Андреа Кейн
Благословена жена (22)

21

12 април, 8:45

Конър допълни чашата си с кафе, после отиде до панорамния прозорец в офиса на Стивън и се втренчи в нищото.

— Е, Уокър обади ли се вчера?

— Аха. Късно снощи. Обади се у дома. Ти вече си беше легнал.

— Чух телефона. Надявах се да е Нанси.

Стивън се отпусна в стола си, чувствайки се така, сякаш през тази седмица бе остарял с десет години.

— Де такъв късмет! Не съм чувал и дума от нея.

— Ще се обади. Дай й малко време. — Конър наведе глава. — И какво каза Уокър?

— Почти това, което очаквахме. Напомни ми, че до четвъртък остават само няколко часа. После попита как върви бейзболът на Брайън. — Болезнено преглъщане. — Искаше да разбере дали Брайън наистина издържа на напрежение. Или накрая се сломява и има нужда от смяна.

— Болно копеле! Надсмива ти се. Малко напомняне за пакета, в който изпрати бейзболната шапка на Брайън.

— Да, но добрата новина е, че това беше само подигравка. Вече не се интересува от Нанси и Брайън. Очевидно знае, че са заминали. Трябва да е наблюдавал къщата. Спомена, че можел да ми заеме куп видеозаписи, за да имам какво да правя докато съм сам у дома през нощта и седя на сухо, колкото и да продължи това. После веднага се върна на деловия въпрос.

— Много болно копеле… — Конър отпи глътка кафе. — Но се радвам, че е отклонил вниманието си от семейството ти. Ти как реагира на напомнянето му за крайния срок в четвъртък?

— В истински стил „Стратфорд“ — отговори горчиво Стивън. — Прикрих страха си. Казах му, че ще реша договора за общинските паркинги в негова полза, но ми трябват още няколко дни.

— Използва ли историята за кирливите ризи на съветниците, които очакваш да изровиш?

— Да. — Тонът на Стивън беше ироничен. — Той действително изглеждаше заинтригуван от цялата идея. Каза, че се възхищава от инициативата ми. И ми даде отсрочка. Имам време до вторник.

— Точно това ни трябваше. — Конър прокара ръка през косата си. — Трябваше да получа някои предварителни отговори от моите бизнес контакти днес следобед. Можех да ги притисна да ме информират още сутринта, но не мислех, че ще е удобно да получавам подобни обаждания тук. Не и след като татко трябва да се появи след петнайсет минути.

— Определено е така. Не искаме татко да подуши нещо. Нека да приключим с тази среща. После ще се концентрираме върху Уокър.

— Съгласен. — Конър се обърна към брат си. — Татко може и да не е пратил някой да те наблюдава, но той има хиляда очи. Сигурен съм, че вече знае за пътуването на Нанси и Брайън. Споменават го в сутрешния вестник.

Стивън се разсмя горчиво.

— Не съм се и съмнявал, че татко ще научи. Сигурен съм, че чете всяка история, която ме засяга — а те са толкова много, благодарение на нашата приятелка Черил Леджър. Сигурно има цял тефтер бележки, с които да ме върти на шиш. — Стивън започна да си играе с химикалката си. — Колкото до това, какво да му кажа за Нанси и Брайън, ще започна с изявлението, което дадохме пред пресата. После ще импровизирам в зависимост от въпросите и реакцията. Ти само ме следвай.

Конър кимна.

— Между другото, когато всичко това приключи, ще съдя Черил Леджър до дупка.

— Твоя воля. — Стивън замахна широко с ръка. — Имаш благословията ми.

— Тя преследва не само нас, преследва и Джулия. Вчера й се натресла пред училището и я обвинила, че си мълчи, че не казва каквото знае за пътуването на Брайън заради личната й връзка с мен. Злобна кучка. Сега не бих посмял да посрещна Джулия пред училището, не и след като Брайън замина, а аз нямам основателна причина да бъда там. Леджър вероятно се крие в храстите с фотографа си, чака да щракне няколко снимки, които да потвърдят връзката ми с Джулия и да добавят достоверност към нейната теория на конспирацията. — Отчаяна пауза. — Не че Джулия иска да разговаря с мен.

Озадачен, Стивън сбърчи вежди.

— Разбирам, че е вбесена от намеците на Черил Леджър.

— Освен всичко останало.

— Обвинява те за това, което става?

— Много. Мисли, че аз съм бил примамка, изпратена да я разсее, докато Нанси изчезне.

— Майтапиш се!

— Прилича ли ти на майтап?

Стивън огледа брат си.

— Не, изглеждаш наранен. Наистина я обичаш, нали?

Конър въздъхна.

— Да оставим този разговор за друг път, какво ще кажеш? Не съм спал няколко дни, съвсем на ръба съм, а искам срещата с татко да мине добре. Кога идва Клиф?

Бърз поглед към часовника.

— Всеки момент. — Стивън се намръщи. — Имаме късмет, че те двамата с татко имат някакъв делови обяд. Това ще съкрати срещата ни до минимум.

— Ти каза ли на Клиф истината за Нанси?

Стивън поклати глава.

— Вчера почти цял ден беше зает с някакъв клиент извън града. Освен това не искам да го поставям между Нанси и мен. Той и без това е доста замесен в живота й.

— Мислиш ли, че е възможно да знае къде е тя?

— Може би. — Сериозното изражение на Стивън показа на Конър, че той отдавна си бе помислил за това. — Но ако по някаква причина тя му е казала, той никога няма да предаде доверието й. Нещо повече, ако наистина му е казала, аз не искам да знам.

Чу се кратко почукване и Клиф влезе.

— Селесте каза да влизам направо. Вие готови ли сте? — попита той и затвори вратата.

— Както винаги. — Погледът на Стивън остана спокоен докато гледаше как приятелят му приближава да си налее кафе. — Предполагам, че си говорил с баща ми тази сутрин?

— Едва преди десет минути. Шофьорът му тъкмо отбиваше в алеята на изхода от Лийф Брук. Трябва да е тук до девет.

Конър също изучаваше внимателно Клиф.

— Изглеждаш толкова кофти колкото нас. Наред ли е всичко?

Клиф се почеса по врата, а всичките му черти излъчваха изтощение.

— Да, просто съм пребит. Май че имам нужда от малко почивка.

— Е, няма да я получиш днес. — Стивън разбра, че се е изразил по-рязко отколкото възнамеряваше. — Извинявай. И аз съм пребит. В какво настроение е баща ми?

Клиф сви рамене.

— Трудно е да го разбереш, особено по телефона. Искаше да финализира детайлите по поглъщането, върху което работим. Не искахме да губим време и да правим това докато той е тук.

Звучеше сериозен и припрян.

— Обичайното — промърмори Стивън.

Още едно почукване и тримата се спогледаха.

— Татко откога е започнал да чука? — Конър изказа на глас мисълта и на тримата.

— Никога не го е правил — отговори Стивън. — Той просто профучава покрай Селесте и влиза. Да? — извика веднага.

Селесте надникна вътре, а носът й бе сбръчкан от притеснение.

— Простете, сър, но напълно забравих да ви спомена, че мис Талбот ще се отбие преди девет. Каза, че не е нужно да се виждате, че щяла да остави нещата за Брайън на мен. Но тъй като е учителка на Брайън, аз си помислих, че трябва да знаете, че е тук и…

— Покани я вътре — прекъсна я Конър.

Селесте тръгна, после погледна към кмета за потвърждение.

Стивън кимна.

— Давай, Селесте.

Той я изчака да излезе, после изгледа косо Конър.

— Това трябва да е интересна сапунена опера. Джулия и ти сте завръзката. После татко ще пристигне. Май че липсват само пуканките.

— Хитро. — Конър се чумереше. — Ти очакваше ли я?

— Не. Не съм искал задачите за Брайън. Мислех да изчакам докато двамата с Нанси се настанят. Джулия знае ли, че ти си тук?

— Не, по дяволите. — Конър разтърка брадичката си с длан. — Иначе в никакъв случай нямаше да дойде.

Стивън се усмихна.

— Наистина ти е зле, нали?

Конър даже не слушаше. Очите му бяха заковани във вратата.

Миг по-късно тя се отвори и Джулия влезе с пазарски плик в ръка.

— Извинете, че ви прекъсвам, кмете Стратфорд, но… — Тя видя Конър и спря, а в очите й проблесна болка. — О, не знаех, че има още някой тук с вас.

— Няма проблеми — увери я Стивън и се изправи. — Това е моят адвокат, Клиф Хендерсън. А с Конър се познавате.

— Да. — Тонът й бе рязък и тя извърна очи от Конър, докато се ръкуваше с Клиф.

— Секретарката ми каза, че сте донесли работата на Брайън? — попита озадачен Стивън.

— Да, седмичните задачи. — Продължавайки да пренебрегва Конър, Джулия приближи и подаде торбата на Стивън. — Мистър Билард си помисли, че може да ги изпратите на Брайън в Калифорния. — Изглеждаше така, сякаш щеше да се задави от лъжата. — Така няма да е изостанал като се прибере у дома.

Стивън пое торбата и на лицето му се изписа искрена благодарност.

— Благодаря. На вас и на Джак. Сигурен съм, че Брайън ще оцени това.

— Как е той? — изтърси Джулия, сякаш не можеше да се сдържи. — Липсва ни. Класът не е същият без него. А и бейзболният отбор страда.

— На мен също ми липсва — отговори Стивън. — Много.

Стивън едва бе изрекъл чувствата си, когато вратата се отвори рязко и в офиса влезе внушителен мъж с посивяващи слепоочия, марков костюм и сурово изражение.

— Добро утро, господа. — Леко изненадан поглед към Джулия, докато хвърляше коженото си куфарче на бюрото. — И дами.

Джулия вече се измъкваше.

— Прекъсвам среща. Извинявам се, кмете Стратфорд. Аз тръгвам.

— Ще ви изпратя. — Конър тръгна толкова бързо, че тя нямаше време да откаже. Той застана до нея и я хвана за ръката достатъчно здраво, че единственият начин, по който можеше да се освободи, бе да направи сцена, а той знаеше, че тя не би направила такова нещо. — Здравей, тате — поздрави той Харисън Стратфорд. — Радвам се да те видя. Това е Джулия Талбот, учителката на Брайън.

— Наистина ли? — В ледено сините очи светна искрица интерес. — За мен е удоволствие да се запознаем, мис Талбот.

— Благодаря ви, мистър Стратфорд. На мен също ми е приятно да се запозная с вас. — Сърдечно кимване. — Имате изключителен внук. Сигурна съм, че много се гордеете с него.

— Разбира се. — Той все още я изучаваше, а погледът му трепна върху желязната хватка на Конър. — Присъствието ви тук има ли нещо общо с Брайън?

Тя се поколеба, а Конър прочете мислите й, сякаш ги бе изрекла на глас. Тя искаше да направи най-доброто за Брайън. И в същото време нямаше представа колко знае дядо му. И нямаше никакво желание да се разхожда из това минно поле.

Конър остави Стивън да поеме инициативата.

— Мис Талбот остави малко работа за Брайън — докладва лаконично Стивън, правейки обяснението просто и ясно. Той се надигна иззад бюрото си. — Радвам се, че успя, тате. Да ти предложа ли нещо?

— Само малко черно кафе. — Харисън Стратфорд отвори куфарчето си, кимна отсечено на Клиф, после обърна цялото си внимание към Стивън. — Имаме да обсъдим много неща.

Това бе намек към Конър.

— Аз ще изпратя мис Талбот до асансьора — обяви той и поведе Джулия към вратата. — Веднага се връщам.

В минутата, когато се озоваха в коридора и вратата се затвори зад тях, тя си издърпа ръката.

— Знам накъде да вървя.

— Разбирам. — Той й препречи пътя. — Имаш две възможности. Или ме остави да те изпратя до асансьора или започвай да крещиш, че те изнасилват. Това е единствения начин да се отървеш от мен.

Джулия увеси нос.

— Ти да не си луд?

— Вероятно. Така става като не спи човек. — Той скръсти ръце на гърдите си, изчаквайки решението й. — Е? Кое от двете избираш?

— Добре. — Тя вдигна ръце. — Заведи ме до асансьора. Но без дискусии. Не ми е до тях.

— Справедливо. — Конър посочи с ръка и двамата тръгнаха по коридора, проправяйки си път сред редкия поток от общински служители.

Завиха зад ъгъла и стигнаха до асансьорите. Както Конър и подозираше, коридорът бе претъпкан. Не бе изненадващо. Беше девет часа. Той продължи да върви. Джулия спря.

— Ние сме тук — заяви тя, говорейки съвсем тихо, за да не прави сцени.

— Погрешен асансьор. — Конър я хвана отново за ръката, знаейки, че тя няма да се дърпа на публично място. — Хайде.

— Къде отиваме?

— Към един по-директен асансьор.

Той я поведе към задната част на сградата, после по коридора със сервизните асансьори. Отлично. Само два от трите бяха заети.

Той тръгна към свободния.

Когато Джулия осъзна какво прави той, започна да се дърпа, опитвайки да се освободи.

— Съвсем ли си се побъркал? — изсъска тя. — Пусни ме.

— След минута. — Конър я дръпна в празния асансьор и натисна бутона „затвори“.

Вратите се плъзнаха.

Конър наведе глава към нея.

— Не бях планирал това, както не бях планирал да те вкарам в леглото снощи. Това беше съдба. Това сега — също. Не можех да планирам тази екскурзия до асансьора. Дори не знаех, че ще идваш днес тук. Точно както не знаех, че Нанси ще замине. Понякога нещата просто се случват. Друг път ние хващаме момента. Както правя аз сега.

Той натисна червения бутон, който закова асансьора на място.

Аларменият звънец веднага зазвъня пронизително.

— Конър. — Джулия се втренчи шокирана в него. — Какво си мислиш…

— Шшшт. Каза без дискусии, забрави ли? — Той я дръпна в ръцете си, отметна главата й назад и покри устните й със своите, преди тя да успее да си поеме дъх. — Имаме само минута — промърмори той, усещайки вкуса й. — Но искам да разбереш колко грешиш. Да си спомниш колко хубаво беше. Не се дърпай, миличко. — Той хвана ръцете на Джулия, които се опитваха да го отблъснат, и ги обви около врата си. — Не се дърпай през няколкото секунди, които имаме, докато дойдат техниците.

Джулия отвори уста да протестира и Конър се възползва напълно. Езикът му се плъзна вътре, преплитайки се с нейния, галейки го с бавни, чувствени движения, от които желанието започна да тупти в мозъка му. Той знаеше, че използва желанието й за него като оръжие, но не му пукаше. Не, и ако това я вразумеше, ако я шокираше и я накараше да види реалността. Освен това да държи гърба й в ръцете си бе нещо като изненада за неговата собствена установена реалност — поне за реалността, която бе познавал трийсет и пет години. Беше влязъл дълбоко. Много дълбоко. И нямаше желание да излиза.

Изчака само докато усети как Джулия реагира, потъвайки, почти насила, в целувката, преди да я опре в стената на асансьора, вдигайки я докато телата им си паснат, приковавайки я с тежестта си.

— Влудяваш ме — промърмори той в разтворените й устни. — Изгубвам си ума като те докосна. Мога да забравя целия проклет свят и да правя любов с теб още тук, сега, дори целият персонал да ни открие. — Той вдигна полата й, заклини се между бедрата й и притисна ерекцията си в рязката помежду им.

Джулия изстена с внезапна, макар и неволна реакция. Тя се изви, за да задълбочи контакта, тялото й омекна под него от очевидно желание.

Конър трябваше да се пребори с желанието си да скъса чорапогащника й и да свърши с това. Искаше я толкова много, че трепереше. Но не за това я беше довел тук. Доведе я тук, за да я накара да приеме истината.

— Джулия. — Гласът му беше дрезгав шепот, едва доловим над пронизителното пискане на сирената. Той вдигна глава и пръстите му се вплетоха в косата й. — Как можеш да се съмняваш, че това е истинско?

Върху клепачите й блеснаха сълзи.

— Не се съмнявам. Но какво доказва то? Че се желаем? Аз това вече го знаех.

— Доказва повече. — Пръстите му се стегнаха. — Кажи ми, че вярваш, че не съм те използвал.

Тя се втренчи в него, а тъмните кръгове на умората засенчиха очите й.

— Добре. Вярвам, че не си ме използвал. Това не означава, че не би ме използвал. Конър, моля те, пусни ме. Нуждая се от… — Тя преглътна с мъка. — … ти просто не си способен да даваш.

Той отвори уста да отговори, но нямаше възможност. Над главите им тежък тропот се смеси с рева на алармата.

— Хей! — изрева един глас. — Има ли някой там долу?

Конър реагира на паникьосания поглед на Джулия.

Отстъпи назад и я пусна да се плъзне на пода. После приближи и натисна отново червения бутон. Сирената спря.

Кабината продължи спускането си, отдалечавайки се от техниците отгоре.

— Добре съм — извика им той и сега гласът му отекна ясно в тишината. — Съжалявам за шума. Без да искам се облегнах на бутона и той заяде. Току-що го оправих. Вече слизам надолу. — Нарочно не каза нищо, противоречащо на впечатлението, че е доставчик и има пълното право да използва асансьора.

Очевидно хитростта му мина, защото настъпи кратка тишина, последвана от:

— Добре, но следващия път внимавай повече. Вдигна врява в цялата сграда.

— Разбира се. — Конър се обърна към Джулия, която оправяше полата си. — Добре ли си? — попита тихо той.

Тя кимна и прокара пръсти през косата си.

— Добре съм. Но трябва да ходя на училище. А ти трябва да се връщаш към далаверата, която плетете с баща си и брат си. — Тъжна усмивка. — Предполагам, че това изяснява всичко, нали?

Сякаш по план, асансьорът спря на приземния етаж и вратите се отвориха. Джулия подаде глава навън и облекчение повя върху лицето й, когато видя, че коридорът временно е празен. Спря, обърна се назад към Конър, сякаш имаше да каже нещо повече, сякаш искаше още нещо.

Какво и да бе то, тя промени решението си. Изправи рамене — и, както Конър подозираше, събра решителност — и се отдалечи.

Макар да се изкушаваше, той не я последва. Не и този път. Не и когато я чакаше цял клас деца, а той трябваше да вади задника на Стивън от огъня.

Но по-късно — по-късно щеше да е различно.

Моментът може би не беше подходящ, но те двамата бяха подходящи един за друг.

Конър го знаеше.

А когато той приключеше и Джулия щеше да го разбере.