Андреа Кейн
Благословена жена (4)

3

31 март

Лийф Брук, Ню Йорк

Стивън Стратфорд погледна към телефона в колата си, изкушавайки се да започне разговора, който гореше от желание да проведе докато караше през последните преки към бейзболния стадион. Нито жена му, нито синът му щяха да забележат. И двамата бяха на задната седалка на семейния форд експлорър, обзети от току-що настъпилата криза преди мача.

Едно копче от униформата на Брайън се откъсна.

За нещастие въпросното копче падна от самия център на ризата, а не от някое друго място, където липсата му би останала незабелязана. Положителната страна на всичко бе, че Нанси никога не пътуваше без аптечка и комплект за шиене — още откак Брайън проходи, когато за пръв път стана толкова деен и активен, какъвто си беше и до сега.

След като помогна на сина си да измъкне ризата и го наметна с топлото му сако, Нанси се зае със задачата, борейки се с времето, за да свърши работата навреме. А Брайън я затрудняваше, подскачайки на задната седалка като топче за пинг-понг, размахвайки разкопчаното си сако върху голите си гърди с бързи, нетърпеливи движения.

— Мамо, почти стигнахме — негодуваше той, взирайки се през стъклото. — Мачът започва след няколко минути. Ризата ми трябва.

— Ето я. — Нанси размаха станалата като нова риза и я подхвърли игриво към сина си. — А сега бързо си събличай сакото и ще те нагласим в пълна униформа. Докато татко паркира ще заприличаш на професионален питчър, какъвто всъщност си. Янките не могат да се мерят с теб. Само че те вече не растат и униформите им стават. Ако кажеш на мускулите си да се позабавят, може би тези неща няма да ти се случват толкова често.

— Благодаря, мамо. — Брайън съблече сакото си, втренчен в Нанси с огромното облекчение на седемгодишно момченце, спасено от публично унижение.

Нанси разроши косата му докато той се намъкваше в ризата.

— Хайде да те закопчеем, за да можеш да се втурнеш с всички сили към позицията на питчъра.

Няма време за телефонни обаждания, отбеляза Стивън, пускайки мобилния си телефон в джоба на ризата си. Стадионът на Малката лига вече се виждаше. Обещаващата му инвестиция трябваше да почака.

Разстроен, той вкара колата в паркинга и тя заора в чакъла, когато той се насочи към сенчестите места до пейките на открито.

Брайън бе притиснал нос в прозореца.

— Мис Талбот там ли е?

— Не знам, съкровище. — Нанси проследи погледа му, опитвайки се да открие учителката на Брайън сред дузината хора отправили се към местата си. На откриването винаги всичко бе запълнено. Родителите на учениците от началното училище в Лийф Брук бяха много съпричастни с живота на децата си. Тук бейзболният сезон бе голяма работа. Което означаваше, че на откриването идваха всички — родители, баби и дядовци.

— Не виждам мис Талбот — продължи Нанси и си разкопча предпазния колан, когато колата спря. — Но това не означава нищо. Много хора са се запътили към местата си, за да мога да ги разпозная.

— Познавам мис Талбот, тя ще дойде — увери сина си Стивън, изключи двигателя и мислено отстрани проблемите си. По време на мача щеше да намери време да се обади. Когато отборът на Брайън — но не и самият Брайън — изпълняваше ударите, той щеше да се извини и да се измъкне за минута-две. — Особено след като е обещала, както ти каза. Досега никога не е нарушавала обещанията си към теб.

— Знам. — Брайън все още изглеждаше разтревожен. — Но това е първият мач от сезона. Ами ако забрави да дойде? Зимата е дълга. Не е имало мачове от септември. Загубила е тренинг.

Устните на Стивън се присвиха докато излизаше от колата. После той отвори задната врата за Нанси и грабна бутилката с вода, която синът му винаги забравяше. Само Брайън можеше да си помисли, че някой зрител може да изгуби тренинг.

Жена му слезе и погледна лицето на съпруга си за малко, докато Брайън събере нещата си.

— Това е откриването на сезона за Малката лига — напомни тя на Стивън. — И не е тайна кой ще хвърля. А по време на сенаторската кампания пресата ще се опита да те открие.

— Вероятно. — Стивън сви рамене. — Ще разговарям с тях — след мача. Точно в този момент съм бащата на Брайън. Не кметът. И не кандидатът за щатския сенат.

Нанси го дари с бърза усмивка, която го върна към спомените за щастливата млада жена, за която се ожени преди десет години. Как му се искаше да я накара да се усмихва така все по-често. Напоследък тя обикновено изглеждаше изморена и съсипана.

Той ненавиждаше мисълта, че е причината за това.

Но, по дяволите, той потъваше.

Те вървяха към стадиона, когато един сребрист Мерцедес SL500 спря на паркинга със свален гюрук. Шофьорът наду клаксона и размаха ръка във въздуха.

— Чичо Конър! — Лицето на Брайън грейна и той му махна енергично с ръка. Започна да подскача ту на единия, ту на другия си крак, наблюдавайки как чичо му паркира колата и опитвайки се да събере достатъчно търпение да го изчака.

Накрая изгуби битката и се втурна да посрещне високия, тъмнокос мъж, който се надигна иззад волана и вече се насочваше към тях.

— Не знаех, че ще идваш — възкликна Брайън и посрещна разтворената му длан със своята, като се ухили широко, когато те двамата се приближиха до Стивън и Нанси.

— Няма начин да пропусна откриването ти. — Конър Стратфорд се усмихна с една от онези редки усмивки, които пазеше само за племенника си. — Страхотна ръкавица — допълни той, оглеждайки подаръка на Брайън за Коледа. — Но униформата ти изглежда малко тесничка. Мисля, че си пораснал през последния месец.

— Така е. Особено мускулите ми. Едно копче от униформата ми се скъса. Наложи се мама да го зашие в колата.

— Трябва да е било забавно. — Конър се наведе да целуне снаха си по бузата. — Късметлийка! Да работиш с остър предмет с този динамит до теб и с брат ми, ускорил до петдесет мили в час, за да стигне навреме. Не ти завиждам.

— Четиридесет — коригира го Стивън и стисна ръката на Конър. — Виж ти кой ми го казва. Колко светофара подмина от Манхатън до тук? И колко коли остави да ти дишат праха.

— Не чак толкова много. — Конър прегърна брат си през раменете и тръгна към стадиона. — В съботните сутрини магистралата на Уест Сайд е доста спокойна. Мисля, че не съм направил много поразии.

Стивън сплете пръсти с пръстите на Нанси и го последва, оглеждайки машинално района за репортери. Те вече бяха там, с камера, оборудване и всичко останало. Добрата новина бе, че още не го бяха видели. Може би щеше да се наслади на няколко ининга^[1] преди да го заговорят. Или още по-добре, може би Конър щеше да поеме удара. Никой не беше по-добър от по-малкия му брат в измислянето на печеливши стратегии. Това бе в кръвта му, също като при баща им. Това превърна Харисън Стратфорд в мултимилионер и в бизнес магната, който бе днес. То превърна и Конър в необикновено преуспяващ спекулативен капиталист.

Спекулативен капиталист, който бе адски зает. Твърде зает, за да отдели време от съботния си ден, което да прекара със семейството си.

Обикновено подобно разкритие би вдигнато червения флаг в съзнанието на Стивън. Ако Конър се появеше на неочаквано посещение в Лийф Брук, това обикновено ставаше, за да го провери. Но не и днес. Днес бе заради Брайън. А когато станеше дума за Брайън, чувствата на Конър бяха истински и силни. Те двамата бяха луди един за друг.

И червеният флаг си остана свален. А напрежението между братята бе прогонено надалеч.

— Радвам се, че си тук — промърмори Стивън на Конър. — Мислех, че ще бъдеш зает.

— Работата може да почака. А любимият ми питчър не може. — Конър прокара пръст по бейзболната шапка на Брайън, извадена набързо от въпросния любим питчър.

— Ръката ми е в страхотна форма — обяви Брайън. — Треньорът каза така. Също и мис Талбот. Знаеш ли, че тя е имала най-бързата въртяща се топка в махалата, когато е била дете? Татко й я научил. Той също бил питчър в Малката лига, преди около милион години. Знаеше ли това?

— Мисля, че си го споменавал поне трийсет-четирийсет пъти — увери го Конър.

— Както и да е, мис Талбот знае всичко за въртеливите топки. И каза, че тази година моята е по-добра от минатата.

— Не се съмнявам. — Конър засенчи очи, оглеждайки се инстинктивно, докато стигнаха до местата си, преценявайки къде са се настанили журналистите.

Внезапно Брайън посочи развълнувано напред.

— Ето я мис Талбот! Там отпред. На първия ред. Да я поздравим.

За жалост мис Талбот не бе единствена на първия ред, отбеляза Конър. До нея седяха трима репортери и двама фотографи — доста тежка медийна артилерия за мач на Малката лига. Очевидно бяха там, за да разговарят с кмета или, по-скоро, с кандидата за сенатор. Досега трябваше да са привлекли погледа на Стратфорд, но сега бе по-различно. Обикновено това би било добре. Стивън бе на върха на славата, когато застанеше пред камерите. Естествената му харизма привличаше публиката като магнит. Без усилия той очароваше репортерите, фотографите и гласоподавателите, превръщайки мечтите им в свои, надеждите им — в своя желана реалност. Без да го желае. Стивън винаги ставаше център на вниманието.

Но днес не беше така. Днес бе денят на Брайън, мигът му под слънцето. И баща му искаше нещата да си останат такива.

Сякаш за да потвърди този факт, Стивън се напрегна, фиксира репортерите, а жестовете му потвърдиха преценката на Конър: искаше да остане незабелязан до края на мача. После щеше да разговаря с пресата.

— Брайън, треньорът ти ти прави сигнал — обяви Конър намесвайки се и отклони проблема. — Отборът чака. Махни на мис Талбот като излезеш на терена. Тя ще разбере. Можем да я поздравим след това. Точно в този момент е най-добре да загрееш, а ние да седнем, защото ще пропуснем първото ти хвърляне. Ще седнем ей там. — Той посочи към пейките зад терена на домакините. — Така ще виждаме най-добре позицията на питчъра.

— Добре… сигурно е така. — Брайън се колебаеше, разкъсван между желанието си да се види с мис Талбот и нежеланието си да разочарова чичо си, който бе неговият герой.

Везните се наклониха в полза на Конър, когато Брайън видя как съотборниците му го подканват.

— Да, добре — съгласи се той, този път вече убеден. И тръгна, вдигайки палци към семейството си. Спря на половината път към скамейката, обърна се и махна сърдечно на мис Талбот. Тя се надигна с озарено от усмивката лице и също му махна.

— Благодаря — промърмори Стивън на Конър, докато се настаняваха в края на втория ред — местата най-далеч от пресата. — Ако предложението бе дошло от Нанси или от мен, никога нямаше да мине.

— Вие сте му родители. Аз съм му чичо. Моята е по-лесна. Вие вършите работата. Аз печеля състезанието по популярност. — Конър наблюдаваше жестовете между Брайън и учителката му. — Като говорим за популярност, виждам, че нашето момче все още е лудо по мис Талбот.

— Да — съгласи се Стивън. — Слънцето изгрява и залязва с нея. Тя е невероятна учителка, мотивира децата като никоя друга.

— А, значи има нещо повече от въртеливата топка — отвърна сухо Конър.

— Несъмнено — намеси се Нанси с явно и неприкрито възхищение от учителката на Брайън. — Макар че уменията й в бейзбола не пречат. Нито цялото това време, което отделя неофициално, за да тренира децата. Но Стивън е прав. Тя е страхотна възпитателка. Умна и ентусиазирана. И умее да види света през погледа на едно дете. Сигурна съм, че не можеш го разбереш, имайки предвид работата ти, но повярвай ми, това е една забележителна черта, за която са нужни проницателност и чувствителност. Събери всички тези качества на едно място и ще получиш една много рядка комбинация.

— Рядка? По-скоро бих казал изчезнала. — Конър погледна озадачено към Джулия. Много по-различно от първия път. Джулия Талбот може би беше аномалия, но бе трудно да не я забележиш, дори от разстояние. А отблизо бе направо страхотна. Той го знаеше добре, тъй като се бе срещал с нея пет-шест пъти, благодарение на ревностните инструкции от страна на Брайън.

Никога не бяха си разменяли повече от няколко думи. И това не бе изненадващо. Както свидетелстваше описанието на Нанси, неговият свят и нейният бяха пълни противоположности. Тя живееше в идеалистична, защитена среда, огрявана от смеха на децата. Той живееше в студената реалност, където парите бяха цар, а властта — бог; свят, който много отдавна бе свалил розовите му очила — ако изобщо ги беше имал. Но като Стратфорд той бе научил още от рано, че този свят е едно страхотно предизвикателство, в който или побеждаваш, или биваш победен.

Противоположности бе меко казано. Той не можеше да проумее съществуването на човек, наивен като Джулия. А съдейки по стената, която тя издигаше, когато разговаряха, тя също бе толкова озадачена от него и очевидно не харесваше и малкото, което разбираше. Но това не го спираше да я гледа. Тя наистина бе красива, реална и естествена, което я отличаваше силно от жените в неговите среди. Чертите й бяха деликатни и почти без грим, подсилени от чифт слънчеви очила, кацнали на леко вирнатия й нос. Копринената й тъмна коса с дълбоките си червеникави нюанси бе прибрана назад на плитка, макар че няколко кичурчета бяха избягали и залепнали по бузите й. Облечена бе с кафяво пролетно яке и джинси, които скриваха елегантните извивки на тялото й. Но Конър я беше виждал на летните мачове на Брайън, през по-горещите юли и август, само по тениска и шорти. Тялото й бе истинска фантазия за мъжете.

Точно сега тя бе с гръб към тях, изцяло концентрирана върху Брайън. Започна да аплодира радостно, когато отборът излезе на терена.

— Тя се среща с Грег Матюс.

— Хмм? — Конър хвърли озадачен поглед на брат си. — Кой?

— Джулия Талбот. Грег ми спомена на заседанието на градския съвет тази седмица. Изглеждаше доста хлътнал.

— Майтапиш се. Те не си подхождат. Той е ловък бизнесмен с достатъчно политически умения, за да се кандидатира за кмет. А тя е… — Конър поклати глава. — Тя е като агънце в бърлогата на лъва.

— Да, аз също си го помислих.

— От колко време се срещат?

— Около месец. Срещнали се на прием в чест на директора на училището й.

Конър сви рамене.

— Не може да се прецени какво привлича един човек към друг. А и аз едва ли съм специалист. Опитът ми с жените е много малък.

— Защото си женен за работата си, както и жените, с които си имал връзки. Това не е формулата за вечно щастие, ако изобщо съществува нещо такова.

В тона на Стивън се дочу определена горчивина, която Стивън долови ясно. Той би обърнал внимание на брат си за това, ако Брайън не загряваше за първия си удар.

Въпросите трябваше да почакат.

Но безпокойството, гризящо Конър от последното му посещение в Лийф Брук, се засилваше.

 

 

Към края на петия ининг отборът на Брайън водеше с 3:1, а Стивън се размърда нервно. Конър се намръщи, разпознавайки признаците, надявайки се, че греши.

Но следващият ход на Стивън му подсказа, че е прав.

Стивън се надигна и мина покрай Нанси, която седеше до пътеката. После бръкна в джоба си и си извади телефона.

— Трябва да се обадя набързо — обяви късо той. — Ще се върна след минута.

— Сега? — попита Конър. — Отборът на Брайън е на ред.

Студеният поглед на Стивън казваше на Конър да си гледа работата.

— Има още пет удара преди Брайън и два аута преди той да се върне на позиция. Нищо няма да пропусна.

Той се наведе и се отдалечи от тълпата.

Конър видя как Нанси присви устни и преглътна с мъка, сякаш искаше да сдържи сълзите си. Но не отклони поглед от терена.

Още един предупредителен знак.

— Нанси? — Конър не повиши тон. — Какво става?

Знаеше, че го е чула. Но не отговори.

— Нанси. — Конър нямаше да остави нещата така. — Брат ми загазил ли е нещо?

Тя обърна леко глава, но достатъчно, за да може да види болката, изписана на лицето й.

— Остави това, Конър. Напрежението заради изборите. Всичко се стоварва върху него. Ще се оправи.

Колко пъти Конър бе чувал тези думи в миналото.

— По дяволите — изсъска той.

— Всичко е наред — увери го бързо Нанси. — Наистина. Не е нещо, с което да не мога да се справя. А Клиф контролира нещата в политиката. Той изнася по-голямата част от кампанията и всичко върви гладко. Така на Стивън му се струпва по-малко. След като предварителните резултати оправдаят надеждите ни, всичко ще се успокои.

Всичко. Всъщност тя имаше предвид Стивън.

Конър се огледа набързо и не видя любопитни очи, а само аплодиращи родители и погълнати от играта зрители. Въпреки това положи усилия и не продължи по темата. Той беше Стратфорд, научен от раждането си да брани семейството на всяка цена. Част от това бе да не развява кирливите им ризи на публични места. Всички подробности трябваше да почакат — ако изобщо можеше да се добере до тях. Нито снаха му, нито брат му бяха склонни да споделят. Нанси полагаше всички усилия да защити Стивън, а Стивън защитаваше себе си. И двамата щяха да отричат.

Единствената добра новина бе, че Клиф Хендерсън ръководеше кампанията. Това щеше да намали до минимум напрежението на Стивън, което, на свой ред, щеше да ограничи скоростта по наклонената плоскост на неговото деструктивно поведение.

Тази перспектива поуспокои съзнанието на Конър. Клиф бе най-старият и най-близък приятел на Стивън. Той беше и негов адвокат, а сега и мениджър на кампанията му. Приятелството им датираше още от колежа, когато учеха заедно в Йейл. И двамата продължиха в юридическия факултет на Йейл и по това време се запознаха с Нанси, млада колежанка, когато двамата мъже бяха втори курс в юридическия. Всъщност тя се запозна първо с Клиф, даже излиза няколко пъти с него, но от връзката им не излезе нищо и когато се срещна със Стивън, това бе любов от пръв поглед. След като тя завърши, а Стивън бе приет в адвокатските колегии на Кънектикът и Ню Йорк, те се ожениха. Най-напред се установиха в Кънектикът, използвайки връзките на Харисън Стратфорд в кариерата на Стивън. После, когато Харисън реши, че е дошло време да стартира политическата кариера на сина си, те се преместиха в Лийф Брук, перспективно градче, което Харисън избра за началото, където Стивън да пусне политическите си корени.

През всичките тези промени — и докато утвърждаваше частната си практика — Клиф остана верен приятел на Стивън и накрая се премести в горен Уестчестър, откъдето можеше да пътува до офиса си и да бъде на половин час път от Стивън и семейството му.

Конър го харесваше. Той бе умен, почтен човек с бързи реакции и способност да вижда в перспектива, да си представя голямата картина. Вярваше в Стивън и в неговото бъдеше, а когато дойде времето Стивън да изпълни нареждането на баща си и да се кандидатира за политически пост. Клиф бе на мястото си, подкрепяше го и развиваше кампанията му.

Клиф беше умен. Твърде умен, при положение, че двамата със Стивън се познаваха от двайсет години, за да не знае за слабостта му — или поне да не подозира. Но каквото и да знаеше, или си мислеше, че знае за кирливите ризи на Стивън, той го пазеше за себе си. И винаги се появяваше тихо там, където имаше нужда от него, и вършеше онова, което трябваше да се свърши.

Вършеше онова, което трябваше. Ето това бе най-важното в момента.

Конър притисна длани една в друга, усещайки завладяващото го отчаяние. Най-важното бе, че слабостта на Стивън не отминаваше. Тя идваше на приливи и отливи в зависимост от напрежението в живота му. А най-близките му хора трябваше да се съобразяват с тези приливи и отливи, да му служат като патерици, да му помагат да оцелее, скривайки грозотата от очите на обществеността и от Харисън Стратфорд.

Това ставаше все по-трудно и по-трудно.

— Погрижих се за всичко — обяви Стивън и се отпусна обратно на мястото си. — Не съм пропуснал нещо, нали?

— Очевидно не — промърмори Конър.

Стивън изгледа косо брат си.

— Това беше делови разговор.

— Наистина? — Тонът на Конър бе пълен със скептицизъм.

— Да. Наистина. — Стивън насочи цялото си внимание към мача. — Така че се успокой.

И Конър отново потисна тревогите си — поне засега. Но тази тема далеч не беше закрита. Първоначално той възнамеряваше след мача на Брайън и след отпразнуването на победата да се върне в града. Но поведението, на което стана свидетел, промени всичко. Сега планът му бе да остане през целия следобед, да се върне в къщата на Стивън и да намери няколко минути, за да разговаря с брат си насаме — независимо дали Стивън бе в настроение за откровения.

 

 

Крайният резултат бе 7:2 за отбора на Брайън — заради неговите въртящи се топки.

Джулия аплодираше и свиреше, докато Брайън приемаше поздравленията на съотборниците си. Той си заслужаваше похвалите. Хвърляше невероятно през целия мач и дори вкара два от седемте гола. Тя усети пристъп на гордост, когато той се отдели от радостните си съотборници, повеждайки ги да поздравят противниците си в обичайната проява на спортсменство. Дори в тази крехка възраст Брайън никога не забравяше да се съобрази с чувствата на другите. Една черта, която щеше да остане у него дълго след като достойната му за завиждане ръка на питчър бъдеше забравена.

Тя наблюдаваше как отборът му се разпръсква, сърцето й се изпълни с топлота, когато той се стрелна към семейството си, слязло от скамейките, за да го изчака. Майка му, грациозна, елегантна жена с блестяща руса коса и лъчезарна усмивка, го прегърна здраво и се наведе, за да му каже нещо, от което той грейна. А татко му, кметът Стратфорд, застанал изправен до нея, дръпна шапката на Брайън и се разля в горда, бащинска усмивка.

Не бе успял да каже и три думи на Брайън, когато пресата връхлетя.

— Господин кмете, как се чувствате с този питчър шампион в семейството? — Джулия чу въпроса на една от репортерките, която се нахвърли върху кмета по начин, подсказващ, че това определено е само въвеждащ въпрос, който скоро щеше да бъде последван от онези, които тя наистина искаше да зададе.

Стивън Стратфорд се усмихна с онази чаровна усмивка, която можеше да стопи и айсберг. Той бе удивително красив мъж — висок, широкоплещест, със смолисто черна коса и сапфирено сини очи, които се променяха от сърдечни и дружелюбни в остри и проницателни. С този невероятен външен вид, естествена харизма и впечатляващи семейни връзки, той вероятно щеше да бъде избран в щатския сенат без нищо повече. Но той имаше и повече: безупречен петгодишен мандат като кмет. След един пълен мандат и още малко, той се доказа като очевиден лидер, който подобри значително икономиката в Лийф Брук, училищата, парковете и околната среда. Според Джулия вече бе с единия крак в сената. И нямаше да спре до там. Джулия имаше силно предчувствие, че през следващото десетилетие ще види напредъка на Стивън Стратфорд от сената в Олбъни до американския сенат във Вашингтон.

— Здравей, Чери! — Той поздрави нахалната репортерка, запазвайки доброто си настроение въпреки нахлуването в семейните му отношения. — Ако ми дадеш една минута да поздравя сина си, ще разбереш как се чувствам. — И без да дочака отговор се обърна към Брайън и го прегърна с огромна мечешка прегръдка. — Джулия чу думите му: — Страхотна въртяща топка.

— Благодаря! — Брайън не можеше да сдържи усмивката си. Интересно как почти не забелязваше пресата. Джулия предположи, че вече е свикнал с присъствието им. С толкова знаменити дядо и баща и семейство, което постоянно се появяваше в новините и пред погледа на обществеността, преследването от репортери вероятно бе нещо типично, дори за седемгодишно момче. Но самата Джулия не можеше да си представи какво е да живееш постоянно под светлината на прожекторите.

От друга гледна точка обаче, тя можеше да се идентифицира напълно със сегашното му състояние. Летеше, понесен върху крилете на победата си. Тя се усмихна вътрешно, когато той започна да подскача, неспособен да седи на едно място, изпълнен с енергия и вълнение. Откъсна се от родителите си и се втурна да поздрави енергично другия висок мъж, застанал до тях.

Конър Стратфорд.

Усмивката на Джулия помръкна от този изнервящ факт, заедно с произтичащото от него объркване, от което не можеше да се отърси и което я измъчваше винаги в присъствието на чичото на Брайън.

Точно това долови майка й онази вечер, нещото, което прие като пречка за развитието на отношенията й с Грег. Тя го нарече тръпка. Да, може би. По-скоро нежелано очарование, според мнението на Джулия. Нежелано очарование без никаква основа, освен физическото привличане.

Да, Конър Стратфорд изглеждаше добре — много добре — някак твърд и арогантен. И имаше силни лични качества. Да, тя ненавиждаше арогантността. Тя бе достатъчна, за да я отблъсне от някой мъж, красив или не. Поне досега винаги беше така. Но в този случай нещата не се развиваха така. Нямаше ни най-малка представа защо. Знаеше единствено, че бе срещала Конър Стратфорд само няколко пъти, но всеки път той успяваше да я извади от равновесие.

Тя сведе поглед, опитвайки се да разбере безпрецедентната си реакция към един мъж, който, като цяло, дори не харесваше.

Трудно й бе да повярва, че двамата със Стивън Стратфорд са братя. О, физически това бе очевидно. Те много си приличаха, във всяка своя черта. Същата тъмна коса, същата височина и структура, същите сини очи. Очите на кмета бяха живи, блестящо сини, сърдечни и открити. Очите на брат му бяха по-светли, по-скоро синкавосиви, забулени и прикрити. Те подхождаха на характера му — резервиран и предпазлив, хладно загадъчен, с мрачна напрегнатост, която Джулия не можеше да си обясни и която сякаш задържаше всички човешки контакти.

И сякаш това не беше достатъчно, той бе и рисков инвеститор — странно име за някой, който инвестираше пари, за да печели още повече. Като баща си, името му се появяваше редовно на финансовите страници, в статии, които описваха големите му удари, чиито детайли Джулия не можеше да дешифрира, камо ли да разбере. Знаеше само, че на трийсет и пет годишна възраст той вече бе спечелил милиони, които инвестираше в по-големи и по-доходни инициативи.

Колко жалко… Кметът Стратфорд поне бе решил да се възползва от предимствата, дадени му от живота, за да постигне нещо, да ги върне и да направи света едно по-добро място за живеене. Той работеше с хората. Брат му работеше с парите. Джулия замръзваше от тази идея. Конър Стратфорд я караше да замръзва.

Почти винаги.

А после го наблюдаваше с Брайън и видя един изцяло различен човек, който подхранваше ирационалното й очарование. Стената му от резервираност се беше вдигнала и той грейна като коледна елха, сърдечен и жизнен. Очевидно бе луд по племенника си, а любовта на Брайън към чичо му бе близка до обожествяването на герой. Ето един чудесен пример за това.

— Това не беше ли един страхотен мач, чичо Конър? — питаше го Брайън.

— Повече от страхотен — увери го чичо му, връщайки поздрава му и усмихвайки се с онази рядка усмивка, която променяше лицето му от изваяно във великолепно. — Само на една крачка си от професионалистите. Трябва ти една година. Две максимум. — Той смигна. — От друга страна, май че е по-добре да си останеш в училище. Така умът ти ще е силен като ръката ти.

Напомнянето за училището изглежда подсети Брайън за нещо. А Джулия имаше бегло предчувствие, че знае за какво — или за кого.

Разбира се, Брайън се завъртя и погледът му се стрелна към скамейките, където се намираше тя. Откри я и очите му грейнаха.

— Мис Талбот! — изрева момчето, махайки с ръка. — Мис Талбот! Тук съм!

Джулия усети как погледът на Конър се премества, докато се фиксира върху нея. Преглътна с мъка и й се прииска да изчезне. После махна машинално на Брайън, търсейки си причина да се измъкне и да не отиде при тях. Но не успя.

Да, ето. Пресата. Те се бяха струпали около кмета като рояк пчели. А тя не искаше да се натрапва.

Нанси Стратфорд препречи този път за бягство.

— Елате при нас, мис Талбот, непременно — извика тя и й махна. — Без вас не можем да празнуваме победата.

Джулия се подчини с вцепенени крака.

— Господин кмете. — Един решителен репортер се обърна към него. — Знам, че подкрепяте финансирането на следучилищни програми за деца. Бихте ли защитавали тези програми на сенатско ниво?

— Определено — отговори Стивън с онзи равен, сигурен глас, който показваше, че знае точно за какво говори. — Не всяко семейство разполага с финансови средства да изпраща децата си в частни следучилищни програми, независимо дали те са спортни, художествени, академични, обществени или социални. Щатът трябва да направи тези програми достъпни за всички семейства. — Той се усмихна бързо към Джулия. — Благодаря за уроците по хвърляне. Наистина постигнаха целта си.

— Винаги съм насреща. — Тя също се усмихна и се наведе да прегърне сърдечно Брайън. — Беше невероятен.

— Благодаря! Кажи здрасти на чичо Конър.

Защо децата винаги успяват да те насочат точно върху това, което не искаш?

Джулия застана смирено и повдигна брадичка да срещне студения преценяващ поглед на Конър.

— Радвам се да ви видя.

— Аз също. — Той кимна сдържано. — Чувам, че сте провели страхотни тренировки в последната минута. Не беше нужно. Брайън се нуждаеше само от още чифт бели дробове, които да го аплодират. Аз ги осигурих.

Последваха няколко накъсани изречения и напрегнато неудобство, които характеризираха всичките им срещи.

Джулия си умираше да се разкара от там.

Но Брайън имаше други идеи.

— След като татко приключи с разговорите си ще отидем на сладолед — обяви той. — О, и на обяд. Ще дойдеш ли?

Джулия поклати унило глава.

— Съжалявам, но не мога. Трябва да оценявам много тестове, а след това имам среща.

Последното бе грешка. Джулия го разбра веднага щом видя интереса, пламнал в очите на Брайън.

— Каква среща? — попита той. — С мис Хейли?

— Не, скъпи, не е с мис Хейли — отговори Джулия, разкъсвана между веселието и желанието да се измъкне. Трябваше да го предвиди. Робин Хейли беше учителката по компютри в тяхното начално училище и двете с Джулия бяха приятелки. И всичко последва веднага, в очите на второкласника, който не можеше да си представи, че неговата учителка има някакъв живот извън училището, който си мислеше, че всичките й приятели трябва да са там. Така че Робин бе логичният избор за срещата й.

Но това бе грешен избор. А Джулия нямаше намерение да поправя Брайън и да му казва, че има любовна среща — със сигурност не и с кого. Грег работеше при кмета. Тя учеше сина на кмета. Неловко съвпадение, но тя нямаше намерение да го превръща в тема на деня.

— Не с мис Хейли? — настоя Брайън точно навреме — С кого тогава?

— Брайън, мисля, че зададе на мис Талбот достатъчно въпроси за една сутрин. — Конър я спаси, макар че тонът му бе по-скоро весел, отколкото укорителен и Джулия остана с ясното впечатление, че той се забавлява, наблюдавайки я как се измъчва. Той се наведе и изсъска в ухото на племенника си. — Заприличваш на тях. — И кимна едва забележимо към репортерите.

Брайън завъртя очи и се усмихна заедно с чичо си.

— Да, май че си прав. Съжалявам, мис Талбот.

Джулия тъкмо бе отворила уста да отговори, когато репортерката на име Черил се обърна към тях.

— Мистър Стратфорд — обърна се тя към Конър. — Казвам се Черил Леджър от „Leaf Brook News“. Не е тайна, че вие и баща ви сте милионерите Стратфорд. Е, кажете ми, ще направите ли голям принос към кампанията на брат си? Или по-голямата част от финансовата подкрепа ще дойде от баща ви?

Миг мълчание, през който Джулия усети напрежението, възцарило се над групата. Тя погледна към кмета и видя блясък на изненада и раздразнение, който бързо изчезна. Жена му изглеждаше стресната, пристъпвайки по-близо до съпруга си, показвайки инстинктивно подкрепата си. Останалите репортери се наведоха с огромен интерес, радостни, че не те са задали въпроса и също толкова радостни, че някой друг го е направил.

Изражението на Конър изобщо не се промени, въпреки че Джулия бе застанала достатъчно близо до него, за да види как челюстта му се стегна.

— Мис Леджър, вярвам, че брат ми ще стане изключителен сенатор — отговори той. — Той има пълната ми подкрепа във всяко отношение, включително и финансова, ако му е нужна. Баща ми споделя същите чувства. Сигурен съм, че с радост ще го сподели с вас. — Той свъси тъмните си вежди. — Представете си. Семейна инвестиция в кандидатска кампания. Свежа идея, не бихте ли казали това? Със сигурност бие кампаниите, финансирани от групи със специални интереси.

Чу се хихикане и за миг Джулия си помисли, че напрежението е приключило.

Но Черил Леджър не бе готова да се предаде.

— Теоретично, да, това звучи похвално. Но на мен ми се струва, при многобройните ви бизнес интереси, че вие имате някои свои идеи за това как трябва да се разпределят щатските финанси.

Този път имаше ответна реакция. Лицето на Конър се стегна и погледът, който отправи към нея, положително бе смъртоносен.

— Моите идеи — и моята етика — са си мои и нямат място в тези избори. Освен това те не са за продан, за обсъждане или за компрометиране. Това отговаря ли на въпроса ви, мис Леджър?

— Очевидно, да. — Тя отстъпи, усещайки, че е прекрачила границата.

— Чичо Конър. — Брайън го дръпна за ръката. — Защо изглеждаш бесен? Мислех, че празнуваме.

Нещо вътре в Джулия се прекърши. Може би бе заради грозния, непозволен начин на разпитване, а може би заради факта, че победата на Брайън бе изблъскана встрани от една нахална репортерка, търсеща евтин политически удар.

— Така е — чу гласа си тя. Сложи ръка върху рамото на Брайън и допълни: — Знаеш ли, като се замисля, мисля, че имам малко време за един бърз сладолед. Освен това трябва да помоля татко ти за една услуга. — Тя наклони глава към кмета Стратфорд. — Надявах се да дойде в нашия клас и да поговори за това какво представлява една кампания. Наближават класните избори и ние се нуждаем от много помощ.

— Имате я. — Усмивката на кмета се върна на лицето му, но изглеждаше пресилена, а и той със сигурност изглеждаше изнервен. Също и жена му. А Конър Стратфорд бе толкова напрегнат, че Джулия почти усещаше вибрациите му.

— Страхотно. Благодаря — отговори тя, обръщайки се към кмета. — Тогава може би ще можем да изберем дата докато Брайън избира сладоледа.

— Добра идея. — Този път заговори Конър, намесвайки се сякаш му беше дошло до гуша. — Стига с въпросите за тази сутрин — информира той рязко репортерите. — Имаме семейно събиране. Така че, ако ни извините…

С този тон не можеше да се спори. Пресата се подчини, репортерите си събраха нещата и се пръснаха.

— Благодаря — прошепна Стивън на брат си. По челото му избиха капчици пот.

— Да. — Конър се втренчи след Черил Леджър с все още изкривено от гняв лице. — Тя бе отвратителна. Но кой съм аз, че да оспорвам свободата на пресата? — Главата му се завъртя и той стрелна брат си с бърз, суров поглед. — Все пак трябва да очакваме нещо повече, нали? — И без да дочака отговор, той извърна поглед, а поведението му се смекчи, когато докосна шапката на Брайън. — Хайде, шампионе. Трябва да празнуваме.

— Мис Талбот също — напомни му Брайън.

Онези ледени сини очи присветнаха върху лицето на Джулия.

— Да, мис Талбот също. Но само за един бърз сладолед. Тя трябва да оценява тестове, а ти и аз имаме много за наваксване.

— Добре — съгласи се Брайън. Очевидно мисълта да прекара известно време с чичо си бе достатъчна да разсее разочарованието му от краткотрайната среща с Джулия. — Отиваме направо във Фестивала на сладоледа — информира я той. — Любимият ми.

— И на мен — съгласи се тя.

— Умирам от глад. — Брайън погледна нетърпеливо към родителите си. — Може ли да тръгваме?

Стивън Стратфорд се взираше в празното пространство, присвил замислено вежди.

— Стивън? — Жена му го стисна за ръката.

Той премигна и се съвзе за миг.

— Разбира се, че можем да тръгваме. Готово ли е всичко? Тръгваме. — Давайки знак на цялата група, той обви с ръка раменете на жена си и пое към колата.

Конър спря за малко и свъси вежди докато ги наблюдаваше как заминават.

— С кола ли си? — попита грубо той.

Тъй като тя бе единственият възрастен, застанал там, Джулия трябваше да предположи, че говори на нея.

— Да.

— Добре. В такъв случай можеш да си тръгнеш, когато искаш.

Той отпусна ръка върху рамото на Брайън и го поведе към паркинга.

За момент Джулия остана на място, поразена от напрежението, което още се усещаше във въздуха.

Конър Стратфорд дори не се опита да прикрие факта, че изгаря от нетърпение да се отърве от нея. Но този път това нямаше нищо общо със старите трепети, които съществуваха помежду им. Този път имаше връзка с неговото семейство, с брат му.

Този път нещо не беше наред.