Джеймс Ролинс
Кръвна линия (9)

2.

1 юли, 18,32 ч.

Република Танзания

Тихото ръмжене го предупреди.

Вече напрегнат до краен предел, Тъкър Уейн се залепи за тухлената стена на тясната улица и се плъзна в плътната сянка на близкия вход. Преди час бе забелязал, че някой го следи и го наблюдава от разстояние. Беше успял бързо да се отърве от опашката в лабиринта от алеи и претъпкани улици на тази занемарена част на Занзибар.

Кой го беше открил?

Опря гръб в резбованата дървена врата. Смяташе да остане изгубен и неоткриваем. През последните три години се беше скитал по света, а до трийсетия му рожден ден оставаше една. Преди две седмици бе стигнал архипелага Занзибар, верига изпечени от слънцето острови покрай източното крайбрежие на Африка. Самото му име — Занзибар — сякаш говореше за друго време, за страна на мистерии и митове. Място, на което можеш да изчезнеш, да останеш незабелязан, където не се задават много въпроси.

Местните хора знаеха, че любопитството е нездравословно.

Въпреки това често се заглеждаха в него. Не защото беше бял. Древното пристанище Занзибар си оставаше кръстопът за хора от всеки цвят и раса. А и след цяла година пътуване из Африка кожата му бе почерняла като на местните търговци, предлагащи стоките си на пазарите за подправки в стария Каменен град. И определено правеше впечатление с високата си мускулеста фигура — имаше телосложението повече на защитник, отколкото на нападател — макар че не точно външният му вид, колкото твърдият му поглед караха любопитните бързо да се извръщат.

Онова, което привличаше най-много вниманието към него, беше нещо друго — по-скоро някой друг. Каин се притискаше в бедрото му — не издаваше звук, но беше настръхнал. Тъкър постави длан върху кучето си — не за да го успокои, а за да даде знак на партньора си, ако стане необходимо. Защото те бяха точно това. Партньори. Каин беше като негово продължение, като самостоятелна част от самия него.

Макар да приличаше на яка и компактна немска овчарка, Каин бе всъщност белгийско куче, известно като малиноа. Козината му беше черна и жълто-кафява, но предимно черна, също като тъмните му очи. Тъкър усети как мускулите на кучето се напрягат под дланта му.

От близкия ъгъл панически изхвърча хилава фигура. В бързината човекът се блъсна в отсрещната стена и се втурна по улицата, като често се озърташе през рамо. Тъкър впери поглед в него, преценявайки евентуалните опасности.

„В началото на двайсетте, може би по-млад, азиатско-индийски мелез, изпълнени с ужас очи, мършави крайници и лице — от пристрастяване или недохранване?“

Беглецът притискаше десния си хълбок, но не можеше да спре алената струя, просмукваща се през бялата му риза. Миризмата на кръв явно беше възбудила Каин заедно с вида на панически бягащи боси крака.

Тъкър понечи да излезе от входа и да се притече на помощ на младежа, но натискът в бедрото му се засили и го накара да остане на място.

Миг по-късно стана ясна и причината за предупреждението. От същия ъгъл изскочиха трима едри мъже африканци, с племенни татуировки по лицата. Бяха въоръжени с мачете и покриха двете страни на пустата улица с явното умение на опитни ловци.

Целта им също забеляза появата им и се втурна да бяга презглава, но загубата на кръв и изтощението си казваха думата. Няколко стъпки по-нататък жертвата се препъна и се просна на земята. Макар да се удари здраво в паважа, не издаде нито звук. Нямаше скимтене или вик, просто се беше предал.

Именно това накара Тъкър да излезе от прикритието си.

Другата причина бе онова, което му беше втълпил дядо му: „Изправен пред безчовечност, добрият човек реагира, а великият действа“.

Тъкър почука с три пръста хълбока на кучето. Сигналът бе ясен.

Пази.

Каин прескочи проснатото тяло на младежа и се приземи от другата страна с вдигната опашка и оголени зъби, като ръмжеше застрашително. Внезапната поява на овчарката накара тримата нападатели да спрат изненадано, сякаш пред тях се бе материализирал някакъв демон.

Тъкър използва момента да излезе от сенките и да приближи най-близкия от тримата. С бързо хващане на китката, последвано от лакът в брадичката, мачетето се озова в ръката му. Плесна с плоското на, острието мъжа и го запрати назад, докато вторият нападател замахна с мачетето си като с бейзболна бухалка. Вместо да отскочи, Тъкър се хвърли напред, в гарда на противника. Улови замахващата ръка под своята, изви дланта си около крайника и го обездвижи. С другата си ръка заби дръжката на мачетето в носа на мъжа.

Изхрущя кост. Рукна кръв.

Мъжът се свлече, но Тъкър го задържа изправен в хватката си. С периферното си зрение видя как третият, който беше и най-едър, отстъпва две крачки назад и вади пистолет. Тъкър се завъртя и използва тялото на заловения нападател като щит, когато проехтяха изстрелите. От такова малко разстояние защитата се оказа недостатъчна. Един куршум премина през врата на пленника и одраска рамото на Тъкър.

Последва писък.

Тъкър блъсна тялото настрана и видя Каин, който беше забил дълбоко зъби в китката на стрелеца. Пистолетът изтрака върху паважа. С изцъклени от панически ужас очи мъжът се мъчеше да се освободи от овчарката. Хвърчаха кръв и слюнка.

Едва тогава огромният африканец се сети за мачетето в другата си ръка. Вдигна го високо, готов да посече кучето.

— Пусни! — извика Тъкър.

Каин се подчини, преди командата да е излязла от устните му — пусна китката и скочи обратно на земята. Мъжът обаче продължаваше да замахва към врата на кучето, като ревеше дивашки. Каин нямаше да успее да се измъкне навреме.

Тъкър вече действаше.

С бясно биещо сърце той се метна към изпуснатия пистолет и го сграбчи. Претърколи се през рамо да вдигне оръжието — но се оказа прекалено бавен.

Мачетето проблесна на слънцето.

Оглушително изтрещя изстрел.

Мъжът политна назад, половината му череп се пръсна на парчета. Острието отлетя настрани. Тъкър зяпна пистолета си. Изстрелът и е беше дошъл от неговото оръжие.

На улицата се бяха появили три нови фигури. Двама мъже и една жена. Макар облечени нормално, всичко говореше, че са военни. Водачът в центъра държеше димящ „Зиг Зауер“.

— Погрижете се за него — посочи той кървящия младеж на земята. В гласа му се долавяше лек тексаски акцент. — Закарайте го в местната болница. Ще се видим на мястото на срещата.

Въпреки загрижеността към ранения, водачът нито за миг не откъсна поглед от Тъкър. Определено беше военен — личеше му по резките контури на лицето, късо подстриганата черна коса, която бе започнала да оредява, както и по гранитната твърдост на сивите му като буреносен облак очи.

Или по-скоро бивш военен.

Лошо.

Водачът тръгна към него, без да обръща внимание на предупредителното изръмжаване на Каин. Протегна ръка на Тъкър, за да му помогне да се изправи.

— Труден сте за откриване, капитан Уейн.

Тъкър се опита да скрие изненадата си и пренебрегна протегнатата ръка. Изправи се сам.

— Вие ме следяхте. По-рано сутринта.

— А вие ни се изплъзнахте. — В очите на мъжа проблесна весело пламъче. — Което е доста трудна работа. Това само по себе си е доказателство, че сте човекът, който ни трябва.

— Не проявявам интерес.

Обърна се, но мъжът застана пред него и му препречи пътя. Насочи пръст към гърдите му, с което само успя да го раздразни още повече.

— Изслушайте ме за минута, после можете да си вървите — каза мъжът.

Тъкър изгледа пръста. Единствената причина да не го сграбчи и счупи бе, че този човек беше спасил преди малко живота на Каин. Беше му длъжник — и може би му дължеше и минута от времето си.

— Кой сте вие? — попита той.

Наглият пръст се смени с открита длан, протегна за ръкостискане.

— Командир Грей Пиърс. Работя за организация на име Сигма.

Тъкър се намръщи.

— Никога не съм чувал за нея. Какви сте в такъв случай? Контрактори на военните? Наемници? — Последната дума беше произнесена с неприкрито презрение.

Тъмното пламъче в очите на мъжа се разгоря и той свали ръката си.

— Не. Работим под шапката на АИП.

Тъкър се намръщи озадачено, но любопитството го накара да продължи да слуша. АИП беше Агенцията за изследователски проекти на Министерството на отбраната. Какво ставаше тук, по дяволите?

— Предлагам да обсъдим нещата на някое по-спокойно място — каза командирът.

Междувременно партньорите му бяха вдигнали ранения младеж и го водеха по улицата, като го подкрепяха от двете страни. От прозорци и открехнати врати започваха да надничат лица. Други фигури се появиха по ъглите. Занзибар се правеше на сляп за повечето престъпления, но престрелката и кръвопролитието не можеше да се игнорират дълго. Веднага щом се махнеха, телата щяха да бъдат ограбени, а на раните, колкото и ужасни да бяха, щеше да се гледа с безразличие.

— Знам едно място — каза Тъкър и поведе.

17,44 ч.

Грей отпи глътка горещ чай с кардамон. Седеше с Тъкър Уейн на един плосък покрив, от който се откриваше изглед към Индийския океан. Триъгълните платна на стари дървени доу^[1] се смесваха с товарни кораби и туристически яхти. Засега мъничкият ресторант на хотела бе изцяло на тяхно разположение.

До сградата имаше малък оживен пазар, от който се носеше аромат на индийско орехче, канела, ванилия, карамфил и други екзотични подправки, които навремето бяха привлекли султани към този остров и бяха подхранвали активна търговия с роби. Островът неведнъж беше сменял господарите си, което си личеше ясно по уникалната му смес от арабски, близкоизточни, индийски и африкански традиции. На всеки ъгъл градът сменяше облика си и си оставаше неподатлив за каквато и да било категоризация.

Същото можеше да се каже и за непознатия, който седеше от другата страна на тясната масичка. Грей остави чашата си в пукнатата чинийка. Тлъста муха, привлечена от сладкия чай, кацна тежко на масата и запълзя към чашата.

Грей замахна, но преди дланта му да стигне до масата, пръстите уловиха китката му и го спряха.

— Недейте — каза Тъкър и леко пропъди мухата, след което продължи да съзерцава морето.

Грей разтърка китката си, като гледаше лениво летящото насекомо, което не подозираше за спасението си.

Накрая Тъкър прочисти гърлото си.

— Какво искате от мен?

Грей се съсредоточи върху работата. Беше прочел досието на бившия армейски рейнджър по време на полета до Африканския рог. Тъкър беше великолепен кучкар, според тестовете нямаше равен на себе си по отношение на емоционалната си съпричастност към кучетата, което му помагаше да изгражда силни, понякога прекалено дълбоки връзки с тях. Психологическо изследване приписваше тази реакция на дълбока травма от детството. Роден в Северна Дакота, той бе останал невръстен сирак, след като родителите му били убити от пиян шофьор. Останал на грижите на дядо си, който получил инфаркт, когато Тъкър бил тринайсет. След това живял при приемно семейство докато не подал молба за еманципиране на седемнайсетгодишна възраст и не постъпил във въоръжените сили. Покрай хаотичното си и нестабилно детство явно беше развил привързаност повече към животните, отколкото към хората.

Въпреки това Грей усещаше, че има и нещо повече от психологическите оценки и показателите от тестовете. Дълбоко в себе си Тъкър оставаше загадка. Например не беше ясно защо изведнъж беше напуснал армията и бе изчезнал веднага след уволнението си, оставяйки окичена с медали униформа. Сред наградите му имаше и „Пурпурно сърце“, заслужено след една от най-гадните престрелки в Афганистан — операция „Анаконда“ в Такур Гар.

Грей заговори по същество, тъй като времето изтичаше.

— Капитан Уейн, по време на кариерата ви в армията специалността ви е била изтегляне и спасителни операции. Командирът ви твърди, че сте били най-добрият.

Мъжът сви рамене.

— Вие и вашето куче…

— Каин — прекъсна го Тъкър. — Името му е Каин.

Косматото ухо се наостри, когато чу гласа на стопанина си. Малката овчарка лежеше просната на пода и изглеждаше сънлива и унесена, но Грей знаеше, че не е така. Муцуната й бе полегнала върху крака на Тъкър, готова да реагира на всеки сигнал на партньора. Грей беше прочел и досието на Каин. Бойното куче имаше речник от хиляда думи, освен това разбираше сто команди с жестове. Двамата бяха свързани по-тясно от съпруг и съпруга — и заедно, със сетивата и способността на кучето да прониква на недостижими за човек места, бяха ужасяващо ефективни на терен.

Грей се нуждаеше от тяхната ефективност.

— Става въпрос за една мисия — каза той. — Ще бъдете добре възнаградена.

— Съжалявам. И златото във Форт Нокс няма да е достатъчно.

Грей бе готов за подобна реакция и се беше подготвил.

— Може би не, но когато сте напуснали армията, вие сте откраднали държавна собственост.

Тъкър го изгледа и очите му се втвърдиха като диаманти. По погледа му Грей разбра, че трябва да говори предпазливо и да изиграе единствения си коз колкото може по-внимателно.

— Обучаването на военно куче струва стотици хиляди долари и безброй човекочасове работа — продължи той. Не смееше дори да погледне към Каин; не сваляше поглед от Тъкър.

— Става въпрос за моите човекочасове — мрачно отвърна Тъкър. — Аз обучих Каин и Авел. И вижте какво стана с Авел. В този случай убиецът не се казваше Каин.

Грей беше чел бруталните подробности в досиетата и предпочете да избегне това минно поле.

— И въпреки това Каин си остава държавна собственост, военен актив, опитен боен следотърсач. Приемете тази мисия и той ще остане ваш. Всичко ще бъде официално и чисто.

Тъкър изви с погнуса устни.

— Каин не е ничия собственост, командир. Не принадлежи на американското правителство. Нито на специалните части. Нито дори на мен.

— Разбирам, но офертата ни е тази.

Тъкър го изгледа дълго и настойчиво — след което внезапно се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Позата му беше недвусмислена. Не се съгласяваше, само беше склонен да го изслуша.

— Питам отново: за какво съм ви притрябвал?

— За спасителна операция.

— Къде?

— В Сомалия.

— Кой?

Грей изгледа опонента си. Подробностите, кои щеше да разкрие, бяха известни само на шепа високопоставени хора в правителството. Самият той беше шокиран, когато научи. Ако вестта стигнеше по някакъв начин до похитителите…

— Кой? — настоятелно повтори Тъкър.

Каин явно усети растящата възбуда на партньора си и тихо изръмжа в знак на подкрепа.

Грей отговори и на двамата:

— Трябва ни помощта ви за спасяването на дъщерята на президента.