Андреа Кейн
Благословена жена (11)

10

18:55

Грег Матюс беше в отвратително настроение.

Беше решил да излезе по-рано от офиса, да се прибере у дома и да се наспи. А вместо това ето го сега, в седем часа в петък вечерта, седнал зад бюрото си ревизира бюджета за училищните бюфети. Боже, колко вълнуващо…

Той захвърли молива си и завъртя глава, за да поотпусне схванатите мускули на врата си. Беше като пребит. Цяла седмица без спиране, а утрешният ден не обещаваше нищо по-добро. Нищо, че събота е почивен ден. Миналата седмица бе онази среща на закуска; а утре — часове празни приказки — първо на голф игрището, после по телефона.

Не беше в настроение да балансира по опънатото политическо въже.

Но точно това трябваше да прави. Нямаше избор. Не и ако желаеше да получи онова, към което се стремеше.

Досадно или не, сигурно щеше да е интересно да се види финалът на тази малка драма.

Сякаш като по поръчка, точно в този момент някъде далеч тракна врата и по коридора отекнаха познати стъпки, насочващи се към асансьора.

Кметът се прибираше у дома.

Грег присви устни и погледна безцелно към затворената си врата, когато звънът отбеляза, че асансьорът е пристигнал. После се чу бавното стържене от отварянето на вратите, продължителна пауза и повторение на стърженето, когато се затваряха. И тишина.

Ако за него седмицата бе тежка, то за Стивън Стратфорд сигурно е била направо ад.

А интересното едва започваше.

Той не би си разменил мястото с кмета дори за всички места в сената, взети заедно. Политическата известност беше голяма, той одобряваше това. И със сигурност цената, която плащаш за това, бе да изложиш кирливите си ризи пред света и да се откриеш за атаки. Но ако тези атаки можеха да изобличат достатъчно мръсни тайни и да те поставят в истинска беда и ако тази беда означаваше да вбесиш хора като Филип Уокър, по дяволите, просто не си струваше.

Грег въздъхна изморено и отново преви гръб над работата си, отбелязвайки последните предварителни изчисления за бюджета. Това бе достатъчно. Като се прибереше у дома, щеше да разработи детайлна таблица. Щеше да пъхне снощната китайска храна в микровълновата и да оправи бюджета, след като се нахрани. Така щеше да му остане достатъчно време да планира утрешния дневен ред с чаша безкофеиново кафе и дори да си легне по-рано. Трябваше да е на крак точно в седем.

Предстоеше един дълъг и продуктивен уикенд — и то в много отношения.

Утре щеше да постигне нужния напредък с градския съвет.

А в неделя щеше да направи същото с Джулия.

 

 

22:15

Ръмеше, когато Джулия зави от изхода за Лийф Брук на паркинга Таконик и излезе на главната улица.

Радваше се, че е само на няколко минути път от дома и то не само защото дъждът се усилваше. Съзнанието й беше претоварено. Започна така през деня и вечерният семинар не й помогна.

Доктор Гарбър представи последните подробности от изследването си и им даде думата за въпроси. И сякаш като знак от съдбата тези въпроси се отнасяха до разпознаването на предварителните симптоми за емоционално разстройство у малките деца, за да може проблемът — и причината за него — да бъдат изкоренени в зародиш. Отговорите само засилиха тревогите на Джулия за Брайън. О, тя разбираше, че в неговите симптоми липсва остротата и продължителната проява както в случаите на доктор Гарбър. Но все пак целият семинар можеше да послужи като червена сигнална лампичка за родителите на Брайън, ако бяха присъствали.

Но тях ги нямаше. Доколкото Джулия знаеше, те дори не бяха забелязали очевидните симптоми. Те бяха любящи родители, но тъй като бяха дотолкова погълнати от собствените си проблеми, най-вероятно не бяха забелязали симптомите у Брайън, да не говорим за справяне с тях.

Обаче всичките й мисли бяха само предположения. И ако искаше да спази уговорката си с Конър, трябваше да си останат такива.

По дяволите, беше толкова объркана…

Знаеше, че Конър не й казва всички факти. Това не я притесняваше толкова, колкото причината за неговата уклончивост. Добре, той защитаваше семейството си. Поне така каза.

Но от какво?

Не можеше да го принуди да й се довери. От друга страна, той не можеше да я принуди да престане с въпросите си. И макар че се бе съгласила да действат по неговия начин — засега, — тя също така наблегна, че не дава никакви обещания.

Той не успя да отговори на условието й преди завръщането на Брайън с раница в ръка. И реакцията му бе прекалено строга. Но все пак я покани на вечеря. Обаче доколко тази покана произтичаше от желанието му да получи още един шанс да докаже тезата си и доколко от стремежа му да изследва подводните течения, кипящи помежду им?

Би било интересно да разбере.

Верижната реакция от свирене на гуми и светване на стопове отпред внезапно върна Джулия в реалността. Тя по рефлекс натисна силно с десния си крак и бръмбарът й спря. Какво става? Минаваше десет часа — защо се получи това задръстване като в пиков час?

Тя смъкна стъклото си и надзърна да види какъв е проблемът.

На около четвърт миля напред се виждаха присветващи червени лампи. Полицейски коли. Боже, дано да не е катастрофа. Но и това беше възможно. Валеше. Улиците бяха хлъзгави. И бе петък вечер. Макар катастрофите с пияни шофьори да не бяха нещо обичайно за Лийф Брук, те все пак се случваха понякога.

Тази част на главната улица, към която приближаваше, водеше до един от корпоративните мини центрове. По пътя имаше два-три известни бара, където обикновено в петък вечер празнуваха служителите от корпорациите. Някои глупаци понякога си пийваха твърде много и после сядаха зад волана. И понякога някой си патеше.

Джулия стисна здраво волана, надявайки се това да е лека катастрофа и нищо повече.

Трафикът пълзеше напред и Джулия продължаваше с него.

Минаха петнайсет минути преди да стигне до мястото където бяха спрели двете полицейски коли, точно пред входа на един общински паркинг. Едната полицейска кола бе блокирала паркинга, а другата бе паркирана на средата на улицата. Двама полицаи стояха на пътя и регулираха движението. Джулия се огледа внимателно, но не забеляза счупени стъкла, ударена кола или линейка. Значи нещо се бе случило на паркинга.

Тя почти се изкуши да попита полицая, който махаше с бързи движения към шофьорите, просто за да се успокои, че няма жертви. Но той изглеждаше напрегнат и много ангажиран, а шлиферът му ставаше все по-мокър с всяка измината минута. Каквото и да бе станало, със сигурност щеше да се появи в утрешния вестник. Всъщност, помисли с мрачна гримаса Джулия, репортери като Черил Леджър вероятно вече бяха пристигнали на местопроизшествието и си бяха заминали, хукнали към офисите си да напишат историята докато е още топла. Колкото по-голяма каша, толкова по-добре за тях.

 

 

А на паркинга полицай Бенджамин Паркс, следван от последния потенциален свидетел, записваше някои допълнителни факти. Детектив Франк Тейлър обикаляше района, правейки последна проверка за доказателства, които евентуално бяха пропуснали.

Съмняваше се, че ще намери нещо. Това бе работа на професионалист.

Кражбите на коли в Лийф Брук бяха рядкост, въпреки че броят им нарасна през последните няколко месеца. Но това не си пасваше с обичайния стил. Обикновено откраднатите коли бяха съвременни, популярни модели, с висока цена и лесно продаваеми части. Като онази Тойота Карми, която откраднаха от паркинга на Мейпъл авеню миналия месец, или като онази Хонда Акорд, която отмъкнаха от търговския център на Уотър стрийт преди няколко месеца. Не и този път. Според полицейския доклад, който му дадоха, този път въпросната кола бе истинска класика — двуцветен седан Шевролет Бел Еър от 1955 година. Собственикът му — или по-скоро шофьорът, тъй като колата принадлежеше на сина му — ръководеше малка трудова борса в корпоративния център. Казваше се Албърт Кирсън. Бедният човечец бе направо като развалина, когато пристигна в управлението да подаде заявлението си. Изглежда бе заел колата, за да отиде на работа, тъй като неговият Форд Таурус бил на ремонт. И сега се чувствал ужасно при мисълта как ще поднесе новината на двайсет и три годишния си син. Хлапето спестявало шест години, за да направи първата вноска за колата. Разбира се, баща му изкарвал добри пари, но тази класика струвала петдесет бона. Такава сума не можеше да се извади ей така от собственик на малък бизнес с две деца в колежа и едно в гимназията.

Детектив Тейлър поклати печално глава. Това винаги се случваше на свестни хора. Албърт Кирсън бе чудесен пример. Дори времето не бе на негова страна. Ако бе в година на избори, той можеше да обърне вниманието на пресата и голям вот от съчувствие. Но сега щеше да получи само чека от застраховката и конско евангелие от сина си.

Е, що се отнася до това, той се радваше, че бе гласувал за Кирсън на последните избори. Човекът стана дяволски добър общински съветник. Тейлър се надяваше той да си остане в съвета и след като кметът се изкачеше нагоре до щатския сенат.

 

 

23:00

Стивън седеше на ръба на леглото си, когато телефонът звънна.

Главата му се завъртя машинално и погледът му фокусира вратата на спалнята. Все още затворена. А шумът от течаща вода означаваше, че Нанси не е приключила с душа си.

Той посегна към телефона, усещайки рязък спазъм в гърдите. Напоследък телефоните в късните часове означаваха само неприятности.

Вдигна слушалката.

— Ало?

— А, добре. Чувам, че си пуснал местните новини — обади се общителният пас на Филип Уокър. — Непременно гледай най-местния късен инцидент, който ще излъчат преди прогнозата за времето. Направо очарователно.

Щрак.

По челото на Стивън изби пот. Какво, по дяволите, бе направил Уокър?

Той изгледа международните и националните новини със стиснати в скута юмруци. Когато видя думите последни новини, последвани от снимка анфас на Албърт Кирсън, той увеличи звука, слушайки напрегнато, докато красивият, бездушен говорител излагаше подробностите за откраднатата кола на градския съветник.

Открадната от един от общинските паркинги в Лийф Брук.

Мамка му…

Нанси излезе от банята и започна да суши косата си. После фиксира с поглед съпруга си.

— Стивън? Не чух ли телефона?

Той кимна, напълно уверен за какво точно пита тя.

— Да. — Беше време за една половинчата истина. — Един от моите служители ми разказваше за това. — Той посочи към екрана. — Тази вечер са откраднали колата на Албърт. Всъщност колата била на сина му. Джеф. Ал я взел за един ден. Вдигнали я точно от мястото му за паркиране пред работата.

Жена му обърна внимание на телевизора и свъси вежди.

— Ужасно. И това зачести през последните няколко месеца. Откраднаха колата на една моя служителка докато пазарувала. Как мислиш, дали са професионалисти или просто хлапета?

Стивън сви рамене.

— Като изключим тази вечер, ми приличат на професионалисти. Но класически Шевролет? Трудно можеш да се отървеш от такава кола. Не знам кой го прави, но не може да продължава така. Трябва да осигурим добра охрана за общинските паркинги в Лийф Брук. Точно сега това е една от основните ми задачи.

Нанси кимна и на лицето й се изписа облекчение — облекчение, което нямаше нищо общо с кражбите на коли. Стивън четеше мислите й. Това е онзи Стивън, когото познавам, мислеше си тя. Може би в крайна сметка вече се съвзема.

Е, все още не беше се съвзел.

Но щеше да го направи.