Андреа Кейн
Благословена жена (6)

5

В междучасието имаше нещо вълшебно. То отнемаше проблемите и забраните, караше ги да изчезнат заедно с онова първо спускане по пързалката или онова първо изкачване по шведската стена.

Ах, защо не съм отново на седем…

Джулия се усмихна, наблюдавайки как три от ученичките й преговарят за двете свободни люлки. Криси, както обикновено, командваше другите две момичета. Но този път тактиката й срещаше съпротива. Джени, която обикновено беше много свита, искаше да се люлее и отстояваше позицията си. А изостреният състезателен дух на Лори допълваше картината.

В това състезание нямаше да има победител.

Разбирайки, че са стигнали до задънена улица, трите момичета приеха единственото възможно решение, което нямаше да изгуби ценното им време от междучасието: те изиграха една игра с броене, за да решат кои ще бъдат двете щастливки. Нищо по-справедливо.

Минута по-късно Криси се захвана да командва момчетата.

Погледът на Джулия се премести, правейки механичния си кръг, за да се увери, че всичките й осемнадесет ученици са в безопасност. Че всички са добре.

Тя се намръщи леко като забеляза Брайън, който бе застанал отстрани, хвърляше във въздуха една бейзболна топка, хващаше я в ръкавицата и пак я хвърляше. Не беше типично за него да страни от другите. Или да е мълчалив. Но цял ден си бе останал такъв. Дори след шеметната победа в събота.

За сетен път тя се чудеше какво е станало през останалата част от уикенда и е променило толкова драстично настроението му. Каквото и да беше, то започна с онази отвратителна репортерка и нахалните й въпроси. Кметът Стратфорд не беше във форма от този момент нататък. Празненството на Фестивала на сладоледа, макар и весело, погледнато отстрани, бе насеяно със същото напрежение, което тя усети на стадиона. И двамата родители на Брайън правеха всичко възможно да го прикрият, но Джулия усети емоционалното напрежение. А Конър Стратфорд със сигурност бе студен като лед, освен в онези редки моменти, когато контактуваше с Брайън.

Тя се махна от там веднага щом й се удаде възможност. Но през целия уикенд определено се чувстваше неспокойна и разтревожена за Брайън. И изглежда това бе основателно.

— Здрасти. — Робин Хейли изтича към Джулия, засенчвайки очите си от слънцето. — В междучасие съм. Следващият ми час започва след двайсет минути в компютърната зала. И реших да проверя как е минала срещата ти.

За миг Джулия понечи да попита за каква среща става дума. После осъзна, че Робин има предвид вечерта й с Грег.

— Шоуто беше отлично — отговори тя. — След това хапнахме късничко в центъра. Като се има предвид колко бях изтощена, все пак се забавлявах много.

Робин прибра кичур тъмно руса коса зад ухото си.

— И?

— И какво?

Приятелката й въздъхна.

— Джулия, виждала съм Грег Матюс. Той е невероятно красив мъж. И освен това е луд по теб. Обажда се, изпраща ти цветя, води те на страхотни места. Какъв е тогава проблемът?

Джулия избегна погледа на приятелката си, без да откъсва бдителния си взор от децата. Не й се искаше да води този разговор. Робин бе добра приятелка, но твърде много се месеше в личния живот на Джулия, по-скоро в липсата му. Ако Джулия не знаеше, че го прави за добро, щеше да й каже да се разкара. Но тя й мислеше доброто. А за Робин, която бе типична купонджийка, интересният личен живот означаваше срещи с много мъже и вземане на всичко от всяка една връзка. В което нямаше нищо лошо — за Робин. Но не вървеше при Джулия.

— Няма никакви проблеми — заяви категорично тя. — Да. Грег е приятен. И наистина е много внимателен. Компанията му ми е приятна. Не знам какво очакваш да чуеш. Излизали сме едва няколко пъти.

— Да, знам. И Грег не ми прилича на човек, който е свикнал да чака.

Това си беше вярно. Грег бе свикнал да получава онова, което иска. Но беше и много прозорлив. Долови факта, че Джулия не е от типа жени, които отделят физическото и емоционалното обвързване. В началото той беше много търпелив и очевидно се въздържаше да я притиска. Този път бе малко по-трудно. Когато я изпрати до дома й в събота вечерта, настоя да влезе — и то не за по едно кафе. Тя го разубеди, обяснявайки му, че е уморена. И това си беше истина.

Добре де, част от истината.

Останалото би прозвучало като мелодраматични глупости или като сапунена опера за един мъж, толкова опитен и толкова решен да направи следващата стъпка като Грег.

Тя осъзна, че това не е честно. Но не можеше да избяга от същността си. И предложи на Грег да се виждат по-рядко. Това не мина. Той веднага отпусна натиска, извини се, че я притиска, уверявайки я, че е готов да чака, да отстъпи и да й даде толкова време, от колкото се нуждае.

Проблемът бе, че тя не беше сигурна дали времето ще промени нещо. Особено ако думите на майка й от онази вечер бяха верни. Каквато и искра да имаше между нея и Грег — поне от нейна страна — тя все още не бе пламнала. Нито пък се бяха родили някакви истински чувства. Тя го харесваше. Точка.

— Джулия? — подкани я Робин.

— Нямам какво повече да ти кажа, Роб. — Джулия приключи с темата твърдо, а разтревоженият й поглед се отнесе обратно към Брайън. — Съжалявам, че те разочаровах, но…

— Не е това. — Приятелката й се взираше зад нея, изучавайки далечната страна на игрището. — Някакъв тип наблюдава децата. Ей там, до оградата. Зад дърветата.

— Тип? — Джулия се завъртя бързо и се наведе да погледне зад дърветата. Забеляза високия мъж, облегнат в оградата. Той бе скръстил ръце и се взираше съсредоточено към играещите деца.

Тя го позна веднага.

— Това е Конър Стратфорд — промърмори тя. — Чичото на Брайън. — Обърна се към Робин. — Ще наглеждаш ли децата за минута?

— Разбира се.

— Благодаря. — Джулия тръгна право към оградата, заобикаляйки дърветата, които скриваха Конър от погледа й. Той сигурно я бе видял да идва, но не даде знак за това.

— Здравей — поздрави го лаконично Джулия, когато приближи до него. — Мога ли да ти помогна?

Онези студени сини очи премигнаха срещу нея.

— Не си спомням да съм те молил за помощ.

— Вярно. Това означава ли, че си тук, за да наблюдаваш междучасието? Или чакаш да се освободи някоя люлка?

Устните му се присвиха леко, сякаш отговорът бе против волята му.

— Люлките никога не са ме привличали. По-скоро си падах по народната топка.

— Народна топка? Защо ли не съм изненадана? Ти можеш да преследваш хората агресивно, а после да изчислиш посоката на обратните им удари, за да ги избегнеш и да спечелиш. Добре звучи.

Този път той я изненада със смеха си.

— Схващам, че нямаш много добро мнение за мен.

— Не те познавам достатъчно добре, за да имам каквото и да е мнение за теб. Освен по отношение на Брайън. Очевидно го обожаваш. — Тя спря и погледна бързо през рамо, за да види дали момчето все още играе само. — Ти също се притесняваш за него — предположи тихо тя. — Аз също. Днес е необичайно резервиран. Опитах да поговоря с него, но без особен успех. — Тя се обърна обратно към Конър. — Предполагам, че не искаш да ми подскажеш какво го притеснява.

Тя не таеше надежда да получи отговор. Разбира се, чичото на Брайън посрещна молбата й с гробовно мълчание.

— Има ли нещо общо с кампанията на баща му? — настоя тя, заявявайки очевидното. — Има ли напрежение у дома? Онзи ден със сигурност изглеждаше така. Ето ги и признаците.

— Така ли? — Конър се изправи с непроницаемо изражение.

— Да. — Джулия се хвана за оградата, разочарована от стената, издигната, за да я накара да замълчи. — Мистър Стратфорд, аз имам опит в тази област. Разбирам, когато едно дете е наранено.

— Настина? Ти си психолог? Мислех, че си просто учителка.

— Аз съм и двете. Имам диплома по детска психология и по начална педагогика. Освен това изнасям лекции в болницата по теми, засягащи детското емоционално благосъстояние. И съм добре квалифицирана. Така че повярвай ми, не вдигам пара напразно.

В очите му проблесна интерес.

— Детска психология и начална педагогика. Впечатлен съм.

— Съмнявам се. Нито едната, нито другата професия носят доход, който би могъл да те впечатли. А семинарите са безплатни.

— Преди малко каза, че не ме познаваш. Как би могла да знаеш какво ме впечатлява?

— Проницателна догадка. Рисковите инвеститори ценят парите и възможностите да спечелят повече. Това е много далеч от онова, което ценят учителите и психолозите.

Той не изглеждаше раздразнен, а по-скоро заинтригуван и наведе глава да я погледне.

— Предполагам, че познаваш доста рискови инвеститори?

Тя се изчерви, осъзнавайки, че тук я е хванал натясно и че той го знае. Говореше му с гнева и отчаянието си, а не изхождайки от фактите. Нещо повече, не й беше в характера да прибързва с преценката си.

— Не гледай толкова виновно — предложи направо той, разбирайки изражението й. — Преценката ти е точна. Просто се чудех дали се базира върху наблюденията ти върху някой друг. Но нека да ти подскажа нещо. Там отвън има един голям, грозен свят. Не само финансистите са мотивирани от алчността и властта. Почти всички са такива. Някой път просто погледни извън класната си стая. Ще се изненадаш.

И се отдели от оградата.

— Ще тръгвам преди Брайън да ме види. Предпочитам да не знае, че съм тук.

Защо? — искаше й се да попита. Защото ще се разстрои, когато се сбогувате? Или защото ще каже на баща си за посещението ти?

— Мистър Стратфорд? — Без да мисли много, тя го сграбчи за ръката, нуждаейки се да си каже болката преди той да тръгне.

Той спря, а премреженият му син поглед се фокусира върху пръстите й, после се премести към лицето.

— Какво?

Тя бързо го пусна.

— Знам, че не ме харесваш. Това си е твое право. Но няма нищо общо с Брайън. Племенникът ти е много специален за мен. Така че ако се измъчва, аз искам да помогна.

Лицето на Конър стана мрачно.

— Разбирам. Но не можеш. Така че стой надалеч от всичко това. — Той отстъпи няколко крачки, после спря и се обърна докато очите им се срещнат. — И между другото, не е вярно, че не те харесвам. И се казвам Конър.