Андреа Кейн
Благословена жена (21)

20

По-късно Джулия се чудеше как ще изкара учебния ден.

Действаше на автопилот, раздаваше контролни, предаваше таблицата за умножение, наблюдаваше учениците през междучасията. Децата изглежда усетиха, че е разстроена, защото се държаха необикновено добре, прекратиха даже обичайната си кавга за това кой да изтрие дъската.

Дори Робин не любопитстваше. Тя приближи до Джулия в междучасието и я попита за срещата й с Конър.

— Всичко свърши — отсече тя. — Във всички отношения. Край на темата.

Робин се намръщи като видя тъмните кръгове под очите на приятелката си и изпръхналите й устни.

— Джулия, добре ли си?

— Не, но ще се оправя. — Джулия се обърна и се отдалечи.

С изминаването на деня нещата не се оправяха. Измислената история за дългото посещение на Брайън при леля му се разчу в училището. Към края на деня Джак Билард, вечно услужливият директор на Джулия, който се разтапяше от факта, че синът на кмета е негов ученик — и от рекламата, която носеше това, посети класната й стая и й предложи да събере новите задачи за Брайън.

Той я убеди да напише задачите, които ще дава за оставащата част от седмицата, да прикрепи листа към съответните учебници и да достави целия пакет на кмета, за да може той да ги изпрати на Брайън.

— Кметът ли помоли за това? — попита Джулия.

Джак се намръщи, изразявайки недоволството си.

— Още не. Но той се интересува много от образованието на Брайън. Така че искам да изпреваря молбата му.

Джулия издиша бавно.

— Добре, но ще ми трябва малко време да прегледам плановете на уроците си и да разпечатам всички работни листи, с които ще допълвам задачите от учебниците. Късно ли ще е утре да оставя всичко? Съмнявам се, че Брайън ще потъне в училищната си работа още щом слезе от самолета. — Тя за малко не се задави от последното, знаейки каква лъжа е.

Определено доволен, Джак кимна.

— Страхотно. Можеш да занесеш всичко до общината утре рано сутринта. Аз ще уредя някой да поеме класа ти докато се върнеш.

— Добре. — Джулия се облегна в стола си. — Не бихте ли искат да занесете материалите лично?

— Много очебийно — отговори той. — Не искам кметът да си помисли, че се подмазвам.

Макар че го правиш, помисли си Джулия.

 

 

Половин час след училище тя разпечатва задачите и засъбира книжата на Брайън. Реши да напише списъка у дома си, тъй като главата й туптеше толкова силно, че почти не можеше да мисли. Имаше нужда от гореща вана, два тиленола и няколко часа на спокойствие, за да помисли. Това нямаше да заличи болката, която стискаше сърцето й като менгеме, но може би поне щеше да й даде някаква перспектива. И може би мъничко спокойствие.

Но очевидно скоро не се очертаваше спокойствие.

Сякаш вече не бе изтърпяла достатъчно мъчения за един ден, Джулия излезе от сградата в четири следобед, за да открие, че Черил Леджър я чака пред колата й.

— А, мис Талбот — изчурулика весело тя. — Надявах се да разменим по някоя дума.

Въжето бе опънато до край и щеше да се скъса във всеки момент.

— Много съм изморена, мис Леджър. И не мога да си представя какво имаме да обсъждаме.

— Брайън Стратфорд, разбира се. Знаехте ли, че майка му ще го води на това пътешествие?

В очите на Джулия проблесна лед.

— Мисис Стратфорд не е длъжна да ми докладва за родителските си решения или за пътните си планове. Освен това, доколкото разбирам, е имало спешен случай в семейството. Съмнявам се дали и самата мисис Стратфорд е знаела, че ще пътува. — Тя се наведе до Черил Леджър и си отключи колата, мислейки се, че днес за втори път й се налагаше да преодолее някого, за да стигне до автомобила си.

Заболя я твърде силно като се сети за първия път.

— Не мислите ли, че моментът за това пътуване е твърде удобен? — настоя мис Леджър.

— Инцидентите не се случват по план. Затова ги наричаме инциденти. И си мисля, че вие трябва да се придържате към фактите и да избягвате инсинуациите. А сега, бихте ли ме извинила… — Джулия скочи в колата си.

Черил Леджър заклини бедрото си в отворената врата.

— Ако не искате да говорите за Брайън Стратфорд, може да си побъбрим за чичо му. Носят се слухове, че се виждате с Конър Стратфорд. Вярно ли е? Това определено обяснява защо защитавате семейството толкова ревностно.

Джулия усети как в гърлото й се надига жлъч. Тя вдигна глава, полагайки усилия да маскира всички останали емоции, освен гнева си.

— Възмутена съм от обвинението ви — отговори тя с тона на контролиран гняв. — Всъщност то представлява клевета. А сега се махнете от пътя ми или ще заведа дело. — Тя дръпна вратата си докато се освободи от Черил Леджър.

Трийсет секунди по-късно беше излязла от училищния паркинг и караше към къщи.

Добре че Черил Леджър не се опита да я последва. Както се чувстваше в момента, Джулия сигурно щеше да я избута от пътя. Гадните намеци на тази жена минаваха границите на жълтата журналистика. В стила на жълтата журналистика би било да я разпитва за връзката й с Конър, да рови като папарак, който се опитва да открие някаква клюка. Но да намеква, че Джулия е част от някаква конспирация на Стратфорд? От това вече чашата преливаше. Беше й дошло до гуша от Черил Леджър. Още един такъв разпит и наистина щеше да заведе дело.

Тя излезе на главния път, мислейки си за мрачната ирония във въпроса на Черил Леджър. Виждам се с Конър Стратфорд, замисли се горчиво тя. Сега това бе направо немислимо. Съмняваше се дали изобщо някога щеше да се види с Конър. Той бе такава шлифована загадка, че тя се съмняваше дали някой изобщо го познаваше.

Спомените от предишната нощ се забиваха в мозъка й с всяко пулсиране на главата й. Спомени, които тя скъпеше само допреди няколко часа, а сега й се струваха презрени и мръсни.

Харесване. Доверие.

Е, те определено се докоснаха до тези теми, спомни си тя със сълзи на очи. Проблемът бе, че те обсъждаха само неговото харесване, неговото доверие. Никога не стигнаха до нейните разяждащи съмнения за него. Така че този мъж бе не само загадка, но и велик майстор на манипулацията. Да не говорим, че бе и майстор на прелъстяването. И тя се хвана като риба.

Ето как се хвърля зловеща светлина върху една красива нощ. Ето я нея, хвърля се в някаква магия, която си мисли, че се случва помежду им, а Конър просто я ангажира, докато отведат Брайън. Което, според неговата дефиниция за приоритетите, бе нещо много разумно. При нейната загриженост за състоянието на Брайън, при нейната настоятелност да се свърже с майка му, тя беше непредсказуема. Семейство Стратфорд не можеше да рискува тя да се появи на прага им, да прецака добре планирания им акт на изчезване, нали?

Джулия се прибра с главоболие, което ескалира в истинска мигрена. Довлече се до апартамента си и захвърли пощата си на кухненската маса. После глътна два тиленола и влезе в банята да пусне водата. Мина покрай телефонния секретар и видя, че има три съобщения. Страхотно! И сега какво?

Първото съобщение, оставено около два часа, беше от майка й, която й съобщаваше, че петъчният им семинар се отменял, защото лекторът им, специалният агент от ФБР Патриша Авалон, експерт по престъпленията срещу деца, била извикана по спешен случай. При нормални обстоятелства Джулия би се разочаровала. Този път обаче се почувства облекчена. Не беше готова за зверствата, които специален агент Авалон несъмнено щеше да дискутира. Нито пък й се искаше да пие кафе с майка си след това. Тя виждаше направо през нея. А и не беше готова да обсъжда Конър.

Следващото съобщение бе пристигнало в два и четиридесет и пет. Беше от Грег. Приглушеният му глас и шумът от пътя й подсказаха, че се е обадил от колата. Казваше, че след като не може да я хване вкъщи, би искал да се чуят вечерта или на другия ден, за да планират как да изпият по едно питие или да отидат на кино заедно по някое време през уикенда.

Ето това звучеше съвсем непосредствено — приятелство и разтоварващ разговор. Можеше да приеме предложението на Грег. Но нямаше да му се обади довечера. Довечера се нуждаеше от личното си пространство.

Третото съобщение, оставено преди пет минути, беше от Конър.

— Джулия, вдигни — нареждаше той. Продължителна пауза. — По дяволите, там ли си? Ако си там, вдигни. Трябва да говоря с теб. — Той пое дълбоко въздух. — Добре, може би още не си се прибрала. Тръгнала си си късно от училище. Знам, защото идвах да те видя, но онзи лешояд те чакаше пред колата ти. Не искам да й давам повече поводи за клюки, така че си тръгнах. Но ти и аз трябва да поговорим. — Още една пауза. — Няма да се разкарам. Не, и докато не ме изслушаш. Така че щом се прибереш ми се обади на мобилния. Или аз ще ти звъня, цяла нощ ако трябва.

Щрак.

Джулия се втренчи в телефонния секретар и клепачите й се навлажниха. После натисна „изтрий“ и тръгна към банята.

 

 

Верен на думата си, Конър се обаждаше на всеки кръгъл час, оставяйки кратки съобщения, които ескалираха в гняв и отчаяние с напредването на вечерта.

Джулия не им обръщаше внимание, придържайки се към обичайните си действия — взе си вана, хапна един сандвич, организира работата на Брайън, за да я предаде на следващия ден на баща му.

Чудеше се къде ли е Брайън, къде го бе завела Нанси Стратфорд и, да, защо. Онова, което притискаше кмета Стратфорд, очевидно бе по-сериозно отколкото предполагаше. Тя се молеше Брайън да се пооправи от тази временна промяна на обкръжението си, а онова, което не бе наред, да се оправи бързо и решението на проблема да върне скоро Брайън у дома. Вече й липсваше.

Това доведе до друг мисловен поток, който тя отчаяно се опитваше да избягва, но вече не можеше.

Дланта й се стрелна към корема, отпускайки се там за момент. Чуваше гласа на Конър, който открито й напомняше, че може да е бременна.

Не че самата тя не се бе сетила за тази възможност. Няколко пъти призори, докато лежеше будна, се взираше в тавана и размишляваше за часовете, които двамата с Конър прекараха в леглото, и се чудеше дали невероятното се бе случило и тя бе заченала.

Дали бебето ще прилича на Брайън? Дали то ще има бързия ум и любвеобилната природа на Брайън? Дали бейзболът ще бъде в гените му, както в гените на Брайън и в нейните? Дали ще притежава изпитателната проникновеност на Конър, способността му да разгадава хората?

По дяволите, не! Не трябваше да мисли така.

Тя дръпна ръката си като попарена. Нощта свърши, оставаше днешната реалност. Нямаше вероятност да е бременна. Но дори и да беше, е, тя обичаше децата. Щеше да даде цялата тази любов на собственото си бебе. Точка. Край на темата.

Приключвайки с тази мисъл, тя се зае да организира задачите на Брайън. После изпи чаша чай от лайка, надявайки се да поуспокои нервите си, и се отправи към леглото.

Звънът на телефона я събуди.

Преди да се опомни достатъчно, за да обмисли действията си, тя грабна слушалката и я вдигна.

— Ало?

Конър изсъска.

— Най-накрая. Какво стана? Не ти ли писна от този вечно звънящ телефон или си толкова гроги, че не си го чула?

Джулия изведнъж се разсъни напълно. Погледна към часовника.

— Конър, минава полунощ.

— Знам колко е часът. Следващото ми обаждане бе планирано за един и петнайсет.

Емоциите, които се бяха трупали цял ден у Джулия, избухнаха в спонтанен взрив.

— Ти не разбираш ли от дума? Не искам да говоря с теб. Не искам да те слушам. Не се интересувам от това, което имаш да ми кажеш. Ти ме използва. Излъга ме. Това не са неща, които могат да се обяснят и после да махнем с ръка. Лека нощ.

— Не смей да ми затваряш — нареди той. — Никога не съм те използвал. Снощи всичко беше истинско. Ти го усети. Знам, че е така. Престани да бъдеш толкова дяволски упорита и го приеми.

— Добре, беше истинско — промълви Джулия и седна в леглото, желаейки да изтрие спомените от него, легнал до нея. — Поне за мен. За теб, не знам какво е било. Не знам какъв си ти. — Тя опита да се овладее. — Както виждам, не отричаш, че си ме излъгал. Така ли е?

— Прикривах някои истини. Не съм те лъгал.

— Добре. Коригирам се. Прикривал си истини. И всичко това, за да защитиш славното име Стратфорд. Между другото, в случай, че се тревожиш, не съм казала нищо на Черил Леджър. Тя ме въртя на шиш за пътуването на Брайън. Пита дори и за нас. Отрязах я и по двете теми. Доволен ли си?

— Тя те е питала за нас? — Очевидно беше вбесен. — Какво, по дяволите, искаше да разбере?

— Дали защитавам семейството ти заради личната ни връзка.

— Мамка му — изсъска през зъби Конър. Сякаш искаше да свети маслото на Черил Леджър. — Съжалявам, че е трябвало да изтърпиш това. Не го заслужаваш.

— Така е. Но невинаги получаваме това, което заслужаваме. Като бедния Брайън, който беше прогонен поради бог знае каква причина. Вероятно е адски объркан. Предполагам, че и майка му се чувства така. Родителите му разделят ли се? Ще трябва ли да понесе и едно разбито семейство отгоре на всичко?

— Джулия, не се обадих да си говорим за Брайън. Или за Нанси и Стивън. Обадих ти се, за да си поговорим за нас.

— А, още един от уклончивите ти отговори. Е, ето какво ще ти кажа директно. Няма нас. Поради това няма за какво да си говорим.

— Защото си мислиш, че снощи съм те използвал. — Гласът на Конър бе изпълнен с гняв и недоверчивост.

Джулия преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Няма значение, дори да не си. Първият ми инстинкт бе да се усъмня в теб. Мисля, че е бил правилен.

— Не, грешиш.

— Може би този път. Но щеше да има и други. Както ти казах, аз не ти вярвам. Съмнявам се, че някога ще мога да ти повярвам. — И изведнъж една още по-дълбока истина порази Джулия. — Но знаеш ли какво? Не става дума само за моето доверие. Става дума и за твоето. Ти не вярваш на никого, Конър. Изобщо не знаеш как да го направиш.

И после тя тихо остави слушалката на мястото й.