Джеймс Ролинс
Кръвна линия (39)

32.

3 юли, 13,04 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър чакаше бурята.

Намираше се в централния коридор, който пресичаше най-долното ниво на командния бункер. Тук Сигма пазеше най-големите си тайни. До него имаше стая, в която през последните пет часа бяха влезли само шепа хора. Пейнтър стоеше на поста си, а мускулите му бяха стегнати на възли.

Искаше му се да закрачи напред-назад, за да пропъди безпокойството си. Нуждаеше се от движение.

Беше минал почти ден, откакто бе научил последните вести за Кат и Лиза, като дори те бяха само неясни снимки от камерата на банкомат.

Оттогава от тях нямаше ни вест, ни кост.

Положението го гризеше отвътре, прогаряше духа му.

Но той имаше дълг, който не можеше да бъде зарязан.

Асансьорът в края на коридора се отвори с мелодичен звън. Първите двама, които излязоха, бяха хора от Сикрет Сървис. Измериха Пейнтър с поглед. Единият тръгна по коридора; другият остана на място и направи знак на президента Джеймс Гант, че може да излезе от кабината.

Следваха го още двама агенти.

Генерал Меткаф вървеше до президента.

— Насам, сър.

Погледът на Гант се спря върху Пейнтър. Беше като буреносен облак — ярост в очите, зачервено лице, решителност във всяко движение. Дори походката му бе гневна. Пейнтър се надяваше, че ще получи новини, преди да започнат ударите. И не беше напълно сигурен, че дори и след това те ще му се разминат. Но рискът трябваше да се поеме.

Гант погледна часовника си, докато изминаваше последните крачки.

Явно броячът вече работеше.

— Това е отстъпка — презрително каза президентът със силен южняшки акцент. — Заради дългата и безупречна кариера на генерал Меткаф. Той е единствената причина да съм тук. И това е последната отстъпка, която ви правя.

— Разбрано, господин президент.

Гант сви юмрук.

— Така че казвайте каквото имате за казване и да приключваме.

Вместо това Пейнтър се обърна към Меткаф.

— Какво е положението с тези агенти?

— Внимателно проучени — отвърна Меткаф. — И четиримата. Ще са ви нужни за онова, което предстои.

Гант ги изгледа.

— Нужни? За какво?

Пейнтър се дръпна крачка назад.

— Преди да започна, господин президент, искам да видите нещо.

Обърна се и отиде до вратата. Единият агент на Сикрет Сървис го последва. Пейнтър отвори и пусна мъжа да влезе пръв и да огледа помещението. Когато излезе, лицето му бе като че ли по-бледо.

— Чисто е — заяви агентът и отстъпи настрани.

Пейнтър задържа вратата и кимна на Гант.

Президентът го изгледа свирепо, оправи вратовръзката си и влезе в стаята.

Пейнтър го последва заедно с друг агент, а останалите заеха позиции в коридора.

Гант пристъпи машинално към болничното легло. Спря до него, сякаш бе глътнал бастун… и рухна на колене, като едва не падна върху матрака. Раменете му се разтресоха. От гърдите му се изтръгнаха ридания.

Дори Пейнтър още да хранеше съмнения в искреността му, сега те окончателно изчезнаха.

— Детето ми… — извика той. — Жива е.

Аманда Гант-Бенет лежеше кротко в леглото, все още леко упоена. Беше в синьо болнично облекло на цветя. Системи вкарваха във вените й различни разтвори и два антибиотика. Апаратурата следеше дишането, сърдечната дейност и кръвното й налягане. На главата й имаше боне. Бинтът под него скриваше отвора в черепа й. Бургията беше умело извадена от неврохирург. Скенерите бяха показали, че е проникнала през горния сагитален синус през фронталната кост, но мозъчната кора е останала непокътната. Имаше и вторична травма от малък субдурален хематом, но той вече се разнасяше.

С повече почивка Аманда щеше да се възстанови напълно.

В стаята имаше още двама души — неврохирургът и Тъкър Уейн. И двамата не се бяха откъсвали от младата жена, откакто беше докарана тук преди пет часа. Пътят й до Щатите беше доста заобиколен. Джак Къркланд я беше транспортирал до „Дийп Фатъм“, където медиците я бяха стабилизирали, докато пътуваха до Абу Даби. Там Пейнтър се беше обърнал за помощ към доверен човек, който бе доста влиятелен в района — петролната баронеса лейди Кара Кенсингтън. Тя беше уредила частен корпоративен самолет, а Пейнтър подготви фалшивите документи.

Никой извън кръга на Пейнтър не знаеше, че Аманда все още е жива.

Досега.

Гант се обърна, все така на колене.

— Как?

Тази единствена дума обхващаше страшно много въпроси.

— Ще са ми нужни повече от пет минути — отвърна Пейнтър.

След като ги получи, той му разказа всичко. Не спести нищо и разказът му накара Гант да се изправи отново на крака. Влязоха в съседния лекарски кабинет до болничната стая — бащата отказваше да се отдели на повече от няколко крачки от дъщеря си.

Когато стигнаха до историята за спасяването на Аманда, Гант стисна ръката на Тъкър.

— Благодаря, синко.

Тъкър кимна.

— За мен е чест, сър.

— Бих искал да видя кучето ти някой път.

— Сигурен съм, че може да се уреди.

Пейнтър беше отбелязал ключовите части от историята с Аманда. Останаха само въпросите, на които не можеше да отговори напълно.

— Но още не мога да разбера — рече Гант. — Защо им е притрябвал внукът ми?

— Все още се опитваме да намерим отговора. Аманда на няколко пъти идва на себе си. Успях да й задам някои въпроси и да науча това-онова.

— Разкажете ми — каза Гант. Седеше на малкото бюро в кабинета, беше твърде потресен, за да се държи на крака.

Пейнтър беше останал прав.

— Дъщеря ви е получила по куриер пакет от неизвестен източник. Вътре имало фалшиви паспорти и съобщение, което я предупреждавало да бяга, защото детето й било в опасност. Имало приложени и документи. Медицински заключения, факсове, лабораторни доклади. Достатъчно, за да убедят дъщеря ви да изчезне, за да защити бебето си. Бележката също я предупреждавала да не казва на роднините си, да не се доверява на никого.

— Но защо? — Изражението на Гант беше смесица от изумление и страх. Долавяше се и тлеещ гняв, който заплашваше да се разгори в пожар.

— Някой е искал детето. Смятам, че внукът ви е бил продукт на генетичен експеримент. На глобален изследователски проект, продължил десетилетия, ако не и повече, включващ трафик на хора и опити върху човешки същества.

Изумлението стана още по-силно.

— За какъв експеримент говорите?

— Не знам със сигурност. Нещо, свързано с ДНК — или поне така е чула Аманда. Но въз основа на други разузнавателни източници смятам, че при експеримента в генетичната структура на внука ви е бил добавен изкуствено разработен протеин. Възможно е той да е първото дете, при което опитът се е оказал успешен.

Гант поклати глава.

— Но каква е крайната им цел? Защо им е трябвало да причиняват това на внука ми?

Пейнтър беше запазил най-лошото за накрая.

— Аманда смята, че искат да експериментират върху внука ви, да го запазят жив… или поне органите му… за да могат да ги изследват по-подробно.

Гант скочи на крака. Ужасът най-сетне разпали тлеещата ярост.

— Какво? Как… кои са тези кучи синове, по дяволите?

Докато се подготвяше да отговори, Пейнтър се измъчваше от друг, по-належащ въпрос.

Къде са те?

13,42 ч.

Планините Блу Ридж

Стетоскопът внимателно се отдели от крехките гърди на новороденото. Можеше да се види как сърцето на детето пърха слабо в гръдния кош. Кожата му бе леко посиняла, което говореше за недостиг на кислород.

Доктор Едуард Блейк съобщи преценката си на Петра.

— Отива си. Поначало беше недоносено и с тегло под нормата, така че има предпоставки за подобен изход. — Той сви рамене. — Възможно е и стресът от пътуването да му се е отразил зле.

Разочарованието на Петра си личеше в твърдия поглед и сурово стиснатите й устни. Не я беше грижа за състоянието на детето — вече бяха изгубили много други. Но след всички неприятности в Сомалия и Дубай и двамата се нуждаеха от победа.

А ето че надеждата за такава се стопяваше с всеки следващ дъх на детето.

Новороденото лежеше върху одеялце в затоплен кувьоз. Тръбичка в носа му осигуряваше постоянен приток на кислород. Хранеше се през сонда. Различни гривни и възглавнички следяха кислорода, сърцето, дишането, кръвното налягане и температурата му.

Едуард поклати глава.

— Може да се наложи да го сложим на система и дихателен апарат заради плиткото дишане. Или да направим интубация.

Трябваше да намери начин да стабилизира детето. Последният ДНК анализ показваше значителна загуба на ПНК. Тройните спирали в тъканите се разпадаха.

Но най-тревожното беше, че Едуард още не знаеше защо.

Възможно бе организмът просто да отхвърля чуждия протеин на третата нишка. И вследствие на това състоянието на детето постепенно да се влошава.

Влошаването можеше да се дължи и на обичайните причини — бебето бе твърде слабо и недоразвито плюс стресът като причина за вторично метаболично разпадане на тройната спирала.

— Яйцето или кокошката? — попита той бебето.

„Дали разрушаването на спиралата отслабва тялото ти? Или слабото ти тяло кара спиралата да се разпада?“

Най-вероятно бе комбинация от двете, нещо като каскаден ефект.

Каквато и да беше причината, двамата с Петра имаха проблем. Провалите не се награждаваха в тази организация. И рядко се толерираха.

Едуард огледа малкото помещение без прозорци, което им бе отредено в строго охранявания комплекс. В момента мястото бе зле пригодено за нуждите им. В Хижата се работеше върху проекти, които бяха предимно от военно естество — не като чудесата, обещавани от проучванията в лабораториите на Утопия.

Квадратното помещение беше негово временно убежище и работно място. Евакуацията им от Утопия беше бърза и неочаквана, не им бе дала възможност за каквито и да било приготовления. Доста контейнери си бяха останали неотворени. Имаше подготвено цяло крило за оборудване на нова генетична лаборатория.

Естествено, тук можеше да започне отначало, но това щеше да отнеме време.

Време, с което детето не разполагаше.

Загледа се към кувьоза.

По пътя от Дубай стана ясно, че то се дестабилизира. Едуард бе поръчал всичко необходимо за спешна помощ на новородени да бъде доставено тук. Но състоянието на детето продължаваше да се влошава и той трябваше да се изправи пред тъжната реалност. Доставката на оборудването беше едно, но намирането на опитен медицински персонал, който да пристигне навреме, бе проблем за това строго охранявано място. Особено след пораженията, които бяха претърпели в Близкия изток и в Южна Каролина. И на двете места бяха изгубили неколцина ценни колеги.

Механизмът за набиране на персонал вече работеше.

Но времето беше от жизнена важност.

Извършването и на най-простите предложени процедури изискваше наличието на опитен персонал, който да работи денонощно.

— Трябват ни още хора — заключи той. — Способни, опитни хора. Точно сега бих се радвал и на един помощник, стига да е достатъчно талантлив.

Петра кимна. Напълно разбираше положението.

— Ще се обадя. Може би вече разполагаме с онова, което ни е нужно.

13,45 ч.

Доктор Лиза Къмингс мереше с крачки килията си. Беше оставила обяда си недокоснат. Пуешко бутче и малка торбичка „Доритос“. Имаше нещо противно в тази проста и обикновена храна. Огледа килията си и отново я обходи.

Тъпата болка в навехнатия глезен й помагаше да се съсредоточи.

Стените бяха бяла пластмаса без шевове. Вратата бе от твърд стъклен полимер в стоманена рамка. Беше притиснала буза в стъклото в опит да види какво има отвън. Откри само коридор с подобни на нейната килии, които изглеждаха празни.

„Къде е Кат?“

Тревогата я гризеше и я караше да продължава да крачи.

Килията й беше спартанска — нар с дунапренен дюшек, метална тоалетна и умивалник. Единственият лукс беше плоскоекранният телевизор, вграден в стената. Лиза не можеше да се освободи от чувството, че някой я наблюдава през него.

Или може би това бе просто параноя, породена от отминаващото въздействие на упойващите вещества.

След като снощи бяха заловени, от хеликоптера се спуснаха четирима мъже в униформи. Завързаха Кат и Лиза и им биха мускулни инжекции. От пробождащата болка в очите и схващането на краката си Лиза предположи, че са им приложили някаква форма на кетамин.

По време на пътуването дойде в съзнание, колкото да установи, че се намира на задната седалка на джипа. Кат лежеше до нея с обърнати навътре очи и леко похъркваше. Лиза бе твърде слаба, за да помръдне, но видя през задния прозорец тъмните гори и високите отвесни скали. Намираха се в планините.

Предположи, че са в Блу Ридж, но не можеше да е сигурна.

После отново се унесе и подозираше, че по някое време са й били втора доза. Върху ръката й имаше две следи от инжекции.

Почеса ги разсеяно през тънката материя. Някой беше свалил роклята й и я бе облякъл в невзрачната памучна дреха, наподобяваща болнично облекло, но затворено отзад. Сигурно го бяха навлекли през главата й. Имаше също пантофи, гащета и сутиен, който не й беше по мярка. Дрехите бяха чисти, но не и нови. Съдейки по лекото изтъркване, някой ги беше носил преди нея — и това подсилваше тревогата й.

„Какво е станало с тези хора?“

Телевизорът рязко избръмча. Лиза се обърна към него. На екрана се появи картина на малка болнична стая. Имаше две фигури в престилки, които се суетяха около нещо, подобно на кувьоз за интензивни грижи.

Разнесе се променен от компютър глас, зловещо равномерен и без ритъм.

— Доктор Лиза Къмингс, разбрахме, че имате медицинско образование и докторска степен по физиология. Вярно ли е това?

— Да — предпазливо отвърна тя. Не виждаше причина да лъже. Явно знаеха коя е — може би бяха използвали пръстовите й отпечатъци, за да се доберат до информацията за нея.

— Тук полезността е добродетел — студено я уведоми гласът. — Всеки трябва да е полезен с нещо. Затова, бихме искали да ни помогнете в диагностицирането и лечението на новородено тук, в този комплекс. В момента не ни достигат хора и най-вече опитен медицински персонал.

Лиза се замисли и стигна до единственото решение.

— Защо да ви помагам?

— Ако спасяването на живота на едно дете не е достатъчно, може би животът на приятел ще ви убеди да го направите.

Картината се смени и показа помещение, подобно на килията й — само че стените му бяха тъмночервени. Все едно гледаше през прозорец в съседна килия, която обаче можеше да се намира къде ли не в комплекса. Жената на леглото скочи на крака, втурна се към екрана и постави ръка върху него.

Лиза също опря ръка срещу нейната. Представи си, че топлината на електрониката идва всъщност от ръката на най-добрата й приятелка.

— Кат…

— Лиза, добре ли си?

Връзката беше прекъсната и екранът угасна. Гласът заговори отново.

— Всеки неуспех или неподчинение от ваша страна ще се отрази върху плътта на приятелката ви. Докажете, че от вас има полза, и двете ще останете живи.

Лиза преглътна с мъка. Изведнъж й стана твърде студено в тънката дреха.

— Какво искате от мен?

Електронната ключалка на вратата изщрака шумно.

— Тръгнете надясно. Отидете в края на коридора.

Екранът замлъкна.

Лиза се поколеба за момент, но знаеше, че няма избор. Сътрудничеството можеше да им осигури допълнително време — време да намерят начин да се измъкнат, време, през което Пейнтър да ги открие. Представи си лицето на приятеля си, белоснежния кичур, прибран зад ухото му, пронизващите му интелигентни очи — и най-вече любовта, която блестеше в тях нощем от съседната възглавница.

Именно тази обич й даде сили да продължи.

Отиде до вратата, бутна я и тръгна надясно. В коридора имаше дванайсет килии. Затърси Кат в някоя от тях, но всички се оказаха празни, поне тези, които видя.

— Кат — тихо повика тя, като вървеше бавно и въртеше глава.

Отговор не последва. Не се появи лице, залепено за стъклена врата.

Няколко помещения бяха с навити дюшеци. Цялото крило създаваше впечатление за запуснатост, но в същото време внушаваше усещане за очакване, подобно на училищно общежитие преди началото на следващия срок.

Може би чувството се дължеше на тихия шепот на гласове напред.

Лиза стигна до края на коридора и влезе в малко болнично помещение — същото, което бе видяла на екрана. Половината се заемаше от кутии и сандъци. Някои бяха отворени и в тях имаше медицинско оборудване в найлонови опаковки.

В другата половина се намираше кувьозът. Някаква жена в хирургично облекло я забеляза и й направи знак да приближи, сякаш беше колега.

Преди да направи и една крачка, вратата в отсрещната стена се отвори и в стаята влезе по-възрастен мъж с широки рамене, облечен в строг сив костюм, прилежно сресана бяла коса и с изискана походка.

Лиза го позна и замръзна на място.

Мъжът протегна ръка и каза с топъл южняшки акцент:

— Доктор Къмингс, благодаря, че се съгласихте да помогнете на праплеменника ми.

Изгубила дар слово, Лиза се здрависа с него.

Пред нея стоеше бившият посланик в Югоизточна Азия, сега държавен секретар — и брат на президента.

Робърт Л. Гант.

13,55 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Кажете ми — каза Джеймс Гант, загледан към съседната стая с болничното легло, на което лежеше дъщеря му. — Кой стои зад всичко това?

Пейнтър знаеше, че следващата част от дискусията трябва да е по-деликатна. Всичко казано тук беше предназначено за очите и ушите единствено на президента.

И на още един човек.

Джейсън Картър работеше на компютъра в медицинския кабинет, където се бяха заврели Пейнтър и президентът. Агентите на Сикрет Сървис продължаваха да следят коридора, а един стоеше до Аманда.

Джейсън най-сетне кимна, че е готов. Беше прехвърлил и настроил цялата необходима информация.

Пейнтър погледна Гант.

— Както знаете, господин президент, подозирахме, че Гилдията има пръст в отвличането на дъщеря ви.

Погледът на Гант стана мрачен.

— Вече четох докладите.

— Именно, но истинското им име не е Гилдията. Това е по-скоро наименование за множеството клетки на организацията по целия свят, на мрежата агенти, внедрени в различни военни, правителствени и изследователски институции, както и във финансови кръгове. В организацията има сложна йерархия и някои нива използват други имена, но неотдавна открих следа, сочеща към истинските лидери, които дърпат конците на Гилдията.

Гант го изгледа твърдо.

— Продължавайте.

— Този вътрешен кръг също се крие под много имена, използва тайни общества, за да скрие следите си. И това продължава от векове.

— Векове? — скептично повтори президентът.

— Най-малко от Средновековието — потвърди Пейнтър. — А може би и още по-отдавна.

Погледна към Джейсън. Младият анализатор проследяваше родословието на фамилията Гант още по-назад във времето, но процесът бе бавен, следите намаляваха, заличени от времето или превръщащи се в слухове и подозрения.

— Ами настоящето? — попита Гант, без да се отклонява от целта си. — Какво знаете за съвременната им дейност?

— Знаем две неща. Първо, че са свързани с вашата фамилия.

Гант се задави.

— Какво?

Пейнтър продължи, преди да го е изумил напълно.

— И второ, името, което най-често се свързва с тях, е Кръвната линия.

Гант се размърда. Явно познаваше това име. Пейнтър не се изненада от реакцията му. За Аманда името също беше познато, но Пейнтър искаше да чуе какво има да каже президентът.

— Директоре, спечелихте уважението ми. Много съм ви благодарен, но мисля, че гоните призраци. Взели сте слухове и измислици и сте ги облекли в кост и плът.

Пейнтър запази мълчание и продължи да слуша.

— Около повечето богати фамилии има какви ли не подозрения — продължи президентът. — Слухове, напъхани в конспирации, увити в налудничави заговори. Изберете си когото искате. Кенеди, Рокфелер, Вандербилт, Ротшилд. В миналото всеки от тях е бил свързан с тайни общества и глобални манипулации. Ние не сме изключение. Така че спокойно можете да си изберете всяка карта от тестето на конспирациите — масонство, Трилатералната комисия, „Череп и кости“, групата „Билдерберг“ — и ще намерите някаква история, която ги свързва с нашата фамилия.

Гант поклати глава, видимо разочарован.

— Това име — Кръвната линия — е личният демон на фамилията ни. Измислен за плашене на децата. Истории за фамилия във фамилията. Не бива да се споменава за нея пред чужди. Като малък съм чувал какви ли не приказки, повечето разказвани вечер, под завивките. За хора, които започвали да говорят и изведнъж изчезвали.

„Не се и съмнявам, че са изчезнали — помисли си Пейнтър. — Или убити, или привлечени на другата страна“.

— Подхлъзнали са ви, директоре. Пробутали са ви куп лъжи и сте се хванали.

Пейнтър усети, че устремът на президента намалява. Време беше. Кимна на Джейсън.

— Покажи материала, който ти поръчах — каза той и се обърна отново към Гант. — Аманда описа символ, нарисуван върху палатката в Сомалия. Открихме същия знак и у дома. В клиниката по фертилитет, където е било извършено оплождането й.

Джейсън се дръпна назад. На монитора се появи видеозаписът на Кат. Тя тичаше към две големи стоманени врати.

— Задръж образа — нареди Пейнтър, като се мъчеше да потисне тревогата си за Кат и Лиза.

Видеото спря. Камерата гледаше директно към вратата. Релефното изображение се виждаше ясно — ален кръст с вплетен в него генетичен код. Аманда го беше разпознала и бе казала, че символът е свързан с Кръвната линия.

Съдейки по трепването на Гант, той също знаеше. Наведе се напред към монитора.

— Невъзможно — прошепна той.

Пейнтър направи знак на Джейсън да пусне отново записа.

— Ето какво се крие зад този символ.

Самият Пейнтър не гледаше записа. Нямаше нужда да го вижда отново. Вместо това наблюдаваше профила на президента. Лицето му видимо пребледня. Устните му се разтвориха и той тихо изпъшка от ужас.

След като реши, че е видял достатъчно, Пейнтър прокара пръст през гърлото си.

Джейсън спря записа. Президентът беше като зашеметен.

Трябваше му доста време да откъсне поглед от екрана и да обърне измъчените си очи към Пейнтър. По изцъкления му поглед ясно личеше, че си е представил собствената си дъщеря на подобно място.

Все пак трябваше да му се отдаде дължимото — президентът кимна, приемайки истината. Когато се изправи, гласът му бе твърд и с отмъстителна нотка.

— Ако сте прави, ако членове на моята фамилия наистина са извършвали подобни жестокости върху дъщеря ми, искам да си получат заслуженото. — Гневът му се съсредоточи върху един-единствен въпрос. — Откъде започваме?

Преди Пейнтър да успее да отговори, някой друг явно бе чул надигащия се гняв на Гант и отвърна:

— Татко…?

Всички се обърнаха към болничното легло в съседната стая. Очите на пациентката бяха отворени. Замъгленият й поглед обхождаше стаята.

— Аманда…! — Гант се втурна към леглото й, отново коленичи и хвана ръката й. — Момичето ми, тук съм.

Аманда намери лицето на баща си. Но вместо облекчение в очите й имаше слабо отражение на собствената му ярост. Пръстите й се стегнаха около ръката на баща й. Мъчеше се да събере сили въпреки упойката.

— Ще се оправиш — утешително й каза той.

Аманда не се нуждаеше от подобни уверения — а само от резултати.

— Татко, взеха Уилям. Взеха момченцето ми. Ти… — Пръстите й така се вкопчиха в него, че кокалчетата й побеляха. — Ти ще го върнеш.

Това искане изчерпи всичките й сили. Впери поглед в лицето на баща си в очакване на обещанието му. Беше предала заръката си и очите й се обърнаха навътре. Пръстите й се отпуснаха.

Неврохирургът пристъпи напред.

— Тя се нуждае от почивка.

Гант не го чу и се обърна към Пейнтър, все още коленичил. Лицето му бе отчаяно, но в очите му се четеше решимост.

— Какво трябва да направя, за да върна внука си?

Пейнтър си представи видеозаписа, заснет с камерата на Каин на борда на катера. Беше го гледал няколко пъти от началото на деня — преследването, залавянето и дрогирането на Грей Пиърс. И всеки път изпитваше благодарност за находчивостта и саможертвата му, които бяха осигурили тайния запис. Именно той им предлагаше мъничък шанс да обърнат вълната срещу врага.

И Пейнтър възнамеряваше да се възползва от него.

— Какво искате да направя? — настояваше Гант.

Пейнтър го погледна в очите и каза истината без заобикалки.

— Трябва да умрете, господин президент.

33.

4 юли, 11,34 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей влетя обратно в света, яхнал светкавица.

Електрошокът прогори черепа му, сякаш някой бе залепил дясната половина на главата му върху нажежен котлон. Той изпъшка и се помъчи да се изтъркаля настрани от болката, но не можа да се отърве от нея. Облекчението дойде едва когато изгарянето отшумя само.

След това нещо ухапа опакото на дланта му. Топлината плъзна по ръката му, достигна гърдите и запали сърцето му. То заби като полудяло. Пулсът затуптя в ушите му. Няколко секунди едва успяваше да си поеме дъх, но накрая ефектът отмина.

Шокът го остави изтръпнал и превъзбуден. Светът внезапно застана на фокус, все още червеникав по края. Лежеше по гръб, усещаше пулса си в гърлото. Когато дойде на себе си, Грей се пресегна да докосне бетонния таван. Беше толкова близко, че пръстите му опряха в грубата му повърхност.

Забеляза, че към китката му е закрепено нещо — спринцовка, свързана с механично бутало. Изтръгна я и се претърколи настрани, като притискаше пробитата вена.

Явно му бяха дали някакъв контрагент за упойката, който го бе привел за секунди в съзнание.

„Къде съм?“

Бетонните стени го заобикаляха от всички страни, образувайки кутия, широка метър и половина и висока един метър. Осветлението бе силно, болезнено ярко и идваше от захранвана с акумулатор лампа в ъгъла. На пода при краката му лежеше дълга метална кутия, а в едната стена имаше тясна цепнатина, затворена с метален капак. Дори да беше отворена, цепнатината бе твърде тясна, за да мине през нея. Единственият изход като че ли беше люкът в пода, запечатан от другата страна.

„Какво става?“

Отговорът прозвуча в главата му, дълбоко в лявото му ухо.

— Добро утро, командир Пиърс — поздрави го механичен глас. Звучеше като онези бездушни компютризирани телефонни услуги, макар Грей да подозираше, че чува истински глас, минал през цифрова обработка.

— Грубото събуждане беше необходимо. — В заявлението нямаше извинителен тон, а просто излагане на факта. — Шокът и инжекцията метилфенидат би трябвало да ви събудят и подготвят за задачата, която ви предстои. Разполагате с десет минути, след което трябва да действате.

— Какво трябва да направя? — попита Грей голите стени на бетонната си крипта. Предполагаше какъв ще е отговорът. Погледна металната кутия. Приличаше му на кутия за пушка.

Гласът продължи да говори — или го игнорираше, или сигналът беше еднопосочен.

— Радиото в ухото ви е вградено и е свързано с взривна капсула. Ще откриете, че същото това ухо е пълно с пластичен експлозив.

Смутен, Грей опипа с пръст и откри някакво твърдо топче в ушния си канал. Представи си какво може да се случи, ако експлодира, и побърза да пропъди мисълта.

— Устройството може да се използва и за наказание, както установихте при събуждането си — продължи гласът. — Освен това е свързано с предавател, който се намира у охраната навън. Ако се отдалечите на повече от десет метра от този предавател, разполагате с десет секунди да се върнете в обхвата. В противен случай устройството ще експлодира автоматично.

„Сложили са ми електрически нашийник“.

Изпълниха го лоши предчувствия въпреки действието на дрогата.

— Колкото до задачата ви — каза гласът, — точно в дванайсет часа ще убиете президента Джеймс Т. Гант. В кутията ще откриете снайперистка карабина и два патрона. Ако случайно не улучите първия път, няма да ви бъде даден трети шанс. Пригответе се.

Лампата в бункера угасна. Чу се тихо бръмчене и капакът на прозореца се вдигна. През цепнатината нахлу слънчева светлина, но тя го не заслепи. Грей осъзна, че целта на лампата е била да не позволява очите му да свикват с тъмното.

Огледа се за камера, като в същото време се претърколи и запълзя към кутията. Отвори я. Вътре имаше снайперистка карабина М40АЗ, използвана от морските пехотинци, както и двунога. Вдигна оръжието и го прецени на тегло и баланс. Познаваше тази карабина. Имаше ефективен обхват хиляда метра.

Но какво попадаше в този обхват?

Грей отиде до процепа. Погледна навън и ясно различи върха на монумента Вашингтон, стърчащ над могъщите дъбове.

„Във Вашингтон съм“.

Ориентира се. Между дърветата слънчевата светлина се отразяваше от вода. Това трябваше да е Потомак. Погледна настрани и вдясно зърна зелени поляни, кучешки дрян и редици малки бели надгробни камъни. И това място му беше добре познато — много негови приятели бяха погребани там. „Гробището Арлингтън“. Намираше се северно от парка, вероятно недалеч от мемориала на морските пехотинци.

По-наблизо, покрай къса улица, която свършваше в дъбовия парк, имаше хора, които се разхождаха около многобройни навеси и сергии. Повечето носеха различни военни униформи, от сини парадни до камуфлажно каки.

Грей вдигна карабината и надникна през оптичния мерник, като нагласи фокуса към множеството. Видя барбекюта, лудуващи деца, военен оркестър, който свиреше на покрита сцена. Чу далечното биене на барабан и по-острите ноти на духови инструменти.

В центъра на поляната за пикник беше издигната висока платформа, украсена с арка от червени, бели и сини балони.

Даде максимално увеличение и се съсредоточи върху събралата се до подиума група. Приличаха на важни военни клечки от всички родове войски.

Сред тях забеляза и целта си.

Обърнат с гръб към Грей, президентът Джеймс Т. Гант целуна жена си, която беше облечена в тъмносин панталон, горнище на розови и бели ивици и със сребристи обувки с нисък ток. Имаше празничен вид за това барбекю по случай Четвърти юли. Грей знаеше, че по-късно първата двойка ще бъде домакин на парти с фойерверки на Южната поляна на Белия дом.

Но по лицето на първата дама вече си личеше, че денят е бил напрегнат за нея.

Макар да беше отдалечена на седемстотин метра, Грей забеляза през оптичния мерник мъката, събрана в бръчките около очите й, които личаха въпреки дебелия грим. Пръстите й стискаха ръката на съпруга й, сякаш се опитваше да го задържи да не се качва на подиума. Президентът обаче трябваше да се покаже силен и твърд пред света.

Двамата мислеха, че дъщеря им е мъртва — и нищо чудно да беше така. Последният спомен на Грей за Аманда бе как се носи в тъмната вода, поддържана от двамата му другари. Администрацията едва ли беше обявила за отвличането и смъртта й и най-вероятно очакваше потвърждение от изследването на овъглените останки. Може би главният съставител на речи в Белия дом вече се чудеше с какви думи да съобщи трагичната вест.

Междувременно родителите трябваше да се преструват, че положението е нормално.

Президентът Гант се качи на подиума, вдигна ръка и помаха.

Отвърнаха му далечни радостни възгласи.

Грей се извърна, приклекна в снайперисткото си гнездо и сложи карабината в скута си. Извади пълнителя и погледна патроните — бяха от по-новите М118LR с повишена точност.

Два на брой.

Дано наистина да бяха точни.

Спомни си предупреждението: Няма да ви бъде даден трети шанс.

Но защо похитителите му вярваха, че ще се съгласи да убие президента? Сейчан беше в ръцете им, но това не беше достатъчно, колкото и неприятно да му бе да го признае. Знаеше, че те най-вероятно ще се отнесат ужасно жестоко с нея, за да се опитат да си осигурят съдействието му — или да го накажат при неуспех.

Този страх легна като студен камък в стомаха му.

Знаеше, че не може да пожертва лидера на свободния свят, дори това да означаваше, че по този начин ще я спаси. Отчаян, Грей стисна приклада на карабината и студената смъртоносна цев.

„Съжалявам, Сейчан, не мога да го направя“.

— Четири минути — най-сетне обяви гласът. Говорещият сякаш беше прочел мисълта му и му предложи повод за действие. — За да осигурим съдействието ви, скрихме в парка петнайсет пластмасови касети с газ зария, които се задействат дистанционно. Касетите са разположени така, че да убият всички присъстващи, включително и президента. Те ще бъдат задействани двайсет секунди след дванайсет часа. Освен ако президентът не бъде убит преди това.

Грей си представи как невропаралитичният газ плъзва през поляната, толкова смъртоносен, че и най-краткият контакт с кожата предизвиква мъчителна смърт.

— Една смърт вместо смъртта на стотици невинни мъже, жени и деца. Изборът е ваш, командир Пиърс. И в единия, и в другия случай ще постигнем целта са. Но за нас ще бъде по-добре, ако дръпнете спусъка. Смъртта само на един при атентат ще бъде далеч по-горчива и въздействаща от една смърт сред много други.

Хладнокръвната пресметливост на тези думи смрази Грей.

— Освен това, след като бъде открита карабината с вашата ДНК по нея, убийството ще бъде обявено за действие на недоволен таен агент, отмъщаващ за закриването на групата му от администрацията.

„Иначе казано, това ще бъде последният пирон в ковчега на Сигма“.

Но замисълът на Гилдията бе далеч по-мащабен.

— Подобен акт ще наложи пълно преустройство на тайните и разузнавателните агенции на Съединените щати. Преустройството, което ще бъде ръководено от нас, след като поемем Белия дом на следващите избори. Съчувствието за смъртта на Джеймс Гант ще се прехвърли и върху членовете на фамилията му, към човек, който вече стои до него във властта.

„… ще се прехвърли и върху членовете на фамилията му…“

На Грей му призля. Докато слушаше, след като вече бе научил тези нови неща, можеше да забележи лекия южняшки ритъм, подбора на думите, който не можеше да се заличи от компютър. Мислите му препускаха, представяше си човека, който стоеше така непоколебимо до рамото на брат си — човека, когото светът вече харесваше и уважаваше и на когото със сигурност щеше да предаде властта. След подобна трагедия щеше да му е достатъчно само да поиска Белия дом, за да го получи — и то с огромен изборен успех.

Държавният секретар.

Робърт Лий Гант.

Грей затвори очи. Внезапно си припомни подозренията си, че Пейнтър крие нещо от него — нещо за Гилдията, за организацията, която стоеше зад жестоката смърт на майка му.

Това ли беше тайната?

Нима Пейнтър го бе подозирал от самото начало?

Нищо чудно, че директорът не искаше никой от фамилията Гант да знае, че Аманда е оцеляла в Сомалия. Страхувал се е, че вестта ще стигне до брата на президента.

Изумлението и ужасът на Грей се примесиха с гняв. Логиката му подсказа защо директорът беше пазил това в тайна и от него. Защото би могъл незабавно да види сметката на този човек и да застраши всички около него. Пък и в крайна сметка информацията за предателя в Белия дом нямаше да промени целта на мисията му.

Явно тези сведения бяха само за онези, които е трябвало да знаят.

И Грей не е попадал в този списък.

Но все пак…

„Трябваше да ми кажеш“.

— Една минута — предупреди го гласът. — Изчаквате да ви дадем сигнал, след което стреляте.

Грей сложи пълнителя и се върна на поста си при отвора. Срамът и гневът бушуваха в гърдите му. Не знаеше дали гласът не е излъгал за касетите с газ и дали няма да бъдат задействани така или иначе. Грей знаеше, че не може да поеме този риск.

Джеймс Т. Гант трябваше да умре.

Погледна през оптичния мерник и нагласи курсора върху профила на президента, който тъкмо се беше обърнал настрани. Провери отново разстоянието — седемстотин метра — и се прицели в окципиталната кост зад лявото ухо — там пораженията щяха да бъдат най-големи. Веселата музика и смехът на празничния пикник звучаха в слушалката му. Остави шумът да заглъхне на заден план и се съсредоточи върху мишената, върху мисията си.

В американската история трима президенти бяха умрели в един и същи ден — на 4 юли, рождения ден на страната. Едва ли беше чисто съвпадение.

Томас Джеферсън, Джон Адамс и Джеймс Монро.

Днес беше ред на четвъртия.

Точно тогава президентът се наведе и принуди Грей да го последва. Мъжът разроши козината на някакво куче, което стоеше на платформата с него. Грей се напрегна. Позна овчарката.

Каин.

Гледаше как Джеймс Гант се изправя и стиска ръката на капитан Тъкър Уейн. Той беше успял да си намери парадната униформа, украсена с медали и награди от мисиите му в Афганистан. Подобаваше му да стои в този ден на подиума — героят от войната с неговото куче, дошли да бъдат поздравени от благодарния главнокомандващ.

Но Грей знаеше истинската причина Тъкър и Каин да са тук.

Целият му гняв срещу потайността на Пейнтър изчезна, оставяйки след себе си единствено облекчение и уважение. Директорът явно бе получил видеозаписа от Дубай и беше разбрал — но какво трябваше да направи Грей?

Огледа подиума. Пейнтър неслучайно бе изпратил Тъкър там. Бившият рейнджър не беше редовен член на Сигма, нито наемник, така че бе малко вероятно някой да го познае. Но какво беше съобщението, което директорът се опитваше да изпрати на Грей.

И тогава разбра.

На подиума не се беше качил само Тъкър — а и Каин.

Грей насочи вниманието си към кучето. Овчарката стоеше спокойно, с вирната опашка и нос. Грей беше виждал точно тази поза няколко пъти, когато кучето намираше източника на някоя миризма.

Каин посочваше, както правеше всяко добро ловджийско куче.

Грей проследи посоката до червен балон зад подиума, недалеч от главата на президента. Нагласи оптичния мерник към него.

Балонът се завъртя на лекия ветрец, разкривайки малка гръцка буква в по-тъмен оттенък на червеното. Беше почти незабележима, освен ако не я търсиш нарочно: „Σ“

Усмихна се и направи последни настройки на оръжието.

В ухото му прозвуча командата, която очакваше.

— Огън.

Затаил дъх, командир Грей Пиърс дръпна спусъка.