Джеймс Ролинс
Кръвна линия (47)

41.

4 юли, 15,00 ч.

Планините Блу Ридж

Пейнтър се носеше във въздуха, когато светът под него експлодира.

Секунди по-рано парашутът се беше отворил, за да се превърне в платнено крило над главата му и да спре рязко падането му — после цялото плато политна нагоре към него с оглушителния бас на скрити под земята бойни глави.

Другите от екипа му висяха във въздуха от двете му страни. Монк и Ковалски се бяха насочили към позицията на Кат до пропастта. Тъкър беше няколко метра по-ниско и се плъзгаше към корниза на Лиза и водопада. Каин беше привързан с ремъци на гърдите му.

Под краката на Пейнтър всичко пропадна надолу и се пръсна, изчезвайки в някаква ревяща яма от разбити скали, огън и пара. Цели части от гората изчезваха в адското гърло. Пушек и прах полетяха нагоре и погълнаха групата му. Полуделите топли течения създадоха пълен хаос. Парашутът на Пейнтър се завъртя неудържимо и се издигна, понесен от колоната свръхнагорещен въздух.

Задавен, Пейнтър затаи дъх и закри лицето си с ръка, за да предпази очите си.

Вкопчи се във въжетата и се опита да стабилизира въртящия се парашут. Останалите не се виждаха никъде. Веднъж му се беше случвало да види подобно унищожение и разпозна действието на термобаричното оръжие. Никога обаче не бе виждал толкова мощен взрив, способен да вдигне във въздуха значително парче от земната кора.

Първоначалният поток продължи нагоре, увличайки след себе си пушека и нагорещения въздух и разкривайки изглед към продължаващото унищожение. Долу се беше отворил портал към ада — зейнала димяща дупка, бълваща огън и воняща на сяра.

Земята по краищата й не бе в по-добро състояние. Цели склонове се плъзгаха надолу, повлекли дървета и канари. Реки и потоци се изливаха в черното гърло, за да бъдат изхвърлени като облаци пара. Някъде дълбоко долу мощен поток наводни гигантската яма, като сваряваше и разбъркваше всичко в отровна супа.

Пейнтър стабилизира парашута и се завъртя. Зърна за миг изкривени стоманени греди и части от бетонни плочи, фосилизирани останки от човешка конструкция.

Останки от огромна подземна база.

Дори тези следи бавно изчезнаха в бушуващото тресавище долу. Пейнтър откъсна поглед от ямата и се огледа. Тримата други парашутисти бяха по-ниско, справяха се по-добре от него с теченията. Линията на скалата, която бе тяхната цел, беше останала непокътната, макар сега да се издигаше по-високо над димящата бездна.

— Насочвам се към Кат — докладва Монк.

— Напълвам гащите. — Това беше Ковалски.

Двамата бързо се спускаха към позицията на Кат под възможно най-остър ъгъл, все още борейки се с непредсказуемите топли течения. Ако пропуснеха ръба на скалата, щяха да полетят в зейналата паст долу.

Пейнтър се обърна и видя Тъкър и Каин, спускащи се към Лиза.

Нейният корниз също беше непокътнат — но само толкова.

Водопадът продължаваше да се излива покрай него, но вече нямаше река, която да го поеме. Десетметровата водна завеса се бе превърнала в стометров порой, изчезващ в мрака. По-нататък грамадна част от скалата се откърти като края на ледник и полетя в дълбините на ямата.

Корнизът на Лиза можеше да се срути всеки момент. Скалата вече се цепеше и ронеше под него.

Но за момента не това беше най-големият й проблем.

Изместилият се водопад я беше изкарал от скривалището — и чудовището на корниза я видя. Двамата бяха приклекнали в противоположните краища на терасата.

— Тръгвам надолу към нея! — съобщи Тъкър.

— Капитан Уейн, идете горе! Пуснете въже!

— Не става. Вече не мога да се върна. Твърде ниско съм, няма достатъчно подемна сила, за да се издигна. Единственото място за кацане е на корниза.

Може би лъжеше и искаше да се направи на герой, но Пейнтър наистина бе по-високо от него. Имаше по-добър шанс да стигне до ръба на скалата, а някой трябваше да пусне въжета до корниза.

— Разбрано — каза Пейнтър, макар сърцето да го заболя, че трябва да изостави Лиза. — Насочвам се към ръба.

Задърпа въжетата с потни длани и зави наляво към края на скалата. Знаеше, че времето изтича. Докато се обръщаше, зърна за миг Хижата. Беше обгърната в пушек, а в сърцето й гореше адски огън.

Гърмежът на пистолет го накара да погледне надолу.

Тъкър се спускаше бързо към корниза, като стреляше по чудовището… Пейнтър мина над ръба на скалата, съжалявайки мъжа, изправил се срещу машина.

15,03 ч.

Тъкър се нуждаеше от свободно пространство.

Корнизът беше с размерите на баскетболно игрище, с Лиза в единия край и голямото като мечка чудовище в другия. Привлечено от приближаването му, създанието се хвърли към него с извити нокти. Плъзна се настрани и спря, големите му обсидианови очи го гледаха.

Тъкър стреля, но куршумът рикошира в калената броня.

Все пак изстрелите накараха звяра да се дръпне настрана. Тъкър дръпна водещите въжета и се приземи гладко, но тежко. Петите му докоснаха първи земята, последвани от пръстите и коленете. Той се претърколи и дръпна едновременно двете халки.

Първата освободи парашута, който полетя към скалата, повличайки след себе си въжетата и ремъците.

Втората освободи Каин. Партньорът му падна на крака и козината на врата му настръхна като перата на индианец.

Тъкър извади втори пистолет. Вдигна ръка към Лиза, давайки й знак да се дръпне назад. Звярът беше приклекнал, абсолютно неподвижен, като изучаваше и преценяваше новата жертва — но това нямаше да продължи дълго.

Очите на Лиза бяха широко отворени от страх, но не за самата нея.

— Бебето изпада в шок — прошепна тя.

Тъкър отстъпи назад към нея, като даде знак на Каин да остане на стража.

Куче и робот стояха един срещу друг в еднакви пози.

Лиза беше вир-вода от водопада. Бебето мръзнеше в подгизналите пелени и не издаваше звук. Започваше да посинява.

Тъкър изруга мислено.

„Няма да изгубя отново това бебе“.

Чу се драскане на стомана в камък, когато чудовището атакува. Под ноктите му изхвърчаха искри. Създанието се носеше право към тях. Тъкър вдигна пистолета и осъзна колко безполезен е той. Не можеше да направи нищо, за да спре машината, но бе готов да защитава тези зад себе си с цената на живота си.

Не беше единственият.

 

 

Без да помръдне, Каин гледа как нещото приближава. Мирише на масло, грес и мълния, но Каин разпознава ловеца. Защото и той е такъв. Нещото вижда света по начина, по който го вижда и Каин.

Души въздуха, за да долови миризмата…

Обръща се при звука на глас или стъпка…

Черните му очи се стрелкат към платното и оплетените въжета…

Освен това мисли, движи се само когато е готово, намира най-слабото място.

Като сега.

То се насочва към него — защото още е младо, ново в света пале.

Каин посреща атаката му с лай и финт, отскоча настрани от стоманеното туловище. Кара нещото да се обърне и да се хвърли към него. То е бързо, силно, но си остава младо.

За разлика от него.

Каин тича на лапи, които са тичали по горещи пясъци, твърд асфалт, фин като прах сняг, чакълени пътища и хлъзгав лед.

Беше изучавал ловеца, беше го видял как се плъзга върху ярки искри.

— Каин! — изкрещява партньорът му.

Чува страх в гласа му, не заповед.

И затова продължава да тича право към ръба, към дългото падане и острите камъни. Врагът се носи тежко след него, стоманените му крака блъскат камъка. Каин стига до ръба и рязко спира, лапите го заболяват от грубата земя — и рязко се обръща. Защото знае, че може.

Той не е млад.

Това е камък.

Отскача настрани с рязък тласък на краката си.

Другият е млад. Камъкът е неговият лед.

Нещо, което не е научил.

Каин се завърта на задните си крака и гледа как създанието се хлъзга покрай него, оставяйки диря от искри — и полита през ръба.

Защото не се е научило.

И никога няма да се научи.

 

 

Тъкър се отпусна на коляно, когато Каин изтича при него. Прегърна гордо кучето, което беше спасило живота им. Куршумите нямаше да спрат атаката на целенасочената стомана. Не и преди да е стигнала до тях и да ги е накълцала. И нито Тъкър, нито Лиза бяха достатъчно хитри, за да използват зачатъчните инстинкти на създанието срещу самото него, нито достатъчно пъргави, за да го прилъжат да се хвърли към смъртта си.

Каин обаче пъхна глава между краката на Тъкър — познатата молба за утеха.

— Всичко е наред, момче. Справи се чудесно.

Но опашката му си оставаше отпусната.

Тъкър знаеше, че емоционалният живот на кучетата богат и сложен като този на хората — различен, в много отношения чужд, но това не им пречеше да изживяват дълбоко света около тях.

Усети какво чувстваше Каин. Двамата се познаваха много добре, за да са им нужни сигнали с ръце и команди.

„Разкаяние и мъка“.

Каин не беше щастлив, че е пратил създанието в бездната.

— Трябваше да го направиш — каза Тъкър.

Каин го знаеше.

Но опашката му си остана клюмнала.

15,06 ч.

Едуард Блейк мразеше влакчето.

Натикан в тъмен тунел, осветен само от нарядко разположени аварийни лампи, той седеше на пейката в затворения вагон с дузина други изследователи от лабораториите и охранители. Далечният грохот на експлозията отдавна беше отминал.

Но не и пораженията.

Електричеството се беше изключило веднага и влакът също бе спрял. Един от пътниците в униформа на охранител провери километража. Бяха изминали четиринайсет и половина километра. До депото в Хижата оставаше още около един и половина.

Едуард затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Можем да продължим пеша — предложи някой.

— Ами ако токът дойде?

— Ще внимаваме да не стъпваме върху релсите.

— Тук сме в по-голяма безопасност.

„Ох, млъквай, мътните да те вземат!“

— Тихо! — извика някой отзад, сякаш беше прочел мислите му.

„Най-сетне някой със здрав разум“.

— Чуйте! — каза същият човек.

И Едуард го чу. Тътен, който постоянно се засилваше, сякаш по тунела се носеше друг влак в обратната посока. Но докато звукът наближаваше, към него се присъедини и издайническо гъргорене.

Вода.

Едуард се изправи заедно с всички останали и отиде в задната част на вагона. Тунелът продължаваше в мрака, разкъсван от малките червени лампи на всеки петдесет метра.

Всички видяха как чудовището започва да ги поглъща една след друга в дъното на тунела. Водата се носеше към тях. Повечето запищяха. Някакъв мъж изскочи навън с намерението да надбяга стихията.

„Глупак“.

Едуард постави ръка на гърлото си и се отпусна в седалката. Не искаше да гледа. След години работа в подводна лаборатория в Дубай щеше да се удави тук, насред проклетите планини, на стотици метри над морското равнище.

Макар че не гледаше как потопът поглъща лампа след лампа, отброявайки последните секунди от живота му, продължаваше да чува как Смъртта идва за него. Двама души бяха коленичили и се молеха.

„Още по-големи глупаци“.

След всичко извършено в онази лаборатория Бог със сигурност щеше да остане глух за молбите им за спасение.

Грохотът се превърна в оглушителен рев — и водната стена се стовари върху вагона. Ударът запрати всички назад и влакът се понесе по релсите. Клатеше се диво, но се движеше.

Хората започнаха да се изправят и да се опитват да се хванат за дръжките.

Водата проникваше през цепнатините и шевовете, но вагонът се носеше през тунела като куршум в цев.

Никой не говореше, всеки се страхуваше да даде израз на надеждата си.

Дори молитвите престанаха, молещите се бяха забравили за своя Бог.

— Мазето е отпред! — извика някой през рева на разбеснелия се звяр, който ги тласкаше напред. — Виждам светлини!

Тайното депо.

Движеха се твърде бързо.

— Има ли ръчна спирачка? — извика Едуард.

Охранителят се втурна напред.

— Да!

Едуард се присъедини към него, а краят на тунела се носеше неудържимо към тях. Наистина видя светлини отпред — но те бяха от ослепителен пожар.

Охранителят забрави за спирачката и седна на пода.

Едуард също.

Мигове по-късно вагонът излетя в сърцето на пъкъла. Водата се понесе през подземния лабиринт, превръщайки се в пара. Навсякъде ревяха и съскаха пламъци. Техният малък пакет въздух беше от полза само колкото да напълни дробовете им, за да запищят — и те го направиха, докато изгаряха бавно.

15,08 ч.

Кат се беше вкопчила във врата на мъжа си, който я носеше на ръце.

Кръв течеше от безбройните плитки и дълбоки порязвания — раните от битката й с летящата орда.

Опитваше се да ги отблъсне, когато Монк и Ковалски се спуснаха от небето, освободиха парашутите си и се втурнаха да й помагат. Тя почти падна от дървото в ръцете на Монк. Той беше хванал последните няколко летящи машини с изкуствената си ръка. Яката синтетична кожа и смазващият захват набързо се справиха с гадините.

Кат определено не би отказала подобна ръка и му го каза.

„Още нищо не си видяла“, отвърна й той.

Сега бягаха през гората, преследвани от десетки роботи, създания от всякакъв вид. Загубата на кръв и изтощението от битката бяха превърнали света в мъглява картина със сенки по краищата.

Ковалски стреляше зад тях, като държеше повечето преследвачи на почетно разстояние, но противникът бе твърде многоброен. Подобно на мравки, напускащи наводнения си мравуняк, легионът пълзеше, скачаше, въртеше се, заравяше се, отлиташе от унищожението зад тях.

— Натам! — извика Монк на Ковалски, когато излязоха на някаква широка поляна.

Една стърчаща скала със стръмни стени им предлагаше удобна позиция за отбрана. Побягнаха с все сили към нея.

Кат гледаше от ръцете на съпруга си как ловците излизат от гората от всички посоки и се понасят към тях през тревата. Бяха стотици.

Монк ускори темпото, следван от Ковалски.

Стигнаха до скалата и метнаха Кат горе, после се качиха при нея.

Ловците стигнаха подножието и запълзяха един през друг, за да ги достигнат, катереха се все по-нагоре, използвайки събратята си като рампа.

Последва атака и от въздуха. Облаци летящи роботи излетяха от тревата като стреснато ято гарвани. Понесоха се в организирана, съвършена спирала, привличайки други към себе си, уплътнявайки редиците си преди последния щурм.

„Бързо се учат“.

Един бегач се хвърли отдолу и улучи скалата пред пръстите на Ковалски. Той отскочи назад и едва не падна от другата страна в кипналата маса убийствена стомана.

— Моментът вече е подходящ — каза той.

„Подходящ за какво?“

— Можеш ли да станеш? — попита я Монк.

— Да — каза тя по-уверено, отколкото се чувстваше.

Монк я изправи.

— Дръж се за мен — нареди й той.

„Винаги“.

Монк забърника китката на изкуствената си ръка и я освободи. Единият пръст още мърдаше.

Кат се намръщи.

— Какво…?

Той хвърли ръката високо във въздуха. Кат се загледа в нея, но Монк дръпна брадичката й надолу, поклати пръст и я придърпа да я целуне. Устните й се разтопиха в неговите.

Отгоре се чу силен гърмеж, от който ушите й писнаха.

Монк се дръпна и й се усмихна.

— Божията ръка, скъпа.

Кат зяпна поляната.

Долу нищо не помръдваше.

Летящите роботи падаха тежко от небето като дъжд от стомана.

— Мини ЕМИ — обясни съпругът й. — С радиус на действие сто метра.

„Електромагнитен импулс… за изваждане на електрониката от строя“.

— Пейнтър ми я поръча, след като научи за случилото се в Дубай. Решил, че подобна защитна система може да има и в Хижата, и искаше да е подготвен.

Ковалски се намръщи, потупа джобовете си и измъкна една пура.

— Все пак не мисля, че е разчитал на роботски апокалипсис.

Кат преметна ръка през врата на мъжа си — отчасти защото имаше нужда, но най-вече защото го искаше.

— И сега какво?

Монк погледна часовника си.

— Ами наел съм детегледачката за цялата нощ. Имаш ли нещо наум?

— Шевове.

Монк повдигна палаво вежда.

— Значи ти се играе на чичо доктор, а?

Ковалски скочи тежко от скалата.

— Идете да си намерите стая.

Монк вдигна ръка към ухото си — някой му се обаждаше. Слушалката му явно бе екранирана срещу електромагнитни импулси. Усмивката му стана още по-широка.

— Компанията пристига.

15,25ч.

Роторите зареваха и Грей издигна хеликоптера от поляната. От вятъра на перките тревата полегна, разкривайки блясъка на мъртва стомана.

Вече беше взел групата на Пейнтър от корниза. Лиза се грижеше за раните на Кат, а детето на Аманда, подсушено и увито в топло одеяло, шумно настояваше за следващото си хранене.

Пейнтър говореше по телефона с Националната гвардия и нареждаше да бъдат задействани серия ЕМИ устройства, които да унищожат евентуалните оцелели роботи. Първото му обаждане обаче беше до президента, за да съобщи за успешното спасяване на внука му Уилям. Вече бе извършена куп работа за преодоляване на останалите поражения.

Но някои проблеми бяха по-трудни за решаване.

Сейчан седеше притихнала в кабината и все още се мъчеше да проумее онова, което бе научила. Ударът от откриването на самоличността на баща й още личеше на лицето й и в измъчените й очи.

Грей протегна ръка към нея с дланта нагоре.

Тя я пое.

Двамата бяха избягали от замъка след термобаричната експлозия в подземията на Хижата. В суматохата успяха да откраднат хеликоптера — същата машина, която ги бе докарала тук. Грей се обади в централата на Сигма, откъдето го свързаха с Пейнтър. Оказа се, че директорът е тук — и в безопасност.

Радостен, че се маха, Грей обърна хеликоптера към димящата яма. Тя вече се пълнеше с вода и бързо се превръщаше в ново езеро. Докато прелиташе отгоре, видя как нещо се издига от някакъв тунел в стената на ямата. Беше с размерите на голям танк. То се освободи подобно на излязъл от гнездото си паяк и задраска по стената, мъкнейки със себе си кабели. Части от черупката му липсваха; беше някакво недовършено чудовище, задвижвано от желанието да живее и да оцелее.

Излезе на слънчева светлина и за момент сякаш остана да й се наслади.

След това изгуби опора и полетя към кипналото тресавище долу.