и чака търпеливо за останките. Имам предвид съпруги и правни случаи — или си мислиш, че не съм знаел и за това?

— Не ми пука какво знаеш.

— Добре, да играем по твоя начин. Искаш да видиш какъв си? Ти си слаб. Аз те създадох. Ти имаш чара, схватливостта и ума. Но нямаш куража.

Стивън дори не премигна.

— Вероятно нямам. Но имам син, който знае, че може да разчита на мен, който знае, че го обичам, въпреки всичко. Това е дяволски по-добре, отколкото да имаш корпоративна империя, поне според мен. — Чувайки собствените си думи, Стивън спря и в очите му проблесна доволно пламъче. — Може би съм по-близо до оправянето на живота си, отколкото си мислех.

— Съмнявам се. Не и с хора като Уокър, които ти дърпат каишката.

— Като стана дума, как събра средства да направиш това, тате? — намеси се Конър със суров тон. — Много малко хора знаеха за хазартния проблем на Стивън. Ти си един от тях, както току-що открихме. Да не би ти да си пуснал информацията на своя колега, за да му помогнеш да стегне гръбнака на Стивън? Това ли е причината, поради която смяташ, че можеш да го озаптиш?

— Обвиненията ти започват да ме вбесяват — отвърна рязко Харисън.

— Тогава отговори.

— Не.

— Не, не си му казал, или не, няма да отговориш?

— Избирай сам.

Стивън наддаде груб звук, изведнъж осъзнал напълно всичко.

— Болно копеле — изръмжа той, напредвайки към баща си с пламнали очи. — Ти действително си дал на Уокър онова, което му трябваше, за да разкъса семейството ми. Заради теб животът на сина ми е в опасност.

— Не, Стивън, не е така. — Клиф се появи на прага, измъчен от вина и съжаление. — Заради мен е така.

Всички се обърнаха към него.

— Вратата беше отключена. Влязох. Радвам се, че го направих. — Той прекоси стаята с плик с печат „Поверително в ръка“. Спря, когато стигна до Стивън. — Това ще обясни всичко. — Той хвърли плика на масичката. — Преди да го отвориш трябва да кажа някои неща. Моля те да слушаш. После можеш да ме изхвърлиш. — Бърз поглед към Харисън. — Заедно да ме изхвърлите.

Стивън все още гледаше изумен.

— Ти си казал на Уокър за мен? Защо? За да може той да ми хвърли задника в затвора, а ти да получиш Нанси?

Клиф премигна.

— Не. Защото бях страхливец. И да, заради чувствата ми към Нанси. Но не за да я имам. А за да я защитя.

Той им разказа тихо за това как Уокър е получил интимните му снимки с жена, която приличала достатъчно на Нанси, за да може, с добро фалшифициране, да мине за истинската Нанси. В замяна за мълчанието Уокър поискал само някаква информация — нещо, което да използва срещу кмета.

— Знаех, че иска договора за общинските паркинги — заяви Клиф. — Но това е всичко. Никога не ми е хрумвало… — Той си пое дъх. — Бях толкова уплашен, че ако тези снимки видят бял свят, Нанси ще бъде унищожена. И не мислех, че ще се прецакаш, ако прокараш офертата на Уокър. Знаех, че според теб тя си има своите достойнства. И това е така, особено след като кражбите на коли в Лийф Брук зачестиха толкова.

— Кражбите на коли, които Уокър организира — уточни Стивън.

— Тогава не знаех това. Не знаех много неща. Бях притиснат в ъгъла и грабнах онова, което Уокър ми подхвърли. Оказа се, че цялата ситуация избухна право в лицето ми. Не оправдавам действията си. Те бяха пагубни. Бях едно копеле и идиот. Предадох те. Важното е да знаеш, че Нанси никога не го е правила. По никакъв начин. Дори когато си мислех — да, надявах се, — че бракът ти е свършил, тя остана до теб. Колкото до Брайън, когато Нанси ми каза какво е направил Уокър с онази бейзболна шапка, аз направо подивях. Предупредих Грег, че ако някога…

— Грег? — прекъсна го Стивън. Изпълни се с ледено спокойствие. — Грег къде се вписва във всичко това?

— Той е връзката на Уокър. Не знам какво е споразумението им или колко дълбоко е нагазил, но той ме изнудваше с онези снимки и той е човекът, на когото звъннах, за да предупреди Уокър да отстъпи. Мислех, че натискът ми е помогнал, защото Грег ми даде негативите. Предположих, че това е предложение за мир от страна на Уокър. И сгреших. Вчера, когато влязох в офиса, Грег ми подаде едно писмо. Беше от Уокър. Беше някак забулено, на език, на който звучат висящи юридически въпроси в предприемаческа сделка. Не беше написал и дума, която би могла да го уличи. Но посланието бе съвсем ясно. Трябва да престана да клатя лодката, да не се меся и да оставя нещата да приключат, за да предотвратя бедите, които бих могъл да причиня. Върху писмото бе залепена снимка на Брайън. Така ми стана много ясно към кого биха могли да бъдат насочени бедите.

Конър настръхна от страх, като чу неясната заплаха на Уокър.

После въздъхна и си наложи да се фокусира върху Клиф и обясненията му.

Те предизвикаха повече облекчение, отколкото гняв. Всичко, което Клиф каза, потвърждаваше разказа на Джулия, което означаваше, че вината му е само толкова, колкото сега си признаваше.

— Грег наистина ли ти даде негативите? — попита Конър, опитвайки се да стигне до мистерията, свързана със заешкото краче.

— Да ми ги даде? Не, но разбрах, че са у него, ако питаш за това. В четвъртък, когато излизах от офиса на Стивън, той ме дръпна настрани. Каза ми, че негативите са в колата му. Слязох до паркинга и си ги взех.

Добре, значи е бил в колата на Грег. Това може да е добра новина. Можеше да означава, че Брайън все още е с Нанси, жив и здрав, а Клиф може да е взел заешкото краче — без да иска.

Преди Конър да успее да го попита, направо, за местонахождението на Нанси, той трябваше да покрие още един проблем.

— Вчера беше събота — започна той. — И откриването на търговския център. Ти знаеше къде ще бъде Стивън. Защо отиде в офиса му?

Клиф посочи към плика на масата.

— Отидох да оставя това. Виж, Конър, аз бях като ранено животно — ядосан на съдбата, че ме е поставила в това положение, на Нанси, заради това, че обича Стивън, на Стивън за това, че злоупотребява с любовта на Нанси, но все пак я има. Исках да избухна, да хвърля болката си в лицето на Стивън. В същото време не можех да понасям вината си повече. Бях измамил най-добрия си приятел, да не споменаваме, че обичах жена му и за пръв път действително пожелах тя да го напусне заради мен. Не можех да го гледам в очите. И пак щях да постъпя като страхливец, да оставя снимките и негативите върху бюрото на Стивън заедно с обяснителна бележка. Започнах да пиша бележката, после промених решението си. Ние сме приятели от почти двайсет години. Бях длъжен да му го кажа очи в очи. Той го заслужава.

Клиф прокара ръка през косата си.

— След това всичко стана изведнъж. Грег ми даде писмото от Уокър. Едва го бях прочел, когато се появи Джулия. Аз бях като пребит, почти не си спомням какво ми каза тя. Отбила се да види Грег. Предполагам, че от там е тръгнала право към търговския център. Тогава трябва да е… — Върху лицето му блесна съчувствие. — Съжалявам, Конър. Надявам се да се оправи.

— Ще се оправи. — Достатъчно обяснения за Конър. Той атакува решително. — Клиф, знаеш ли къде е Нанси?

Неприятна гримаса.

— Още в самото начало казах на Нанси, че Стивън заслужава да знае къде е тя, че ще се побърка. Но тя ме закле да пазя тайна. Не мога…

— Дори ако ти кажа, че тя и Брайън са в опасност? Защото имаме причина да вярваме, че е така. Мислим, че Уокър планира нещо наистина грозно. Да отвлече Брайън.

— Как би могъл да го направи? — попита Клиф. — Той не знае къде са. Никой не знае.

— Освен теб.

За пръв път Клиф изглеждаше ядосан.

— Ако има нещо, в което трябва да си дяволски сигурен, то е, че никога няма да нараня Нанси. Или Брайън. На никого не съм казал къде отидоха.

— Посети ли ги?

Неохотна пауза.

— Да. Веднъж. Занесох антибиотика на Брайън.

— Може да са те проследили.

Проблясък на спомен и мрачно предчувствие.

— Възможно е. Ходих там в сряда сутринта, веднага след срещата си с Грег. Единственото място, където спрях, бе аптеката. Може да ме е проследил.

— И да е докладвал на Уокър. — Конър се наведе напред. — Кажи ми нещо, Клиф. И помисли внимателно преди да отговориш. Когато посети Нанси, случайно да си видял едно заешко краче наоколо?

— Не ми трябва да мисля. Брайън го държеше в ръка. Не поиска да го остави, дори когато си вземаше лекарството. Каза, че това му е талисман.

Нещо се стегна в стомаха на Конър.

— Значи няма никакъв шанс да си го взел без да искаш като си тръгвал?

— Не. — Клиф поклати глава. — Брайън беше в стаята през цялото време докато бях там. Наистина беше разстроен, че аз занесох лекарството. Искаше Стивън. Дори не излезе да ми каже довиждане.

— Мамка му — промърмори Конър.

— Защо питаш?

— Да, Конър, това е уместен въпрос — повтори Стивън, показвайки видими признаци на паника. — Очевидно говориш за заешкото краче, което Джулия те е помолила да дадеш на Брайън. Каза ми, че си му го дал във вторник. За какво е целият този проблем?

— Защото вече не е у Брайън. В петък е било в колата на Грег.

— Боже… не! — Стивън пребледня като платно.

Клиф не изглеждаше по-добре.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Което означава, че онзи, който е изпуснал заешкото краче е имал контакт с Брайън. Или нещо по-лошо — самият Брайън е бил в колата на Грег.

Стивън прекоси стаята на три крачки и сграбчи Клиф за ризата.

— Къде, по дяволите, са Нанси и Брайън? Къде са те?

Този път нямаше колебание.

— Отидоха в скиорската ми хижа в Стоу.

— Ти си ги видял в сряда. Днес е неделя. Защо не се върна? — Стивън го разтърси. — Ти си единственият, който е знаел къде са, единственият, който би могъл да ги защити. Ако обичаш Нанси толкова много, защо не се върна да ги нагледаш?

— Защото Нанси ми каза да не ходя. — Клиф не направи опит да се освободи или да се съпротивлява. Изглеждаше зле. — Не иска да храня никакви надежди за евентуалното ни бъдеше заедно. Тя е влюбена в теб. И видя как посещението ми засегна Брайън. Вече се беше поболял от това, че е далеч от теб. Появяването ми там влоши нещата.

— Но си се обаждал, нали? — попита Стивън с умоляващ глас. — Разбира се, говорил си с Нанси, нали?

По челото на Клиф изби пот.

— Последният път беше в четвъртък вечерта. Нанси ми каза да не се обаждам отново. И аз не съм. После, вчера, след като Грег ми даде заплашителното писмо от Уокър, опитах да се обадя. Исках да се уверя, че Брайън е добре.

— И?

— Никой не вдигна. Но това не ме изненада. Нанси даде ясно да се разбере, че не иска да нарушавам спокойствието й, не иска да се меся в мислите й. И тъй като никой друг не знаеше къде е, тя е предположила, че съм аз и не е вдигнала.

— Значи не си говорил с нея от четвъртък вечерта. — Стивън вече бе на път към телефона. — Това означава, че Уокър може би държи жена ми и сина ми вече два дни и половина. Какъв е номерът в скиорската ти хижа?

Клиф го продиктува. Стивън набра и зачака. Три позвънявания. Пет.

— Няма отговор. — Той затръшна слушалката. — Веднага се качвам горе.

— Ще дойда с теб — предложи Клиф.

— Разбира се, по дяволите. — Стивън се завъртя, а в очите му блесна огън. — Те са моята жена и моят син. Ако някога отново забравиш това, ще ти счупя зъбите.

Телефонът звънна.

— Стивън — обади се Конър, взирайки се в присветващата лампа. — Това е личната ти линия.

— Може да е Нанси. — Стивън грабна слушалката и я вдигна към ухото си. — Да?

Известно време стоя там мълчаливо, пребледня и на лицето му се изписа страх.

— Чух те — отговори накрая той, а гласът му бе толкова напрегнат, сякаш всеки момент щеше да се скъса. — Как да разбера, че е добре? — Още една болезнена пауза. — Ами жена ми? Кучи сине, само да си докоснал и косъм… — Той положи усилия да се овладее, после взе химикалка и лист.

— Къде и кога? — Надраска нещо. — Ще ги имаш. Не, никаква полиция. Сега ми позволи да говоря с Брай…

Отдалечи слушалката от ухото си и се втренчи вяло в нея.

— Затвори.

Конър го стисна за ръката.

— Уокър държи Брайън?

Кимване.

— Иска пет милиона в брой. Трябва да ги сложа в спортния сак на Брайън и да ги оставя в някаква ниша, която той ми описа, край един от входовете на летището в Уестчестър Каунти. Утре, в единайсет и трийсет.

— Сигурен ли си, че беше Уокър? — Харисън Стратфорд проговори за пръв път след пристигането на Клиф. Изглеждаше поразен и бесен.

— Какво? — Стивън определено бе шокиран. — Ъ-ъ, да. Използва машина за преправяне на гласа, за всеки случай, ако записвам разговора. Но онова, което каза — да, той беше.

— Времето съвпада — допълни тихо Конър. — Научих, че Уокър заминава за Швейцария утре по обед. Сега знаем защо.

— Боже… — Стивън прокара ръце през косата си, опитвайки се да мисли разумно. Изведнъж той вирна глава.

— Нанси. Той каза, че Нанси не е при него. Това означава, че я е оставил в Стоу. А там никой не вдига телефона. Тя може да е… — Той прекоси стаята на пет крачки. — Трябва да отида при нея. — Обърна се. — Конър…

— Ще събера парите — увери го Конър и едно мускулче в брадичката му трепна. — Ти само вземи Нанси.

— И никаква полиция. Уокър каза, че ако види ченге… — Задушено хълцане. — Ще убие Брайън.